Реймънд Фийст
Нокът на сребърния ястреб (21)

Глава 18
Избор

Магнус крачеше нервно.

— Съобщих на баща ми за Алисандра. Чакам отговор.

— Не знаеше ли, че тя е с херцога? — попита Нокът.

— Не. Не съм в течение на всяка подробност от всеки план, който баща ми е привел в действие. Знам само, че тя напусна острова по-малко от година, след като ти замина.

— Никой не ми го е казал.

Калеб седеше кротко в ъгъла.

— Нямаше причина да ти се казва, Тал. Ти получи жесток урок, но решихме, че ще го преодолееш. Освен това много от тези, които бяха с теб на острова, идват и заминават на различни мисии за баща ни.

— Тогава да приема ли, че тя работи за… — Канеше се да каже „за Конклава“, но го бяха предупредили да не споменава за него никъде, където може да бъде подслушан, а случаят с херцога на Оласко го правеше особено предпазлив. Затова каза: — За нас?

— Ако не беше така, ти вече щеше да си мъртъв. Каспар не знае подробности за нас, но знае, че има някой, който действа против интересите му и интересите на онези, с които се е съюзил. Ако някой му беше подсказал, че си част от тази съпротива… — Магнус сви рамене.

— Можех да й кажа нещо, без да помисля — измърмори Тал.

— Ако беше толкова неподготвен, изобщо нямаше да ти се позволи да стигнеш дотук, Тал — каза Калеб, стана и отиде до брат си. — Кой контролира момичето?

— Майка.

Калеб поклати глава и се усмихна криво.

— В такъв случай всичко е възможно и точно затова никой не ни е казал, че Алисандра е тук. — Обърна се към Тал. — Майка изобщо не е склонна да споделя информация. До голяма степен това е свързано с миналото й, но каквато и да е причината, тя не за първи път почва да прави нещо, без дори да си направи труда да каже на татко.

Магнус завъртя очи в досада.

— Техните вечни битки… Калеб е прав. Ще поговоря тази нощ с майка и ще видя дали ще ми обясни какво точно прави Алисандра с херцога.

На вратата на долния етаж се почука. Паско даде знак, че ще провери, а другите замълчаха.

— Някоя покана вероятно — подхвърли слугата на излизане от стаята и заслиза по стълбите.

— Известността явно печели много нови приятели. — Тонът на Тал беше сух. — Само през последните четири часа получих над десет покани за вечеря.

Паско се върна и връчи на Тал бележка. Беше с непознат печат и слугата обясни:

— От лейди Роуена от Талсин.

Тал счупи печата и прочете бележката.

— Казва, че ще си тръгне с херцога след два дни и може би няма да има възможност да се види с мен, затова ме известява. Оласко тръгва срещу Високи предели преди края на лятото.

— Отрязва подстъпите към армията си откъм изток, преди да завладее Фаринда — поясни Калеб.

— Което означава, че идущата пролет ще завладее земята на ородоните. — Тал пак погледна бележката, после вдигна очи към братята. — Но поне, изглежда, означава, че Алисандра все пак работи за майка ви.

— Очевидно — съгласи се Калеб.

— Какво смяташ да правиш по-нататък, Тал? — попита Магнус.

— Мислех, че вие ще ми кажете.

Магнус се подпря на тоягата си.

— Не можем да ръководим всяка стъпка всеки ден на онези, които сме разпръснали по широкия свят, за да работят за нас. Ти бе внедрен тук, в Ролдем, за да си създадеш име, да спечелиш достъп до места на власт и влияние. Разполагаме с много хора в Кралството и с почти толкова в Кеш, но тепърва внедряваме агентите си в Източните кралства. Но когато решим, че един агент е готов, го оставяме сам да решава как най-добре да служи на каузата ни.

— Ще знам как да служа по-добре, ако разбирам каузата, Магнус.

Магнус разпери ръце и устните му се размърдаха. За миг на Тал му се стори, че в стаята леко притъмня.

