Реймънд Фийст
Нокът на сребърния ястреб (13)

Глава 10
Решение

Нокът стоеше смълчан.

Очите му се местеха от лице на лице: той оглеждаше тримата мъже и се мъчеше да разгадае по израженията им какво точно се очаква от него.

И тримата изчакваха неподвижно, лицата им с нищо не разкриваха мислите им. Пъг сякаш го наблюдаваше и се опитваше да прочете ума му. Робърт като че ли просто чакаше да види какво ще каже. Накор явно се опитваше да изтълкува нещо от стойката на Нокът, от изражението му или от какъвто и да било друг физически знак за реакция към избора, който току-що бяха поставили пред него.

След дълго мълчание Нокът промълви:

— Изглежда, нямам избор.

— Винаги има избор — каза Робърт. — Този, до който сме стигнали обаче, е много труден. — Помълча и добави: — Пъг е моят учител и водачът на нашата общност.

Пъг погледна Нокът и се усмихна. Лицето му се отпусна и той изведнъж стана сякаш с години по-млад от Робърт, своя ученик.

— Изобщо не мислехме да идваш тук, Нокът. Моят син те доведе на северния бряг на острова, за да те изолира и да се съсредоточи върху учението ти, да те прецени по-дълбоко. — Магьосникът махна с ръка и свещите, подредени в металния кръг, висящ от тавана, лумнаха така, че стаята се освети ярко. Робърт и Накор отидоха в два от ъглите на помещението и донесоха четири столчета. Робърт постави едното зад Нокът, а след това другото до Пъг, после отиде при Накор и тримата мъже седнаха. Пъг даде знак на Нокът да последва примера им. Нокът седна и попита:

— Ще ме убиете ли, ако кажа „не“?

— Не — отвърна Пъг. — Но в известен смисъл ще „умреш“. Защото ще премахнем спомените ти. Няма да е грубо. Просто ще заспиш, а когато се събудиш, ще си някой друг. Младеж, пострадал от нараняване при война, да речем, или от падане от покрива на своя дом. Хора, които ще твърдят, че са те познавали през целия си живот, ще посрещнат с радост връщането ти в съзнание и бързо ще ти припомнят знанията, които ти липсват. Можем да го уредим така, че да е съвсем убедително, и след време ще започнеш да вярваш, че си точно това.

— Но в известен смисъл сте прав — каза Нокът. — Нокът на сребърния ястреб ще е мъртъв.

Робърт кимна.

— Последният от оросините ще бъде изгубен — добави Накор.

Нокът помълча. Най-сетне каза:

— Кажете ми повече, за да мога да избера разумно. Нямам желание да изгубя съзнанието си кой съм — въпреки че забравата за смъртта на моя народ може да изглежда и като благословия, — но имам дългове, които трябва да изплатя, а тях не мога да пренебрегна.

— Ако избереш да служиш на каузата ни, дългът ти към мен ще бъде изплатен — каза Робърт.

— Нямам предвид този дълг, а дълговете към моя народ. Дори да беше загинал само един член на моето семейство или клан, пак щях да преследвам враговете, докато всеки от тях не си плати подобаващо за деянията си. Но тези хора унищожиха цялото ми племе, защото, освен ако някой не е избегнал смъртта, без аз да зная за това, аз съм последният оросин. — Кимна към Накор. — Не мога да умра, и в двата смисъла на думата, телесно или паметта ми — докато оросините не бъдат отмъстени.

— Мисля, че в случая целите ни не си противоречат — каза Накор и погледна Пъг: — Може ли?

Пъг кимна.

Накор се отпусна на столчето си, бръкна в малката торба, която носеше на бедрото си, и извади портокал. Почна да го бели с палец. Погледна другите двама мъже и вдигна вежда. Те поклатиха глави, съвсем леко, и Накор отново насочи вниманието си към Нокът.

