Майн Рид
Приключение в пустинята (11)

Глава XI
СОЛЕНИЯТ ИЗВОР

Най-после стигнахме брега на соления ручей. Наблизо видяхме връх, където предположихме, че е изворът на този ручей и решихме да отидем при него.

В подножието на върха намерихме множество образувания с форма на полукълба и най-различни размери. Бяха бели на цвят и наподобяваха парчета кварц. Отгоре на някои от тях имаше кръгла вдлъбнатина, прилична на кратера на малък вулкан. От тези отвори излизаше синкава вода, която като че се нагряваше от силен огън.

Бяха всичко около двайсетина, но повечето от тях нямаха отвори на горната си част. Това бяха стари пресъхнали извори.

Хълмът беше покрит с пълзящи растения и много красиви цветя, а също и с храсти диво грозде, което пръскаше приятен аромат.

След като задоволихме любопитството си се приготвихме за добиването на солта. Франк и Хенри събраха сухи съчки за огъня, а Куджо направи стойка за котела. После го закачи на приготвената кука и го напълни с вода от извора.

Огънят се разгоря много бързо и ние само трябваше да чакаме, докато водата съвсем се изпари. Излишно е да ви казвам с какъв дълбок интерес, дори с безпокойство наблюдавахме съда. А ако не излезеше истинска сол? Вярно, че водата беше солена на вкус, но тя можеше да бъде наситена с английска или глауберо-ва сол.

Аз обаче вярвах, че ще получим сол. Мисля, че Творецът така е наредил нещата в природата, че солта, която играе най-съществена роля в живота на животните, да се намира във всички части на земното кълбо: в скалите, в изворите, в големите езера и морета. Забелязал съм, че във вътрешността на сушата, която е доста отдалечена от океана, природата е създала голям брой солени извори. Тези извори са често посещавани от дивите животни в прериите.

В нашата низина имаше четириноги, които никога не бяха я напускали. Природата е трябвало да се погрижи за тях, като им даде всичко необходимо за тяхното съществуване, а най-вече сол. С други думи, ако в долината нямаше солени извори, ние нямаше да намерим тук нито една жива твар.

Сметнах за полезно да обясня това на моите синове, за да им покажа могъществото на Твореца, проявяващ навред своята сила.

— Татко — попита Франк, който беше голям любител на естествознанието, — искам да знам по какъв начин водата на тези ручеи е станала солена.

— Явно — отвърнах аз — водата, която виждаш, среща по пътя си солени пластове и се просмуква през тях.

— Солени пластове! Нима солта, която употребяваме, се намира в планините?

— Не всичката, но значително количество от нея добиват в планините. В много страни има солени залежи, огромни пластове сол са намерени и в нашата пустиня. Но да погледнем котела, че съвсем го забравихме.

Отидохме до огъня и вдигнахме капака. Отгоре видяхме гъста пяна, прилична на кристали полуразтопен сняг. Взехме малко от нея и я близнахме. О, щастие! Това беше готварска сол.

Тази вест се посрещна с радостни викове. Всеки искаше лично да се убеди, че това е истинска готварска сол.

Бяхме налели в котела около две кофи вода и след изпаряването й добихме не по-малко от килограм и четвърт сол. От това можахме да заключим, че водата на нашия извор съдържа много по-голям процент сол от морската вода.

Извадихме от котела всичката сол, отново го напълнихме и го сложихме на огъня. До котела поставихме скара с дивеч, за да се изпече за обяд.

Изведнъж, недалеч от нас, чухме силен вик, който взехме за крясъка на синята сойка. Викът на тази птица посред бял ден не е нещо рядко. Но тя така особено викаше, сякаш я гонеше някой. Гласът й започна да става все по-рязък и неприятен. Именно затова и привлече вниманието ми.

Погледнах нататък, откъдето се чуваше викът. Клоните на едно дърво силно се клатеха, а между тях се блъскаше птица със светлосин цвят, мъчейки се да хвръкне. Едва когато погледнахме надолу към земята, видяхме това, което толкова много плашеше птицата.

По тревата и сухите листа бавно и безшумно пълзеше отвратителна змия. Нейното светложълто, с черни петна тяло силно блестеше. Тя ту се надигаше, ту се снишаваше и продължаваше напред по права линия. Вдигнатата й нагоре глава се люлееше хоризонтално, огненочервеният й език докосваше тревата. Опашката й завършваше с твърд израстък, приличащ на броеница от нееднакви жълти зърна или на оголен от месото гръбначен стълб.

Пред нас стоеше страшната гърмяща змия. Аз спрях моите спътници и кучетата. Неведнъж ми бяха говорили за способностите на това отвратително животно да омайва животни. Сега имахме възможност да се убедим вярно ли е това или не. Щеше ли гърмящата змия да омае сойката или не? Трябваше само да мълчим и да наблюдаваме.

Гърмящата змия изпълзя до една голяма магнолия. След това бавно се нави в конична спирала. Очите й бяха затворени. Имаше вид, сякаш спеше.

