Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конклав на сенки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Talon of the Silver Hawk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Нокът на сребърния ястреб

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2008

 

Превод: Валерий Русинов, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2008

Компютърна обработка: Силвия Николова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16

ISBN 978-954-585-888-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на слепени параграфи

Глава 15
Загадка

Тал се събуди.

— Трети път — каза Паско.

Тал простена от болка и едва успя да попита:

— Какво трети път? — Клепачите му сякаш бяха залепнали, устата му бе пресъхнала. — Дай ми вода…

Паско поднесе към устните му чаша вода. Нокът отпи и чу друг глас.

— За трети път едва опазихме живота ти, Нокът.

Робърт де Лийс поклати глава и добави:

— Това означава, че вече ни дължиш три живота.

Тал продължи да пие, докато гърлото му не се овлажни достатъчно, за да може да говори, без да квака като жаба.

— Съжалявам, но мога да дам само един. И моля, наричайте ме Тал, защото името ми вече е Талвин.

— Ти вече едва не даде живота си, Тал — отвърна Робърт.

Тал погледна лявата си ръка и се ококори. Тялото го болеше и беше схванат, но раната на ръката я нямаше, както и тази през гърдите.

— Какво…

— Магия.

Паско се намеси:

— Имате турнир след по-малко от две седмици, милорд, а от дълбочината на раните и загубата на кръв беше ясно, че изобщо няма да сте годен за състезания.

— Една от възможните причини за покушението — добави Робърт. — Макар да ми се струва, че едва ли е била главната.

— Но как…

— В Ролдем има доста надарени жреци лечители. Неколцина от тях сътрудничат на Конклава.

— Това ли те доведе тук? — попита Тал. Започна да раздвижва ръцете си и откри, че мускулите се отпускат.

— Аз го повиках, милорд — каза Паско.

— Паско забеляза нещо, заради което се оказа задължително Конклавът да изпрати веднага някой с магически умения. Съобщи ни, че е нямало начин убиецът да може да проникне в стаята за масаж, освен ако не е използвал магия.

Тал се замисли. Масата бе достатъчно голяма, за да се скрие някой под нея, но щеше да го види всеки влязъл. Нямаше килери или други врати.

— Трябваше да се сетя.

— Не си бил в състояние. Паско вече е пуснал удобния слух, че повечето кръв е от нещастната убита жена, а ти имаш само няколко отока и плитка рана, която ще зарасте бързо. И че ще си здрав за турнира.

Тал се надигна. Сковаността почти бе преминала.

— Гладен съм.

— Това е резултат от целебното заклинание, което приложи нашият приятел жрец. Поотслабнал си, ако въобще си направиш труда да го забележиш. На тялото ти му трябваше енергия, взета от другаде, за да изцели увредената плът, така че изгори и малкото мазнина, която имаше, Тал. Определено изглеждаш измършавял.

Тал се изправи и главата му се замая.

— Чувствам се ужасно слаб.

Паско му помогна да облече халата, след което го хвана под ръка и го заведе до масата в голямата стая. Тя бе отрупана с храна и Тал започна да яде с вълчи апетит. Още при първите хапки усети, че силите му се връщат.

— Ще трябва да си починеш до довечера, Тал — каза Робърт. — Но след това се налага да се появиш някъде публично, за да разпръснеш всякакви слухове за раните си.

— Защо? Защо да бързаме толкова?

— Защото хората вече се питат защо си нападнат и колко зле си ранен — отвърна Робърт. — Причината ще я оставим на предположенията, но доколкото разбирам, има немалко хора, които биха предпочели да не се явиш на турнира или да се виждаш с дъщерите им.

Тал кимна, без да се изчерви.

— Колкото до раните, трябва да дадем на онези, които са пратили убиеца, ясно да разберат, че са се провалили. За да се опитат отново, скоро.

— Аха. А аз ще съм стръвта.

