Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конклав на сенки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Talon of the Silver Hawk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Нокът на сребърния ястреб

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2008

 

Превод: Валерий Русинов, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2008

Компютърна обработка: Силвия Николова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16

ISBN 978-954-585-888-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на слепени параграфи

Глава 13
Съвземане

Нокът изстена.

Лежеше в леглото си вече от два дни, ставаше само за да се облекчи и да пийне вода. Чувстваше се изтощен и замаян, все едно гореше от треска. Мислите му блуждаеха. Пресъживяваше отново и отново в ума си последните думи на Алисандра.

Нечия ръка го разтърси отново.

— Какво? — изстена той и успя да се измъкне от унасящата го дрямка.

Над него стоеше Магнус.

— Време е да престанеш да се самосъжаляваш.

Нокът се надигна рязко и главата му се замая.

— Кога си ял за последен път? — попита Магнус.

— Вчера, мисля.

— По-вероятно преди три дни — каза магьосникът, порови в килера до огнището и се върна с една ябълка. — На̀, изяж я.

Нокът отхапа и усети как сокът потече по брадичката му. Изтри устата си с опакото на ръката и преглътна. При съприкосновението с храната стомахът му сякаш подскочи.

Магнус седна на леглото до него.

— Зле ли си?

Нокът само кимна, не можеше да намери думи.

— Тя ти разби сърцето?

Нокът не отвърна, но в очите му избиха сълзи. Кимна отново.

— Добре — каза Магнус и го перна по коляното с тоягата си.

— Оу! — извика Нокът и се хвана за коляното.

Магнус се изправи и го шибна с тоягата отстрани по главата толкова силно, че ушите му бръмнаха и от очите му бликнаха сълзи. Магнус се отдръпна и извика:

— Защитавай се!

Този път замахна безмилостно към другата страна на главата му и Нокът успя да избегне удара, който щеше да му разбие черепа. Падна на колене и се превъртя, с което си спечели миг преднина, тъй като Магнус трябваше да заобиколи леглото откъм краката, за да го достигне. Докато го направи, Нокът вече стоеше до масата с изваден меч.

— Учителю Магнус! — извика той. — Какво значи това?

Вместо да отговори, Магнус заби лъжливо с тоягата към главата му, после я извъртя и замахна отгоре. Нокът я засече с горната половина на оръжието си под достатъчен ъгъл, за да я избута покрай раменете си, но не с толкова сила, че мечът да се счупи. След това сграбчи учителя си за предницата на халата, дръпна и го събори. Опря върха на оръжието в гърлото му и попита студено:

— Да ви убия ли се очаква сега?

— Не — отвърна ухилено Магнус. Стисна рязко десницата на Нокът и той усети как пръстите му изтръпнаха. Мечът падна на пода и Магнус изсумтя: — Хм, това беше доста добре.

Пусна го и Нокът отстъпи назад и потърка ръката си.

— Какво означава всичко това?

— Врагът ти връхлита неочаквано, мислиш ли, че ще спре и ще си каже: „О, горкичкият Нокът. Измъчен е заради изгубената си любов. Я да изчакам някой ден, преди да го убия“?

Нокът продължи да търка посинелите си пръсти.

— Не.

— Да. — Махна му да седне на леглото. — Нашите врагове ще те нападат така, както дори не си си представял, Нокът. Калеб и другите може да те научат на оръжия и да изострят вродения ти талант. Аз мога да ти покажа неща, засягащи ума ти, така че враговете ти да се затруднят в опитите си да те объркат или заблудят. Но сърцето… — Потупа се по гърдите. — Там мъжете са най-уязвими.

— Значи това беше урок?

— Да — каза мрачно Магнус. — Най-суровият урок, който съм виждал, но наложителен.

— Тя не ме обича, така ли?

— Изобщо — хладно отвърна Магнус. — Тя е наше същество, Нокът, и ние я използваме така, както ще използваме теб и всеки друг ученик тук. Някога това място беше за учене, образование само за себе си. Моят баща основа Академията на чародеите в Звезден пристан. Знаеш ли това?

— Не.

