Майн Рид
Приключение в пустинята (4)

Глава IV
КЕРВАНЪТ

Когато стигнах в Сейнт Луис, имах не повече от петстотин фунта и ако останех без работа, в скоро време щях да свърша всичките си пари.

По това време се запознах с един млад шотландец, настанил се в хотела, в който бях аз. Той също беше чужденец в Сейнт Луис и като мене беше от „старата родина“. Скоро се запознахме и, много естествено, започнахме да се посвещаваме в работите си. Разказах му за несполуките си във Вирджиния и както ми се стори, спечелих симпатиите му. Той, на свой ред, ми разказа подробности от миналия си живот и ме запозна с плановете си за бъдещето. Няколко години беше работил в един меден рудник в централната част на Великата американска пустиня, на запад от реката Рио Гранде дел Норте.

Моят шотландец от Сейнт Луис беше предприел екскурзия из Съединените щати и сега се връщаше в медния рудник през Сейнт Луис и Санта Фе. Придружаваше го жена му — млада и красива мексиканка, и едно дете. Той чакаше малък керван испанци, които след много кратко време трябваше да потеглят за Ню Мексико. Имаше намерение да продължи пътя си с испанците, за да избегне опасността от индианско нападение.

След като го запознах с положението си, той ме посъветва да тръгна с него и ми предложи доходна работа в този рудник, на който беше директор.

След толкова неуспехи в Съединените щати, с радост приех предложението му. С останалите пари се екипирах много добре. За жената и децата купих два чифта яки волове, а също и необходимите припаси за целия път. Не наех колар, тъй като верният Куджо беше с нас, а знаех, че по-добър колар няма и да намеря.

За себе си купих оръжие. Синовете ми Хенри и Франк имаха малки пушки, купени още във Вирджиния.

Керванът ни не беше многочислен. Големият керван, който всяка година потегляше от Санта Фе, беше заминал преди няколко седмици. Бяхме около двайсет човека с десет коли. Почти всички мъже бяха мексиканци, дошли в Съединените щати по нареждане на губернатора на Санта Фе за покупка на няколко артилерийски оръдия.

Не е нужно, приятели мои, да ви разказвам за всички наши приключения по време на пътуването ни през обширната равнина и големите реки, които се срещат по пътя от Сейнт Луис до Санта Фе. В прериите срещнахме племето поуни, а по брега на Арканзас — малкото племе шайени, но не можехме да се оплачем от тях. След два месеца се отбихме по пътя, по който се движат търговските кервани и се отправихме към реката Канада. Преминахме я и тръгнахме надолу по равния бряг.

Изведнъж стана ясно, че сме попаднали в труднопроходима и пълна с опасности местност. Напредвахме твърде бавно.

На едно място се счупи процепът на колата ми. Куджо и аз разпрегнахме воловете, отвързахме въжетата и започнахме да поправяме колата. Спътниците ни бяха успели да се отдалечат на значително разстояние. Моят приятел, младият шотландец, бързо се върна и изяви желание да остане с нас. Но аз не приех любезното му предложение, като го уверих, че няма да ни бъде трудно да ги настигнем, когато спрат да нощуват. Знаейки колко опитен дърводелец е Куджо, ни най-малко не се съмнявах, че ще успеем да се присъединим към групата преди настъпването на нощта. Когато се увери в това, шотландецът ни остави и се върна при колата си.

След час поправихме колата с гвоздеи и въжета и подкарахме воловете по следите на нашите спътници. Едва бяхме изминали два километра и обръчът на едното колело, което се беше разсъхнало от страшната суша, падна. За щастие, веднага спряхме колата и я подпряхме. Отначало помислих да изтичам напред и да повикам на помощ някои от нашите спътници. Но вече им бях причинил достатъчно неприятности по пътя — част от мексиканците неведнъж изразяваха недоволството си и на няколко пъти отказаха да ми помогнат. Аз, разбира се, можех да се обърна към младия шотландец, но предпочитах да не оставам в дълг към никого.

Без да губим време с Куджо, усърдно се заловихме за работа. Моята скъпа Мария, която беше израсла в големи удобства, но умееше да се приспособява към всякакви обстоятелства, ни ободряваше с веселостта и закачките за Кайро и „подводния“ чифлик. Нищо не ободрява повече хората, озовали се неочаквано в трудно положение, от мисълта, че биха могли да бъдат още по-зле. Такива разсъждения повдигат духа и водят към успех, помагайки да се преодолеят всички трудности.