— Виждаш пред себе си водачите на група хора — започна Накор. — Това място, този островен дом, някога е бил убежище на народ, побягнал от война, или така поне твърди сказанието. По-късно се превърна в дом за първия Черен чародей, Макрос. Миранда е негова дъщеря. Пъг е съпруг на Миранда. Те са господарката и господарят на този остров, Нокът. Ти познаваш двамата им синове.

— През годините много хора са идвали, за да останат с нас на този остров. Ученици от… ами, от много места, някои от които дори невъобразими за повечето хора. — Той се ухили. — Някои и аз дори не можех да си представя, а имам доста добро въображение.

— Историята можем да я поотложим за по-късно, Накор — прекъсна го Пъг. — Обясни му какво го очаква.

Усмивката на Накор се стопи. Той отхапа от портокала и задъвка, потънал в дълбок размисъл.

— Та както казах, ние сме водачите на една група. Мнозина са дошли тук, за да се обучават и да служат.

— Да служат ли? — попита Нокът. Накор пак се ухили.

— Знаеш ли, Пъг, никога не ми се е налагало да обяснявам на никого отведнъж какво точно правим.

— И сега няма да го направиш — отвърна Пъг. — Просто му дай най-обща представа кои сме и ако се съгласи да служи, малко по малко постепенно ще го образоваме.

Робърт вдигна ръка.

— Може ли аз?

Пъг кимна.

— Нокът, ние тримата тук принадлежим към Конклава на сенките. Конклавът се състои от мъже и жени, които са се съюзили по сериозна причина. Тази причина ще ти стане по-ясна с времето, но засега все още има неща, които не си готов да разбереш. Мога обаче да ти кажа следното. Ние служим на цел, която се противопоставя на много от злото, което днес се вихри из света, включително на силите, които замислиха унищожаването на твоето отечество. Ако настоящата ти цел е да отмъстиш за своя народ, то най-добрата възможност да го направиш е като служиш на нас.

Нокът го погледна в очите.

— Аз ви дължа живота си, господарю, и ще зачета своя дълг, но вие ме молите да приема на вяра едно много сериозно твърдение. Нито в хана на Кендрик, нито тук съм видял нещо, което да оспорва това твърдение, и нищо не би могло да ме накара да си помисля, че вие или тези мъже сте зли. Но дядо ми веднъж ми каза, че някои хора, които вършат зло, често го правят в името на по-голямо добро и че в историята на оросините шамани и племенни вождове са подвеждали хората, като са твърдели, че вършат добро. Видях злото със собствените си очи в деня, в който народът ми загина. Не знам коя е причината за унищожението на племето ми. Знам само, че онези, които убиха жените и децата на моя клан, извършиха зло.

Робърт вдигна ръка.

— Мога да те уверя в следното: мъжете, които унищожиха твоя дом, не действаха заради някакво подвеждащо чувство за по-голямо добро. Те бяха наемници, които убиват за пари, подпомогнати и насъскани от войници на Оласко. Ще поговорим в бъдеще за това. Засега приеми, че имаме обща кауза срещу онези, на които искаш да отмъстиш.

— Робърт, ти ме спаси, докато други можеха просто да ме оставят на враните и лешоядите — каза Нокът. — Не съм видял у теб или у приятелите ти нищо, което да намеря за недостойно. Калеб и Магнус — той кимна към Пъг — ме научиха на много неща, а докато лежах тук да се изцеря, чувах смях… — Помисли си за Алисандра. — Много неща тук носят радост. — Вдиша дълбоко и продължи: — Боговете са поставили краката ми на пътека, с какъв замисъл и цел, мога само да гадая. Но от деня, в който се събудих в твоя фургон, Робърт, съм на твоите грижи и разчитам на теб. Кажи ми какво да направя.

— Не мога, Нокът. Трябва да знаеш следното. Всяка клетва, положена пред Конклава на сенките, трябва да е доброволна и без капчица колебание. Защото влезеш ли в редиците ни, не можеш да се отметнеш. Нарушаването на тази клетва ще ти донесе смърт.

— И не само смърт на паметта — добави Пъг. — Защото станеш ли един от нас, ще започнеш да учиш неща, които не може да се споделят с външни хора. Неща, за които трябва да си готов да умреш, за да останат в тайна.

