Майн Рид
Приключение в пустинята (6)

Глава VI
МЪРШАВИЯТ ВОЛ

Всички се хванахме на работа. Мария приготвяше сушеното говеждо. Куджо беше зает с паленето на огъня, Франк, Хенри и малките момиченца весело смучеха плодовете на акацията, а аз приготвях броненосеца за ръжена. Прибавете към тази картина и коня, който хрупаше сочната трева по брега на ручея и кучето (клетите животни, те най-много изтърпяха!), което внимателно следеше моята работа и лакомо хващаше малките късчета месо, падащи под ножа ми. Огънят се разгоря. Говеждото и бобът започнаха да врат, а броненосецът цвъртеше на ръжена. Скоро всичко бе готово.

Отначало мислех, че броненосецът ще си го ям сам, но въпреки отвращението, което изпитваше според собствените си думи, Куджо на няколко пъти иска от месото и аз започнах да се опасявам, че нищо няма да ми остане за вечеря.

Обаче нито Мария, нито децата можаха да се решат да споделят моята трапеза, въпреки всичките ми уверения, че месото на броненосеца е толкова крехко, колкото най-хубавото свинско печено. Това беше истина — месото на броненосеца много приличаше на свинското.

Слънцето залязваше и трябваше да помислим как да се настаним за нощуване. Всичките си одеяла бяхме оставили в колата, а въздухът ставаше все по-хладен, което е обичайно в близост до снежните планини. Да спи човек в такъв хлад, дори до разпален огън, означава да се подложи на големи изпитания.

Аз можех да се върна при колата, която се намираше само на осем километра от нас и да донеса одеялата. Но сам ли да отидех, Куджо ли да пратех или да отидехме и двамата? Известно време се колебах кой да остане с Мария и децата. Но жена ми ме съветваше да отида и аз, като ме уверяваше, че от нищо не се бои, щом Франк и Хенри са с оръжие при нея, още повече, че оставаше и кучето. И наистина, да я оставех с децата и кучето не изглеждаше опасно.

Посъветвах ги в случай на някаква опасност да стрелят и аз веднага щях да се върна с Куджо и коня.

По пътя се питахме станал ли е плячка на вълците оня нещастен вол, който се принудихме да оставим до колата. Аз възнамерявах да му одера кожата и да я взема със себе си. Не очаквахме нищо добро и не знаех какво ще правим, ако не намерим нищо. Мислите ми бяха прекъснати от учудването на Куджо, който изведнъж се спря и втренчено се загледа напред. Аз също се вгледах и в полумрака съзрях нещо прилично на грамадно четириного.

— Господине — прошепна Куджо, — това може би е бивол.

— Възможно е. Вземи коня, а аз ще се опитам да се приближа колкото е възможно по-близо и да го убия с револвера.

Предадох коня и му казах да пази тишина; след това взех най-големия от револверите и започнах да се приближавам към животното на четири крака, мъчейки се да не вдигам шум, за да не го изплаша. Тъй като луната още не беше изгряла, не можех да го разгледам добре. Боях се, че ако отида много близо, то ще избяга, затова застанах на колене и се приготвих да стрелям. В момента в който вдигнах оръжието, конят изцвили и в отговор се чу продължително мучене, по което познах един от нашите волове. Действително това беше нашият вол, който бях оставил с колата и който с бавни крачки се беше движил към планината. Свежият въздух го беше ободрил малко, а верният инстинкт го водеше в същата посока, в която се движехме и ние.

Не зная какво изпитах при срещата си с нашия стар спътник — удоволствие или разочарование. В нашето положение един тлъст бивол би бил много бо на място, отколкото измършавелият вол, но като си помислих, че волът можеше да ни бъде още по-полезен в пустинята, счетох за щастие, че сме го намерили жив. Конят и волът се подушиха един друг, очевидно се поздравяваха. Като видях как волът удряше опашка в хълбоците, си помислих, че конят му съобщава приятната вест за тревата и водата, които се намираха наблизо. Страхувайки се, че волът ще се отклони от пътя, ние го вързахме за една върба, за да го отведем на връщане с нас.

Вече възнамерявахме да се отправим по-нататък, когато ми дойде наум, че ако имахме малко вода, беше възможно с помощта на коня и вола да дотътрим колата до планината.

Как приятно би се изненадала Мария, виждайки изведнъж не само одеялата, вола и колата, но и чашите, супника и всички кухненски прибори, да не говорим за кафето и големия сандък с провизиите. Каква радост! Съобщих хрумването си на Куджо. Моят спътник го одобри и каза, че е лесно осъществимо. Донесохме гърне с вода от ручея, но гърлото му се оказа твърде тясно и волът не можа да се напие.