Трудът ни се увенча с успех — удаде ни се да поправим колелото и да приведем в изправност колата. Но слънцето вече беше започнало да се спуска на запад. Тъй като не познавахме пътя, не можехме да продължим през нощта, а и наличието на вода наблизо ни накара да изчакаме до другия ден.

Останахме до зори. След закуската тръгнахме по следите на кервана. Учудвахме се, че нито един от спътниците ни не се върна през нощта при нас и всяка минута се надявахме да срещнем някого от тях. Пътувахме до обед без да срещнем никого. Пред нас се простираше дива страна от скалисти хълмове и малобройни дръвчета, пръснати из долината.

Както се движехме, чухме откъм планината грохот, приличен на гръм от бомба. Какво ли означаваше това? Знаехме, че нашите спътници имат снаряди. Да не би керванът да беше нападнат от индианци? Това изглеждаше най-правдоподобно. Спряхме, за да се ослушаме. Изтече половин час, но нищо друго не чухме. Тогава отново се впуснахме на път, като гърмежът по-малко ни безпокоеше от обстоятелството, че никой от нашите спътници не дойде да ни пресрещне, за да се осведоми за съдбата ни. Движехме се по следите на колите — видяхме, че предната вечер те бяха изминали много път. Когато стигнахме височината, слънцето клонеше вече на запад, а още бяхме далече от мястото, където миналата нощ бяха спирали нашите спътници. Най-сетне стигнахме там. Каква ужасна гледка! Като си спомня, кръвта застива в жилите ми! Видяхме коли, разкъсани кошници и разхвърлян багаж. На земята лежаха човешки трупове. Вълци с ръмжене ги разкъсваха, отнемайки си ги един на друг.

Очевидно нашите спътници бяха нападнати и избити от дива индианска шайка. Бихме се върнали обратно, но вече беше твърде късно. Бяхме се озовали сред самия лагер без да забележим това. Ако диваците бяха наблизо, всякакъв опит за отстъпление би бил безполезен. Съдейки обаче по опустошението, което вече бяха успели да направят вълците, индианците си бяха отишли отдавна.

Жена си оставих в колата, където останаха Хенри и Франк с малките си пушки, а ние с Куджо тръгнахме да разгледаме мястото на това кърваво сражение. Прогонихме вълците от тяхната ужасна плячка. Когато се наведохме, познахме труповете на нашите нещастни спътници; но те бяха толкова обезобразени, че беше невъзможно да ги различим един от друг. Те всички бяха скалпирани от индианците. Нашият керван не беше търговски, затова нямаше голям товар, но индианците бяха взели всичко, което малко или много им се беше сторило ценно. Тежките и едри предмети обаче се валяха по земята. Оставахме с впечатление, че индианците бяха избягали в безпорядък. Може би се бяха изплашили от избухването на снаряда, не разбирайки страшното му действие и вземайки го за дело на всемогъщия Велик дух.

Аз се оглеждах на всички страни за моя приятел, шотландеца, но не можах да разпозная трупа му сред другите. Търсих също и жена му, която беше единствената жена в кервана освен Мария, но никъде не видях тялото й. Куджо беше сигурен, че диваците са ги отвели живи. В това време чухме лай на кучета и виене на вълци. Шумът идваше от близката до лагера гора. Знаехме, че шотландецът водеше със себе си от Сейнт Луис две големи кучета. Без съмнение до нас идваше техният лай. Затичахме се към гората. Когато приближихме до мястото, откъдето идваше шумът, видяхме две големи окървавени кучета. Те лаеха ожесточено и не позволяваха на вълците да се доближат до някакъв предмет. Това беше женско тяло. Прелестно детенце се увиваше около шията на майка си и надаваше страшни писъци. Видяхме, че жената е мъртва и…

Тук разказът на нашия домакин бе прекъснат. Пътуващият с нас рудокопач, Мак Найт, който силно се вълнуваше по време на целия разказ, изведнъж стана и завика:

— Боже мой! Моята жена… моята бедна жена! Ралф! Ралф, нима не ме познахте?

— Мак Найт! — извика учуден Ралф. — Мак Найт! Това е наистина той!

