Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конклав на сенки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Talon of the Silver Hawk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Нокът на сребърния ястреб

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2008

 

Превод: Валерий Русинов, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2008

Компютърна обработка: Силвия Николова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16

ISBN 978-954-585-888-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на слепени параграфи

Глава 12
Любов

Нокът се намръщи.

— Стойте неподвижно, моля.

Деметрий и Рондар се опитаха да задържат позите си още за миг, но накрая Деметрий избухна:

— Не мога да го правя това!

Нокът хвърли четката и възкликна отвратено.

— О, добре. Да починем една минута.

Рондар заобиколи триножника, огледа портрета и изсумтя:

— Сносно.

Деметрий си взе ябълка от масичката до вратата и я захапа. Измърмори с пълна уста:

— И защо го правят това?

— Кое? — попита Нокът.

— Да те карат да се учиш да рисуваш.

Нокът сви рамене.

— През последните няколко години ме караха да се уча на какви ли не неща и повечето не ми се виждат много смислени. Но дължа живота си на Робърт де Лийс, а той ме обвърза в служба на Учителя Пъг, тъй че правя каквото ми кажат.

— Но не си ли поне малко любопитен? — попита Деметрий.

— Разбира се. Но те ще ми кажат каквото трябва да знам тогава, когато трябва да го узная.

Рондар седна на леглото си и измърмори:

— Просто е.

— Кое? — попита Деметрий и луничавото му лице се намръщи.

— Защо рисува — отвърна Рондар.

— Ами тогава бъди така добър да ни го обясниш! — сопна се Деметрий.

Рондар поклати глава, все едно всичко беше очевидно за всеки освен за някой глупак. Стана, сложи ръка на рамото на Нокът и каза:

— Нокът: планинско момче.

— Така — каза Деметрий, но изражението му показа, че все още не схваща накъде бие приятелят му.

— Нокът: ролдемски благородник. — И Рондар пак седна.

Деметрий кимна разбиращо.

— Какво? — попита озадачено Нокът.

— Колко езика говориш сега?

— Шест, ако броя оросинския. Говоря свободно ролдемски, Кралската реч, Общата реч, кешийският ми е доста добър; оправям се прилично с квегански — който е доста близо до древнокешийския. След това се очаква да науча и ябонски.

— И си най-добрият с меча на острова.

— Да — отвърна Нокът без излишна скромност.

— Свириш ли на някакъв инструмент?

— На флейта. Накор ми показа как да си направя.

— Добре ли?

— Съвсем прилично.

— Играеш на шах, карти и зарове, нали?

— Да.

— И си добър на тях, нали?

— Да — повтори Нокът. Деметрий се ухили.

— Рондар е прав. Канят се да те пробутат за ролдемски благородник.

— А готвач? — попита Рондар. Нокът се ухили.

— По-добър от Бесаламо, ако трябва да съм честен.

— Това не говори много — отбеляза Деметрий. — Виж, ако започнат да те учат да свириш на повече инструменти и на всичко, което трябва да знаеш за вината и разни други деликатеси, значи Рондар е прав. Господарите на този остров те превръщат в благородник от Ролдем.

— Но защо? — попита Нокът.

— Ще го разбереш, когато ти го кажат — отвърна Деметрий.

Нокът се замисли за миг, после каза:

— Е, добре. Хайде сега по местата си. Казах на майстор Мацеус, че ще имам да му покажа нещо до вечеря.

Двамата младежи се върнаха на местата си и заеха позите, а Нокът изтласка от ума си въпроса за какво го обучават и се върна към текущата си задача.

Майстор Мацеус огледа портрета и отрони сдържано:

— Приемливо.

— Благодаря — отвърна неубедено Нокът. Беше отчаян от недостатъците, които виждаше в работата си; фигурите изглеждаха сковани, неестествени, не показваха почти нищо от характера на двамата му приятели.

— Трябва да поработиш над строежа на тялото — отбеляза учителят му.

— Да, учителю.

— Мисля, че следващото ти упражнение трябва да е голо тяло.

