Майн Рид
Приключение в пустинята (10)

Глава X
ДЪРВЕНАТА КЪЩА

Няма защо да описвам радостта на жена си и децата, когато след завръщането си разказах всичко, което бях видял.

Щом се убедихме, че наводнението беше станало поради задръстването на реката от бобрите, решихме да останем в долината. За нас се откриваха по-обилни източници за забогатяване от рудниците в Мексико.

Кожата на един бобър струва два фунта стерлинги. В долината имаше повече от сто екземпляра. И тъй като женската ражда годишно по пет малки, то в скоро време те щяха да бъдат хиляди. Ние можехме да ги опитомим, като ги храним и унищожаваме враговете им. По този начин щяхме да ускорим размножаването им. Старите щяхме да убиваме и да прибираме кожите им.

Така бихме могли да се върнем в цивилизованото общество с достатъчно количество от тази скъпа стока и да създадем завидно състояние.

Сега вече да се останеше в долината, беше нещо твърде примамливо, да не говорим, че и друг изход нямахме.

И ние решихме да останем в пустинята.

Първата ни работа беше да се погрижим за къща. Разбира се, можехме да мислим само за дървена къща, а за Куджо това беше дребна работа. По време на пребиваването ни във Вирджиния той построи дветри такива къщи в моята ферма — в това нямаше по-голям майстор от него.

Цели два дни Куджо се лута с брадвата из гората. Всяка минута долината екваше от падащите дървета. Франк, Хенри и аз, заедно с нашия кон Помпо, превозвахме дърветата до мястото, което бяхме избрали за построяването на къщата. Така работихме цяла седмица.

Седмият ден беше неделя и ние почивахме. Решихме винаги да спазваме неделната почивка.

След закуската принесохме на Всевишния единствената жертва, която би могла да му бъде приятна — нашите смирени молитви. Мария усилено работи цяла седмица, за да бъдат децата празнично облечени. Взехме ги и тях на разходка край езерото, недалече от брега.

Бобрите, подобно на нас, бяха заети със своите постройки. Техните конусовидни къщи красяха брега. Някои от тях бяха построени на малки островчета. Ние доближихме една от тези къщи и я разгледахме с най-живо любопитство. Тя имаше почти конична форма и приличаше на пчелна клетка. Построена беше от камъни, клечки и кал, размесени с трева. Една част от нея беше във водата. Входът на къщата се намираше под повърхността, така че бобърът, за да излезе от къщата, трябва да се гмурне.

Тези от бобрите, които бяха построили къщите си по-рано, събираха храна за зимата. Тя се състоеше от листа и тънки клончета от разни дървета.

Времето не позволяваше да се строи нов бент. Такава работа бобрите обикновено започват напролет. Виждаше се, че тази колония отдавна беше дошла тук, бягайки от североамериканските ловци или индианци.

Докато следяхме движенията на бобрите и говорехме за навиците на тези занимателни създания, един интересен случай ни показа, че бобрите не са единствените животни, които природата е надарила с необикновена съобразителност.

Почти в средата на езерото имаше голяма група дървета, чиито клони се спускаха във водата. До направата на бента тези дървета са се намирали на самия бряг на потока; сега отвсякъде бяха оградени с вода и образуваха нещо като остров.

 

По върховете на тези дървета се виждаха някакви малки животни. Те ловко се хвърляха от клон на клон и от дърво на дърво. Това бяха катерици. Изглеждаха силно разтревожени от нещо. Можеше да се допусне, че причината беше присъствието на някакъв враг. Но не ги заплашваше нищо. Те се прехвърляха от дърво на дърво и по клоните се спускаха до самата вода. После, след като разгледаха навред и имаха вид, сякаш че се готвеха да се хвърлят във водата, се изкачиха отново по върховете на най-високите дървета. Те бяха около двадесетина, но поради бързото им прехвърляне от едно място на друго, човек можеше да помисли, че са десеторно повече.

Ние отдавна бяхме забелязали тези животни, но понеже не виждахме в тях нищо особено, не спирахме вниманието си върху техните движения. Сега обаче си дадохме сметка, че тези животинки, които никога не влизат във вода, бяха изненадани от появата на бента. Те бяха затворници на дървото и с ужас търсеха средство да се отърват от този плен.

