Майн Рид
Приключение в пустинята (3)

Глава III
РАЛФ ЗАПОЧВА СВОЯ РАЗКАЗ

Той започна така.

— Приятели, макар и да не съм американец по рождение, аз принадлежа към вашата раса — аз съм англичанин. Видял съм бял свят преди четиридесет години в южната част на Великобритания. Моят баща, земевладелец, беше за нещастие твърде честолюбив. Той искаше да направи от своя единствен син човек в пълния смисъл на думата, т.е. решил беше да ми даде много добро възпитание, за което бяха нужни много големи разходи, каквито неминуемо водят към разорение хората от средна ръка. Това беше неблагоразумие от страна на моя баща. Но от моя страна, би било черна неблагодарност да упреквам баща си за тази грешка, която се дължеше на силната му обич към мене.

Бях даден в училище, където имах възможност да живея с деца от аристократичен произход. Учех танци, езда, игри. Беше ми позволено да прахосвам колкото мога пари и да водя разгулен живот с приятели. Посетих Франция, Италия и след няколко години се върнах в Англия, където намерих баща си на умиране.

Аз бях единственият наследник на цялото му състояние, което беше значително за човек от неговото положение. Не можах да отвикна от лондонския живот и гуляите в обществото на някои от другарите ми от колежа. Бях желан гост, докато кесията ми беше пълна; скоро обаче се разорих и насмалко щях да стигна до банкрут, но бях спасен.

При тези думи той се обърна към жена си, която стоеше в ъгъла, заобиколена от всички деца. Тя вдигна очи и се усмихна, а децата, които следяха разговора с живо внимание, я гледаха с любов.

— Да — продължи той, — Мария ме спаси. Бяхме приятели от детинство и отново се срещнахме в онова тежко за мене време. Старата ни дружба се превърна във взаимна любов. Встъпихме в брак.

За щастие, разгулният живот не беше погубил всичките ми добродетели, както обикновено става с хората. Добродетелите, наследени от добрата ми майка, бяха здраво заседнали в ума и сърцето ми.

След женитбата реших незабавно да променя начина си на живот. Но това не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Необходимо беше голямо усилие на ума и волята, за да скъсам със старите си другари, които по всякакъв начин се мъчеха да ме въвлекат в безпътството. Вслушвайки се в съвета на Мария, здраво се заех с разрешаването на предстоящата ми задача.

За да изплатя дълговете, бях принуден да продам имуществото, оставено от баща ми. Продадох го, изплатих всичко и ми останаха около петстотин фунта.

От жена си имах две хиляди и петстотин фунта зестра, така че имахме на разположение всичко три хиляди фунта. Да се живее в Англия, при това да се живее тъй, както бяхме привикнали в обществото, беше невъзможно. Няколко години правих безплодни опити да увелича състоянието си — след тригодишно използване на един чифлик имах вече две хиляди фунта. Казаха ми, че в Америка с такъв капитал човек можел да се замогне и да се сдобие с прекрасно имение. Надявах се, че по такъв начин ще обезпеча бъдещето на семейството си и заедно с жена си и децата се отправих към Ню Йорк.

Преди да започна каквато и да било работа, ми беше нужен някой, който да ме посъветва, какво да предприема. Такъв човек скоро се намери. Чувствах склонност към земеделието и при разговора си с моя съветник намерих поддръжка. Той ми каза, че би било неразумно от моя страна да влагам целия си капитал в нова, съвсем необработена земя. „По-добре ще направите, предложи моят нов познат, ако спечелите благоустроен имот с хубава къща.“

Аз разбрах правотата на тези думи, но бяха ли достатъчно парите? Той отговори, че парите ще ми стигнат и добави, че знаел такъв съвсем подходящ за мене чифлик или плантация, както той го наричаше, в щата Вирджиния. Тази плантация, според него, съм можел да закупя за петстотин фунта, а с останалия капитал да обзаведа добро домакинство.

От дългия разговор стана ясно, че плантацията беше негова. Аз я купих и веднага се отправих към новото си местожителство.

Заварих чифлика такъв, какъвто ми го описваше — това беше една обширна плантация с хубава дървена къща. С останалите пари незабавно пристъпих към привеждане на стопанството в ред. И представете си ужаса ми, когато разбрах, че по-голямата част от парите си трябваше да похарча за закупуване на хора! Трябваше да реша или да купя, или да наема роби, което от морална гледна точка е едно и също.