Нокът повдигна вежда. Беше отраснал в култура, в която гледката на голо човешко тяло не беше нещо впечатляващо, но откакто бе слязъл от планините на оросините, беше научил, че много други хора гледат на голотата другояче. Някои ученици плуваха голи в езерото, докато други отбягваха тези събирания: предпочитаха да плуват и да се къпят сами или пък обличаха дрехи, скроени за носене във водата. Други, като Рондар, изобщо отбягваха плуването.

Нокът дори беше обсъждал този въпрос с Накор, което май не беше много умно, тъй като учителят му го остави с повече въпроси, отколкото отговори. Все пак сега се почувства задължен да попита:

— Учителю Мацеус?

— Да?

— Такива рисунки обичайни ли са?

— Съвсем обичайни — отвърна Мацеус, но все пак добави към отговора си дискретно покашляне и отбеляза: — Макар и не толкова често за публично гледане. Частни колекции и прочие. Виж, скулптурата е друга история. Велики герои често биват изобразявани в различна степен разсъблечени, на телата им се виждат тежки рани. Но мен не ме притеснява дали ще можеш да направиш нещо, което да погъделичка любопитството на някой отегчен благородник; нито мисля, че имаш дарба за скулптор. Въпросът е да виждаш под повърхността, Нокът. — Посочи работата му на статива и продължи: — Подведен си от повърхностното по момчетата, от цялостното усещане за плоскости и ъгли на лицата и облеклото им, но мускулите отдолу, извивките на раменете им, ръцете, гърдите — всичко това липсва. Когато рисуваш портрет, трябва да мислиш за тялото отдолу, за духа отвътре: след това обличаш своя субект с четките или длетата си. Когато гледаш голото тяло, виждаш костта, жилите и мускулите отдолу и ги обличаш в кожа и коса. Ще се научиш да разбираш това. — А после добави, с рядка за него усмивка: — Тепърва ще те направим художник.

Нокът си представи за миг как ще се опита да накара Рондар да стои в стаята без дрехи и каза:

— Дали да си потърся друг модел?

— Не се притеснявай. Утре ще ти пратя.

Нокът кимна и бавно започна да подрежда четките и боите.

 

Нокът бързо излезе от кухнята. Бяха му възложили дежурство на закуска и беше станал два часа преди другите. Цялото време беше прекарал в кухнята, до идването на следобедния екип. Канеше се да се върне в стаята си, за да се срещне с модела за новата си рисунка, но Накор му възложи друга работа и му каза, че ще се срещне с модела си по-късно.

Докато изпълни поръчката на Накор, изтече почти целият следобед и Нокът бе готов да се прибере и да си вземе една бърза баня преди вечеря. Но когато влезе, завари Рондар и Деметрий да вдигат дървения скрин с вещите му.

— Какво става? — попита Нокът.

— Местене — отвърна Рондар.

— Местим ли се?

— Ти се местиш — каза Деметрий. — Не знам защо, но ни наредиха да ти занесем нещата в къщичката до езерото. Знаеш я.

Нокът се ухили. Къщичката често се използваше от ученици за тайни любовни срещи след часовете. После усмивката му повехна. Доста от учениците нямаше да изпаднат във възторг, че го настаняват да живее в нея.

Сякаш прочел мислите му, Рондар каза:

— Ще ходят в конюшнята.

Деметрий се засмя.

— Прав е. Има много други удобни места за гушкане. Аз лично си падам по баните след стъмване. Водата още е топла, тихо е… — Изпъшка театрално, щом вдигна раклата, но Нокът знаеше, че не е тежка, просто беше голяма.

Отдръпна се да минат покрай него и през вратата, след което ги догони.

— А леглото ми?

— Преместихме го преди час — каза Деметрий. — С нещата ти за рисуване. Просто не можахме да поберем този скрин с останалото във фургона.

— Защо? — попита Нокът. — Нямам толкова неща, та да напълнят чак цял фургон.

Деметрий се ухили отново.

— Ще се изненадаш.

Тръгнаха надолу, където чакаше празният вече фургон, и натовариха скрина. След няколко минути вече се подрусваха по черния път покрай езерото към малката колиба.