— Никой не може да ни види в тази магия за минута-две. — Чародеят пристъпи до масата и седна. — Тал, ние сме агенти завинаги. Знам, вече си го чувал и много от нещата, с които те дарихме, сякаш го опровергават, но е истина. Има много неща, които не мога да ти кажа, но след като стигна дотук в службата си, чуй какво трябва да знаеш.

— Херцогът на Оласко има на служба при себе си един човек — продължи чародеят. — Този човек не дойде с него в Ролдем, което не ме изненадва. Напоследък той рядко напуска Опардум. Възможно е майка да е поставила Алисандра в Оласко, за да влияе на Каспар, но по-вероятно я е пратила, за да държи този човек под око. Та този човек се представя под името Лесо Варен, но това име е толкова негово, колкото и десетки други, които е използвал през годините. Баща ми вече се е изправял срещу него. Този човек е един от най-сериозните съперници на баща ми, защото е магьосник с ужасяваща мощ и изкусен в занаята. Луд е, но съвсем не е глупак. Неописуемо опасен е и е истинското ядро на злото, криещо се зад амбициите на Каспар.

— Това не е преувеличение, Тал — добави Калеб. — Този човек е самото въплъщение на злото.

— Трябва да знаеш и следното — каза Магнус. — Ние, които служим на моите родители и другите, които ни водят, няма да видим победа срещу враговете си, докато сме живи, нито докато са живи нашите внуци и правнуци. Борим се, защото трябва. Злото разполага с предимство, защото му служат хаосът и объркването. То може да унищожава и разсипва, докато ние трябва да съхраняваме и да градим. Нашата задача е по-трудната.

— Накор веднъж ни каза, на Магнус и на мен, че по своята природа злото е лудост, и ако си спомниш за унищожаването на селото ти, трябва да се съгласиш — каза Калеб.

Тал кимна.

— Това, че Каспар можа да унищожи народа ми само заради злите си амбиции… прав си, лудост е.

— И така, по същество — продължи Магнус. — Ние никога няма да победим злото напълно, но се стараем да го възпрем, да спасим колкото може повече невинни от силите, които унищожиха всичко, което ти си познавал като дете. За тази цел търсим общо съгласие какво трябва да се прави, но всеки от нас има да изиграе различна роля и всеки сам избира начина, по който да допринесе за осъществяването на общите ни цели.

— Значи целта е да бъде убит Каспар? — попита Тал.

— Може би — отвърна Калеб. — Почти със сигурност, рано или късно, но засега не трябва да бързаме, а да видим дали можем да изолираме Лесо Варен. Ако успеем някак най-сетне да го унищожим, ще осуетим каузата на нашите врагове за… столетия.

— Ето, че ми говориш за неща, които не мога да си представя, Калеб. Та аз няма да съм жив след столетия.

— Навик, усвоен от по-дълголетните между нас. Не, не очакваме да разбереш всичко, Тал, но ако можеш да си представиш, че някой ден ще си баща, това, което правим сега, ще помогне да осигуриш по-безопасно бъдеще за своите деца.

Тал помълча. Толкова се беше отчуждил от собственото си минало, от онова, което беше някога, и толкова се беше изгубил в ролята си на Тал Хокинс, че мисълта за какъвто и да било личен живот, в който един ден да се ожени и да създаде деца, нямаше за него почти никакъв смисъл. После си спомни опияняващите седмици с Алисандра, когато с болезнен копнеж си представяше, че ще са заедно завинаги; тя може да го беше заблудила — по каквато и да било причина — и той можеше да я мрази за това, но чувствата му тогава бяха съвсем истински: искал беше да се ожени и да стане баща. Накрая каза:

— Разбирам мисълта ти.

— Добре. — Магнус кимна. — Е, обмисли ли предложението на Каспар?

— Боря се още с това — отвърна Тал. — Почти със сигурност ще отида в Опардум и ще го изслушам, ще чуя какво предлага, но не мога да си представя как ще приема служба при него.