Накор се ухили.

— Но в даването на тази клетва има и добра страна. Ще ти покажем много чудеса, ще видиш удивителни неща. За една година тук ще научиш много повече, отколкото би могъл и за десет живота горе в планините.

— Вече съм научил доста — каза Нокът. Накор продължи:

— Когато потърсиш възмездието си, ще ти трябват ресурси и съюзници. Ние можем да ти осигурим и двете.

— Какво трябва да направя?

Пъг стана от столчето си и застана пред Нокът. Накор и Робърт също се изправиха и застанаха от двете му страни.

— Заклеваш ли се в предана вярност към Конклава на сенките, Нокът на сребърния ястреб? Влизаш ли в нашите редици свободно и по собствена воля? Заклеваш ли се да се подчиняваш на онези, на които ще бъде дадена власт над теб, и да браниш със своя живот онези, които ще са твои подопечни? Заклеваш ли се да пазиш тайните, които ще ти бъдат поверени? Отговори на всичко това утвърдително или замълчи. Всичко или нищо, Нокът. Какво казваш?

Нокът помълча за миг, после вдиша дълбоко и каза:

— Да, ще служа.

— Добре. Това е добре — каза Накор. Сложи ръка на рамото на момчето и извади още един портокал. — Искаш ли?

Нокът го взе.

— Благодаря.

Робърт рече:

— Е, май трябва да кажа на Магнус да си затвори колибката и да дойде тука при нас. Образованието на Нокът вече трябва да започне сериозно.

И с тези думи излезе.

— Накор — каза Пъг. — Покажи на Нокът къде ще се настани. Сложи го с Рондар и Деметрий.

Накор кимна и се обърна към Нокът:

— Хайде с мене, момче.

След като излязоха, Пъг постоя сам дълго, а после каза сякаш на въздуха:

— Е, какво мислиш?

От сенките в най-далечния ъгъл на стаята отекна глас:

— Мисля, че не оставихте на момчето никакъв избор. — Миранда пристъпи на светлото.

— Какво друго можех да направя?

— Да го изцериш, да ме оставиш да му отнема спомените и да го върнеш в колибата на Магнус. Магнус можеше да му разкаже някаква история за падане от скалите или за див звяр. С подходяща сугестия момчето щеше да я приеме.

— Права си.

С лукава усмивка тя се приближи и прегърна съпруга си през кръста.

— Винаги съм права.

— Разбира се, моя любов — отвърна й с усмивка Пъг.

— Тъй че въпросът си остава: защо не дадохте избор на момчето?

Пъг помълча за миг. После каза:

— Не знам. Усещането за нещо у него. Мисля, че ще стане важен за нас.

— Защо?

— Не знам. Знам само, че напоследък нашият враг стана коварен. Танцьорите на смъртта бяха съвсем неочаквани. Напомнят ми за отминали години. — Боят се от нарастващата мощ на Магнус.

— И с право. След време може да се превърне в най-могъщия чародей, стъпвал някога на този свят.

— Стига да успеем да го опазим жив — каза Миранда с майчинска загриженост.

— Тези танцьори на смъртта бяха повече в съзвучие с времената, когато ни нападаха армии от демони.

— Нещо ги е раздразнило.

Пъг се засмя.

— Като унищожи онзи храм на култа към смъртта в Южен Кеш, Магнус може да ги е подразнил достатъчно, за да опитат нещо такова.

— Танцьорите на смъртта не са дребна магия, любими. Дори да имах склонност да практикувам подобно мръсно изкуство и да разполагах с три човешки същества, готови да дадат душите си за създаването им, щеше да ми отнеме три месеца, докато го направя. — Погледна насмешливо съпруга си. — А аз съм по-добра в подобни неща от тебе.

Пъг се усмихна.

— Знам. Но точно затова си мисля, че Нокът може да се окаже важен.

— Защо?

