Реймънд Фийст
Нокът на сребърния ястреб (24)

Глава 21
Гонитба

Тал дръпна юздите.

Беше препускал с все сила през цялата нощ, така че сега остави животното да си поотдъхне. Откакто напусна село Квеала, беше слизал три пъти от седлото да се увери, че не е изгубил дирята на Гарвана.

Точно както бе предположил, Гарвана бе предпочел скоростта пред прикритото бягство и яздеше на юг по най-прекия маршрут към Крайбрежен страж. Тал погледна на изток. Небето вече бе стоманеносиво. Гарвана сигурно вече бе спрял някъде на бивак и бе поставил пост, преди да продължи отново, вероятно по обед. Така поне щеше да постъпи самият той, ако мислеше, че никой не го преследва.

Реши също да отдъхне малко. След това щеше бавно да продължи по дирята, като оглежда за постове и засади. Излезе на една обрасла с тучна трева поляна, около двеста разтега на ширина и може би два пъти по-дълга, разседла коня и го върза с достатъчно място за паша. След това нагласи седлото за възглавница и легна под едно дърво.

Проследи положението на слънцето, а после затвори очи и потъна в изтощителен сън.

Събуди се след два часа, точно както възнамеряваше. Слънцето грееше неочаквано силно за това време на годината и Тал усещаше как въздухът изсмуква влагата от кожата му още преди да са се оформили капчиците пот. Дни наред щеше да е горещо и сухо, ако тези планини бяха като родните му.

Оседла коня и пое отново по пътеката. След малко се натъкна на поточе и остави коня да се напие, а той самият напълни меха. После продължи. След половин час надуши дим.

Скочи от седлото, върза коня и продължи пеш. Движението през дърветата, на няколко крачки встрани от пътя, щеше да го позабави, но знаеше, че така вероятността да го видят е много по-малка.

Запровира се тихо през дърветата, спираше се, за да се вслуша, на всеки стотина стъпки. На четвъртото спиране подуши миризмата на конска тор и съвсем смътно долови звуци от движещи се и пасящи коне.

Запромъква се бавно напред; всяка нова предпазлива стъпка го доближаваше до враговете. Видя сред дърветата напред светлина и се досети, че Гарвана и оцелелите му конници най-вероятно също отдъхват на някоя поляна.

Придвижваше се съвсем предпазливо от дърво на дърво, стиснал лъка, готов за миг да изпъне тетивата и да стреля. Очакваше всеки момент разбойниците да го усетят. Най-сетне успя да види конете — бяха вързани до малък поток, който бълбукаше тихо в тясно каменисто корито. Конете вдигнаха глави, щом се приближи, и Тал спря и изчака, докато се успокоят и се върнат към пашата си.

Наемниците бяха оставили огъня да догори, но миризмата на пушек още тежеше във въздуха. Край огнището лежаха петима души — а пасящите коне бяха шест. Тал се огледа да открие часовия.

Промъкна се още малко напред, почти до края на дърветата, скрит между гъстите клони. Зърна смътно движение точно където пътеката излизаше на малката поляна, и замръзна.

Някой стоеше толкова плътно до едно дърво, че беше почти невидим в тъмните сенки. Тал си пое дълбоко дъх и се промъкна още няколко стъпки напред.

Часовият наблюдаваше пътеката, с гръб към Тал. Младият мъж се обърна отново към бивака и се увери, че другите петима продължават да спят.

Прецени набързо възможностите. Можеше да убие поста, но дали можеше да го направи безшумно? Бавно изпъна тетивата. Пазачът стоеше облегнат на дървото, но Тал изчака.

После часовият се размърда, разкърши рамене и в същия миг Тал пусна стрелата. Върхът се заби точно в основата на тила и мъжът падна, без да издаде и звук. Но тупна върху тревата достатъчно силно, така че един от конете се подплаши и изцвили. Щом миризмата на кръв стигна до ноздрите им, другите също вдигнаха глави и запръхтяха нервно.

Сънят на двама от наемниците се оказа лек: за секунди те скочиха на крака и извадиха оръжията си.