Робърт сви рамене.

— Някой се опитва да те убие. Оприличи го на лов. Ако го дебне хищник, какво прави човек?

— Не бяга. Залага капан.

— Това ще направим и ние.

Тал приключи с яденето.

— Колко е часът? — Погледна през прозореца и видя, че трябва да е рано следобед.

— Два следобед — отвърна Паско.

— Тогава най-доброто решение е да се върна в Двора на майсторите и да кажа няколко думи за горката Салмина… — Изведнъж си даде сметка, че никога повече няма да я види, нито да изпита пламенната й любовна страст. — А след това да се върна в Ремарга за нова баня и масаж. — Погледна Паско. — Някакви покани?

— Три.

— Отклони ги. Щом се налага да се покажа публично, значи ще трябва да вечерям в „Доусън“.

Робърт кимна и попита:

— А след това?

— Хазарт в „Колелото на съдбата“.

— Добре. Така за всички ще стане ясно, че си здрав.

Тал стана и разкърши ръце.

— Чувствам се невероятно здрав за човек, когото са разфасовали като сърнешко само преди ден.

— Заклинанието не беше никак евтино — отвърна кисело Робърт.

Тал се усмихна.

— Хубаво е, че избрах да служа на богат господар.

Робърт се намръщи.

— Трудно спечелено богатство, Тал. Ако човек не разбира нищо от магически изкуства, сигурно ще му се стори лесно да се натрупат пари, но ти вече знаеш достатъчно за занаята ни, за да имаш известен усет за нещата. Видял си острова и знаеш колко много хора трябва да обличаме и да храним, а вече започваш да добиваш и известна представа колко много други хора поддържаме по други места. — Ръката му описа дъга, обхващаща жилището, дрехите и всичко останало. — Всичко това е дошло срещу разходи: нищо не е изникнало от въздуха с едно голо пожелание.

Тал не беше много сигурен накъде клони Робърт, така че каза:

— Не съм неблагодарен за това, което са ми осигурили господарите ми. Но вече съм болезнено наясно кой е обектът на планираното убийство, затова ще съм благодарен да разполагам с малко сила зад гърба си в подходящите моменти. — Изражението му стана сериозно. — Но в случай, че сте забравили, длъжен сте поне малко да ми подскажете за какво точно бях обучаван и каква точно е задачата ми освен спечелването на този проклет турнир.

Робърт помълча, после каза:

— Така е. Не сме ти казали много и ще продължим да те държим в неведение дотогава, докато се налага. Ако тепърва попаднеш в лоши ръце… има начини един опитен магьосник да изтръгне спомените от черепа ти, както ти би изрязал семките на ябълка, Тал. Незаинтересованите за благополучието ти могат да го направят за по-малко от ден и да те оставят раз лигавен пред някой хан, и никой няма и да си помисли, че си нещо друго освен жалък пияница с увреден ум. Но преди да са свършили, ще са изтръгнали от теб всяка тайна.

Паско кимна.

— И много болезнено при това, както съм чувал.

— Ще те отведат в някое затънтено място, така че крясъците да не безпокоят никого — добави Робърт. Тал отново разкърши рамене.

— Тогава ще разчитам на наставниците си, че ще използват магическите си дарби да ме опазят от това, което описвате. Но знаете ли кой беше убиецът?

— Целта на Паско беше да те измъкне от банята… — Робърт кимна одобрително към слугата. — Голям подвиг извърши, да запуши раните ти с кърпи и да те изнесе до каретата, преди някой да е видял колко кръв има по тебе и колко е от слугинята.

Паско сви рамене.

— Щедър сте с похвалите. Повечето хора тичаха в обратната посока или бяха объркани от крясъците. Банята не беше добре осветена и… ами просто знаех, че няма да е добре да оставя хората да видят, че Тал лежи на пода като заклано прасе.