— Когато политиците сложиха ръка на Академията, той откри друго място за учение тук, за ученици с особени дарования. Аз отраснах тук. Но когато се разрази Войната на студенокръвните и Крондор беше унищожен, баща ми разбра, че нашите врагове са неуморими и никога не може да се разчита, че ще ни дадат отдих. Тъй че това училище се превърна в място за трениране. Идват ученици и от други светове, но с всяка година стават по-малко; баща ми също така води понякога учители от други селения, но преподаваме главно той, майка, Накор, моя милост и други — като Робърт.

— Не съм питал досега, защото допускам, че ще ми се каже в подходящ момент, но кой все пак е този враг? — Трудно е да се обясни на толкова млад като тебе. Ще оставя на баща ми и Накор да ти кажат, когато си готов да разбереш. Но вражите сили ще правят опити срещу теб и както видя в нощта, когато танцьорите на смъртта дойдоха за мен, могат да ударят по най-неочакван начин в места, които смяташ за съвсем безопасни.

— И затова трябва да…

— Да се учиш, да си бдителен и да се доверяваш на много малко хора. — Магнус замълча, обмисляше следващите си думи. — Ако кажа на Рондар или на Деметрий да те убият, ще го направят. Ще приемат, че причините са сериозни и че си заплаха за нас тук. Ако кажа на Алисандра да те убие, и тя би го направила. Разликата е, че Рондар и Деметрий биха изпитали угризения. Алисандра не би изпитала нищо.

— Вие ли я направихте такава? — попита Нокът. Гняв кипна в душата му, чувството му за ред бе оскърбено.

— Не — отвърна Магнус. — Такава я открихме. Алисандра е… увредена. Трагично и ужасно. Тя не мисли за хората така, както мислим ние с теб. Гледа на тях като на парче дърво или… — посочи един стол — мебел. Полезни, струва си да се грижиш за тях може би, за да продължават да са полезни, но без никаква друга стойност освен ползата им за нея.

— Намерихме тази ужасно увредена личност и я доведохме — продължи той. — Накор може да ти разкаже за това; аз самият знам само, че един ден това момиче се озова сред нас и Накор обясни какво трябва да направим с нея.

— Но защо? Защо е трябвало да я доведе тук?

— За да я обучим да работи за нас. Да използваме безжалостния й нрав за нашите цели. Иначе можеше да свърши на бесилките в Крондор. А по този начин поне можем да я държим в коловоза и да контролираме кого наранява.

Нокът седеше смълчан, зяпнал към отворената врата.

— Но всичко беше толкова…

— Истинско?

— Да. Мислех, че тя се влюбва в мен.

— Една от дарбите й е да е такава, каквато трябва да бъде, Нокът. Урокът беше жесток, но необходим. Не знам дали бих могъл да го кажа по-ясно: би могла да ти среже гърлото, докато спиш, ако Накор й бе заповядал. След това щеше да се облече и да си засвирука нещо весело, докато се прибира в имението.

— Защо трябваше да ми правите това?

— За да можеш да погледнеш твърдо в душата си и да разбереш колко уязвимо може да е човешкото сърце. За да можеш да се втвърдиш срещу всичко от този сорт, което би ти се случило тепърва.

— Значи ли това, че никога няма да мога да обичам друга?

Този път Магнус се смълча и също се загледа за миг навън през вратата. После отвърна:

— Може би не. Но със сигурност не и някоя млада жена, която просто е привлякла вниманието ти с хубав глезен и покоряваща усмивка, или защото е в леглото ти. Можеш да спиш с жени, които искат да спечелят сърцето ти, стига времето и обстоятелствата да позволяват. Само не си внушавай, че си влюбен в тях, Нокът.

— Толкова малко знам…

— Значи си направил първата стъпка към мъдростта — отвърна Магнус и стана. Тръгна към вратата. — Помисли над това: спомни си спокойните времена, когато баща ти и майка ти са се грижили за теб и семейството ви. Това е любов. Не мигновената страст в прегръдките на отдаваща се Нокът отпусна гръб на стената.

— Много имам да мисля.

— Утре се връщаме към обучението ти. Яж нещо и поспи, защото ни чака много работа.

Магнус излезе, а Нокът се отпусна отново на леглото, с ръка под главата. Загледа се в тавана и се замисли над казаното от магьосника. Магнус все едно го беше залял с ледена вода. Изпитваше студ и беше ужасно смутен. Лицето на Алисандра се рееше във въздуха над него, изкривено в жестока насмешка. И той се зачуди дали изобщо някога ще може да погледне жена с любов.