— Това би те доближило, Тал — каза Калеб. — Би могъл да помогнеш много на каузата ни, ако спечелиш благоразположението на, Каспар и получиш достъп до Лесо Варен.

— Аз съм оросин. Може да приличам на благородник от Ролдем или от Кралството, но все пак съм оросин. — Тал се опипа по лицето. — Може да нямам кланови татуировки, но все пак съм оросин.

Калеб само го гледаше и го чакаше да продължи. Магнус повдигна вежда, но също не каза нищо.

— Ако дам клетва на Каспар, ще я спазя. Не мога да давам лъжлива клетва. Невъзможно е. Не мога да служа на Конклава и да служа на Каспар едновременно. Разбирам, че Алисандра и други го могат, но аз не мога. — Гласът му спадна. — Може да съм последният от своя народ, но това е нашият обичай и аз няма да го наруша.

— Значи няма да отидеш там — каза Калеб.

— Освен това — добави Магнус — Каспар със сигурност разполага със средства да разбере дали някой се кълне лъжливо. Лесо Варен може и да не е способен да разчете мислите ти, но подозирам, че ще може да разбере дали лъжеш.

— Е? Какво предлагаш тогава? — обърна се Калеб към Тал.

— Казах на Каспар, че ще отида в Опардум, след като се оправя с някои семейни дела.

— Какви са пък тези семейни дела? — попита Магнус.

С дълбока въздишка, сякаш най-сетне оставил да се изтръгне от душата му нещо измъчено и гневно, Тал отвърна:

— Възмездие.

 

 

Мъжът залитна назад и събори масата. Хората наоколо се отдръпнаха: никой не искаше да си има работа с явно разгневения младеж.

Беше широкоплещест, малко над двайсетгодишен, гладко избръснат и светлоок. Косата му беше дълга, вързана отзад и покрита с черна кърпа, стегната на възел на тила, както ги носеха квеганските пирати. Явно обаче не беше пират, тъй като ботушите му бяха за езда и оръжието му беше дълга тънка сабя, а не тежка, къса и широка като на пиратите. Но изглеждаше не по-малко страховит от корсарите на борда на някой кораб: всички ясно виждаха гнева в очите му.

Младежът погледна падналия, който изтри устата си с опакото на ръката, и попита:

— Къде е Гарвана?

Мъжът понечи да се изправи, но Тал изрита ръката му настрана и го принуди отново да падне на гръб. После повтори:

— Къде е Гарвана?

Тал се бе задържал в Ролдем до Празника на Средизимие, след което се беше върнал в чифлика-хан на Кендрик. Там се позадържа, наслади се отново на простичките удоволствия, които бе опознал преди: повечето време прекарваше в кухнята, като приготвяше с Лео всевъзможни благини. Лео бе впечатлен от напредъка, постигнат от младия Нокът в познаването на добрата кухня и вино, но все още се държеше с него като с необразовано хлапе.

Освен Лео и жена му, Гибс и Кендрик, ханът беше населен от хора, непознати на Тал. Меги беше заминала, никой не знаеше къде, а Гибс се изненада, когато Тал му каза, че Лела е в Крондор. Тал се натъжи, като чу, че Ларс се е удавил предната зима — пропаднал в леда на едно езеро.

А след това Тал дойде в Латагор и завари града съвсем същия, какъвто го бе видял, когато двамата с Калеб дойдоха преди години, въпреки издигането на нов доминар, един от лакеите на Каспар. Като че ли имаше повече градски стражи, но иначе хората си ходеха по своите работи и слънцето си грееше, и нищо не показваше, че тук действат тъмни сили.

Тал дискретно поразпита за сведения за предстоящите конфликти. Във Високи предели се водеха боеве, защото херцог Оласко вече бе предприел хода си там, но наемниците, които обикновено се стичаха при такива конфликти, подозрително липсваха.

Мъжът на пода се казваше Земос и бе проявил желание да говори с Тал срещу определена цена: предполагаше, че е наемник, който си търси работа. Земос според някои кръчмари беше нещо като посредник, който може да ти намери служба при някоя наемническа банда срещу определена цена. Но още щом се спомена Гарвана, Земос сякаш забрави всичко, което беше знаел за наемническия занаят.