— Добре се справи. — Робърт погледна Тал. — Ще научиш мисията си, като му дойде времето, млади приятелю. Бъди уверен, че сме доволни от напредъка ти дотук. Точно сега обаче единствената ти грижа е да спечелиш този турнир.

— Защо?

— Ще ти кажа, след като го спечелиш.

— А ако не го спечеля?

— Тогава изобщо няма да ти трябва да знаеш какво е щяло да последва, нали?

Тал се усмихна криво.

— Предполагам, че сте прав, господарю.

— Нокът ме нарича „господарю“. Скуайър Талвин Хокинс може да ме нарича Робърт.

— Да, Робърт. — Тал бързо се върна към ролята си и се обърна към слугата: — Паско, занеси ми дрехи в Ремарга и поръчай каретата да е там навреме. — После се обърна към. Робърт. — Би ли имал нещо против да ме придружиш до баните? Доста е освежаващо.

Робърт кимна.

— Мисля, че би било разумно, ако бях на твое място. Убиецът може и да не е боравил с магия, но някой го е вкарал в онази стая с помощта на заклинание — или за пренасяне, или за невидимост. Ако се случи нещо нередно до турнира, особено с намеса на магическо изкуство, трябва да съм близо до теб.

Тал попита за втори път:

— Имате ли все пак някаква представа кой беше убиецът?

— Неизвестен — отвърна Паско. — Никой не го е разпознал. Градската стража е отнесла трупа.

— Имаме ли в полицията достатъчно добър познат, който да поразпита за този злодей?

— Вие играхте карти с капитана на дневната стража, Дроган. Можете да го попитате лично.

— Значи ще го направя утре — каза Тал и се обърна към Робърт: — Да се поразходим до Ремарга и да се опитаме да се поразсеем от вчерашната неприятност.

— По-скоро да изглежда, че сме го направили — отвърна Робърт. — Но искам да не забравяш никога колко близо бяха тези хора до убийството ти.

— Кои хора?

Робърт се усмихна.

— Мисля, че ще го разберем съвсем скоро.

Двамата излязоха, а Паско започна да събира дрехи за вечерта.

 

 

Утрото беше облачно, в пълен унисон с настроението на Тал, докато той крачеше по тесните улички към градската полицейска служба, разположена близо до стария пазар в центъра на града. Предната нощ беше минала без извънредни събития, но я беше прекарал на ръба: очакваше нова атака и малките неща, които обикновено му носеха удоволствие, този път не го радваха. Вечерята в „Доусън“, бивш хан, който сега обслужваше изключително гости от знатното съсловие и търговци, които не искаха да вечерят вкъщи, им беше предложила обичайния разкош, но макар храната да беше сготвена съвършено и обслужването да беше безукорно, Тал и Робърт вечеряха общо взето в пълно мълчание. Дори великолепните вина, внесени от Рейвънсбърг, почти не предизвикаха коментара им.

Играта на хазарт в „Колелото на съдбата“ също мина вяло, без да събуди интереса му. Тал играеше равнодушно, умът му бе някъде другаде. Лейди Торнхил дори му намекна, че изглежда разсеян. В отговор той се усмихна и я увери, че това няма нищо общо с неприятността в Ремарга от предния ден и не, не бил ранен сериозно, изглеждал така само защото бил опръскан с кръвта на горката слугиня и си ударил лошо главата в пода, и, да, потънал бил в размисли най-вече за утрешните състезания.

След това се извини и си тръгна рано, след като бе понесъл скромни загуби. С Робърт се прибраха и Тал си легна рано, а Робърт и Паско останаха да си говорят тихо и дълго в другата стая.

Сега бе тръгнал да потърси отговори на много трудни въпроси. Стигна до кабинета на Денис Дроган, племенник на дребен дворцов служител, човек, стигнал до поста си благодарение на политически връзки, но въпреки това — доказал компетентността си.

Дроган го посрещна с учтива, но леко отчуждена усмивка.