— Защото докато вълците се бият над трупа на сърна, една мишка може да се промъкне и да отмъкне късчета.

— Вълците ядат мишки — напомни му тя.

— Само ако разберат, че са там. Но докато нашите врагове се опитват да унищожат сина ни, няма да забележат идването на Нокът.

Миранда се притисна до съпруга си все едно изведнъж й бе станало студено.

— Заради момчето, надявам се, че си прав.

— Кое момче? Нокът или Магнус?

Миранда въздъхна.

— И двамата.

 

 

Нокът последва Накор по коридора, притискаше до гърдите си малкото си вещи. Все още бе изтощен, но сковаността го беше оставила. Подминаха много врати, повечето затворени, но зад две отворени успя да зърне оправени легла, по четири в стая.

Докато минаваха покрай една от стаите, видя Алисандра: седеше на едно легло и говореше с някакво чернокосо момиче, което се кикотеше, покрило уста с шепа. Двете вдигнаха глави, когато Нокът мина покрай вратата, и той чу как се разсмяха.

Обзе го раздразнение, чувство, което не можа да си обясни, освен че кикотът им изглеждаше някак неуместен, след като току-що бе положил тържествена клетва, която поставяше живота му в служба на организация, чиято цел все още почти не разбираше.

Най-сетне стигнаха до стая, която изглеждаше малко по-голяма от другите. Също като в другите стаи, и тук имаше четири легла. Накор махна на Нокът да седне на леглото най-далече от вратата вляво, а той самият се настани на леглото срещу него и каза:

— Е, тук започва новият ти живот.

Нокът сви рамене.

— Новият ми живот започна, когато ме намери Робърт.

Накор поклати глава.

— Не, старият ти живот е свършил в онзи ден. Това, което си изживял през последните две години, е просто съществуване. Ти се изцеряваше и се учеше, но нямаше цел.

— Сега имам ли?

— Много по-голяма, отколкото предполагаш — каза Накор. — Има много за учене, но разполагаш с време. Помня нетърпението на младостта — добави с широка усмивка. — Изглеждаш ми по-търпелив от повечето момчета на твоята възраст, но знам, че все пак имаш въпроси, на които искаш да се отговори, позиции, които да се изяснят, и мотиви, които да се разкрият. Но всичко с времето.

— Откакто се озовах под грижите на Робърт, имах чувството, че се движа в посока, неизвестна за мен — каза Нокът. — Пораснал съм, мисля…

— Много, поне според учителите ти.

— Сега и ти ли си един от учителите ми?

Накор сви рамене и стана.

— Ще видим. Ето, чувам, че новите ти приятели се връщат, така че ще те оставя, за да се опознаете.

Двама младежи приблизително на възрастта на Нокът влязоха в стаята. Щом видяха Накор, отстъпиха да го пуснат да мине, като сведоха глави в знак на почит.

— Имате ново момче, с което ще делите квартирата си — каза им Накор на излизане.

— Да, учителю Накор — прилежно отвърна едното момче, русокосо, с широки рамене, зелени очи и ситни лунички по носа.

Другият младеж имаше тъмна коса, но беше с бяла кожа и Нокът не можа да прецени дали се опитва да си пусне мъжка брада, или просто се е справил зле с бръсненето предния ден. Имаше почти черни очи, които леко се присвиха, щом видя Нокът. Метна се на леглото до същата стена като на Нокът, а светлокосото момче зае отсрещното.

— Аз съм Деметрий — каза русият. Посочи тъмнокосия. — А това е Рондар. Той не говори много. — Говореха на Кралската реч, която, изглежда, бе предпочитаният език на острова.

Рондар кимна мълчаливо.

— Аз съм Нокът — отвърна Нокът. Деметрий кимна вежливо.

— Чухме за теб. Успял си да избегнеш да те убият трима танцьори на смъртта. Впечатляващо.

Нокът се отпусна в леглото и опря гръб на стената.

— Дори не знаех какво е танцьор на смъртта.

— Лошо — каза Рондар.

