Майн Рид
Приключение в пустинята (9)

Глава IX
ЗАГАДЪЧНОТО НАВОДНЕНИЕ

Същия този ден аз още не бях взел окончателно решение. Не можех да се реша да остана на това място цял живот без надеждата някога да подобря условията на съществуването си. С каквото и да се занимавахме тук, в най-добрия случай можехме да добием само най-необходимото за да преживеем. Дори да разработехме цялата низина, и тогава не бихме могли да разчитаме на излишък. Така че тук ние нямаше да можем да забогатеем и да натрупаме състояние, което би ни позволило да се върнем в цивилизованото общество. А това, въпреки всичко, беше заветната ми мечта.

Беше вече към полунощ — толкова се бяхме увлекли в разговор. Луната се издигаше иззад високите върхове и ние се готвехме да лягаме, когато бяхме поразени от една неочаквана гледка.

Както вече бях казал, това място от нашата долина, което сега е езеро, по-рано беше зелена ливада с пръснати по нея дървета. Пресичаше я поток. Тук почти нямаше брегове — водата течеше по плоско и недълбоко корито. Предишната вечер, седнали до огъня, ние се любувахме на потока, който под лунната светлина се носеше като сребриста змия по тъмнозеления фон на ливадата. Сега, за голяма наша изненада, вместо тази светла ивица, пред нас се ширеше просторно езеро.

Не вярвайки на очите си, всички тръгнахме към него. След няколко минути ние се озовахме на брега на езерото, което бе изникнало сякаш по вълшебен начин.

Отначало само му се любувахме с учудване, но после се запитахме каква беше причината за появяването му? От няколко дни не беше имало нито дъжд, нито голяма горещина, която да предизвика силно топене на снегове.

Няколко минути стояхме мълчаливи с разтуптени сърца. Помислихме, че може би някое страхотно срутване беше преградило пътя на потока. Ако беше така, низината щеше да се наводни за няколко часа. Скоро водата щеше да покрие не само мястото, където се намирахме, но и върховете на високите дървета.

Можете да си представите как се ужасихме при тази мисъл. Върнахме се в лагера с твърдото решение да напуснем тази долина, ако все още имаше възможност. Куджо хвана коня. Мария разбуди момиченцата и ги свали от колата, а момчетата и аз прибрахме нещата, които бяха най-необходими за пътуване.

До този момент ние не бяхме помисляли за някакви трудности, т.е. за невъзможност да излезем от тази низина. Сега тази перспектива застана пред нас с всичката си застрашителност. Пътят, който ни беше довел на ливадата и вървеше край потока, сега беше наводнен. Водата тук достигаше значителна дълбочина. Друг изход нямаше — за да се прокара нов път в гората, трябваше да се работи няколко дни.

Всеки от нас държеше своето вързопче в ръка. Но явно този опит се оказваше безполезен и ние с отчаяние хвърлихме всички предмети, които държахме. Водата все повече се покачваше и езерото бързо се разширяваше.

Прогонените от водата вълци силно виеха; птиците, разбудени от шума, крещяха и летяха между дърветата; кучетата лаеха при тази страшна гледка. На лунната светлина се виждаше как кошутите и много други животни, обхванати от ужас, тичаха към нашата ливада.

Какво трябваше да правим? Да се качим на дърветата? Но и това нямаше да ни спаси. Изведнъж ме осени една щастлива мисъл.

— Сал! — извиках азл Сал и ние сме спасени!

Веднага ме разбраха — Куджо грабна брадвата, а Мария отиде при колата за въжета. Видях, че те са недостатъчни; тогава взех кожата на елена и започнах да я режа на дълги ремъци.

Близо до нашия лагер имаше голямо количество дълги и тънки сухи дървета. Наредихме ги едно до друго и ги свързахме здраво с въжета и напречни дървета. Когато салът беше готов, поставихме върху него сандъка с месото, дрехи и други необходими неща.

Изминаха около два часа в работа около сала. През това време бяхме толкова заети, че въобще не поглеждахме какво става с езерото. Когато свърших всичко, отново отидох при водата. След като постоях там няколко минути, забелязах, че е спряла да приижда. Прекарахме половин час на брега на новото езеро и най-после се убедихме, че водата не се покачва. Стигнах до извода, че е стигнала до горния край на преградата и е започнала да прелива.

Беше твърде късно или по-точно твърде рано, затова Мария и децата отидоха да спят, а ние с Куджо, изпълнени с недоверие към капризите на водата, решихме да чакаме до сутринта, страхувайки се от ново разливане, което би могло да ни изненада в съня.

При настъпването на деня водата стоеше на същата височина. Щом изгря слънцето, реших да си пробия път през гората, за да намеря отговорите на всичките си съмнения. Това странно явление твърде сериозно ни безпокоеше.

Аз тръгнах сам, оставяйки Куджо с неговото дълго копие и синовете ми с пушките да пазят лагера. Взех пушката и брадвата, за да си проправя път в гората.

След като изминах около два километра, изведнъж се озовах на брега на потока. Каква беше изненадата ми, когато видях, че той не само не беше продължил да се разлива, но и водата в коритото му беше по-малко от обикновено. Забелязах, че тя е мътна и че течението й носеше зелени листа и дървета.

Отидох нагоре, като предполагах там да намеря някакъв бент. Започнах вече да мисля, че този необикновен случай е непременно човешко дело и потърсих следи от хора. Не намерих такива, но видях дири от много животни.