— А, Тал. Мислех да те посетя по-късно днес.

Дроган беше едър мъж на средна възраст, с почти кръгла глава, което още повече се подчертаваше от късо подстриганата му коса и гладко обръснатото лице. Имаше топчест нос, чупен неведнъж през годините, половината от едното му ухо беше отхапана при някаква свада, но очите му винаги бяха съсредоточени и не им убягваше почти нищо.

— За да говориш с мен за убийството, нали?

Веждите на старшия полицай се вдигнаха.

— Да. Кой би искал да те убие, Тал?

— Мен? — възкликна с престорена изненада Тал. — Предположих, че е някой ревнив любовник или някой хлътнал по прислужницата, Салмина. Все пак нея убиха, нали? Мисля, че онзи ме нападна, за да не го разкрия.

Дроган помисли за миг и попита:

— Виждал ли си го някога този човек?

— Изобщо не. Всъщност идвам да разбера дали вие не го знаете.

— Не, никой от момчетата ми не го е виждал. Претърсихме трупа, преди да го пуснем във варната яма, и не намерихме нищо, което би могло да ни подскаже кой е или какъв, освен че наскоро е пребивавал на Островите, тъй като имаше няколко кралски сребърни монети.

Тал се отпусна на стола, уж замислен.

— Хм, доста загадъчно в такъв случай, нали? Може би е любовник, върнал се от пътуване, и се е ядосал, като е разбрал, че Салмина работи в баните?

— Тя работи там от десет години. Ако е любовник, когото новината е изненадала, значи от доста време не е бил тук.

— Е, това просто беше първото, което ми дойде наум — отвърна Тал.

— Съвсем очевидно предположение и обикновено се оказва вярното. Но този път — едва ли. Много по-вероятно е някой да е искал да хване най-добрия фехтовач легнал гол по корем и далече от оръжието си. Това ми е предположението.

— Но кой ще иска да прати наемен убиец?

— Кой казва, че е наемен убиец?

— Никога не съм го виждал преди, Денис. В града може и да има хора, които ме мразят, но със сигурност щях да ги позная. Ако някой иска смъртта ми, от това следва, че този човек е бил нает да ме убие. Макар че едва ли е точно това.

— Защо не?

— Защото може и да има един-двама бащи, които не искат да се виждам с една-две дъщери, или дори някоя дама, която може да иска да умра, но няма нито един, който да прати някой да свърши тази работа.

— Знаеш ли кое е най-странното около всичко това?

— Кое?

— Никой не го е видял да влиза в банята. За да влезе при теб, човек трябва да мине през слуги. От момента, в който баните се отворят сутрин, до минутата, в която вратите се затворят вечер, в тази част на сградата няма нито един таен вход.

— Наистина странно, нали?

— Имаш ли някаква представа как е могъл да се появи там, като по магия?

Тал се отпусна в стола, с тъжна усмивка.

— Магия? Това би направило нещата още по-… загадъчни, нали?

— Би означавало, че ако някой е искал да умреш, е бил готов да плати много. Да плати не само на човек, който може да върти ножа, но и на още някой с магически дарби, за да го вкара невидим в сградата.

— Заклинание за невидимост?

— Нещо такова. Чичо ми има приятел, който познава магьосник. Поразпитах го и той твърди, че най-вероятно е използвано точно такова заклинание. Да го изпратят в стаята от друго място… това е много трудно и малко магьосници биха могли да се справят.

Тал реши, че ще е най-добре да не споменава, че познава поне трима или четирима, които биха могли да го направят.

— Значи никой не знае нищо за този човек?

— Никой. За мое съжаление.

— Значи дори не можете да сте сигурни кой от нас е бил набелязаната жертва?

— Не можем. Проблемът ми е само с цялата тази досада заради жена, която си беше най-обикновена курва.

Тал се вкочани.

— Салмина не беше курва.