— Гарт — извика единият. — Какво става?

Тал реши, че Гарт трябва да е името на убития, затова се изтегли по-навътре в леса. Щом изгуби бивака от погледа си, чу как един извика:

— Гарван!

Тал бързо затича между дърветата и за първи път чу ясно гласа на Гарвана:

— Развърни се! Намерете го!

Тал разбираше, че не може да остане и да се бие. Беше прекалено уморен и не можеше да мисли ясно. Пропуснал бе възможността да убие двамата събудили се и може би да довърши другите трима, преди да са успели да си намерят укритие. Направил беше грешка и тя можеше да му струва живота.

Чу движение зад себе си и разбра, че поне един от разбойниците умее да проследява. Зърна пред себе си скална издатина, ръб, продължаващ полегато напред около сто разтега, след което ставаше твърде стръмен за катерене, и скочи на него. Тръгна нагоре като по въже, колкото можеше по-бързо, и там, където скалата ставаше почти отвесна, скочи долу и се спотаи.

Извади нова стрела и зачака.

Онзи, който бе хванал дирята му, беше добър, длъжен беше да му го признае. Не се чуваше и не се виждаше нищо.

Тал продължи да чака. След като изтекоха още няколко минути, нещо се промени. Трудно беше да прецени какво точно, но в един момент шумовете в гората — вятърът, шумолящ в клоните, едва доловим като шепот, падането на листа и иглички — се промениха.

Тал знаеше, че не е важно да разбереш в какво точно е промяната, а само какво означава тя: че не си сам. Сви се зад скалната издатина и подуши въздуха, огледа за сенки, които не изглеждат на място, вслуша се за всичко, което можеше да издаде местонахождението на преследвача му.

Времето сякаш се проточи много бавно, но Тал знаеше, че онзи, който го дебне, играе същата игра, изчаква той първи да направи грешка.

До ушите му достигна едва доловим шум, тихо изскърцване на пета на ботуш в камък, и Тал бързо се надигна и се завъртя. За кратък миг лицето на преследвача изникна пред очите му. Времето сякаш замръзна, докато Тал заповядваше на пръстите си да пуснат стрелата и междувременно успя да обхване с поглед подробности, които нямаше да може и да си представи до този момент. Мъжът беше мургав, може би с кешийско потекло, очите му бяха почти черни. Осъзнаването на ставащото за миг проблесна в тези очи: смесица от страх и примирение, щом стрелата излетя от лъка на Тал. Мускулите му започнаха да се напрягат, сякаш се канеше да извика или да се опита да скочи встрани, но в същия миг стрелата го прониза в гърлото.

Очите му се разшириха за миг, после светлината в тях угасна още преди мъжът да рухне зад скалата, извън полезрението на Тал.

Младият мъж пропълзя през каменния ръб и бързо го огледа. После взе колчана му.

Огледа се да види дали не се приближава някой от другите, но нито видя, нито чу нещо.

Остави мъртвия на лешоядите и бързо се отдалечи.

Вече оставаха само четирима.

 

Поспа малко в едно тясно дере, прорязано от малък поток. Щеше да е нужен ужасен късмет и изключителен следотърсач, за да го открият. Тал вярваше на късмета си: сигурен беше, че е убил най-добрия им следотърсач.

Освен това подозираше, че Гарвана ще изчака не повече от час-два, преди да събере останалите си трима спътници и да побегне на юг. За капитана на разбойниците Тал можеше да е преден съгледвач и зад него можеше да препускат поне двайсетина ородонски воини.

В торбата с храна имаше кораво сирене, хляб, корав почти колкото сиренето, и сушени плодове. Засищащо, макар и безвкусно. Той изяде всичко: знаеше, че пестенето на храна тепърва ще е грешка. Можеше да си позволи да припадне от глад едва след като убиеше Гарвана.