Така че Тал бе решил да поразбуди паметта му.

— Още нападаме хора, както виждам — каза нечий глас от другия край на кръчмата.

Тал се обърна и видя лице, което му се стори смътно познато. Трябваше му малко време, докато се сети кой е този мъж.

— А, Джон Крийд. Само когато забравят сведения, за които съм си платил.

Земос изпъшка:

— Ще ти върна златото. Помислих, че просто търсиш служба.

Крийд се приближи и спря до Тал.

— Прощавай, но не си спомням името ти.

— Тал Хокинс.

Крийд като че ли се сети и кимна. После каза:

— Няма да се оправиш с този глупак. — Срита леко мъжа на пода и го подкани: — Хайде, ставай.

Земос се надигна и Крийд му каза:

— Върни парите на момчето и друг път не давай обещания, които не можеш да спазиш.

Земос върна кесията и бързо се изниза от гостилницата, потриваше разцепената си устна. Крийд огледа помещението и предложи:

— Защо не се поразходим и да си намерим някой по-добър хан? — Тал кимна и го последва навън. — Какво стана с онзи, дето пътуваше с теб? Дето те спъна и ти попречи да ме убиеш?

— Защо?

— Защото би трябвало да му благодаря. Чак сега направих връзката, но ти си младокът, който спечели в Двора на майсторите предното лято, нали?

Тал кимна.

— Не знаех, че подобна новина се разнася толкова бързо.

— О, разнася се, разнася се, момко — каза Крийд. — Тъй че според мен приятелят ти заслужава благодарностите ми, защото ако си толкова добър, щеше хубаво да ме накълцаш.

Тал се ухили.

— Е, доста се упражнявах от онази среща до спечелването на турнира. Ти сигурно щеше да ме нанижеш още първата минута.

— Щях да се опитам поне, и щеше да е голям срам. Все едно, на тебе за какво ти е притрябвала онази свиня Гарвана?

— Имам сметки за уреждане.

— От убийствения тип, не се съмнявам.

— Да.

Продължиха по улицата и Крийд каза:

— Според слуховете е на лагер извън Крайбрежен страж и се готви да тръгне на север.

— Ще започне да гори селата на ородоните — отвърна Тал. — Същото, каквото правеше преди години с оросините.

— Гадна работа. Нищо против нямам да се бия срещу заплащане и определено нямам проблем да изкормя някой, който държи меч срещу мен, но избиването на жени и деца — тази игра не я играя. Много момчета го чувстват точно така, затова Гарвана плаща много високо за мечове. Само че тука става нещо странно.

— Какво?

— Земос и другите, които обикновено са много разтропани да те отведат при някой командир и да си вземат пая, хм… не си въртят бизнеса както обикновено.

— Какво имаш предвид?

Стигнаха до друг хан и Крийд посочи с брадичка, че трябва да влязат.

Вътре беше тихо, само неколцина мъже бяха насядали по масите и си говореха тихо. Един кимна на Крийд и той отвърна на поздрава му. Двамата с Тал седнаха.

— Имам предвид, че изведнъж никой не знае къде е лагерът на Гарвана, нито лагерите на другите две части, които вероятно работят за Оласко.

— Значи хората знаят, че зад това стои Каспар?

— Ако убиваш за препитание, все пак държиш да знаеш кой ти плаща, нали? — каза Крийд. — Гарвана няма да намери добри мечове с обещание за плячка. Онези планинци и рибари горе нямат много ценности за плячкосване. Гарвана трябва да даде гаранции, а хората трябва да знаят откъде идва златото, та на края на кампанията да не се окаже, че обещанията са неизпълними. — Замълча и огледа за миг помещението.

— Факт е — продължи след малко, — че някои от момчетата се надяват другата страна да се появи тук и да почне да наема.

— Другата страна ли?