Съзнавайки, че ще се отнасям с робите много по-човешки, отколкото другите робовладелци, аз предпочетох първото — купих известен брой чернокожи мъже и жени и започнах живот на плантатор. От работата, с която се бях заел, нямаше да мога да забогатея, както ще видите по-нататък.

Първата ми жътва се оказа слаба — едва събрах за семе. Втората беше още по-лоша и у мене не оставаше вече никакво съмнение относно причините за неплодородието. Разбрах, че съм купил изтощена земя. Наглед земята беше хубава и плодородна. Когато за първи път видях имението, аз се радвах на покупката и си мислех, че съм направил твърде изгодна сделка за сумата, която бях дал. Но външността често лъже. Във Вирджиния преживях горчиво разочарование. Моята плантация не представляваше никаква ценност, тъй като беше съвсем изтощена.

Третата жътва беше още по-плачевна, четвъртата и петата не бяха добри. Трябва да добавя, че по това време бях напълно или почти напълно разорен. Издръжката на нещастните негри увеличаваше цифрата на дълговете ми. За да изплатя дълговете трябваше да разпродам всичко: земите, добитъка и негрите. Обаче не всичко продадох. Сред негрите ми имаше един честен и храбър юноша, към когото ние с Мария изпитвахме силна привързаност. Не исках да го продавам в робство. Той през цялото време ни служи вярно и добре. Пръв той отвори очите ми за измамата на моя продавач. Съчувствайки ми в нещастието, правеше всичко възможно, напрягаше всичките си сили и подтикваше другите към същото, за да донесе моята неплодородна земя някакъв доход. Всичко беше напразно, но аз реших да го възнаградя за безупречната му и честна служба. Върнах му свободата. Той обаче не я пожела, защото не искаше да се раздели с нас. И досега е тук!

При тези думи разказвачът посочи Куджо, който стоеше неподвижно на прага на вратата и внимателно слушаше с дружелюбна усмивка, откриваща големите му бели зъби.

Ралф продължи.

— След като продадох имението и разплатих дълговете си, ми останаха петстотин фунта. Реших да отида на запад. Исках да се установя в голямата долина на река Мисисипи. Знаех, че със свои средства можех да уредя в тази област немалък чифлик.

Точно по това време вниманието ми бе привлечено от голяма обява във вестниците. Ставаше дума за новия град, основан там, където Охайо се влива в Мисисипи и наречен Кайро. Благодарение на изключителното си разположение между двете плавателни реки, градът обещаваше впоследствие да стане един от най-цветущите в Америка. Планът на новия град висеше навсякъде: в театрите, по улиците, в обществените сгради и всички църкви. Близо до града даваха за продан малки участъци, за да имат възможност жителите да се занимават със земеделие и търговия. Сън не ме хвана, докато не закупих участък земя близо до града и малък чифлик в околността. След сключването на сделката веднага отпътувах, за да вляза във владение. Взех със себе си жена си и децата — тогава те бяха три. Двете по-големи, те са близнаци, бяха вече почти на девет години. Тъй като нямах намерение да се връщам във Вирджиния, към новото местожителство ни съпровождаше и Куджо.

Тежко беше това пътуване, но изпитанието, което ни очакваше с пристигането ни в Кайро, беше много по-тежко. Оказа се, че в целия град има само една къща и тя беше построена на единственото неблатисто място. Почти цялата местност, предназначена за селището беше наводнена, а ненаводнената част представляваше блатист район, покрит с дървета и тръстика.

Нямаше нито театри, нито църкви, нито съдебни учреждения, нито нещо подобно. Беше издигнат само един бент, който да предпазва от наводнение единствената в „града“ къща. Това беше хан, посещаван от груби моряци.

Аз настаних семейството си и отидох да търся своите владения. Градският си участък намерих в блатистата местност, където стоях в кал до колене. За да се посети чифликът, се наложи да наема лодка. Така го и обиколих, тъй като нямаше къге да се стъпи. След този оглед, разбит и разочарован се върнах в хана.

С първия параход се отправих за Сейнт Луис. Градският участък и чифликъ продадох за нищожна сума.

Няма защо да ви казвам, колко бях съсипан, как болезнено се свиваше сърцето ми, когато помислех за съдбата на младата си жека и децата! Оставаше ми само да проклинам Америка и американците.