 

Прекара неспокойна нощ, въпреки че беше толкова уморен, колкото не помнеше да е бил. Умората бе дори по-дълбока, отколкото когато се беше съвземал след раните, които едва не го бяха убили. Духът му беше уморен, умората извираше от нараненото му сърце.

Но и някаква мрачна енергия кипеше в душата му; странни проблясвания, образи, спомени и въображение, фантазми и фантазии. Отхвърляше преценката на Магнус за Алисандра. Знаеше, че не може да си е въобразил чувствата си, и в същото време знаеше, че е точно така. Изпитваше гняв и болката му търсеше изход, ала не знаеше в какво да я съсредоточи. Винеше учителите си, но разбираше, че са му дали жизненоважен урок, който някой ден може би ще спаси живота му. Гневеше се на Алисандра, но според онова, което му беше казал Магнус, не можеше да я вини повече, отколкото да вини човек пепелянка заради това, че е отровна.

Зората дойде и небето стана розово и златно, ясна и свежа есенна утрин. Почукване на вратата го извади от мрачния му унес и той отвори.

На прага стоеше Калеб.

— Да идем да половуваме — каза му.

Нокът кимна, без дори да се зачуди как така Калеб се бе появил на острова. Магията бе съвсем естествено обяснение на Острова на чародея.

Извади лъка си от големия гардероб, където го беше скътал и след това — забравил. Беше изкарал часове в обличане и събличане на фините роби, докато двамата с Алисандра играеха хитроумните си летни игри. Беше си мислил, че са игри на любов, но вече разбираше, че е било само похотлива страст.

Стисна лъка, здрав и истински, и си даде сметка, че е изгубил нещо през всички тези дни с момичето. Взе и колчана със стрелите и се обърна към Калеб.

— Да тръгваме.

Калеб наложи убийствена скорост: поведе напред, без да се обръща, очакваше Нокът през цялото време да е на крачка назад или до рамото му.

Поеха на север, далече от имението. Половината време тичаха. Към обед Калеб се спря и посочи. Бяха застанали на билото на една височина и оттук ясно виждаха повечето от острова на север. В далечината Нокът успя да зърне малката колиба, в която бе живял с Магнус. Въздъхна.

Калеб промълви:

— Веднъж си мислех, че съм влюбен.

— Всички ли знаят за това?

— Само тези, които трябва да знаят. Беше урок.

— Всички го казват. Не мога да се отърва от мисълта, че беше жестока шега.

— Жестоко, да. Но не е шега. Съмнявам се дали някой ти е казал все още какво ти предстои, а и аз не знам, макар да имам някакво предчувствие. Ще те изпратят по места и ще видиш неща, каквито никой оросин не е и сънувал, Нокът. А по тези места коварствата на една хубава жена може да са толкова смъртоносни, колкото отровен нож. — Подпря се на лъка си. — Алисандра не е единственото момиче с такива гибелни черти. Нашите врагове разполагат с много такива жени в редиците си. Точно както ще имат и агенти като теб.

— Агенти?

— Ти работиш за каузата на Конклава — това го знаеш. — Погледна момчето и Нокът кимна. — Накор и баща ми някой ден ще ти кажат повече, но аз мога да ти кажа едно, въпреки че според тях още не си готов да го научиш: ние сме агенти на доброто. Иронията е в това, че понякога трябва да правим неща, които изглеждат зли, за да може накрая доброто да победи.

— Не съм учен човек — каза Нокът. — Много неща научих, достатъчно, за да знам, че знам много малко. Но съм прочел достатъчно, за да добия някаква представа, че всички хора мислят за себе си като за герои, герои най-малкото в собствения си живот, и че никой, който е извършил зло, не мисли, че го прави.

— В едно отношение си прав. — Калеб помълча, сякаш за да се наслади на отривистия свеж есенен вятър. — В друго отношение трябва да знаеш, че грешиш. Съществуват хора, които съзнателно служат на злото, които го прегръщат и се стремят да спечелят от неговия триумф. Някои се стремят към власт. Други търсят богатства. Трети са устремени към ужасни цели. Но е едно и също. Те носят страдание и болка на невинни.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Само това, че скоро ще започнеш новата фаза на обучението си и трябва да си готов да приемеш неща, които може да изглеждат ужасни и противни. Необходимо е.