Погледнах към едно дърво. Беше от онези, на които катериците обичат да правят жилищата си. На известна височина на дървото имаше дупка. Кората около нея беше обелена и се виждаха следи от лапите на катерицата.

Гърмящата змия се беше скрила толкова близо, че нито едно животно от дупката не можеше да избяга от нея. Сега си дадох сметка, че змията причакваше катерицата и в мене се породи желание да видя как щеше да свърши всичко това.

Ние гледахме дупката, откъдето трябваше да се появи катерицата. Най-после оттам се подаде една малка глава, прилична на главата на плъх. Животното обаче оставаше в същото положение, готово пак да се скрие.

Изгубили надежда да видим нешо интересно, ние се канехме да се откажем от по-нататъшните наблюдения, когато изведнъж нашето внимание бе привлечено от шум на сухи листа. Погледнахме нататък и видяхме друга катерица, насочваща се към дървото.

Тя бягаше много бързо, сякаш нещо я гонеше. Така и беше. Скоро видяхме друго животно, което я преследваше. Беше с тънко и дълго тяло, два пъти по-голямо от катерицата, с красив жълт цвят. Веднага познахме, че е невестулка.

Гърмящата змия отвори уста, готова да се нахвърли върху жертвата си.

Катерицата стремглаво бягаше към дървото, поглеждайки от време на време назад.

Като стрелна главата си напред, змията силно удари катерицата. Това стана с такава бързина, че ударът сякаш не я засегна.

Но не стигнала още първия клон, катерицата започна да се изкачва все по-бавно и накрая съвсем спря. Задните и крака се влачеха по дървото, тялото й потреперваше, държеше се само с ноктите на предните крака. После падна право в устата на змията.

Щом видя гърмящата змия, невестулката спря като закована. Несъмнено беше силно раздразнена и недоволна от това, че изпусна жертвата си. Ние даже помислихме, че тя ще се бие със змията, за да й отнеме плячката.

При вида на противника змията отново се сви на кълбо и с отворена уста очакваше нападението. До нея лежеше тялото на убитата катерица, така че невестулката не можеше да я вземе без да попадне в страшната уста на змията.

При тази опасност, невестулката се обърна и тръгна към гората.

Тогава гърмящата змия започна малко по малко да развива горната половина на тялото си в посока към катерицата. Тя я изопна на земята и започна да я наслюнчва с раздвоения си език.

С интерес следяхме тази занимателна операция, когато вниманието ни бе привлечено от нов шум. Видяхме някакъв движещ се предмет. Беше тялото на огромно влечуго.

Дали не беше друга гърмяща змия? Не, защото гърмящата змия не пълзи по дърветата, а новото влечуго се уви около една лиана. Освен това и оцветяването му съвсем не приличаше на оцветяването на гърмящата змия. Тялото му беше съвсем черно и лъскаво. Това беше боа.

Казах, че в момента, в който я видяхме, тя се беше увила на спирала около лианата. Скоро започна да се развива, издавайки глава напред, под прав ъгъл спрямо стъблото на растението.

Това продължи, докато пръстените почти изчезнаха, с изключение на единдва в самия край на опашката. Всичко стана безшумно и с голяма предпазливост Сякаш черната змия си почиваше и в същото време наблюдаваше какво се върши долу.

А гърмящата змия беше твърде заета с катерицата, за да й е до каквото и да било друго.

За няколко секунди главата и гърдите на катерицата бяха погълнати.

Най-неочаквано гърмящата змия трябваше да спре своя пир. Черната змия постепенно се спускаше и я доближаваше — на лианата остана само част от гъвкавата й опашка. Дългото й тяло, спуснало се отвесно надолу, изведнъж се озова над тялото на гърмящата змия.

Само след миг, тя тупна на земята и светкавично се уви около пъстрото тяло на гърмящата змия.

Необикновена гледка представляваха тези две вкопчени твари, които се извиваха в тревата.

Боата с невиждана бързина се усукваше около тялото на гърмящата змия и я стискаше с цялата сила на мускулите си. Гърмящата змия имаше само едно оръжие, което можеше да противопостави — отровните си зъби. Но тя вече ги беше забила в тялото на катерицата и сега на можеше да ги използва против неочаквания враг. През цялото време тя не пускаше катерицата от устата си.

Движенията на двете змии ставаха все по-бавни. Скоро вече можехме да следим техния бой.

Зъбите на черната змия се забиваха в издутата част на опашката на гърмящата змия. Нейната собствена опашка пък се издигаше и спускаше със страшна сила, нанасяйки смъртоносни удари на врага.

Скоро боят свърши. Гърмящата змия беше мъртва, но боата продължаваше да стиска пъстрия труп, сякаш изпитваше някакво удоволствие от това.

След малко черната змия бавно се разви и започна да издърпва плячката от устата на жертвата си, но тогава Куджо, който мразеше всички влечуги, заби в победителя копието си.