— Почакайте, господин Ралф, като отидем при колата ще вземем голяма кофа.

Това голямо дете се усмихваше при мисълта за щастието, което на връщане щяхме да доставим на господарката му.

Без да умуваме повече, отвързахме вола и го поведохме към колата. На коня не се качи никой, защото му предстоеше достатъчно работа.

Намерихме всичко така, както го бяхме оставили. Вълците обикаляха наоколо и без съмнение, виждайки ги, нашият вол бе събрал всичките си сили, за да се надигне и напусне това място.

Сипахме в кофата водата, която носехме, дадохме я на вола и той я изпи до капка. След това впрегнахме двете животни и без труд потеглихме към нашия малък лагер.

Огънят ни служеше като пътеводна звезда и повдигаше настроението на моя спътник и на самия мене; дори конят и волът, усещайки края на пътуването ускориха ход.

Бяхме още далече, на около километър, когато от скалите се чу изстрел. Аз изтръпнах. Дали Мария и децата не бяха нападнати от индианци или от хищен звяр?

Без да се колебая нито за миг, се спуснах напред, като оставих Куджо с колата. Извадих револверите, напълних ги и се мъчех да доловя и най-малкия шум, идещ от огъня. Един или два пъти се спрях и се ослушах — в лагера беше тихо. Как да си обясня тази тишина?

Какво беше станало с кучетата? Дали не са убити от индианците, които безшумно нанасят смъртоносни удари? Не са ли убити жена ми и децата?

Обзет от такива мрачни мисли, аз ускорих своя бяг, готов да се хвърля върху врага, който и да е той и скъпо да продам живота си.

Най-сетне стигнах при огъня. Какво беше моето учудване и радост, когато видях край огъня жена си, до нея малката Луиза, а Мария си играеше в краката й. Къде обаче бяха Хенри и Франк? Нищо не можах да разбера.

— Какво се е случило, скъпа? — извиках аз тичешком. — Къде са децата? Не стреляха ли те?

— Да — отвърна тя. — Хенри стреля в нещо, но не зная…

— В какво? В какво?…

— В едно животно, което съвсем не познавам. Но мисля, че са го ранили, защото се спуснаха с кучетата да го гонят и още ги няма.

— В коя посока? — попитах бързо.

Мария ми показа и аз се хвърлих в тъмнината. На около стотина крачки видях Хенри и Франк с кучетата около убитото животно. Хенри беше много горд със своя успех и чакаше моите поздравления. Улових животното за задните крака и го вдигнах срещу светлината. То беше голямо колкото теленце, но имаше по-изящни форми. Познах го — това беше антилопа с вилообразни рога — единственият вид, който се среща в Северна Америка.

Мария подробно ми разказа това приключение. Те мълчаливо седели край огъня и чакали с нетърпение нашето идване, тъй като колата доста ни забави. Изведнъж на няколко метра от тях, видели две големи светещи очи. Това било достатъчно, за да внуши страх при мисълта, че е вълк или нещо по-страшно — мечка или пантера. Но те не се изплашили; с бягство не биха могли да избегнат опасността. Затова Франк и Хенри грабнали пушките и се премерили между светещите очи. Димът и мракът не им позволили да видят дали са улучили животното или не.

Кучетата, които лежали край огъня, веднага се спуснали да го гонят, настигнали го и започнали да го разкъсват. Франк и Хенри отишли точно на време.

Макар Хенри да не се хвалеше със своя успех, видът му издаваше победителя. Благополучният изход на лова осигури прехраната ни за три дни. Само преди час ние не знаехме какво ще закусваме, така че основание за гордост имаше. Тогава аз си спомних сюрпризът, който ги очакваше, когато пристигнеше не само колата със съдовете, одеялата и покривките, но и най-добрият ни вол.

— Къде е Куджо? — попита жена ми. — Носи ли одеялата?

— Да — казах аз, — и други неща.

В този момент чухме трополене и видяхме големия бял покрив на колата ни, който отдалече отразяваше огъня. Франк скочи и пляскайки с ръце от радост, завика:

— Мамо, мамо, колата!

Тогава мощният глас на Куджо проеча с неговото радостно „hola“^[1] и колата приближи до нас. Конят и волът изглеждаха твърде бодри. Човек можеше да каже, че имат сили да изминат без почивка дори още сто километра. Нищо не ни струваше да им предоставим вода и трева в изобилие.

Тъй като вече беше късно, а ние бяхме доста изморени от преживяното през деня, не се бавихме повече. Мария приготвяше легло в колата. В това време аз и Куджо одрахме антилопата, за да можем на другия ден веднага да пристъпим към приготвянето на закуската.