— Много лошо — съгласи се Деметрий. — Сътворени с магия създания, използват душите на прокълнати. Единствената им мисия е да убият определено лице. Много трудно е да се избегне дори един, а трима…

— Е впечатляващо — каза Рондар.

— От дълго време ли сте тук? — попита Нокът.

— Пет години — отвърна Деметрий. — Баща ми правеше мехлеми и отвари в едно село в Южен Кеш, близо до град Антикостинас. Е, трудно може да се нарече град — голямо градче по-скоро. Някои жреци на Гуис-Ва го обявиха за еретик, защото „прилагал магия“, макар да не виждах кой знае колко магия в работата му, просто много билки и здрав разум. Но една нощ дойдоха някакви пияници, подпалиха къщата ни и я изгориха до основи, и избиха семейството ми. Скитах известно време, после срещнах Накор и той ми показа няколко хитрини… Така че излиза, че баща ми не беше магьосник, но аз съм. Затова съм тук, да уча.

— Аз също изгубих семейството си — каза Нокът. Погледна Рондар, а той на свой ред погледна Деметрий и кимна.

— Неговият баща е главатар на банда конници от Ашунта, в Северен Кеш. Много добри конници.

— Най-добрите — добави Рондар.

— И добри ловци…

— Най-добрите — повтори Рондар. Нокът се ухили.

— Това ще го видим!

— Иначе са си сган от самоуверени варвари, които изобщо не се къпят и се отнасят към жените като с добитък и с добитъка като с домашни любимци.

Рондар сви рамене.

— Вярно.

Нокът се ухили още повече.

— Как се оправя с Миранда?

Деметрий се разсмя.

— Тя го възпитава как да показва подобаващо уважение към жените.

Лицето на Рондар помръкна. Той въздъхна примирено, подпря брадичка на ръцете си и рече:

— Болезнено вярно.

— А ти как се озова тук? — попита го Нокът.

Рондар се превъртя на леглото. Помълча малко, след което заговори все едно говоренето беше голяма мъка за него.

— Народът ми е конен. Ако не можеш да яздиш и да ловуваш, няма жени. Няма жени, няма деца. — Сложи ръка на очите си, сякаш припомнянето го затрудняваше. — Мъжете, които не могат да яздят са… по-долу. По-долу от мъже. Те събират дърва за огън, помагат в готвенето, гледат момчетата.

Нокът се обърна към Деметрий.

— А жените какво правят?

Деметрий отвърна с гримаса:

— Те са собственост.

— Те раждат деца. Мъжете гледат момчетата — каза Рондар.

— Трудно е да се каже кое е по-ценно за конниците ашунта: добър кон или жена — подхвърли Деметрий.

— Зависи дали има повече коне или повече жени — поясни Рондар. — Тъмните му очи се впиха в Нокът. — Имаме си наши обичаи. Аз не съм добър ездач, но шаманът каза, че имам дарба. Тъй че живеех с шамана. — И все едно стигнал до границите на търпението си, каза на Деметрий: — Ти му кажи.

Деметрий направи кисела физиономия и заговори:

— Родината на ашунта е в западната част на империята, хълмисти степи, които никой друг не иска, но добър път за движение на търговци на роби й ренегати, без да ги спипа имперската армия. Нашият приятел и учителят му излезли да събират билки за някакъв си ритуал и ги заловили крадци на роби. Шаманът бил прекалено стар, за да струва нещо, но младият ни приятел с вързания език бил добра плячка за робските пазари.

— Накор ме откупи — обади се Рондар. — Той много говори.

Нокът се усмихна.

— Кой? Накор или Деметрий?

— Да — каза Рондар.

Деметрий се пресегна и го плесна закачливо по тила.

— Мълчаливият ни приятел всъщност е много свестен въпреки преструвките му, че е неразговорлив — голям бърборко е, когато някое от момичетата е в настроение да му слуша глупостите.

Рондар вдигна глава и се ухили.

— Вярно.

— За момичетата… — почна Нокът.

Рондар и Деметрий се спогледаха, после казаха в един глас:

— Алисандра! — И избухнаха в смях.

