Майн Рид
Приключение в пустинята (13)

Глава XIII
В ПЛАНИНАТА

След три дни колата беше готова. Тя не ни струва много труд, тъй като най-съществените части — колелата, бяха останали от старата.

Тръгнахме при изгрев слънце. Всички бяхме в отлично настроение. В тази разходка взе участие цялото ни семейство.

Пред нас величаво се издигаше заснеженият главен връх — осветен от слънчевите лъчи, той доби красив златисточервен цвят, като че бе посипан с рози. Сега снегът беше значително повече, отколкото, когато за пръв път видяхме планината.

Ние дойдохме до полите й и спряхме край една пропаст. Разпрегнахме Помпо и се настанихме на брега на ручей.

Не след дълго се заизкачвахме по една пътека, за да намерим пиньони.

Мария ни посочи дърветата, които беше видяла преди. Те имаха красив светлозелен цвят. Силно развълнувани, отидохме при едно от тях. То се намираше настрана, изглеждаше по-достъпно и ние скоро се озовахме в неговата сянка. Видът му, превъзходният аромат, всичко говореше, че това е пиньонът, който търсехме. Земята беше покрита с конусовидни шишарки, но всичките бяха разтворени и ядките липсваха — изглежда преди нас бе идвало някакво животно, което беше оставило само обвивките. Това доказваше, че ядките имат приятен вкус. По клоните също висяха много шишарки. Ние откъснахме няколко, отворихме ги и опитахме ядките.

— Това е! — извика жена ми и радостно запляска с ръце.

— Това е боръторех, неговите плодове ще ни заместват хляба, докато узреят царевицата и пшеницата.

Ние изтичахме до една група от тези дървета, начупихме клони и събрахме много шишарки.

Вечерта се върнахме в долината. Колата ни беше пълна с шишарки и тази вечер, за пръв път от няколко недели насам, ядохме „хляб“.

Всеки ден се занимавахме с нещо ново. Направихме под на къщата и оградихме два парцела от земята. Единият беше определен за посев, а другият — за Помпо, който можеше да пасе колкото си иска, без да ходи в гората, където имаше опасност да бъде нападнат от диви зверове.

Най-много от всички работеше Куджо. Той направи голям брой домашни съдове, които ни вършеха добра работа. Направи и дървена копачка, лека и удобна за обработване на земята.

Запасите ни от барут скоро щяха да се свършат и ние решихме занапред да използваме друго оръжие, което успешно да замества пушката. До пушката щяхме да прибягваме само в краен случай.

Направихме три лъка като тези, които използват индианците. Упражнявахме се в стрелба всеки ден и още преди да настъпи зимата добре бяхме овладели новото оръжие. За да покаже майсторството си пред майка си, Хенри свали катерица от върха на най-високото дърво в долината. Цяла зима той ни носеше яребици, зайци и диви пуяци.

По това време ми дойде една идея, която споделих с останалите и която беше приета с въодушевление. Състоеше се в следното: да уловим колкото можем диви животни и да се опитаме да ги опитомим. Ако успеехме, ползата щеше да е голяма.

Особено допадна моя план на Хенри — той се отнесе към него с по-голям интерес от всеки друг. Като мен и той беше голям любител на четириногите.

Франк пък беше страстен любител на птиците, затова помоли да включим и представители на пернатото царство. Ние с удоволствие се съгласихме.

Мария също имаше свой план. Тя възнамеряваше да събере всевъзможни дървета и тревни растения и да ги изследва по всички правила — с една дума, беше решила да си направи истинска ботаническа градина.

Всеки от нас си избра по една специалност: Хенри и аз се провъзгласихме за звероукротители, Франк — за дресьор на птици, а Мария — за главен градинар. На Куджо бе възложена твърде сериозна задача: той трябваше да огради с плет два участъка — един за парка, където мислехме да държим елени и друг за ботаническата градина. Той приготви капани и клетки — работа, която владееше до съвършенство. Ние всички имахме нужда от неговите услуги, за да осъществим плановете си.