Беше се сврял под една скална издатина, без да обръща внимание на влагата и студа, решен да поотдъхне за няколко часа. Заспа и в съня си отново се озова на планинския връх Шатана Хиго, в очакване да го споходи видението му, изпълнен с предчувствие за предстоящата церемония за влизането му в мъжество. Когато се събуди, стана и се приготви да поднови гонитбата, макар все още да беше ужасно уморен. Студът се беше просмукал в ставите му и трябваше да се пораздвижи, за да върне топлината в тялото си. Прецени, че остават по-малко от два часа до залез-слънце. Беше спал почти три часа.

Беше дал преднина на Гарвана, но беше сигурен, че ще може да навакса. На конниците щяха да им трябват три дни изнурителна езда, докато стигнат низините към Крайбрежен страж. Знаеше, че ще ги догони, преди да са стигнали в града.

А ако се наложеше да влезе в града и да ги издири там, щеше да го направи.

Оседла уморения кон и го подкара покрай потока, докато намери място, където да се изкачи на високия бряг и да излезе отново на пътеката. Подкара на юг в бавен тръс. Помнеше мястото на бивака на Гарвана и беше почти сигурен, че те вече няма да са там, тъй че в момента нямаше нужда да бърза. Остави коня да се позагрее няколко минути, след което подкара в лек галоп.

Щом наближи бивака на Гарвана, вкара коня в гората и слезе от седлото. Щеше да се изненада, ако завареше Гарвана още тук, но реши, че изненадата все пак е за предпочитане пред смъртта.

Бързо отиде до мястото, където бе убил часовия, и го намери да лежи непогребан. Коленичи над него и го огледа, но не можа да открие нищо, което да намеква за самоличността му. Поредният безименен войник, нает да убива срещу заплащане. Провери дали не носи нещо по себе си, но намери само останалата на колана му кама. Кесията му беше отрязана от колана — каква полза от злато за мъртвеца?

Излезе на поляната и огледа наоколо. Около огнището нямаше нищо. Бяха отвели свободните коне — съвсем логично. Гарвана нямаше да рискува да го спипат само защото някой кон е окуцял.

Погледна дирите. Наемниците дори не си бяха направили труд да скрият избора си: обратно на пътеката и на юг.

Върна се бързо при коня си, яхна го и продължи гонитбата.

 

Денят привършваше и околните звуци се променяха, както се променяха винаги, щом дневните обитатели на планините отстъпеха на нощните. Тал знаеше, че е така, когато двата свята се застъпят за кратко, когато нощните ловци се пробудят рано и връхлетят понякога над дневни същества, оказали се недостатъчно бързи да си намерят безопасно убежище.

Загледа се напред по пътеката и се опита да си представи какво ще направи Гарвана. След изненадата и загубата на двама души Тал се съмняваше, че ще е толкова безгрижен да вдига бивака си на открито и да поставя само един страж. Щеше да се свре някъде — в пещера или под някой скален навес, — без да пали огън, и да държи непрекъснато по двама будни за охрана.

На зазоряване Тал отново подкара по дирята им и я следва чак до мрак. Намери си колкото се може по-удобно място за нощувка; знаеше, че и на Гарвана му е също толкова тежко, колкото и на него.

Събуди се малко преди разсъмване. Вратът и гърбът му се бяха вкочанили, носът му течеше. Знаеше, че започва да се разболява от умора и глад. Не беше видял нищо годно за ядене, откакто напусна селото. Знаеше, че липсата на вода е още по-голяма заплаха от глада, така че допи каквото беше останало в меха и тръгна надолу по скалата да намери поток.

За негово щастие покрай потока растяха боровинки и той с охота се залови с тях. Повечето бяха недозрели, но малкото годни му предложиха достатъчно храна, за да повдигнат духа му. За час напълни празната торба.

Все още гладен, но вече много по-добре след боровинките и водата, Тал отново се отправи след плячката си.

 

Някъде предобед усети, че нещо не е наред. По разстоянието между отпечатъците от копитата можеше да прецени, че Гарвана и хората му не бързат. Нещо го зачовърка, докато следеше с очи дирята.

Преди половин час беше подминал конско изпражнение, което все още не беше засъхнало, тъй че трябваше да е доста близо зад Гарвана. Но нещо в следите го обезпокои.