И кучетата не останаха равнодушни към нашата работа — горките животни бяха изгладнели повече от нас. На тях дадохме главата, краката и вътрешностите на антилопата. Одраната кожа окачихме високо на едно дърво, за да не бъде достъпна нито за вълците, нито за нашите кучета.

Мария беше приготвила леглата. Но преди да легнем трябваше да направим още нещо. Куджо хвърли дърва в огъня и когато всички насядахме около него, аз започнах да чета от Светото писание за онези събития, които имаха най-голяма прилика със сегашното ни положение — за това как Бог беше спасил Мойсей и синовете на Израил в пустинята.

След това с чувство на признателност коленичихме, за да благодарим на Всевишния за чудесното ни избавление.

На следния ден станахме на разсъмване и се насладихме на гледката на изгряващото слънце — целият изток, докъдето стигаше погледът, представляваше гладка, подобна на тих океан равнина.

Когато се показа жълтият слънчев диск, човек можеше да помисли, че излиза от самата земя. Бавно се издигаше той по прекрасното съвсем безоблачно лазурно небе.

По тези високи равнини в Америка често може да се пътува с дни, без да се види нито едно облаче.

Бяхме в отлично настроение, добре отпочинали и повече не се бояхме от преследване от страна на диваците, които бяха пресрещнали нашите спътници. Освен това, видът на антилопата, с изстудената й от нощния хлад тлъстина, доста ни ободряваше. Тъй като Куджо е изкусен месар, предложих му да нареже месото, а аз тръгнах из планината да насека дърва. Мария се занимаваше с гърнета и чинии — почистваше и миеше съдовете от обилния прах на тези равнини, вдигнат от колата. Трябва да кажа, че имахме богата покъщнина.

Скоро донесох дърва. Запалихме огън. Мария опече кафе и взе да го мели. Аз започнах да пека парчета дивеч, а Куджо в това време събра достатъчно акациеви зърна, които изпечени, заместваха хляба, защото нямахме нито хляб, нито брашно.

Свалихме от колата големия сандък, в който държехме провизиите, сложихме му покривка и така направихме маса. Около сандъка наслагахме големи камъни за сядане. Всички насядахме, започнахме да пием ароматно кафе и да унищожаваме вкусните късове дивеч.

Изведнъж Куджо, въртейки бялото на очите си, извика:

— Боже велики! Господине, госпожо! Погледнете там!

Всички едновременно се обърнахме, тъй като бяхме седнали гърбом към планината, а Куджо сочеше именно натам.

Видяхме високи върхове, а по тях пет червеникави фигури. Те толкова бързо бягаха, че отначало ги взехме за птици. След малко разбрахме, че това пред нас са четириноги, но те толкова леко се прехвърляха от скала на скала, че трудно можеха да бъдат разпознати. На пръв поглед можеха да бъдат взети за кошути, малко по-големи от овца или коза. Вместо малки рогчета, всяка от тях имаше по чифт големи извити рога. Ние с учудване ги наблюдавахме как се хвърлят надолу с главата.

На по-малко от сто крачки от нас се издигаше един хълм. Той свършваше като скалист връх, висок двайсет метра над останалото равнище.

Животните се насочиха към този хълм и скоро стигнаха до отвесна скална стена. Като видяха пропастта, те изведнъж спряха, сякаш искаха да я огледат. Тогава ги разгледахме по-добре. Любувахме се на техните грациозни форми и извити рога, които по дължина не отстъпваха на тялото. Предполагахме, че скалният откос ще им попречи да продължат напред. Изведнъж, за голяма наша изненада, първото от тях полетя надолу, превъртя се във въздуха, падна на рогата си, подскочи и стъпи на крака, след което застана напълно спокойно. Едно след друго, останалите животни направиха същото.

Мястото, където се хвърлиха, се намираше на около петдесетина крачки от нас. Но аз така бях поразен от този опасен скок, че съвсем забравих за пушката, която държех в ръцете си. Животните също като че ли бяха изненадани от нашето присъствие, защото в началото те не ни бяха видели. Кучетата залаяха, с което ми напомниха какво трябва да правя, но същевременно напомниха и на нашите гости за опасността от такова съседство. Те веднага се обърнаха и се заизкачваха по планината. Стрелях наслуки. Помислихме, че не съм улучил, защото всички животни продължаваха бързо да се изкачват, преследвани от нашите кучета. Те не бягаха, а летяха; едно обаче започна да изостава. Останалите скоро ги изгубихме от очи. Изоставащото се спря, падна и след миг се озова в зъбите на кучетата.