Едва сега разбрахме причината за възбудата, която цареше сред тях. Недалече от тази група дървета, по течението плаваше неголям дънер — навярно катериците имаха намерение, щом ги наближи, да го използват като сал.

Ние решихме да проследим всичките им движения. Дървото се приближи много тихо. Катериците застанаха срещу него.

Най-сетне то дойде съвсем близо, но все пак от катериците беше на около двайсет крачки. Те се наредиха една до друга в дълга верига и предната се готвеше за скок.

— Няма да се решат да се прехвърлят толкова далече — каза Мария.

Със затаен дъх и с най-голямо любопитство следяхме какво ще направят.

Ето, първата катерица подскочи във въздуха и падна върху плаващото дърво. След нея се хвърли втора, трета и така нататък, докато целият дънер се покри с тези малки животни.

Вече мислехме, че всички са се настанили върху него, но се лъжехме. Когато погледнахме отново дърветата, видяхме там още една катерица. Навярно беше закъсняла.

Горкото животно разтревожено тичаше напредназад. В началото катерицата се хвърляше от едно дърво на друго, спускаше се, изкачваше се, поспираше и гледаше отчаяна след отдалечаващият се „сал“. Впоследствие тя се спусна по едно дърво с твърде дебела кора, която се белеше на едри парчета. Катерицата се зае с едно от тези парчета, които се отделяха от стъблото. Малкото животинче се мъчеше да откърти съвсем парчето кора — то я гризеше от двете страни със зъби и я дращеше с нокти.

Най-сетне кората падна във водата. Катерицата в същия миг се метна върху нея. На това място нямаше почти никакво течение и нямаше изгледи кората да отнесе катерицата далече от дървото.

Но животното ни най-малко не се смути. След като се намести на своята „лодка“, то вдигна широката си опашка като платно и след малко духащият ветрец тласна кората на малкия мореплавател. Той скоро се отдалечи от дърветата и вятърът продължи да го носи след останалите.

Най-после катериците стигнаха брега. Хенри искаше да им пресече пътя, но майка му не му позволи с думите, че тези малки животни заслужават свободата си.

Много от следващите дни изминаха в построяването на къщата, поставянето на покрив, прозорци, врати и др. Целият дом беше издигнат без нито един гвоздей. Свързахме дъските с кожени ремъци, намокрени във вода. Щом изсъхнат, ремъците се свиват и още по-здраво пристягат всички части.

Пренесохме цялата си покъщнина и си отдъхнахме под покрива на новия дом.

 

Той далеч още не беше завършен. На следния ден запълнихме всички цепнатини в стените със стърготини, тресчици, камъни и кал. Същото направихме и на покрива. Не остана дупка, през която да мине и мишка.

Подът, който беше съвсем сух, временно покрихме със зелени палмови листа и накрая се получи доста удобен дом, чиито пълни господари станахме ние.

Следващата ни грижа беше да построим подслон за коня.

Щом свършихме обора, се заловихме да направим маса и шест здрави стола. Както казах, ние нямахме гвоздеи. За щастие, аз имах длето и други инструменти, които бях донесъл със себе си от Вирджиния в един голям сандък с надеждата, че ще послужат в нашата ферма в Кайро.

С тези инструменти и сръчността на Куджо успяхме да направим много дъски. От рогата и копитата на елена приготвих чудесен туткал. Трябваше ни ренде за изглаждане на масата, но минахме и без него. Парчетата пемза, които събрахме в долината, ни послужиха да я направим гладка като стъкло.

Не забравяхме и нашите бобри. И те всеки ден бяха заети с работа — хвърляха във водата големи клони и ги вкарваха в колибките си, осигурявайки си храна за зимата.

Малко по малко те се опитомиха. Често даже идваха при нас. Тяхната доверчивост ни подтикна да ги храним от време на време, което те навярно ни най-малко не очакваха.

В края на ливадата, недалече от нашия дом, растяха красиви дървета. Те бяха тънки, малко извити и не по-високи от десет метра, с кръгли светлозелени листа. Цветовете им приличаха на тези на розата, но имаха син, синьобял цвят. Те пръскаха твърде приятен аромат и Мария всеки ден береше букети, които поставяше в чаша с вода.