— Така чух — отвърна Денис. Тал стана.

— Е, няма да те отвличам повече от задълженията ти. Ако откриеш още нещо, съобщи ми, моля те.

— Можеш да разчиташ на мен.

Стиснаха си ръцете, Тал излезе и тръгна към жилището си. Беше обезсърчен, че едва ли ще се разбере нещо за наемния убиец. Не че го беше очаквал.

Все пак трябваше да престане да мисли за необяснените и непредвидими неща в живота и да съсредоточи цялото си внимание върху предстоящия турнир. До него оставаха по-малко от две седмици и ако искаше да го спечели, не можеше повече да се разсейва.

 

 

Началото на състезанията наближаваше и Тал изпитваше нарастващо безпокойство. Колкото и често да прибягваше към успокояващите ума упражнения, на които го бяха научили Магнус, Накор и Робърт, колкото и усилия да полагаше да се отвлече от мислите за турнира със зарове, карти или приятна компания, мисълта за предстоящите двубои го гнетеше непрекъснато.

Дори получената покана за двореца, две нощи преди откриването на турнира, не облекчи напрежението му. Няколко часа уби при един шивач, където поръча да му скроят и ушият подходящо дворцово облекло. Безвкусен и натруфен тоалет, състоящ се от впити панталони, затъкнати в лъскави черни ботуши, абсолютно безполезни за каквато и да било практична дейност. Бяха твърде къси за езда — горният ръб щеше да ожули болезнено прасеца само за час и твърде високи за пеши поход. Но имаха хубави сребърни катарами и червена кожена ивица отстрани. Панталоните бяха толкова впити, че чак го стягаха, но шивачът го увери, че точно такава била сегашната мода в двореца. Тал отказа издутия пакет на чатала, който също бил последен писък. Някои неща според него бяха прекалено глупави за обличане, та дори да е заради дворцовата мода. Ризата беше ужасно труфило, отворена на врата и сбрана под гръдната кост с низ перлени копчета, с тантелена яка и още тантела по ръкавите. Жакетът беше изцяло декоративен — извезана със златна нишка върху червен брокат ужасия, предназначена да се носи само на лявата ръка и висяща на златен шнур през дясната, с пришити по яката и маншетите бисери. Венецът на цялата тази прелест бе шапка, изделие от снежно-бяла кожа с много широка периферия, е ръчно изплетена със сребърна нишка лента, към която беше пришито боядисано перо. Перото на Тал беше черно, с което контрастът ставаше особено драматичен. Шивачът го увери, че облеклото му ще е най-изящното от всичко, което ще се носи в двора, но Тал не можеше да се отърве от чувството, че някой му го е подмушкал нарочно, та първата му поява в двора да се посрещне със смях и подигравки.

Но когато пристигна с каретата пред портите на двореца в нощта на галапразненството, се увери, че и други младежи от града са облечени също толкова нелепо. Спомни си с носталгия за простите кожени елеци, които носеха съплеменниците му зиме в планините, и как ходеше почти гол в летните горещини. Докато изкачваше стъпалата към двореца, реши, че модата е заговор на шивачи само с цел да приберат златото на благородниците. От всичко, което бе научил на обществените събития, които бе посещавал в Саладор и тук, в Ролдем, знаеше, че следващата година по същото време всичко, което носи сега, ще се смята за остаряло и ще се вихри съвсем друга мода.

Връчи поканата си на скуайъра, който отговаряше да не се допуснат неканени гости в кралския двор. Зад гърба му стоеше отделение от дворцовата гвардия: макар да бяха облечени в натруфени червено-жълти ливреи, гвардейците изглеждаха напълно способни да отблъснат въоръжено нападение, да не говорим да изритат нежелан гост. Един паж го поведе към главната зала и докато вървяха по коридора, му каза:

— Сър, кралят е постановил тази нощ да няма официални места за сядане. На разположение на гостите ще има бюфет.