Нокът усети, че се изчервява, но задържа усмивката на лицето си.

— Какво Алисандра?

— Чух, че идвала да се грижи за тебе — каза Деметрий.

— Всички момчета я искат — подхвърли Рондар.

— И вие също ли? — попита Нокът.

— Всеки се пробва, когато я срещне — каза Деметрий. — Тя е различна. Но знае как да те направи приятел и да те накара да се чувстваш като идиот, че си се опитал да я замъкнеш в някой ъгъл.

Рондар въздъхна:

— Тя струва много коне.

Нокът се засмя.

— Ти май си влюбен в нея, а?

— Вярно. Всички са влюбени в нея.

— Коя е тя?

— Никой не знае — каза Деметрий. — Или поне никой, който знае, не говори. Тя е тук от повече време от нас и очевидно е специална. Чувал съм я да говори с много чужденци на техните езици и прекарва много време насаме с Миранда.

— Защо да е специална? — попита Нокът. Чу се звън на камбана и Деметрий стана.

— Вечерята. Ще говорим по пътя.

Излязоха. Рондар вървеше на стъпка след тях. Нокът понакуцваше, но успяваше да не изостане, още повече че Деметрий крачеше, без много да бърза.

— Знаеш ли, че Миранда е жена на Пъг? — попита русият младеж.

Нокът кимна и каза:

— Познавам синовете им.

— Пъг е… „владетелят“, по липса на по-подходяща дума, на това място. Но Миранда му е равна почти във всяко отношение. Някои дори твърдят, че е по-могъща магьосница. Знам само, че прекарва малко време с учениците, но много с Алисандра.

— Затова е специална значи — каза Нокът.

— Много приказки ти трябваха, за да го схванеш — подхвърли Рондар.

Нокът се засмя.

— Знам.

— Тъй че ако искаш да си пробваш късмета с Алисандра, никой няма да те вини.

— Вярно — каза Рондар.

— Но не очаквай да стигнеш до нещо.

Нокът зърна Алисандра напред по коридора — говореше с две момичета — и каза на двамата си нови приятели:

— Едно от нещата, на които ме е научил баща ми: няма награда без риск, а ако не се опиташ, можеш само да се провалиш.

— Гуш — каза Рондар.

— Какво? — попита Нокът. Деметрий поклати глава.

— Не, целувчица по бузата.

— За какво говорите?

— Алисандра ще ти позволи да я ухажваш, приятелю — поясни Деметрий. — Мисля, че вниманието тайно я забавлява. И е много сладка. Не смятам, че таи някакъв зъл умисъл, но в края на първата ти вечер ухажване ще те принуди да се закълнеш, че ще си й просто като брат и ти ще знаеш, че никога няма да можеш да сложиш ръцете си около тънкото й кръстче, и малко преди да те обърне и да ти посочи пътя към стаята ти, ще получиш или едно леко гушване, толкова кратко, че почти няма да усетиш близостта й, или пърхава целувчица по бузата, като устните й едва ще докоснат лицето ти. Целувка по бузата се смята за грандиозно постижение сред момчетата тук.

Сякаш усетила, че е предмет на разговора им, Алисандра погледна през рамо и като ги видя, се усмихна.

Нокът погледна приятелите си. И двамата избягваха да срещнат погледа на младата жена. Той отвърна на погледа й и я дари с най-широката усмивка, на която бе способен. Тя задържа погледа му за миг, после извърна очи и се обърна към приятелките си.

— Залагам меден петак, че е гуш — каза Рондар.

— Готово. Аз залагам на целувка по бузата — каза Деметрий.

Нокът сниши глас.

— Приемам и двата залога, защото ще получа повече от целувка по бузата.

— Решителност — каза Деметрий. — Харесва ми!

— Хмф — последва нечленоразделният коментар на Рондар.

Нокът се загледа след слабичкото момиче, докато влизаха в общата сграда, където се хранеха учениците.

— Ще получа много повече — промълви той тихо, на себе си.