Жена ми ми обясни природата и свойствата на това ароматно дърво. Беше вид магнолия. Някои я наричат „блатен сасафрас“, а сред американските ловци е известна под името „боброво дърво“. Бобрите толкова лакомо ядат корените му, че често ги употребяват като примамка при ловенето им.

Скоро аз и Куджо се заловихме за работа и с брадвата и копието за няколко часа извадихме от земята много пънове със здрави корени, които пренесохме до брега на езерото. Хвърлихме ги във водата на най-често посещаваното от бобрите място.

Не след дълго те намериха корените. Надойдоха на големи групи и всеки от тях се стараеше да се върне в дупката си с повече корени в зъбите.

През това време нашият запас от месо се свърши и ние решихме да предприемем голяма ловна експедиция.

Групата за тази акция беше съставена от Франк, Хенри и мене. Куджо остана у дома да пази Мария и децата.

Когато всичко беше готово, тръгнахме по горната част на долината. След като се отдалечихме от потока на около километър, видяхме, че гората постепенно редее и на места се срещат поляни, покрити с трева и цветя. Тук много лесно можехме да срещнем кошути. Те предпочитат тези места пред гъстата гора, където често биват нападани от кугуар или каркажу.

Движейки се из тези поляни, скоро видяхме пресни следи. Те повече приличаха на следи от прасета, отколкото на следи от елени, но по големина не отстъпваха на еленовите.

Тръгнахме напред много предпазливо, стараейки се да се прикриваме, доколкото беше възможно, зад дърветата. Накрая излязохме на голяма поляна. Със самото приближаване, за наша голяма радост, попаднахме на голямо стадо.

Доколкото си спомнях, бях чел нещо за тези животни, малко изучени от естествениците и наричани червеноопашатите кошути на Скалистите планини.

Не ги разглеждахме дълго. Искахме веднага да стреляме. Но как можехме да се доближим до тях?

За щастие аз скоро съгледах на отсрещната страна пътека, която навярно водеше към някоя поляна. Ако подплашехме кошутите, те сигурно щяха да побягнат към поляната.

Предпазливо се промъкнахме от другата страна, за да им пресечем пътя за бягство. Франк остана на старото място, а Хенри застана по средата — между мене и Франк — и се скри зад едно дърво. По този начин кошутите попаднаха в един триъгълник. Бяхме сигурни, че няма да избегнат нашите изстрели.

Едва успях да стигна до прохода, когато видях, че стадото отива към Франк. Кошутите все повече и повече го наближаваха. Изведнъж между листата видях облак дим и изсвяткване. Чу се гърмеж, а след него и лаят на нашите кучета.

Една от кошутите се изправи на задните си крака и веднага падна на земята. Другите започнаха да се въртят силно изплашени и след като направиха няколко кръга, тръгнаха към прохода, където ги причаквахме. Те бързо минаха край Хенри и от неговия изстрел падна още една кошута.

Аз не исках да отстъпвам на моите синове. Когато кошутите приближиха, стрелях. Отначало ми се стори, че не съм улучил, но Кастор и Полукс веднага се хвърлиха върху последната и я повалиха на земята.

Аз им се притекох на помощ и като улових раненото животно за единия рог, с един удар го доубих. Кошутата беше ранена в хълбока — благодарение на това кучетата можаха да я догонят.

Събрахме се тримата, зарадвани от големия си успех. Отново напълнихме пушките, сложихме ги под едно дърво и веднага се заловихме да дерем убитите кошути.

В това време Хенри се оплака, че е жаден. Смятахме, че ручеят няма да е далече. Хенри взе чашата и тръгна да търси вода. Скоро от гората се чу гласът му — той ни викаше при себе си. Аз взех пушката си, Франк ме последва. Когато наближихме, видяхме Хенри спокойно да седи на брега на бистър поток и да държи в ръка пълната с вода чаша.

— Защо ни викаш? — попита Франк.

— Опитай тази вода — каза Хенри, — тя е солена като морската.

— Същинска саламура! — възкликна Франк.

Това беше неочаквано щастливо откритие. Децата, измъчвани от жажда, не разбраха моята радост. Те биха предпочели малко прясна вода пред този солен ручей. Аз им обясних значението на находката.