Нокът бе забравил тази дума и трябваше да порови в паметта си.

— Бюфет — повтори тихо.

Момчето посочи дългите маси в едната страна на залата, натоварени тежко с блюда, и слугите, движещи се бързо из залата с кани с ейл и вино, за да пълнят чашите. Накъдето и да погледнеше, Тал виждаше увлечени в разговор хора, облечени в пъстри и ярки цветове: някои държаха малки блюда в една ръка и се хранеха от тях.

Сети се, че „бюфет“ е дума от Кралството, от диалекта на Батира. И означаваше да се яде от открита маса, без да се сяда. „Понякога само си мислиш, че говориш някой език“, напомни си мълчаливо.

Тръгна през тълпата, забеляза няколко познати и им се усмихна с лек поклон, докато си проправяше път към масите. На тях бе подредено всичко, което човек може да си представи за едно пиршество, от пушени диви птици и мариновани яйца, зеленчуци, приготвени по всевъзможни начини, от пресни до току-що извадени от котела, държани в марината или с пикантни подправки, та до многобройните видове сирене, плодове — някои доста скъпи за сезона — и сладкиши. Взе едно от малките блюда и откри, че е по-леко, отколкото очакваше; бързият оглед му показа, че е изработено от някаква твърда керамика, а не от камък или метал. Беше изрисувано с кралския герб на Ролдем — делфин, скачащ от пенеста вълна над звезда. Доста впечатляващо.

Нечий глас вдясно от него каза:

— Наистина впечатляващо, нали?

Тал се обърна и видя Куинси де Касъл, търговец от Батира, с когато бе играл хазарт няколко пъти.

— Чуждите умове ли четем? — попита го с усмивка.

— Не — отвърна търговецът. — Ако можех, нямаше да загубя толкова пари от вас на карти, Тал. Просто, видях, че се възхищавате на блюдото, и предположих реакцията ви.

— Наистина впечатляващо — повтори Тал.

— Е, както казват, „не е зле да си крал“. Позволява на човек да си угажда с всякакви благини.

В този момент церемониалмайсторът удари в пода с обкования с желязо връх на служебния си жезъл.

— Благородни гости, дами и господа, кралят!

Всички очи се извърнаха към сводестия вход откъм кралските покои и там, понесъл се плавно по коридора, се появи крал Карол Шести. Мъж на средна възраст, който все още изглеждаше стегнат и здрав като на двайсет и пет, кралят придружаваше пълничка, но приятна на вид жена, увенчана с малка коронка.

— Кралицата и кралското семейство! — обяви церемониалмайсторът.

Всички се поклониха, а кралят каза:

— За нас е удоволствие да се върнем към празненствата. Тази нощ сме неофициални!

Изявлението бе посрещнато с почтителни аплодисменти и гостите започнаха да се връщат към предишните си занимания.

Тал се обърна към Куинси.

— Присъствали ли сте на подобни събития?

— Разбира се, но този път събирането е неофициално. Чух, че на турнира ще присъстват толкова много хора, че в двореца няма достатъчно столове, за да се настанят всички. Заради това ни се предлага този бюфет, както и в следващата зала, и в по-следващата.

Тал кимна.

— Вече се чувствам по-малко поласкан от поканата тук, отколкото допреди минута, драги Куинси.

Мъжът се засмя.

— Не мислете, че сте пренебрегнат. Срещу всеки от нас, поканените тук, извън портите има трима, които съжаляват, че не са вътре. Аз съм тук само защото търгувам с кралския снабдител вече от двадесет години и съм бил на състезанията и преди. Това ще е третият ми турнир. Вие сте между фаворитите, от които се очаква да спечелят златната сабя, Тал, и като такъв несъмнено трябваше да бъдете поканен. Очаквайте кралят да размени няколко думи е вас.

— Не знам какво да кажа обаче — отвърна Тал.