Можеше да е била някога колиба на въглищар или пък на пастир, но по някаква причина бяха престанали да я използват и стоеше необитаема от години. Щом стигнаха, Деметрий дръпна поводите и Нокът скочи от задницата на фургона. С Рондар смъкнаха скрина и го донесоха при Деметрий, който вече бе отворил широко вратата.

Нокът влезе в къщичката и замръзна. След това промълви тихо:

— Ама…

— Момичетата вчера чистиха тук, а ние с Рондар донесохме всичко останало — каза Деметрий.

— Но откъде се е взело всичко това? — попита удивен Нокът и посочи стаята.

Стаята беше голяма, много по-просторна от колибата, която беше делил с Магнус. Огнище с ръжени и шишове, и железен котел, окачен на кука над него. Имаше и малък килер, а ъгълът между килера и огнището бе зает от малка масичка. Леглото му беше опряно до отсрещната стена, близо до вратата, а откъм краката бяха поставили голям дървен гардероб. Нокът и Рондар нагласиха скрина до гардероба. Нокът отвори вратата му и възкликна:

— Вижте!

Вътре висяха дрехи от фина тъкан, с различни цветове и кройка.

— Благородник — каза Рондар. Деметрий кимна.

— Такъв е случаят, изглежда. Но представа нямам защо тук.

Нокът огледа един от жакетите, с толкова илици и копчета, че да сплетат погледа на човек, и каза:

— Да се упражнявам в обличане, предполагам. Вижте тези неща.

Клинове, гамаши, панталони, фланели, жакети, сака, всичко окачено спретнато по куки и закачалки. Долу в гардероба стояха подредени различни ботуши и обувки.

Нокът хвърли поглед към другия ъгъл и възкликна с радост:

— Книги! — Мина през стаята и зачете заглавията на книгите по рафтовете. — Не съм чел нито една.

— Е, ние отиваме на вечеря — каза Деметрий. — На тебе ще ти донесат, а сигурно и провизии. След това известно време ще се оправяш сам.

Нокът прояви благоразумие да не пита защо. Рондар посочи статива.

— Упражнявай се.

— Да. Сигурно искат да се съсредоточа върху това… и над други неща.

— Ще се виждаме, сигурен съм — каза Деметрий. — Хайде, Рондар.

Двамата откараха фургона, а Нокът седна на леглото и запопива с очи новото си обкръжение. Странна му беше мисълта, че макар и за кратко това ще е неговият дом. Изпълни го с меланхолия. Никога не беше живял сам. Единственото време, което бе прекарал в самота, бяха дните на Шатана Хиго, докато чакаше видението си.

Седеше кротко, оставил се на това непривично настроение. Спомни си какво го бяха научили и остави носталгичния копнеж да премине през него — нямаше сега да се бори със скръбта. Щеше да я признае и да поднови клетвата си, че някой ден народът му ще бъде отмъстен; и тогава щеше да се освободи от нея.

Вечерният сумрак го обкръжи, преди да е усетил. Тъкмо палеше лампата, когато чу пред колибата да спира фургон. Трябваше да е вечерята.

Отвори вратата и за малко не падна, за да се дръпне от пътя на Алисандра, която нахълта безцеремонно, понесла димящо котле с нещо страхотно ароматно вътре. Нечий глас подвикна зад нея:

— Аз ще разтоваря.

— Благодаря, Йом — отвърна тя през рамо.

— Какво правиш тук? — попита я изумено Нокът.

— Донесох ти вечерята. Не ти ли казаха?

— Казаха ми, че някой ще я донесе, но не и кой — отвърна той. Чувстваше се глупаво.

Тя се усмихна и смъкна лекото наметало от раменете си. Отдолу носеше семпла рокля с голи рамене, косата й се спускаше около лицето. Нокът усети как нещо в гърдите му се сви.

Дълго стоя онемял, после каза:

— Ще ида да помогна на Йом.

Тя се усмихна и се обърна да потърси чинии и паници. Навън Йом му подаде две големи торби и рече:

— Има още, в тоя сандък тука.