Спря и слезе от коня. Гарвана и тримата му спътници бяха взели със себе си свободните коне. И в този момент го осъзна. Един от конете липсваше! Закрачи бързо, за да се увери, че е прав. Да, виждаше следи от пет коня, а не шест. И само три групи отпечатъци от копита бяха достатъчно дълбоки, за да показват, че конете носят ездачи на гърбовете си.

Някой се беше измъкнал встрани от пътя.

И тъкмо пак яхна коня, една стрела изсвистя покрай него. Тал се приведе и препусна напред, после отби сред дърветата, обърна се и зачака.

Онзи, който стреля по него, не го беше последвал. Тал остана да седи тихо, с ръка на конския гръб, мъчеше се да успокои умореното и уплашено животно.

Времето течеше бавно. Възможно беше онзи, който бе стрелял по него, да не се е задържал, за да види дали е улучил, а да е побързал, за да предупреди Гарвана. Или можеше да се крие сред дърветата от другата страна на пътя и да изчаква да види дали Тал ще се появи.

Най-сетне на Тал му омръзна да чака, слезе от коня, върза го за един храст и тръгна през дърветата успоредно на пътя. Движеше се на юг и в най-тесния участък, който успя да намери, бързо пребяга през пътя и свърна на север. Ако останалият в засада човек на Гарвана тръгнеше на юг, щеше да види следите му; но ако все още изчакваше появата му, щеше да е пред него.

Притичваше безшумно от дърво до дърво, нащрек за всеки намек за местонахождението на другия.

А после чу леко изкашляне и замръзна: звукът бе дошъл от не повече от десетина разтега напред. Тал знаеше, че кихането и кашлянето са довели до смъртта на мнозина, при подобни обстоятелства. Зачака, вслушан за всеки звук, който можеше да издаде къде точно е другият.

Движеше се бавно, предпазливо. Не искаше нито шумоленето на листа, нито пукването на счупена съчка да издадат присъствието му.

После подуши миризма. Лек вятър бе духнал от северозапад и изведнъж Тал надуши вонята на другия мъж. Не се беше къпал от седмици, а и от пушеците на битката миризмата му беше лютива.

Тал напрегна още повече слух и зрение и най-сетне успя да види мъжа.

Беше се долепил до едно дърво, плътно до ствола, с готова стрела, очите му шареха по пътя напрегнато. Тал реши, че сигурно са му заповядали да не се връща без главата му.

Тал се прицели и се приближи още малко, докато не получи възможност за безпогрешен изстрел. После каза тихо:

— Пусни лъка.

Мъжът замръзна. Не обърна тялото си, но извъртя глава, за да може да види Тал с крайчеца на окото си. Отвори ръка и лъкът тупна на земята.

— Обърни се, бавно — каза Тал.

Мъжът се подчини и застана с гръб към дървото. Тал се прицели в гърдите му.

— Къде е Гарвана?

— На юг, може би на две мили, чака да те занеса или сам да влезеш в следващия му капан.

— Как се казваш?

— Килгор.

— Откога си с Гарвана?

— От десет години.

Тетивата иззвънтя и стрелата прикова Килгор за дървото. Главата му клюмна и тялото се отпусна.

— Десет години означава, че си бил в селото ми, убиецо — каза Тал.

Остави Килгор прикован за дървото и затича към коня си.

Вече бяха останали само трима и Тал знаеше, че са на две мили надолу по пътя.

 

Тал изруга. Ливадата беше голяма и той веднага разбра защо Гарвана я е избрал. Беше твърде голяма, за да може да се крие в леса и да се прицели в някого от укритието си.

Гарвана и двамата останали му наемници седяха на конете си в средата на поляната, отпуснали небрежно ръце на седлата, и чакаха.

Или техният човек щеше да се появи в галоп и да препуснат отново на юг, или щеше да се появи Тал и щяха да сложат край на гонитбата, едното или другото. Тал прецени възможностите си. Можеше да се скрие между дърветата, докато Гарвана се откаже от чакането и продължи на юг, или да се върне на север, за да види какво е станало с Килгор. Но разполагаше само с боровинки и мях с вода и беше крайно изтощен. Чакането можеше само да го изтощи още повече.