— Ородоните. Не са богати, но все пак имат злато и стоки за размяна.

Тал даде знак на ханджията да донесе две бири.

— И защо ще се изправяте срещу нашественическа войска?

— Няма да е войска — отвърна Крийд. Наведе се над масата и се подпря на лакти. Рошавата му светлокафява коса надвисна над очите му и му придаде вид на бухал. — Ще са две, най-много три наемнически чети. Ще удрят по селата по крайбрежието, ще залагат на изненада, ще си вършат мръсната работа и ще изчезват, преди да се е разчуло.

Тал кимна. Точно това бяха направили, когато заличиха от лицето на земята селата на оросините.

— Значи, ако едно село се окаже готово за Гарвана и хората му и може да ги отблъсне, цялата кампания може да се провали?

— Точно така. Един хубав бой и ако спечелиш, Каспар ще трябва да премисли целия си подход към ородоните. Може да преговаря с тях да оставят фланга му на мира, докато завладява Високи предели. Знам, че не иска да се бие на два фронта — никой военачалник не го иска.

— Какво ти трябва, за да сглобиш един отряд?

— На мен? — Крийд се усмихна. — Аз не съм командир. Мога да привлека момчета, да ти събера петдесет за една седмица, но не мога да водя. Защо?

— Мисля си, че може да се окаже добър ход да съберем отряд, да тръгнем към границата на ородоните и да видим дали не можем да се спазарим с тях.

— Ние?

— Разбира се. Търся Гарвана, защото съм решил да намотая червата му на прът, и не бих имал нищо против да го направя в открита битка, вместо да го дебна из горите и да се крия от наемниците му.

— Говориш за трошене на много костелив орех, момче.

— Знам, но въпросът е личен.

— В такъв случай ето какво ще ти трябва — каза Крийд, когато ханджията им донесе бирите. Тал му плати, а Крийд продължи: — Ще ти трябва достатъчно злато, за да платиш на петдесет души за три месеца, преди премиите, каквито там можеш да им предложиш.

— Това мога да го направя.

— След това ти трябват припаси, фургони — поне два фургона — и мулета. Ако можеш да намериш няколко, инженери, ще ти струват повече, но ще спасят доста хора и ще затруднят Гарвана или другите две чети, вместо те да нахлуят безпрепятствено с конете.

— Продължавай — подкани го Тал.

Крийд продължи да говори, а Тал попиваше всяка дума. Продължиха да кроят планове през целия следобед. По залез-слънце ханджията им донесе вечеря. Продължиха да си говорят чак до късно през нощта.

 

На разсъмване колона ездачи бавно се придвижваше по планинския проход. Крийд, свит под тежкото си вълнено наметало, каза:

— Наблюдават ни, Тал.

— Знам. Някъде отпреди половин час, откакто прехвърлихме билото.

Бяха напуснали Латагор преди седмица, четиридесет мъже с мечове и лъкове, отряд от дванадесет инженери, половин дузина носачи и два фургона. Движеха се бавно. Тал държеше близо авангарда си и фланговите ездачи, защото не желаеше да изглеждат застрашителни, когато стигнат в земите на ородоните.

На границата между Латагор и ородоните пренощуваха край един малък хан и там Тал събра колкото можа информация за земята от другата страна на планината. Отне им още три дни, докато стигнат ливадата, на която бяха преспали предната нощ. Бяха вдигнали лагера час преди разсъмване.

— Ако онзи ханджия знае за какво говори — каза Крийд, — първото село би трябвало да е на около пет мили напред.

— По-близо според мен — рече Тал. — Не биха поставили наблюдатели толкова далече от селото.

— Освен ако не очакват неприятност.

Слънцето се издигаше. Щом стигнаха планинските подножия, познатата гледка жегна сърцето на Тал. Мъглата, стелеща се далече вдясно, бе надвиснала над океана, но сушата болезнено му напомняше за родните му планини. Право напред във въздуха се къдреха облачета сивкав дим.