— Моята жена! Моята нещастна жена! — продължаваше в отчаянието си рудокопачът. — Аз знаех, че са я убили! По-късно видях трупа й… Но детенцето ми! О, Ралф, какво стана с момиченцето ми?

— То е тук — каза нашият домакин, като посочи малката брюнетка и в същия миг рудокопачът сграбчи Луиза и започна да я обсипва с целувки.

Това, което се случи по-нататък не се поддава на описание. Цялото семейство със сълзи на очи наобиколи малката Луиза, тъй като предчувстваше, че ще се разделят завинаги с нея. Наистина тази мисъл може би беше разтревожила децата, когато узнаха, че Луиза не им е сестра. Те винаги я бяха смятали за такава, а Хенри, чиято любимка беше тя, я наричаше „моята мургава сестричка“, докато по-малката наричаше „беличката Мария“.

Луиза стоеше в средата развълнувана, но външно много спокойна — тя умееше да се владее.

Търговците поздравиха Мак Найт. Те също стиснаха и ръцете на домакина и жена му. Куджо, неизказано весел, шибна пантерата и вълците, и животните започнаха да вият. Нашият домакин отиде в другата стая и се върна оттам със съдове от черна глина. На масата бяха поставени чашки, напълнени с някаква червена течност. Какво беше учудването ни, когато, след като отпихме питието, разбрахме, че е вино! Вино в пустинята! Това беше превъзходно вино, приготвено по домашному от дива лоза, растяща в изобилие в долината, както обясни домакинът.

Когато изпразнихме чашите и заехме местата си, Ралф помоли Мак Найт да разкаже по какъв начин се изплъзнал от ръцете на индианците в онази страшна нощ.

— След като ви оставих — започна Мак Найт — на мястото, където ви се беше счупила колата, избързах и се присъединих към кервана. Тъй като можехме да спрем да нощуваме само в подножието на някоя планина, продължихме без да спираме. Когато слънцето взе да клони вече на запад, достигнахме брега на ручея, където сте видели колата. Там спряхме за нощуване. Запалихме огън, за да приготвим вечеря. След като се нахранихме, насядахме около огъня и започнахме оживен разговор. Тъй като не предполагахме, че в околността може да има индианци, не взехме никакви предпазни мерки. Когато стана вече късно, аз започнах да се безпокоя, че през нощта няма да можете да вървите по следите ни. Оставих жената и детето и се изкачих на височината, която се намираше срещу мястото, откъдето трябваше да минете, но в тъмнината не можех да видя нищо. Известно време се ослушвах с надеждата да чуя шума на колелата или гласовете ви. Внезапно чух продължителен вик и ужасен се върнах по посока към огъня. Бях познал този див вой — това беше войнственият вик на арапахите. Видях индианците, чиито сенки се открояваха на светлината на огъня. Чух сърцераздирателни стонове и викове, плач и призиви за помощ и сред този ужас ясно различих гласа на жена си да произнася моето име.

Без да се колебая нито за миг, се спуснах бързо от височината и се хвърлих в боя. Нямах никакво оръжие освен големия нож. Започнах да сека наляво и надясно и се откъснах от тази сеч само за да намеря жена си. Надникнах във всички ъгли на колата, викайки „Луиза! Луиза!“, но не получих отговор — не ми бе съдено да я видя повече. Пак се озовах лице в лице срещу диваците и продължих да се сражавам отчаяно. Повечето от другарите ми бяха вече избити. Раниха ме с копие в ребрата. Паднах, повличайки индианеца със себе си. Преди да успее да стане, аз го ударих с ножа си.

Станах на крака. Сражението около огъня беше вече прекратено. Убеден бях, че другарите ми, а също и жена ми и детето, са убити. Отдалечих се от полесражението и се мушнах в храстите. Не успях да измина и триста крачки и паднах на земята изнемощял — бях много отслабнал от загубата на кръв и болките, които ми причиняваше раната. Стигнал до скалата и едва изкачил се по нея, изгубих съзнание. Намирах се на ръба на пропастта, на чието дъно бях забелязал дълбока пукнатина. Имах още сили да се добера до пукнатината и се скрих в този своеобразен естествен гроб. Но едва стигнах там и отново загубих съзнание.