Гарвана също беше уморен, несъмнено, но имаше още два меча.

Тал държеше титлата на най-добрия дуелист на света, поне до следващия турнир в Двора на майсторите, но наемниците бяха трима, а и щяха да се сражават на коне. Не хранеше илюзии, че ще се съгласят да слязат и да се дуелират с него един по един.

Пое си дълбоко дъх. Време беше да приключи с това.

Вдигна късия си лък, захапа една стрела със зъби, извади и още една и я хвана в ръката с лъка. Подкара коня напред с колене и с едната ръка на юздите.

Щом го видяха, наемниците извадиха оръжията си без излишна припряност. Изведнъж го обзе плаха надежда. Като че ли никой от тях нямаше лък.

Благодари безмълвно на боговете, че Рондар се бе оказал добър учител в бой на коне, извика и препусна право срещу тримата. Държеше под око Гарвана, който бе в средата.

Гарвана не помръдна от мястото си, но двамата му приятели пришпориха конете си в дъга така, че на Тал щеше да му се наложи да извърне гръб към някого от тях. Тал пусна юздите и стисна здраво хълбоците на коня с колене.

Изпъна първата стрела и я пусна. Ездачът вдясно от него се сниши, но Тал го очакваше, затова се бе прицелил ниско. Стрелата удари мъжа в бедрото, малко над бедрената става. Мъжът изкрещя и падна на земята. Раната не беше смъртоносна, но наемникът скоро нямаше да може да се бие.

С натиск на коленете Тал подкара коня встрани от Гарвана и другия мъж, докато зареждаше втората стрела. Ездачът, който беше свърнал вляво от него, сега беше точно зад гърба му и нападаше отзад.

Изправен високо на стремената, Тал се завъртя надясно и подкара коня си почти в кръг. Извъртя се колкото можеше, докато лицето му почти се обърна назад. Видя изненадата в очите на втория, докато пускаше стрелата.

Стрелата го порази точно между врата и рамото, където беше незащитен от плетената ризница. Мъжът излетя от седлото, превъртя се и падна. Беше със сигурност мъртъв още преди да докосне земята.

Гарвана връхлетя.

Не можеше да позволи на Тал да посегне отново зад гърба си за друга стрела, след като бе видял на какво е способен и след като несъмнено щеше да умре, ако не го доближи моментално.

Тал хвърли лъка и извади сабята: успя да обърне коня, за да посрещне атаката, в последния момент. Конят на Гарвана блъсна неговия и той залитна. Тал за малко да падне, но конят се задържа на крака.

Тал замахна към главата на Гарвана, но закъсня с един миг — и болка прониза лявото му рамо, щом върхът на оръжието на Гарвана се вряза в плътта му и изстърга в раменната кост.

Тал изпъшка от болка, но не се поддаде на паниката. Подкара напред, като надви подтика да стисне раненото си рамо с дясната ръка, вместо да вдигне сабята над главата си, за да блокира поредния удар на Гарвана.

Примига, за да махне сълзите, и с усилие на волята накара болката в рамото да заглъхне. Беше ясно, че на конски гръб Гарвана е по-добрият дуелист. Все пак двубоят си беше двубой и Тал съзнаваше, че никога досега не е влизал в по-важна битка.

Рондал го беше учил да държи коня си под контрол с една ръка или без ръце, да разчита на краката си, за да дава указания на животното, тъй че Тал се постара да превърне коня в продължение на собственото си тяло и да мисли все едно краката на коня са негови.

Знаеше, че ако ударът на Гарвана бе попаднал на пръст по-долу, щеше да е мъртъв. Раната щеше да разкъса сухожилия или дори да отсече ръката изцяло, а загубата на кръв щеше да го обрече на гибел. Сега повърхностният удар мокреше ризата му по рамото, но той щеше да оживее, стига да успееше бързо да приключи с този бой.