Куджо, Франк и Хенри бързо се изкачиха горе и се върнаха с доубитото от кучетата животно. Беше с размери на кошута. По големите рога и другите белези видях, че това е аргал или див овен, който ловците наричат още „бигхорн“. Ние знаехме, че това животно може да се използва за храна, особено от хора в нашето положение. След закуската аз и Куджо наострихме ножовете, одрахме кожата и окачихме месото при това на антилопата. Кучетата получиха за труда си една хубава закуска, а ние, при вида на достатъчния запас от прясно месо и бистрата вода на ручея, сметнахме, че съвсем сме се отървали от ужасите на пустинята.

Замислихме се какво ще правим по-нататък. Бигхорнът и антилопата ни осигуряваха месо за цяла седмица. Ами когато месото свършеше, откъде щяхме да вземем друго? Волът можеше да ни послужи като храна за цяла седмица, после — конят, след това — кучетата, а най-накрая… ни чакаше сигурна смърт.

Страшно беше да се мисли за всичко това. Ако нуждата ни принудеше да заколим вола, нямаше как да превозваме багажа си. Единединствен кон не беше в състояние да ни пренесе през пустинята. А ако се наложеше да заколим и него, щеше да стане още по-лошо — трябваше да пътуваме пеша.

Какво трябваше да правим? Да останем там, където бяхме, беше невъзможно. По бреговете на ручейчетата, които извираха от планината, имаше много малко растителност.

Трябваше да решим още един въпрос. Простираше ли се пустинята и на север толкова далече, колкото и на юг? За да се убедим в това, реших да обиколя планината, оставяйки всички в палатката до моето завръщане.

Конят ми беше отпочинал. Аз го оседлах, взех пушката и тръгнах. Започнах обиколката, като се придържах до полите на планината, откъм източната й страна.

Изминах около осем километра. Стигнал западния склон на планината, можех да виждам цялата област на юг от нея. Докъдето стигаше погледът ми, виждах пред себе си местност още по-безплодна от северната част и само на изток следи от зеленина, малки участъци, покрити с рядка растителност.

Това беше печална картина. Трябваше да прекосим цялата пустиня, преди да стигнем до някое населено място. Насочването към източните граници на Съединените щати, в жалкото състояние в което се намирахме, би било безумие за нас. Освен това знаех, че в това направление живееха множество диви племена, враждебни на белите.

И така, макар тази област да беше плодородна, ние не можехме да минем през нея. Не можеше също така да се отиде нито на север, нито на юг, тъй като в тези посоки нямаше нито един пункт, населен с цивилизовани хора. Оставаше ни само една надежда — да преминем пустинята на запад, насочвайки се към мексиканските селища по Рио дел Норте, на повече от триста километра.

Забелязах, че южният склон на планината е по-леснопроходим и не толкова извит колкото северния, прорязан от теснини и пропасти. По това заключих, че тук трябва да изтичат огромни маси вода. Следователно тази страна беше много по-плодородна от всички други. Продължих пътя си, докато не срещнах горичка от върби и памукови дървета, които засенчваха водата, напояваща низината. Стигнах до ручей, ограден от пасища, далеч по-добри от тези край нашата палатка. Вързах коня за едно дърво и се изкачих нависоко, откъдето можех да разгледам южната и западната част на тази местност.

Бях поразен от чудната гледка — котловина с огромни размери, открита от едната страна. Прииска ми се да я разгледам по-отблизо. Върнах се на мястото, където бях оставил коня, яхнах го и тръгнах. Скоро стигнах края на пропастта. Чувството, което изпитах в този момент, не се поддава на описание. Само онези, чиито очи дълго време са гледали сухата почва на пустинята, са в състояние да разберат впечатлението, което ми направи богатата с растителност местност пред очите ми.

Беше късна есен. Гората пред мен показваше богата растителна премяна, прилична на картина, рисувана с най-разнообразни бои. От гъсталака долиташе радващата ухото птича песен, във въздуха се носеше ароматът на цветята.

Няколко минути стоях като зашеметен от възторг, а очите ми гледаха разкошната долина. Не видях никакви следи от човешко селище.

Казах, че престоях там само няколко минути — стоял бих дълги часове. Залезът на слънцето обаче ме накара да побързам. Бях на около трийсет километра от нашия лагер, а конят ми не беше достатъчно бодър. Реших на следващия ден да доведа всичките си спътници и потеглих обратно. Беше вече полунощ, когато стигнах до лагера. Всичко беше наред, само Мария беше много обезпокоена от моето забавяне. Но завръщането ми и новината за откритието, което бях направил, я ободри и зарадва. Решихме на другия ден рано сутринта да напуснем нашия лагер.