Майн Рид
Приключение в пустинята (8)

Глава VIII
НАПРАЗНО ТЪРСЕНЕ

За миг рухна надеждата ни да напуснем пустинята.

Конят не можеше да тегли сам нашата кола и дори да се решехме да тръгнем пеша, то и тогава нямаше да има сили да превози провизиите ни и водата.

Колкото повече мислех за това, толкова по-мрачно си представях бъдещето.

Нима никога нямаше да напуснем тези пусти места? Каква надежда можехме да имаме, че ще ги оставим? Явно беше, че няма човешко същество, което да ни помогне. Може би никога преди нас човешки крак не беше стъпвал в тази низина.

Не допусках, че случаят може да Доведе тук някой търговски керван или група пътници. Пустинята наоколо представляваше непреодолима преграда. Освен това знаех, че планината е на юг, настрана от пътя, по който минават редовните кервани. У мен остана само една надежда. Възможно е на юг и на запад пустинята да не се простира толкова далече, колкото изглеждаше.

Може би, ако от нашата кола направехме друга, по-лека, щяхме да можем да пропътуваме пустинята?… Реших да тръгна сам и да разузная в тези две посоки.

На сутринта оседлах коня и го натоварих с толкова провизии и вода, колкото можеше да носи. Нежно прегърнах жена си и децата и оставяйки ги на Божията грижа, тръгнах на запад.

Не извървях много, защото трябваше да минавам по камънаци и пясък, в който краката на коня затъваха до коленете.

На другия ден към пладне се отказах от своето пътуване, опасявайки се, че няма да успея да се добера до долината. Все пак се върнах, но конят и аз просто умирахме от жажда.

Намерих всичко в ред, обаче не донесох никакви радостни вести. Седнах на един пън до коня, обхванат от дълбоко отчаяние.

Мислех си за мрачното бъдеще, което ни очакваше. Изведнъж усетих на рамото си нечия ръка. Вдигнах очи и видях Мария, която беше седнала до мен. Тя нежно се усмихваше и лицето й изразяваше явно доволство.

— Тук не е ли доста хубаво? — каза тя, махвайки с ръка, като че искаше да обхване цялата околна природа.

Аз се вгледах и неволно започнах да се любувам на прелестната картина. Наистина, това беше чудесно място. Широката поляна, зеленият покров с играещите по него златисти лъчи на слънцето; пъстрите цветя, далечните висини, които бяха в пълен контраст с тъмните цветове на кедъра и на бора; още по-далече белоснежните планински върхове, врязани в лазурното небе и приятно освежаващи въздуха; всичко това съставяше вълшебна панорама, от която беше невъзможно човек да откъсне погледа си.

— Да, Мария — казах аз, — това наистина е един прелестен кът.

— Тогава, Робърт — попита тя, като ме изгледа, — защо трябва да се безпокоиш, че няма да го напуснем?

— Защо ли? — повторих машинално, съвсем изненадан от този въпрос.

— Да, защо? — продължи тя. — Ние търсим колония. Такава можем да основем тук. Къде ще намерим по-хубава колония, дори ако допуснем, че ще поискат да ни дадат място?

— А как ще живеем откъснати от света, скъпа? Ти например си възпитана в общество и си приучена на изтънчен живот.

— Обществото ли — отвърна тя, — какво ни интересува то? Нима децата ни не са при нас? Ето нашето общество — то ни е напълно достатъчно. Спомни си как се е отнасяло досега обществото с нас. Бяхме ли щастливи сред него? Не, защото, според мен, аз тук вкусих повече щастие, отколкото в онова общество, за което говориш. Помисли върху това, Робърт, преди да напуснеш тази възхитителна долина.

— Мария, ти не можеш да си представиш на какъв труд ни обрича един такъв живот!

— И аз мислих за това — отвърна тя, — за всичко мислих, докато ти отсъстваше. Според мен, да се добият тук средства за преживяване, не е много трудно. Тук ще намериш всичко потребно за живот; колкото до излишъка, аз не мисля за това.

Тези думи ми направиха силно впечатление. До този момент не бях помислял да оставам тук — през цялото време търсех начин да се махна. Сега обаче в мислите ми настъпи обрат. Лошото държане на хората с нас, превратностите на съдбата, неспирните ни разочарования, все по-несигурното ни положение в обществото — всичко това намаляваше у мен желанието да се върна в същото общество. Аз все повече и повече започнах да възприемам идеята на Мария.

Доста време седях мълчаливо и разсъждавах върху нейното осъществяване. Имахме пушки и за щастие, достатъчно барут. А когато се свършеше този запас, щяхме да измислим друго средство за ловуване.

Впрочем в долината имаше доста растения, годни за храна. Някои от тях ние употребявахме. Така че храна и вода не липсваха.

Колкото повече мислех за това, толкова по-изпълнимо ми се виждаше предложението на Мария. Накрая и аз станах също толкова горещ привърженик на тази идея, колкото и жена ми.

Куджо, Франк и Хенри също бяха повикани на съвет и те с радост приеха проекта. Верният Куджо, както призна, беше доволен от съдбата си, щом можеше да споделя всичко с нас. Децата, те бяха във възторг, когато научиха за този свободен и усамотен живот.

В такъв разговор прекарахме цялата вечер.