— Не говорете много, смейте се на шегите му и се съгласявайте с всичко, което каже. Това е начинът да се оправяме с крале.

— Благодаря ви за съвета.

Разделиха се и Тал тръгна през трите зали, за да поздрави онези, които познава, и да кимне вежливо на всеки, който му кимне първи. След два часа един паж го намери и го попита:

— Сър, вие ли сте скуайър Тал Хокинс?

— Да — отвърна той.

— Кралят ви очаква, сър. Последвайте ме.

Момчето го поведе обратно към централната зала. Кралят стоеше в ъгъла с кралица Гертруда и други членове на фамилията, момче на не повече от тринадесет, което трябваше да е принц Констънтайн, и още две момчета и едно момиче. По-малките деца изглеждаха отегчени, но стояха кротко, явно полагаха усилие да покажат царственото си възпитание.

Пажът заговори тихо на ухото на един слуга, който на свой ред заговори в ухото на церемониалмайстора. Церемониалмайсторът кимна отсечено към Тал и заяви:

— Ваше величество, позволете да ви представя Талвин Хокинс, скуайър на Морган Ривър и Белкасъл, баронет на Силвърлейк.

Тал изпълни най-изискания си дворцов поклон, без да отвори уста. Беше достатъчно благоразумен, за да не заговори преди краля.

Крал Карол се усмихна.

— Чух за вас, сър. Казват, че се залагат солидни суми, че вие ще спечелите турнира.

— Ваше величество, твърде великодушен сте към мен — отвърна Тал. — Всъщност бих имал голям късмет, ако успея да се наложа над майсторите на фехтовката, които се събират тук за двубоите.

— Скромен сте — отвърна кралят със смях. — Чувам разни неща. В Двора на майсторите няма тайни.

— Ваше величество, на това съм готов да повярвам — отвърна Тал.

Усмивката на краля се разшири и след миг той каза:

— А, ето че при нас идва един, който ще се постарае да ви попречи да спечелите златната сабя.

Тал се обърна и видя приближаваща се група мъже. Усмивката му замръзна, докато кралят казваше:

— Скуайър Талвин, позволете да ви представя нашия братовчед Каспар, херцог на Оласко.

Мъжът най-отпред беше с яки рамене, но тънък в кръста и Тал тутакси си даде сметка, че е не само силен, но и опасен. Лицето му беше кръгло като месечина, но брадичката му бе издадена напред, а тъмните му очи бяха присвити и съсредоточени, все едно дебнеше плячка. Брадичката му бе обрасла с тъмна брада, но горната му устна — обръсната — се изви в усмивка, която изглеждаше почти презрителна.

— Значи това е младежът, който се кани да попречи на моя човек да спечели? — Обърна се към облечения в парадна униформа мъж вляво от себе си, и рече: — Ваше величество, това е лейтенант Кемпънийл, най-добрият сабльор в херцогството ми и, обзалагам се, мъжът, който ще спечели турнира. — След което добави със смях: — А когато казвам, че се обзалагам, говоря за сериозен облог.

Кралят се засмя. Тал кимна вежливо за поздрав на херцога и неговия лейтенант. След миг херцогът на Оласко каза:

— Скуайър, гледате втренчено. Познаваме ли се с вас?

— Не — излъга Тал. — За миг си помислих, че може би съм познал лейтенанта, но сгреших. — Поклони се и добави: — За мен е чест да се запозная с вас, херцог Каспар.

Остави херцога да поведе разговора и остана на заден план. Трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да запази лицето си спокойно и непроницаемо… защото беше виждал лейтенант Кемпънийл. Той бе мъжът, изпълняващ заповедите на капитан Куентин Хавревулен, той седеше на кон до онзи, когото наричаха Гарвана. Лейтенант Кемпънийл бе един от мъжете, които бяха унищожили селото му.

Един от мъжете, които Тал се бе заклел да убие.