Майн Рид
Приключение в пустинята (15)

Глава XV
КРАДЕЦЪТ НА МЕДА

Да се отсече дървото, нямаше да е трудно — за това беше нужна хубава брадва и здрави ръце. Но да вземем меда на седемосем хиляди пчели, въоръжени със страшни жила беше доста трудна работа. Ако отрежехме дървото, нямаше да можем да се доближим до него — толкова голям беше страхът ни от пчелите.

Но Куджо знаеше средство да приспи пчелите и да вземе меда им, без да се изложи на опасност. По негово искане, приготвихме два чифта ръкавици от еленова кожа. Те имаха само по един пръст за палеца. Единият чифт беше за мене, другият — за Куджо. Само Куджо и аз щяхме да вадим меда, а всички други трябваше да сгоят далече. Освен ръкавици, ние взехме и кожени маски, които сложихме на лицата си. Прибавете към тях и кожените наметала и ще разберете, че двамата не се бояхме от никакви пчели.

Взехме със себе си брадвата и няколко гърнета за меда. Когато стигнахме до полянката, свалихме седлото от Помпо и привързахме там коня. Страхувахме се да го заведем по-близо, да не би разярените пчели да излеят гнева си върху него. Взехме със себе си всичко необходимо и тръгнахме към дървото. След няколко минути бяхме вече под него.

Когато погледнахме нагоре, видяхме, че пчелите бяха силно раздразнени. Благодарение на тихото време, ясно се чуваше тяхното бръмчене.

— Погледнете, господине — каза Куджо, — сигурно пчелите са разтревожени от присъствието на някакъв неприятел.

До дупката не се виждаше никакво животно.

Денят беше гвърде горещ — дотогава не бяхме имали толкова високи температури. Навярно жегата беше прогонила пчелите навън. И тъй като не намерихме друго обяснение, се задоволихме с това и решихме да свалим дървото.

Куджо започна и под бързите удари на брадвата захвърчаха бели трески. Внезапно бяхме изненадани от шум, който не приличаше нито на грухтене, нито на пръхтене на някакво животно.

Куджо веднага спря. Със страх и учудване се огледахме. Казвам „страх“, защото в този шум се долавяше нещо страшно, напомнящо хищен звяр. Къде беше той? С неспокоен поглед обхванахме всичко около нас — в гората не се виждаше нищо.

Необикновеният шум се чу отново. Като че излизаше изпод земята! Не… той идваше от дървото!

— Боже милостиви! — изкрещя Куджо. — Това е мечка!… Господин Ралф, аз познавам нейното мърморене.

— Мечка! — извиках аз. — Мечка в хралупата на дървото! Пази се, Мария!…

Накарах жена ми и децата да се отдалечат. Хенри и Франк имаха силно желание да останат с пушките си, но аз успях да ги убедя, че не трябва да оставят майка си и момиченцата без защита.

Явно беше, че в хралупата се беше вмъкнала мечка, виновница за възбудата на пчелите. Брадвата на Куджо я беше обезпокоила и тя се готвеше да излезе от хралупата.

Аз насочих пушката си с намерение да стрелям, щом се покажеше главата на мечката. Но какво беше учудването ни, когато видяхме безформена маса с гъста черна козина!

Щом се показа хълбока на мечката, аз веднага стрелях, а Куджо веднага нанесе страхотен удар с брадвата. Ударът беше толкова силен, че си помислихме, че мечката е убита. Но за наша изненада, тя веднага изчезна в дупката.

Тогава се сетихме за кожените си наметала и решихме да ги използваме, за да запушим дупката. Двамата с Куджо се хванахме на работа. След няколко минути дупката беше съвсем затулена. После обиколихме дървото, за да видим няма ли друг изход.

Дойде ми на ум, че Мария и децата сигурно силно се безпокояха за нас. Тръгнах към полянката, за да им съобщя за нашия успех. Децата запляскаха от радост и тъй като опасността беше преминала, отидохме всички при дървото.

Можеше да се помисли, че мечката ще пробие наметалата и ще избяга. Но нищо не се чуваше. Тя беше или тежко ранена, или силно изплашена. Решихме да пробием друга дупка в дървото и през нея да я застреляме. За няколко минути дървото беше пробито и ние можахме да огледаме хралупата. Мечка не видяхме. Беше се изкачила по-нависоко — явно приемът, който й оказахме, беше прогонил у нея всяко желание да ни доближи.

— Да я опушим! — предложи Куджо. — Това сигурно ще я накара да слезе долу.

Средството не беше лошо, но как да се осъществеше? Много просто — като напълнехме пробитата от Куджо дупка със сухи листа и трева и ги запалехме. Речено — сторено. Дупката беше напълнена с горивен материал. Когато огънят се разпали, запушихме дупката, за да не излиза димът.

Скоро се убедихме, че всичко вървеше много добре. От отвора на кошера се появиха кълба бял дим и изплашени пчели изхвръкнаха навън. Преди изобщо не бяхме помислили за това средство, което щеше да ни освободи от необходимостта да приготвяме ръкавици и маски.

Не след дълго мечката започна да издава някакви звуци. После захърка и зарева. Последва стон, страшен рев и мълчание. Миг по-късно чухме силен трясък. Мечката падаше надолу.

Почакахме няколко минути. Наоколо беше тихо, от дървото не долиташе нито звук. Извадихме тревата, която затуляше дупката. Изскочи гъст облак дим. Мечката положително беше мъртва. Никое животно не би могло да живее в такава атмосфера. Пъхнах в дупката приклада на пушката и се убедих, че мечката беше неподвижна. Изтеглихме мъртвото животно навън.