Нокът кимна.

— Кога започва тази следваща фаза?

— Утре, защото тръгваме за Крондор. Но сега нека да половуваме.

И Калеб затича, без да поглежда назад да се увери, че младежът го следва.

Нокът остана на място за миг, загледан след него. Знаеше, че всички рани като тази, която чувстваше дълбоко в себе си, ще се изцерят. Но подозираше също така, че като някои рани и тя ще остави белег, който ще се запази през целия му живот.

 

Корабът летеше на запад, тласкан от попътен вятър почти със силата на щорм, мяташе се през пенестите вълни като живо същество. Нокът стоеше толкова напред, колкото бе възможно, зад самия бушприт, все още изумен и възбуден от пътуването, макар и след седмица в морето. Някъде този следобед или вечерта щяха да стигнат крайната си цел, Крондор, столицата на Западните владения на Островното кралство.

По неясни за него причини учителите му бяха решили да вземе кораб за Крондор и керван до Саладор, а оттам — накъдето и както намери за добре. Беше очаквал, че Магнус ще го прехвърли с помощта на магия, но вместо това пътуваше по съвсем обичаен начин с Калеб.

Присъствието на Калеб му носеше спокойствие и Нокът бе благодарен за това. Говореха, когато Нокът пожелаеше да обсъдят нещо, но и мълчанието не отегчаваше. Двамата споделяха присъщия за ловец усет за нещата, а от всички хора, които Нокът бе опознал след унищожението на селото му, Калеб му беше най-близък.

Морето бе толкова чуждо за Нокът, колкото и брегът, на който бе живял доскоро, и в същото време го привличаше като планините в родния му край. Беше безкрайно, вечно променящо се, търпеливо и загадъчно. Въздухът бе също толкова свеж, макар и различен, и дори постоянно лошото време по някакъв начин изглеждаше величествено.

Корабът се казваше „Господарката на запада“ и вееше флага на империята Велики Кеш. От приказките на екипажа Нокът беше разбрал, че това е само една удобна регистрация, тъй като корабът бе собственост на Пъг. Нокът вече неведнъж се беше удивлявал на Пъг. Изглеждаше млад, или по-скоро на средна възраст, но все още енергичен, в разцвета на силите си. Миранда изглеждаше приблизително на същата възраст и въпреки това бяха родители на Магнус, а той самият изглеждаше на възрастта на родителите си, ако не и по-стар.

Пъг беше кротък човек. Говореше рядко на учениците си, а когато го правеше, беше вежлив и общителен. И все пак у него имаше нещо, което караше Нокът да изпитва безпокойство. У него имаше сила, това поне беше явно дори за едно планинско момче от Изтока. Робърт, Накор, Магнус и Миранда, всички те притежаваха магически дарби, знаеше Нокът. Но у Пъг той долавяше нещо по-голямо. Нещо, което дядо му сигурно щеше да нарече „като на човек, докоснат от боговете“.

Нокът често се замисляше що за детство може да е имал човек като Пъг. Какви ли са били родителите му и що за образование може да е получил магьосник с толкова голяма сила? Навярно някой ден щеше да може да попита, но засега го радваше самото пътуване и затова остави въпросите си да почакат.

Сърдечната му болка бе отшумяла и той вече можеше да погледне назад към дните, преживени с Алисандра, и да изпита само горчиво-сладка ирония. В онзи последен ден беше мислил за женитба или да преживее живота си с нея, но вече чувстваше, че тя не е нищо повече от обект на съжаление и презрение. Или на двете. Същество без сърце. Но въпреки това Нокът съзнаваше, че в известен смисъл трябва да се научи да бъде като нея, защото всичко, което му бяха казали, го убеждаваше, че тя е много по-опасна, отколкото можеше да си представи.

Калеб излезе на палубата, заметнат с промазано наметало, подобно на това, което носеше Нокът. Ледените морски пръски го плиснаха от носа, но той не им обърна внимание, а застана мълчаливо до Нокът.