Подкара коня си в полукръг, за да задържи Гарвана вдясно от себе си и да не излага повече на риск ранената вече ръка. Гарвана понечи да налети с коня си в животното на Тал, с надеждата да събори ездача му. Озова се точно до Тал и едва сега младежът можа да го види толкова отблизо, откакто бе опустошил село Кулаам.

Грижливо подрязаната тогава брада сега беше рошава и неподдържана, скулестото лице на мъжа беше измършавяло и уморено. Кожата на Гарвана бе посивяла, а тъмните му хлътнали очи бяха обкръжени с червено, с тъмночерни кръгове отдолу.

Но на лицето му се четеше желязна воля, която подсказа на Тал, че Гарвана е може би най-опасният човек, когото е срещал. Човек не можеше да се издигне до водач на такава банда убийци, без да притежава силна воля. И Тал разбра, че трябва да отвърне на тази воля със своята. Вече не беше важно дали ще остане жив: Гарвана трябваше да умре. Трябваше да бъде наказан за злото, което бе причинил на народа му.

Кръжаха един срещу друг и си разменяха удари, стомана кънтеше в стоманата, но никой от двамата не печелеше предимство. Гарвана беше по-ловък в движението на коня, но в близък обхват Тал бе по-добрият дуелист.

Още дълго яздиха така един около друг, разменяха удари и парирания, но никой от двамата не взимаше надмощие. Гарвана на три пъти се опита да го атакува, но и двата коня бяха на ръба на изтощението и третия път Гарвана отстъпи с драскотина по скулата. Кръвта потече по лицето му и този път Тал забеляза нещо ново: решимостта, изписана на лицето на Гарвана, бе изчезнала! Изведнъж се бе превърнал в човек, уплашен, че ще умре.

Тал нападна. Извика с цяло гърло, надигна се на стремената си и посече надолу с всичка сила. Годините конен бой на врага му си казаха своето и го спасиха: това, което Тал не очакваше, бе, че вместо да свърне встрани с вдигната сабя, за да поеме удара му, Гарвана се наведе напред и увисна на лявата си ръка от седлото, за да посече десния му крак.

Острието на Гарвана се вряза дълбоко в прасеца на Тал и повлечен от инерцията от замаха надолу, той полетя с главата напред от коня.

Сблъсъкът със земята го зашемети. Изпадналият му в паника кон побягна и го остави сам и незащитен. Наемническият капитан обърна коня си и го подкара за нова атака, с намерението да го стъпче.

Младежът се превъртя, като едва избягна конските копита, и сабята на Гарвана профуча само на половин педя над него: наемническият капитан не се беше навел достатъчно, за да нанесе смъртоносния удар.

Тал успя да се изправи, отпусна тежестта си на здравия си ляв крак и отново бе готов за бой. Но вместо очакваната атака видя как Гарвана обърна на юг.

На убиеца му беше дошло до гуша и бягаше, изтощеният му кон едва успяваше да тича. Тал извика коня си, но той не реагира. Тал не можеше да докуцука до коня с ранения си крак. А трябваше да превърже раните си, иначе щеше да припадне от загуба на кръв. Бездруго вече беше замаян от падането от седлото.

Отчаяние се надигна в душата му и го заля, но изведнъж той зърна лъка и колчана си само на няколко крачки встрани. Изкуцука до тях и вдигна лъка. Извади стрела от колчана, намести я на тетивата и опъна лъка. Прецени вятъра и разстоянието и пусна стрелата.

Знаеше, че ще има само този единствен изстрел.

Гарвана така и не чу стрелата. Препускаше леко приведен над врата на животното.

Стрелата се заби в гърба му, точно между плешките, и прониза кожената му броня.

Тал видя как Гарвана се отпусна и падна от коня. Падането бе толкова меко, че нямаше нужда да ходи до тялото, за да се увери, че Гарвана най-сетне е мъртъв.

Краката му поддадоха и той падна, все едно цялата му воля и сила се бяха изцедили. Конят му безгрижно хрупаше трева на стотина разтега встрани. След минута щеше да се опита да се добере до него. Първо обаче трябваше да си почине — съвсем малко. Просто да полежи и да си поеме дъх. След това щеше да се оправи с крака и рамото.