Дървото беше пламнало. Огънят се засилваше много бързо и имаше опасност да се лишим от така желания мед!

Как можехме да го спасим? Имаше само едно средство — по-скоро да повалим дървото и да отсечем горящата част от върха, където беше медът.

Щяхме ли да успеем? Огънят все повече се засилваше.

Отново запушихме дупката и Куджо започна бързо да сече. Най-после дървото запращя. Всички се отдръпнахме с изключение на Куджо, който знаеше накъде щеше да падне дървото и не се боеше.

Щом дървото рухна, Куджо мина от другата му страна, като че пред него лежеше гигантско чудовище, на което се канеше да отсече главата.

Скоро му се удаде да отдели частта с меда и ние с удоволствие видяхме, че тя никак не е засегната от огъня. Беше малко опушена, но затова пък по нея нямаше никакви пчели. Така, че за да извадим меда, нямахме нужда нито от ръкавици, нито от маски. Мечката ни беше изпреварила, но ние й попречихме — беше изяла само незначителна част от меда.

Сложихме животното на шейна от пръти и потеглихме към къщи.

Досега главната ни цел беше постигната. С изключение на пуяците, никое от опитомените животни не можеше да послужи за храна.

Веднъж, когато аз и Хенри отивахме да търсим елени, решихме да пуснем най-напред кучетата, за да видим дали не могат да хванат някой жив. Сложихме им намордници, за да не разкъсат елена, ако го повалят.

Тръгнахме към онази част от долината, която според нас се посещаваше от животните, които търсехме. За да не бъдем изненадани, вървяхме много тихо, с устремен в гората поглед и внимателно се вслушвахме в най-лекия шум. Най-после, стигайки до края на една поляна, за която знаехме, че е любимо място за елените, удвоихме нашата предпазливост, без да пускаме кучетата. Изведнъж чухме шум, после странни звуци, подобни на конско цвилене.

— Какво е това, татко? — попита Хенри.

— Нямам представа — отвърнах аз.

— Това са животни и за да вдигат такъв шум, трябва да са много… Но, татко, ти нали разпознаваш рева на елените?

— Твърде възможно е да са елени. Но не разбирам причините за този тревожен шум.

— Може би са нападнати от хищник?… Например пантери или мечки!

— Тогава не биха стояли там, а биха избягали. Лосът и еленът при среща с мечка или пантера по-скоро си служи с краката, отколкото с рогата. Не, не е това. Нека да се приближим и да узнаем какво става.

Тръгнахме с най-голяма предпазливост, като се стараехме да не шумим в сухите листа и да не чупим клони.

Скоро се озовахме зад един гъсталак, откъдето можехме да наблюдаваме това, което ставаше на поляната.

Сред нея видяхме големи червени елени. Бяха мъжкари, което лесно се познаваше по разклонените им рога. Те ожесточено се биеха. Ту се биеха по два, ту тричетири се нахвърляха върху един, ту се смесваха всички в обща група.

Понякога се разделяха, изтегляха се на известно разстояние и после с още по-голямо ожесточение се нахвърляха един срещу друг.

Те се биеха с предните си крака, забиваха рога в противника с такава сила, че падаха гъсти снопчета козина.

Жестокият бой на тези великолепни животни беше поразителна гледка, която ние мълчаливо следяхме.

Вниманието ни привлякоха двама едри борци, по-възрастни от останалите — това се виждаше от рогата им.

Другите елени като че не се решаваха да се бият с тях. Те се биеха отделно. Протегнали шии напред, със страшна сила се хвърляха един срещу друг. От удара рогата им тъй пращяха, че ние мислехме, че ще се счупят.

След като се биха няколко минути, те, като по някакво мълчаливо споразумение, се спряха един срещу друг, за да си починат. После отново възобновяваха боя, за да спрат пак с допрени чела. Изобщо сражаваха се съвсем не както другите.

В това време по-младите елени се запътиха към нас и ние им готвехме приятно посрещане. Скоро приближиха на удобно за стрелба разстояние. Тогава стреляхме едновременно. Един от тях падна на земята, а останалите, като видяха общия враг, избягаха с невиждана бързина.

Аз и Хенри тръгнахме към улученото животно и смятайки, че е само ранено, свалихме намордниците на кучетата. После се спряхме да разгледаме поваления младок. Каква беше нашата изненада, когато видяхме, че двата стари елена още бяха на поляната и продължаваха да се бият със същата ожесточеност.

В първия момент посегнахме към пушките, но кучетата бяха пуснати, нахвърлиха се и ги захапаха за хълбоците.

Затичахме се и ние и останахме истински озадачени, когато видяхме, че старите елени, вместо да се разделят, продължават боя и този бой за тях като че ли беше по-важен от всякаква друга опасност.

Едва когато отидохме още по-близо, узнахме истинската причина за това странно явление — рогата им така се бяха преплели, че не можеха да се разкачат. Враждата, разбира се, отдавна беше преминала ведно с фаталното преплитане на рогата им. Сега те стояха един срещу друг с наведени муцуни, сякаш се срамуваха от глупавото си поведение.

Рогата на елените са много гъвкави. Вследствие на страшното напрягане те още повече се бяха извили и заплели. Аз изпратих Хенри за Куджо и триона. Поръчах също да доведат и коня с колата.

Куджо пристигна с всичко необходимо. Вързахме здраво елените, отрязахме един от роговете и така ги разделихме.

После натоварихме и трите животни на колата и тържествено тръгнахме за дома.