Кипналите вълни и пръските пяна изчезнаха в гаснещата светлина на залеза, а високо горе се понесоха тъмносиви, обрамчени с черно облаци. В далечината се виждаха отблясъци на мълнии.

— Би трябвало да успеем да стигнем в Крондор преди бурята — каза Калеб.

Нокът кимна и след малко промълви:

— Мисля, че бих могъл да стана моряк.

— Морето примамва много мъже — отбеляза Калеб. Капитанът на кораба се приближи до тях и каза:

— Господа, в Крондор ще стигнем след стъмване. Ще хвърлим котва откъм подветрената страна на вълнолома, а на разсъмване ще дам сигнал на началника на пристанището и ще навлезем в пролива. Ще е шумна, но безопасна нощ.

Нокът отново кимна. Изпитваше странно предчувствие, че му предстои да види този град. Чел беше за него в историята на Рупърт Ейвъри и в други книги.

Калеб сложи ръка на рамото му в знак, че трябва да се прибират долу.

Щом стигнаха до каютата си, която едва побираше двете койки, една над друга, смъкнаха мокрите си наметала, окачиха ги и се настаниха: Нокът на горната, Калеб — долу.

— Имаме малко време до вечерята — каза Калеб. — Сигурен съм, че си наизустил версията си.

— Да — отвърна Нокът. Трябваше да казва на всеки, който го запита, че е ловец от лесовете край Крудий, което можеше да обясни лекия му акцент. Тъй като пътуването им щеше да е ограничено между Крондор и Далечния бряг, едва ли щяха да срещнат човек, който да познава добре онова градче. А ако срещнеха, Калеб щеше да поеме нещата в свои ръце, понеже познаваше района добре.

— Калеб?

— Да?

— Защо пътуваме насам? — Искаше да зададе този въпрос, откакто напуснаха острова.

— За да разшириш познанията си — отвърна Калеб. — Пътуването е като всяко друго нещо. Да ти разкажат за едно или друго място е едно, но да пътуваш дотам и да го видиш е друго. Ще видиш хиляди неща и много от тях ще са различни от това, което виждам аз.

— Къде точно отиваме?

— От Крондор ще намерим керван и продължаваме за Малаков брод, границата между Западното и Източното владение на Кралството. Оттам ще си осигурим коне и пътуваме за Саладор. И двата града ще ти предложат много възможности за учене.

— Но какво ще правим, щом стигнем в Саладор?

— Учене — отвърна Калеб и се отпусна в койката. — Хайде помълчи сега, да мога да дремна, преди да ни извикат за вечеря.

— Учене — измърмори Нокът. — Май това ще е целият ми живот.

— Което никак не е зле. Хайде, тихо.

 

Лодката се приближи до кея и един от работниците я задържа да не се удари в каменната стена и върза въжетата. Нокът стъпи на брега, последван от Калеб. Мъж с лента на ръката, с емблема, изобразяваща орел, летящ над планински връх, се приближи, огледа ги от глава до пети и заговори отегчено.

— Откъде сте?

— От Крудий — отвърна Калеб.

— Дойдохте с кешийски кораб.

— Беше първият, напускащ Далечния бряг, когато решихме да тръгнем насам — отвърна любезно Калеб.

— Е, щом сте граждани на Кралството, всичко е наред. — Мъжът ги остави на мира и продължи по кея.

— Това ли беше? — попита Нокът.

— В мирна епоха сме, както казват. — Калеб му махна да го последва. — Поне тук, на запад. Крал Риан е обещал дъщеря си за съпруга на племенника на императрицата на Велики Кеш, а императорът на Квег има братовчедка, която е женена за по-малкия син на крал Риан. Търговията със Свободните градове е оживена, а управителят на Дърбин държи здраво юздите на своите „капери“. От няколко години не е имало сериозен конфликт.

Щом изкачиха каменните стъпала от пристанището към крайбрежната улица, Калеб добави:

— Виж, на изток нещата се крепят на ръба на бръснача и там ще те оглеждат много по-подозрително, отколкото тук.

Тръгнаха към центъра на града. Нокът посочи, замъка на юг от пристанището и попита:

— Там ли живее принцът?

— Принц Матю, синът на крал Риан. Крал Патрик умря преди по-малко от две години, а Матю е непълнолетен, още няма четиринадесет. Но все едно, не той е властта в града.

— А кой?