— Какво е?

— Храна. Ще си готвиш сам, така казаха. Да упражняваш каквото те е научил някой си Лео. — Йом взе трета торба и скочи от фургона.

Нокът вдигна храната и я внесе вътре.

— Няма да е зле да изкопаеш студено мазе отзад — каза му Йом, като остави торбата. — Утре ще докарат пушен бут и телешка плешка. Под навеса има лопата и други сечива, ако не знаеш.

— Благодаря — каза Нокът, щом Йом тръгна към вратата.

После се обърна към Алисандра. Очакваше тя да си тръгне с Йом, но тя стоеше до масата и сипваше яхния в две паници.

— Ъъ… ти оставаш ли? — попита Нокът.

Тя му махна да седне и извади бутилка вино. Напълни две глинени чаши, издърпа едно от двете трикраки столчета, прибрани под масата, и седна.

— Ще ям с тебе. Не ти ли казаха?

Нокът се смъкна на леглото.

— Явно са го казали на всички освен на мене. — Не можеше да откъсне очи от нея, но всеки път щом Алисандра го поглеждаше, извръщаше поглед настрани.

Тя се засмя.

— Така е тук понякога, нали?

— Всъщност винаги — отвърна той и тя отново се засмя. Започнаха да се хранят мълчаливо. Накрая Нокът проговори:

— Аз… много се радвам, че си тук, но… ъъ… какво все пак правиш тук?

— О, майстор Мацеус и това ли не ти ли е казал?

— Не — отвърна Нокът. — Тук май никой нищо не ми казва.

— Ще остана с теб. Аз съм новият ти модел.

Нокът остави чашата. Не можеше да повярва.

— Ти си новият ми модел?

— Да. За упражненията по голо тяло.

Бузите му пламнаха, но той се овладя, макар и с усилие. Тя явно не се притесняваше, че ще му позира, така че и той нямаше нужда да се чувства неудобно. Въпреки това обаче не можеше да яде повече, затова върна яхнията от паницата си в котлето.

— Не съм гладен. Цял ден бях в кухнята, нали знаеш. Хапка тук, залък там…

Тя само се усмихна, но щом приключи с вечерята си, каза:

— Донеси ми вода, ще измия съдовете.

Зарадван на повода да остане за малко сам, Нокът побърза да изпълни молбата й, грабна голямото дървено ведро до вратата и заслиза към езерото. В езерото се вливаше малък поток и той напълни ведрото от него — водата му беше по-чиста. Домъкна го до колибата. Алисандра вече бе почистила масата и бе изнесла паниците и чашите на лавицата отвън. Взе ведрото и почна да ги мие.

Нокът влезе вътре. Чудеше се какво да й каже. Но преди да е успял да измисли нещо, тя пристъпи на прага и спря, досущ картина в рамката на вратата.

— Топло е тази нощ.

— Да — отвърна той; усещаше потта по себе си, макар да беше сигурен, че изобщо не е от топлината. — Наистина е топло.

Изведнъж тя започна да се съблича.

— Да идем да поплуваме.

Нокът седеше слисан и онемял, докато тя смъкваше роклята си. Щом видя изражението му, тя се засмя.

— Ще ме рисуваш дълго, не забравяй.

— Ами… всъщност да де — изломоти той и загледа след нея, щом тя забърза надолу към водата.

— Хайде! — подкани го тя и се засмя на явното му неудобство.

Нокът смъкна ботушите си, ризата и панталоните и затича след нея. Алисандра вече цапаше във водата. Той се засили, скочи и се гмурна. Изплува, отметна мократа си коса и възкликна:

— Чудесно е!

Тя доплува до него.

— Нали?

Нокът натопи глава под водата и отново изплува.

— Наистина е чудесно. А и днес пропуснах къпането.

— Не миришеш по-лошо от обичайното.

— А? — Той зяпна, изненадан от забележката й. — Лошо ли мириша?

Тя се засмя.

— Шегувам се, глупчо. — Започна да цапа с ръце във водата.