Макар да не намерих човешки следи, все пак вървях предпазливо. Накрая наближих един завой на потока, където, доколкото си спомнях, коритото ставаше по-тясно и от двете му страни се издигаха доста високи брегове.

Навярно тук трябва да беше препятствието, изпречило се пред течението.

Както и предположих, течението беше преградено на същото място, където коритото се стесняваше. Вероятно съзнателно беше издигната стена. Потокът бе препречен с едно голямо дърво. Клоните му бяха затрупани с камъни и кал, а напречно бяха струпани други клони, също засипани с камъни и кал. Всичко това представляваше дебела около два метра стена. Два тесни отвора едва пропускаха водата.

Можеше да се помисли, че това беше направено от човек. Строителите обаче бяха пред очите ми. Видях най-малко стотина, налягали по протежението на стената. Имаха червеникав или тъмнокестеняв цвят и приличаха на гигантски плъхове с прегърбеното си извито тяло като на всички животни от този род. Въоръжени бяха с дълги резци, характерни за гризачите. Ушите им бяха наполовина скрити в дългата и гладка козина. От двете страни на носа им стърчаха мустаци, прилични на котешките. Предните им крака бяха по-къси от задните и снабдени с нокти. Най-особена у тези животни беше съвсем голата, тъмна на цвят опашка с дължина тридесетчетиридесет сантиметра.

Макар никога да не бях виждал тези животни, по всичко изглеждаше, че това са бобри. Загадката беше изяснена. Цяла колония бобри се преселваше в долината и затова беше издигнала този бент, който предизвика наводнението.

След като разкрих тайната, известно време наблюдавах движенията на тези интересни твари.

Някои от бобрите лежаха на бента и гризяха стърчащите от калта листа и клони; други с боричкане се къпеха във водата; трети пък, седнали на задните си крака до бента, от време на време удряха с тежките си опашки водата, както правят перачките по реките.

Полюбувах им се няколко минути и тъкмо исках да се покажа пред тях, за да видя какво впечатление ще им направи моето присъствие, когато видях, че друг предмет предизвика движение сред бобрите. Един от тях, седнал като страж върху едно дърво недалеч от бента, три пъти удари водата с плоската си опашка. Това сигурно беше сигнал, защото животното веднага се хвърли в езерото с главата надолу и се изгуби, спасявайки се от преследване. Всички останали бобри, оглеждайки се страхливо наоколо, скочиха от брега и изчезнаха във водата.

Търсейки причините за това бягство, аз видях на мястото, където изчезна първият бобър, някакво необикновено животно. То се движеше бавно и тихо, като се провираше между дърветата, без да се отдалечава от брега на реката. Видях, че отива към бента и започнах да го наблюдавам. Когато най-после стигна преградата, то започна да слиза предпазливо по нея, като се стараеше да не бъде забелязано откъм езерото.

Тогава го разгледах по-подробно. Беше безобразно на вид, малко по-голямо от бобър. Окраската му също беше различна. Гърбът и коремът му бяха почти черни. Отстрани по тялото му се проточваха две светлосиви ивици, които се съединяваха отзад на кръста. Краката му бяха съвсем черни, а шията и гърдите — бели; бели кръгове имаше и около очите. Очите му бяха малки, опашката къса и рошава; козината дълга и гъста, краката мускулести и толкова къси, че когато животното се движеше, тялото му сякаш се влачеше по земята. То носеше всички белези на месоядно, хищно животно. Това беше росомаха — страшен враг на бобрите.

Когато дойде до средата на бента, звярът се спря, стъпи с крака на края на стената, бавно вдигна глава и огледа езерото.

Скоро от разни места на езерото се появиха няколко бобри. Други се скриха из малките островчета, където се смятаха в безопасност, тъй като знаеха, че росомахата е лош плувец. И нито един не показа да има някакво желание да отиде на бента.

Росомахата от своя страна също като че ли се отказа да ги причаква там. Звярът не се криеше, а се оглеждаше наоколо с намерение или да преследва жертвата си, или да опита други, по-ефикасни средства, за да я улови. Накрая той се обърна и тръгна към онази страна, откъдето беше дошъл. Вече на известно разстояние от брега, изведнъж се спря, после, обръщайки гръб на езерото, се мушна в гората.

Интересуваше ме дали бобрите ще се върнат на бента, затова реших да чакам, без да напускам засадата си. Бях чакал само пет минути и видях, че тези от тях, които бяха по-далече, се гмурнаха във водата и заплуваха към мен.

Изведнъж чух глух шум. Огледах се — росомахата бързаше към бента. Стигнал до него, звярът започна да се катери като първия път и се улови с дългите си нокти за едно дърво. Движеше се към мене откъм противоположната страна на езерото. Клоните на това дърво стърчаха хоризонтално над преградата.

В това време петшест бобъра се покачиха на бента, смятайки, че врагът е вече далече. Аз вдигнах пушката и стрелях в росомахата. Изплашени бобрите скочиха във водата, а росомахата, вероятно ранена, падна. Изтичах до нея и я халосах с приклада на пушката, но животното го улови със зъби и го нагриза. Накрая го ударих с брадвата и го убих. Не се опитах да го взема със себе си, защото беше съвсем безполезно, а побързах обратно за нашия лагер.