Пролежал съм така няколко часа. Когато дойдох на себе си, слънцето вече осветяваше моето скривалище. Бях твърде слаб и едва бях в състояние да се движа. Видът на раната ме порази. Тя не беше превързана, но кръвта беше вече спряла. Разкъсах ризата си и как да е я превързах. После се доближих до отвора на дупката и започнах внимателно да се ослушвам. Стори ми се, че чувам гласовете на индианците. Шумът продължи един или два часа. Изведнъж силен гръм разтърси скалата — очевидно беше избухнал снаряд. След това чух страшен вик и тропот на препускащи коне. После се възцари тишина. Досещах се, че индианците са напуснали мястото, но не можах да разбера защо избягаха. По-късно разбрах каква беше причината. Вашите предположения са били основателни. Те бяха хвърлили снаряд в огъня и взривът беше убил няколко дивака. Това е било изтълкувано като гневна проява на Великия дух. Затова, възсядайки най-ценните според тях коне, те бяха напуснали тези места. С настъпването на нощта ми се стори, че пак чувам шум откъм полето и помислих, че индианците се връщат.

Когато съвсем притъмня, се опитах да се отдалеча повече, но нямах сили. Трябваше да търпя цяла нощ, измъчван от болките на раната и страха от вълците. Това беше страшна нощ.

Така изкарах четири денонощия, хранейки се изключително с диви плодове. Раната ми започна да се затваря и болката премина. Вълците ме посещаваха от време на време, но като забележеха дългия ми нож и това, че съм още жив, се държаха на значително разстояние.

На четвъртия ден се упътих към ручея. Бях вече в състояние да се опирам на двете ръце и едното коляно. На половината път изведнъж спрях пред един предмет, при вида на който кръвта замръзна в жилите ми — това не беше скелет на мъж… и следователно…

Тук гласът на рудокопача, прекъснат от ридания, не му позволи да довърши изречението. Всички слушатели, в това число и суровите ловци, се бяха просълзили от покъртителния разказ. Като направи последно усилие над себе си, Мак Найт продължи:

— Видях, че тя беше заровена в земята, което ме озадачи, защото знаех, че това не може да е работа на индианците. Предположих, че вие сте го направили. Наистина, след това печално откритие, аз тръгнах по следите, но никъде не намерих вашата кола и реших, че сте били в нашия лагер и оттам направо сте продължили по-нататък. Напразно се мъчих да намеря пътя, по който сте вървели. Позволете ми да се върна към момента, в който намерих останките на моята нещастна жена.

Вълците бяха изровили трупа й от гроба. Навсякъде търсих следа от детенцето. С ръце рових меката пръст и листата, с които беше покрито тялото, но не намерих нищо и се запътих към лагера. Той представляваше картината, която описахте. Допълваха я само хищни птици, които кълвяха труповете на нашите спътници. Вълци нямаше вече. Не знаех какво да мисля за съдбата на моята мъничка Луиза.

В една от колите намерих кутия с провизии, оцеляла благодарение на паническото бягство на индианците. В нея между другото имаше кафе и няколко фунта сушено месо. Това беше щастливо откритие за мен, тъй като с кафето и месото можех да се храня достатъчно дълго време.

Така измина цял месец. Нощем спях в колата, а денем ходех да събирам плодове. Почти не се боях от индианско нападение, тъй като тази част на областта не беше населена от никакви племена.

Намирах се приблизително на сто и шестдесет километра от границата на Ню Мексико. Да се премине подобно разстояние през пустинята беше толкова трудно, колкото и в океана. Но аз реших да опитам щастието си. Започнах да си шия торба, която да напълня с плодове — тази беше единствената храна, която можех да взема със себе си. По едно време чух наоколо шум. Вцепенен от страх, вдигнах очи. Каква беше моята радост, когато видях, че това от което толкова се бях изплашил, беше едно муле. То с бърз ход вървеше по посока на лагера.

Беше едно от нашите мулета. Изплъзнало се от ръцете на индианците, то няколко седмици се бе лутало из тези места. За няколко дни успях да приготвя седло и юзда, възседнах го и се отправих за Санта Фе. След няколко седмици стигнах там без каквито и да било премеждия и продължих пътя си до рудника, който експлоатирах.

Историята на моя живот не ви интересува. Това е живот на човек разочарован от всичко, изгубил всичко, което е обичал на света. Само вие, Ралф, ми дадохте нов живот, като ми връщате дъщерята, моята скъпа Луиза!

Рудокопачът млъкна и домакинът ни, след като предложи да си налеем вино и да напълним лулите си, продължи своя разказ.