Започнаха да се плискат като деца, след това поплуваха. Голямата луна се издигна на изток и Алисандра каза:

— Време е да излизаме.

— Не донесох кърпи или халати — измърмори Нокът, все едно бе трябвало да се сети за тези неща.

— Топло е. Почти ще сме изсъхнали, докато стигнем до колибата.

Излязоха от водата и тръгнаха нагоре един до друг. Нокът не можеше да откъсне очи от окъпаното й от лунната светлина тяло. Беше слабичка, както знаеше, че ще е, но гърдите й бяха по-големи, отколкото си ги беше представял, а устните й — по-тесни, отколкото бе очаквал, почти момчешки, като ги погледнеш от определен ъгъл.

— Какво си ме зяпнал?

Той се изчерви.

— Извинявай. Мислех си каква поза ще е най-добра за теб.

Тя го изгледа накриво.

— О, разбира се.

Смутен, Нокът усети, че тялото му реагира на гледката. Дощя му се да се свие и да умре, но за щастие Алисандра не обърна внимание на притеснението му. Когато стигнаха до колибата, Нокът спря на прага и каза:

— Обаче…

— Какво? — попита тя.

— Леглото е само едно.

— Естествено.

И пристъпи напред, и се притисна в него. Ръцете й се плъзнаха около врата му и изведнъж лицето й се озова пред него, а устата й — на неговите. Нокът се поколеба само за миг, после я взе в прегръдката си и всичко друго на света беше забравено.

 

 

— Какво си подсвиркваш? — попита тя.

— Не мърдай — заповяда й Нокът с усмивка. — Някаква мелодия, не знам. Измислих си я.

— Харесва ми. Можеш ли да я изсвириш на флейтата?

— Мисля, че да — отвърна той и се отдръпна от рисунката, която бе започнал тази сутрин: третата, откакто Алисандра беше дошла в колибата.

За първи път, откакто беше хванал четката, се чувстваше уверен. Първата скица, която бе нахвърлил, се нуждаеше от малки поправки. Сега налагаше боята на петна, придаваше цвят на черно-белия образ и виждаше как лека-полека придобива форма.

Първата нощ с Алисандра беше прекарал в еуфория. Никога не си беше представял, че може да изпитва към жена това, което изпитваше към Алисандра. Тя беше мила, топла, страстна и отдаваща се — и в същото време бе настоятелна и придирчива по един закачлив и възбуждащ начин.

Почти не бяха спали, освен краткото дремване между два поредни пристъпа на любовна страст. Накрая тя заяви, че не може да заспи от глад, и той сготви, докато тя се къпеше в езерото. Поплува малко, докато тя се хранеше, после се върна, хапна няколко залъка, изпи чаша вино и я придърпа отново в леглото.

Между любовната игра, яденето и спането успя някак да изкопае зимника зад къщичката, до изоставения сайвант. С радост откри, че някой е започнал преди години същия проект и че ямата всъщност вече е почти изкопана, тъй че му оставаше само да разчисти натрупалата се през годините пръст и храсталаци, след това да подравни стените, да изкопае стъпала и да вземе мярка за вратата.

Работата привърши на втория ден. Месото, ейлът, виното, сиренето и една кошница плодове вече лежаха в хладния зимник. Оттогава се бе посветил само на едно нещо. Алисандра.

Отдръпна се от рисунката и я огледа преценяващо.

— Хммм…

Тя стана и заобиколи да погледне.

— Аз ли съм това?

— Мда — отвърна той с насмешлива сериозност. — Ще започне още повече да прилича на теб, като пооправя детайлите.

— Щом казваш. — Тя застана зад него и го прегърна. После ръцете й бавно се плъзнаха надолу по корема му и тя възкликна с насмешлива изненада: — О, богове, какво е това?

Той се обърна в прегръдката й, целуна я и отвърна:

— Ей сега ще ти покажа.

 

През цялото лято живяха в пълна идилия. От време на време майстор Мацеус наминаваше да прегледа работата на Нокът и винаги намираше начин да стане по-добре, но никога не критикуваше. В началото на есента Нокът довършваше дванадесетия портрет, този път с Алисандра, налегната на леглото.