Последната му мисъл, преди да изпадне в несвяст, беше за най-добрия изстрел в живота му.

 

Събуди го миризмата на храна и кафе. Лежеше под одеяла до някакъв фургон. Някой бе превързал рамото и крака му. Беше нощ.

— Кафе?

Тал извърна глава и видя Джон Крийд. Още неколцина мъже от отряда му седяха около по-голям огън на няколко разтега встрани.

Тал се надигна и опря гръб на колелото на фургона.

— Да, благодаря.

Крийд му подаде глинена купа и докато Тал отпиваше от горчивата напитка, му каза:

— Добре, че се оказахме наблизо. Иначе щеше да ти изтече кръвта.

— Как ме намерихте?

Крийд се засмя.

— Не беше трудно. — Подаде му още топло парче месо, увито в тънка хлебна питка, и Тал осъзна, че е гладен като вълк. Задъвка лакомо, а Крийд продължи: — Беше осеял дирята си с трупове. — Посочи на север. — Селото го напуснахме призори, шест-седем часа, след като ти тръгна подир Гарвана. — Почеса се по брадичката. — Мислех, че ще намерим и твоя труп, но си се справил добре, Тал Хокинс. Когато видях първия убит, с още две от момчетата избързахме напред да видим дали не ти трябва помощ. Не ти е трябвала. — Изсмя се късо. — Определено не ти е трябвала.

— Жалко само, че не можа да видиш изражението на Гарвана, когато го обърнах. Умрял е наистина изненадан. — Крийд се изкиска. — Стрелата ти стърчеше от него и той беше навел брадичката си все едно гледа да види какво е изникнало от гърдите му. Кучият му син така и нямаше достатъчно чувство за хумор, мен ако питаш. — Изправи се и посочи някъде напред. — Намерихме те ей там, почти свършил. Е, ще се оправиш. Можеш да се возиш във фургона, докато стигнем Крайбрежен страж. Кракът ти е много зле, но ако се опазиш да не забере, ще се оправиш.

Тал преглътна последната хапка и попита:

— Къде е другият фургон?

— Оставих го в селото. Не ни трябваха два, а и реших, че няма да имаш нищо против да го дадем на ородоните.

— Нямам.

— Те вече пеят песни за тебе около огньовете, Тал. Станал си скапан герой за тези хорица.

Тал не знаеше какво да отвърне. Помисли за своя народ и се зачуди как ли щеше да тръгне животът му, ако някоя банда като неговите наемници бе стигнала в Кулаам десет дни, преди да се появи бандата на Гарвана и хората на Оласко. Отпусна гръб на колелото и затвори очи.

— Не съм герой. Просто трябваше да уредя някои сметки.

— Е, уреди ги — каза Крийд.

— Благодаря, че си се погрижил за мен, Джон.

— Имаш качества да станеш добър капитан, Тал. Ако ти потрябват бойци, няма да ти е трудно да си намериш. Честен си, грижиш се за всичко и плащаш добре.

— Ако ми потрябва някога силна дясна ръка, Джон Крийд, ти ще си първият, когото ще потърся. — Тал остави купата на земята и се отпусна. Знаеше, че сънят отново ще го обори: тялото му се нуждаеше от отдих, за да се изцери.

— Само се обади и ще дойда — ухили се наемникът. После се загледа в нощта и попита: — А сега какво?

Тал зяпна нагоре към звездите.

— Малко отдих. После — още работа.

— Е — въздъхна Крийд. — Работата може да почака няколко дни. Почивай, докато можеш, така знам аз.

Тал затвори очи. Помисли за близките си; надяваше се, че вече са намерили покой.

След това помисли за херцог Оласко и неговия капитан, Куентин Хавревулен. Тези двамата също трябваше да последват Гарвана в смъртта, преди семейството на Нокът наистина да намери покой.

И тъкмо с тези неприятни мисли Нокът на сребърния ястреб потъна в дълбок сън.