— Двама братя, Джеймисън. Джеймс е херцог на Крондор, както беше и дядо му преди него, и казват, че е почти толкова хитър като легендарния си дядо. По-малкият му брат Дашел е богат предприемач. Казват, че което не контролира Джеймс, го контролира Дашел. Опасни мъже, във всяко отношение.

— Ще го запомня.

— Е, едва ли ще имаш повод да се запознаеш с някой от двамата, но са се случвали и по-странни неща, тъй че всичко е възможно. Ето, стигнахме.

Нокът вдигна глава и видя, че стоят пред хан с табела с рисунка — ухилено мъжко лице с тъмна брада и мека шапка с пискюл. И с надпис: „Адмирал Траск“.

Калеб отвори и влязоха в задимено помещение. Въздухът бе натежал от миризмата на печено, тютюнев дим, ейл и вино.

Минаха покрай неколцина пристанищни работници, моряци и пътници и спряха пред тезгяха. Ханджията вдигна очи и се усмихна радостно.

— Калеб! Откога не съм те виждал, приятелю!

— Здравей, Рандолф — отвърна Калеб и стисна ръката му. — Това е Нокът. Имаш ли стая?

— Да. Можете да си изберете. Онази в дъното?

— Да — отвърна Калеб.

— Гладни ли сте?

— И още как. — Калеб се усмихна.

— Седнете тогава, ще заръчам на момичето да ви донесе вечеря. Някакъв багаж?

— Знаеш, че пътувам без багаж. — Нокът и Калеб носеха вещите си в леки пътни торби.

Ханджията подхвърли един тежък железен ключ на Калеб и той ловко го хвана във въздуха.

— Седнете сега, а когато решите, можете да се качите горе.

Настаниха се на една от масите и скоро от кухнята се появи момиче с поднос, отрупан с обилна, димяща още храна: горещо пилешко, печена патица, голямо парче агнешко и варени зеленчуци.

Когато постави подноса на масата, Нокът вдигна очи и зяпна. Понечи да стане, но здравата ръка на Калеб го натисна на стола. Лела го гледаше с дружеска усмивка, но без никакъв намек, че го е познала.

— Да ви донеса ли пиене, господа?

— Ейл — отвърна Калеб и тя забърза към тезгяха.

— Какво…

Калеб заговори тихо:

— Не е тази, за която я взимаш.

След минутка момичето се върна с две големи калаени халби, пълни с пенлива бира.

— Как се казваш, момиче? — попита Калеб.

— Роксана, господине. Нещо друго да желаете?

— Не — отвърна Калеб и момичето ги остави.

— Това беше Лела — каза тихо Нокът.

— Не е. Грешиш.

Нокът погледна приятеля си и кимна.

— Да. Сигурно съм се припознал.

Започнаха да се хранят мълчаливо.

 

 

В Крондор се задържаха три дни, докато си уредят пътуването с керван. Щяха да служат като охрана срещу транспорт и храна. Господарят на кервана бе доволен, че няма да плаща наемническата плата, и реши, че е извадил голям късмет.

Така и не обсъдиха загадката около Лела, която, работеше в хана под името Роксана, и Нокът реши, че е едно от поредните неща, които навярно никога няма да му обяснят. Все пак му подейства някак странно утешително това, че е открил познато лице в толкова чужда среда, макар и при обстоятелства, които можеше да се нарекат „мистериозни“.

Крондор беше удивително откритие за Нокът, защото макар Латагор да изглеждаше приказен за неопитните му очи, когато го бе посетил за първи път, сега му приличаше на провинциално село в сравнение със столицата на Западното владение на Островното кралство. Градът гъмжеше от хора от далечни земи, чак от Кешийската конфедерация, покорените народи в южните предели на империята. Странни за ухото му езици и диалекти се чуваха на всеки пазар и във всеки хан.

Калеб го разведе да му покаже забележителни гледки: оцелялата част от крайморската крепостна стена, унищожена по време на Войната на студенокръвните, когато армиите на Изумрудената кралица нападнали през морето и буквално унищожили града. Нокът се изуми щом, осъзна, че Калеб му разказва за собствената си баба, която била пленена от демон. Прецени, че много от историите, разказвани около огъня в детството му, ще трябва да бъдат преосмислени, вместо да ги пренебрегва като измислени приказки.