— Мислех си… — заговори той, докато, нахвърляше детайлите, които току-що бе уловил. Вече търсеше съвършенство в работата си.

— За какво? — попита тя с усмивка.

— Какво следва.

— След рисуването ли? — Тя се ухили.

— Не, имам предвид с нас.

Усмивката й изведнъж изчезна. Тя стана и бързо се приближи до него. Без най-малкия намек за топлина вдигна дясната си ръка и притисна показалеца си до устата му.

— Шшт. Няма какво да му се мисли. Просто сме тук, сега, и само това е важното.

— Но…

Тя притисна пръста си още по-силно и в очите й се появи блясък, какъвто не беше виждал.

— Казах, шшт. — После усмивката й се върна, но този път в нея имаше твърдост, нова за Нокът. Посегна и го погали. — Знам как да те накарам да мислиш за други неща.

Жегна го смътна тревога, защото зърна у нея нещо, което му беше чуждо и малко плашещо. Но както винаги допирът й го възпламени и след няколко мига всички тревоги отстъпиха пред страстта му.

 

На другия ден заваля. Събудиха се от ромона на капките, татуиращи покрива на къщичката, и Нокът скоро откри, че има няколко теча, които трябва да запуши. Направи го с парцали: покривът беше сламен и трябваше да изчака, докато изсъхне, преди да го пренареди и закърпи добре.

След като се нахраниха, Алисандра стана и започна да се облича.

— Къде отиваш? — попита той.

— Връщам се в имението — отвърна тя равнодушно.

— Защо? Нещо не е наред ли?

— Не. Просто правя каквото ми казаха.

— Кой?

— Майстор Мацеус. Каза ми да остана през лятото, докато ми направиш дванадесет различни портрета, а след това да се върна в имението за задълженията си.

— Ами аз? — попита Нокът.

— Нищо не ми каза за теб. Ще му кажа, че си приключил с рисунките, и съм сигурна, че ще дойде да види последните две, после ще ти каже какво да правиш по-нататък.

Нокът застана пред вратата.

— Изчакай поне да спре дъждът.

— Не мога — отвърна тя и понечи да мине покрай него.

— Чакай! — Хвана я за дясната ръка. — Почакай малко.

Тя го погледна с очи, лишени от каквато и да било топлина.

— Какво?

— А ние двамата?

— Ние двамата? — повтори тя.

— Искам да кажа… обичам те.

С тон, който не издаваше нищо друго освен лека досада, Алисандра отвърна:

— Нокът, ти си мило момче и това лято ми беше забавно, но любовта няма нищо общо с това, което стана между нас. Обичам мъже и игрите между мъже и жени ми доставят удоволствие. Мисля, че доста подобрих образованието ти в тази област, но ако си въобразяваш, че те обичам заради това, грешиш. Много грешиш.

По страните му изби червенина и му се стори, че очите му се изпълват със сълзи, но влага не се появи. Все едно някой го беше ударил в корема с боздуган. Не му достигаше дъх. Умът му работеше трескаво, той се мъчеше да проумее това, което му бяха казали току-що, но не можеше да намери думите.

— Почакай — повтори тихо.

— За какво? — попита тя, отвори вратата и пристъпи навън в дъжда. — Докато пораснеш ли? Не мисля, момчето ми. Имаш тяло като на жребец и се научи да ми доставяш удоволствие, но когато се омъжа, ще е за някой знатен, властен мъж, който ще ме обсипе с богатства и ще защитава мен и децата ми. А с неща като любов изобщо няма да се съобразявам.

И с тези думи се обърна и бързо тръгна по пътеката покрай езерото. Нокът стоеше, стиснал касата на вратата толкова силно, че накрая чу как дървото изпращя. Погледна дланта си и видя забилите се в нея трески. После отново зяпна в сгъстяващата се пелена на дъжда.

Откакто се бе събудил във фургона на Робърт, не се беше чувствал така лишен от всякаква радост. За втори път в живота си се чувстваше все едно всичко, което някога е обичал, му е отнето завинаги.