— Готварски огньове — промърмори той и се обърна към мъжете зад себе си. — Починете си тук, докато се върна, обаче не се отпускайте много.

Мъжете замърмориха уж недоволно, но тъй като капитанът им плащаше добре, се подчиниха. Крийд беше убедил Тал, че той трябва да поеме ролята на капитан, иначе бързо щяха да възникнат раздори. Мъже, сражавали се дълги години рамо до рамо или пък едни срещу други понякога, не обичаха много да се подчиняват един на друг, но виж, заповеди от един млад капитан, при това явно благородник — това бе нещо съвсем друго, особено след като им плащаше щедро и в аванс.

Нокът подкара напред бавно — не искаше да изглежда припрян или прекалено възбуден. Усещаше, че го наблюдават, и знаеше, че щом се приближи още малко до селото на ородоните, наоколо му ще има още повече очи, изпънати лъкове и заредени арбалети.

Най-сетне видя заграждението. Портата беше затворена. Макар и да не виждаше човешки фигури по стената, знаеше, че са там, както и че трябва да има много воини в гората зад него.

Стигна на един изстрел с лък разстояние и слезе от коня. Вместо да заговори, коленичи, с повечето тежест на десния крак и с левия — леко изпънат напред за равновесие, според обичая на своя народ. И зачака.

Изтече почти цял час, преди портата бавно да се отвори. От нея излезе мъж, вече на възраст, побелял, но явно все още здрав и силен. Дойде пред Тал и коленичи по същия начин, без да каже нищо.

Тал заговори бавно, на родния си език:

— Дошъл съм да преговарям с ородоните.

— Говориш езика на оросините — каза мъжът. — Не съм чувал тази реч от момче.

— Аз съм оросин.

Мъжът се усмихна.

— Не си. Нямаш белези.

— Аз съм Нокът на сребърния ястреб, от село Кулаам, като момче ме наричаха Киелинапуна. Селото ми бе унищожено в деня на именуването ми, докато чаках на Шатана Хиго видението си. Оставен бях като мъртъв от онези, които избиха моя народ. Аз съм последният оросин.

— Кои са твоите хора?

— Син съм на Зов на лос призори и Шепот на нощния вятър, внук на Смях в очите му. Моят брат беше Ръка на слънцето, а сестра ми се казваше Милиана. Всички бяха убити и съм тук, за да отмъстя.

— Защо идваш за мъст тук, Нокът на сребърния ястреб?

— Насам идват хора, за да подпалят вашите села, да избият вашия народ и да пръснат пепелта ви по ветровете. Същите хора, които унищожиха оросините.

— Името ми е Джаскенел — каза старият вожд. — На нашия език означава Трошач на скали. Щом нашият враг е и твой, значи си приятел и си добре дошъл. А другите мъже, които остави горе на хълмовете?

— Те са мои хора — отвърна Тал. — Подчиняват ми се и ще се бият редом с вашите воини. Имам оръжия във фургона и съм довел инженери, защото ако успеем да отблъснем нашествениците и да предупредим другите села, ще можете да спасите своя народ.

Старецът кимна и се изправи.

— Можеш да влезеш в селото. Ще пратя човек, който говори Общата реч, да доведе твоите хора. Тази нощ ще пируваме и ще обсъдим какво трябва да се направи, когато дойдат нашествениците.

Тал също се изправи. Протегна ръка и вождът на ородоните го стисна под лакътя по същия начин, по който оросините имаха обичай да се поздравяват. После каза:

— Добре си дошъл, Нокът на сребърния ястреб.

Тал се усмихна.

— Моите хора ме знаят под името Тал Хокинс. Не знаят, че съм оросин, и мислят, че съм благородник от Островното кралство.

— Тогава и ние ще те наричаме Тал Хокинс. Хайде. Да влезем и да поговорим с другите мъже от селото.

Тал поведе коня си след стареца. Щом мина през портата на укреплението, нещо го жегна. Толкова много приличаше на родния му дом и в същото време бе така различно.

Родният дом никога вече нямаше да съществува за него.