Посети и Кафеената палата на Барет, където се водеха финансовите дела, колкото сложни и загадъчни, толкова и магически. Имаше смътна представа какво е означавало това място за икономиката на Кралството от книгата за живота на Рупърт Ейвъри, някогашен прочут търговец от палатата. Отидоха да видят двореца, макар че го погледаха от почтително разстояние. Калеб намекна за някакви стари връзки между семейството му и короната, но нямаха основателен повод да получат достъп вътре. Нито някакъв особен мотив — освен чистото любопитство. Нокът изпитваше умерен интерес към тези неща, както и към всичко, което бе чуждо на жизнения му опит. Като се замислеше за детството си, вече си даваше сметка колко малко от света е познавал като момче. При все това си спомняше съвсем ясно колко си бе въобразявал, че го разбира. Такова бе наследството на съплеменниците му, които приемаха за съвсем естествено да преживеят целия си живот сред планините. Поколения идваха и си отиваха при оросините почти без никаква промяна и този живот изглеждаше добър. Нокът обикаляше из града и гледаше, попиваше с очи тълпите, задръстили улиците, и се чудеше дали поне в това отношение съплеменниците му не бяха прави — за качеството на добрия живот. Повечето хора, които виждаше, определено не изглеждаха щастливи. Изглеждаха всъщност напрегнати и улисани в текущата си работа, провираха се забързани през множеството. По улиците се мяркаха и играещи деца, но само най-малките. По-големите като че ли се движеха на банди от по десет или повече и човек често можеше да ги види как бягат, подгонени от някой блюстител на закона.

Пътуваха с кервана през Западното владение, през хълмисти равнини и ниски планини, не много по-различни от родните му. Но докато родните планини бяха заселени с обитатели на села от дървени колиби и дворове, оградени с колове, то в тези планини се срещаха градчета и се издигаха замъци. В Рейвънсбърг пиха най-хубавото вино, което Нокът бе опитвал, и той зададе много въпроси на ханджията. Задели си един час, за да намери и един винар, него също отрупа с въпроси.

Деметрий му беше казал, че учителите им щели да го учат да разбира от вино, и той си помисли, че тези разговори ще са от полза.

Пътуването им продължи до град Малаков брод и там се сбогуваха с керванджията. След като преспаха една нощ в сравнително чиста стая, Калеб купи два коня и се отправиха на изток.

Докато яздеха към изгряващото слънце, Нокът попита:

— Калеб, дали изобщо някога ще разбера какво точно правим?

Калеб се засмя.

— Според мен едва ли е толкова важно дали ще ти го кажа сега, или като стигнем в Саладор.

— Ами тогава кажи ми го сега, защото изгарям от любопитство.

— В Саладор ще довършим образованието ти в изискано поведение и маниери. В продължение на година или повече ще изучиш поне два музикални инструмента — лютня и още един, може би рог или флейта. Ще изучиш още по-добре кулинарното изкуство, макар че си напреднал вече добре под наставничеството на Лео. И също така ще научиш повече за дворцовите маниери, костюмите, подходящи за всякакъв случай, и как да се държиш както подобава с хора от всякакъв ранг. Ще се научиш да оценяваш виното и да пееш, макар да подозирам, че последното е изгубена кауза.

Нокът се засмя.

— Мога да пея.

— Чувал съм те и трудно бих го нарекъл пеене.

— Но какво цели цялата тази подготовка?

Калеб превключи от Кралската реч, на която говореха, откакто бяха пристигнали в Крондор, на ролдемски.

— Защото след година, млади ми приятелю, ще заминеш за кралство Ролдем и ще се включиш в Двора на майсторите. Ако съдбата е благосклонна, ще те установим там като дребен благородник, далечен братовчед от някоя знатна фамилия, с богато наследство, но с оскъдни средства, и поради това — склонен да бъде нает.

— Дворът на майсторите ли? Кендрик веднъж ми спомена за него. Каза, че там се обучавали най-добрите сабльори на света.

— И точно това, приятелю, е задачата ти. Защото когато напуснеш Ролдем, трябва да те смятат за най-добрия от всички. Трябва да те смятат за най-великия фехтовач на света.

Нокът го зяпна смаяно.