Ние чувствахме нужда от сол. Нямахме нито зрънце от самото ни идване в долината и много се измъчвахме. Който не е изпитвал липсата на сол, той не може да разбере, какво значи да се лишиш от тази груба, но необходима подправка.

Месото на елена, с което се хранехме от няколко дена, беше съвсем безвкусно поради липсата на сол. По същата причина ние никога не можехме да си приготвим вкусна течна храна. А от сега нататък щяхме да имаме достатъчно сол. Аз обясних на децата, че ако изпарим тази вода в котле, ще получим това, което най-много ни е нужно.

Скоро трите кошути бяха готови и накачени по дърветата, за да ги запазим от вълци. След това метнахме пушките през рамо и бързо тръгнахме към къщи.

Радостта на Мария беше неописуема, когато научи за нашето откритие.

Решихме да занесем големия котел при ручея и там да добием солта. Това ни се виждаше по-удобно, отколкото да носим у дома солената вода. Кошутите бяха пренесени още същия ден.

На сутринта, след закуска, отидохме при соления ручей. Отидохме всички заедно: Мария яздеше коня, аз и Куджо носехме момичетата, Франк и Хенри носеха в едната ръка пушките, а в другата — котела. Кучетата тичаха край нас.

Мария беше във възторг от картината, която се откриваше пред очите й. Тя внимателно разглеждаше всички дървета, които срещахме по пътя. Изведнъж радостно извика. Изглежда беше открила някакво ценно растение. Но каза, че ще пази тайната си до вечерта — до завръщането ни в къщи.

— Дотогава много ще се изморите — добави тя, — а това което ще ви кажа, много ще ви зарадва и ободри.

Ние вървяхме по малката полянка, разговаряйки и смеейки се от сърце, когато изведнъж от храсталака изскочи някакво животно и започна бавно да се доближава към нас.

Това беше малко хубаво зверче, голямо колкото котка, с тъмна лъскава козина. То се спря и като вдигна нагоре рошавата си опашка, ни изгледа невинно и глупаво като млада котка. Нетърпеливият Хенри не издържа и хвърли котела, за да подгони животното.

Малкото животинче сякаш изтръпна от ужас пред този страшен звяр и застана край поляната като че в очакване на преследвача.

Хенри се помъчи да задържи кучетата. Той искаше да улови красивото зверче и се страхуваше, че кучетата ще го разкъсат преди той да го настигне.

В този момент животното се изправи на задните си крака, вдигна опашка, подскочи и се обърна, като че искаше да се хвърли срещу враговете си. Това странно движение има интересен резултат — кучетата веднага побягнаха. Техният победен лай се замени със страшен вой и те започнаха да трият носове о тревата. Хенри също скоро се върна при нас, криейки с ръце лицето си и надавайки страшни викове.

Зверчето — това беше вид американски пор, след като пусна своята зловонна течност, весело размаха опашка, подскочи към гората и се изгуби от очите ни.

Ние не можахме да останем повече на полянката, изпълнена със задушлива миризма. Казах на Хенри да прибере нещата и бързо напуснахме това място.

Кучетата обаче още пръскаха тази противна миризма и се налагаше да ги прогонваме с камъни, за да ги държим на разстояние. Хенри не пострада колкото кучетата. Той се отърва по-леко.

По пътя използвах случая, за да запозная децата с навиците на това необикновено животно.

— Видяхте — казах аз на Франк и Хенри, — че зверчето е с големина на котка, но тялото му е много силно и набито, а муцуната — продълговата. Месоядно е и има здрави и остри нокти и зъби. Не бяга бързо, но при преследване се спасява чрез тази отвратителна течност, с която опръсква своя неприятел. Тя се намира в две малки торбички под опашката. Може да я изхвърля до петнайсетина метра разстояние и по този начин винаги обръща в бягство врага си. Тази течност не я понасят нито вълците, нито кучетата, нито човекът. Понякога тя предизвиква болки и повръщане. Казват, че някои индианци са загубили зрението си, поради възпаления, получени от нея.

Там, където бъде убито това зверче, отвратителната миризма се запазва няколко месеца.