Така градяхме в представите си едно твърде розово бъдеще.

На Хенри изведнъж му потръгна — за кратко време той успя да улови в дупката на едно дърво две катерици. За тях беше приготвена голяма клетка и скоро те така се опитомиха и свикнаха с нас, че започнаха да вземат от ръцете орехите, които им давахме. Вярно е, че от тези животинки нямаше полза, но затова пък те ни забавляваха.

Не след дълго щастието се усмихна и на Франк. Неговият улов беше от голямо значение за нас. Няколко дни той не свали очи от дивите пуяци. Надявайки се да ги улови живи, построи недалеч от дома особен капан, известен в Америка под името „дървен капан“. Съоръжението се отличаваше с простотата си. Състоеше се от колове, които Куджо използваше за оградите. Тези колове се слагаха един върху друг и образуваха нещо като квадратен кладенец. Други, по-дебели колове, с височина на обикновена ограда, бяха сложени така, че веднъж попаднали вътре, пуяците да не могат да избягат. Те обаче не бяха поставени много близо един до друг, за да не бъде вътрешността на капана тъмна и непривлекателна за пуяка.

Благодарение на честите упражнения, нашият птицеловец така съвършено започна да имитира кудкудЯкането на възрастните пуяци, че на известно разстояние не можеше да бъде различен от истински пуяк. По този начин той можеше да подмамва пуяците до мястото, където се криеше. Зърната и корените в капана обаче не бяха дотам съблазнителни за тях, за да ги накарат да влязат в него. Накрая той прибягна до едно крайно средство.

Уби с лъка си един пуяк и го сложи в капана така, че да изглежда сякаш е жив и кълве зърна. След това се отдалечи малко и започна да кудкудяка. Скоро се появиха три големи пуяка, които излязоха много предпазливо от гората. Както обикновено те вървяха с изопнати шии, подобно на щрауси. След като видяха капана и съгледаха в него пуяк, който спокойно си кълве зърна, без страх го доближиха и обходиха наоколо, търсейки входа. Франк следеше със замряло сърце всяко тяхно движение. Неговото безпокойство и вълнение не трая дълго — трите големи птици без колебание се хвърлиха в тази чудновата клетка и попаднаха в капана. Тогава Франк излезе от своята засада и затвори входа. После през коловете върза пуяците, извади ги и заедно с плячката дойде при нас с тържествуващ вид на победител. Съжалявахме само за това, че и трите птици излязоха стари мъжкари. Обаче успехът през следвашите три дни заглади тази неудача. Отивайки на разсъмване при капана, Франк отдалече видя в него жива пуйка, заобиколена с малки пуйчета. Едни от тях бяха вътре в капана, други — вън, тъй като благодарение на малките си размери можеха свободно да влизат и излизат през пролуките между коловете, докато майка им напрягаше всички сили да се измъкне.

За пуйката и пуйчетата построихме отделна клетка, недалече от другата с трите стари пуяка. Тази клетка построихме особено грижливо — коловете бяха по-нагъсто, за да попречат на малките да избягат.

Франк сложи в капана един от трите пуяка, вързан за коловете. Благодарение на това хвана още няколко птици. Накрая птиците станаха още по-предпазливи и започнаха да отбягват капана.

Докато Франк всеки ден увеличаваше своята птича колекция, Хенри също не оставаше назад. Той улови с клетки пет различни вида катерици: сива, черна и червена, които живеят по дърветата и две други, живеещи на земята — едната от тях беше хванал в степта, между корените на пелина. Това беше малко, красиво животно, не по-голямо от мишка и шарено като зебра. У естествениците няма да намерите нито едно описание на това красиво животинче. То беше наш общ любимец. Особено много се забавляваха с него Луиза и малката Мария. Дотолкова беше свикнало с нас, че спеше върху колената на децата като опитомена мишка.

Решихме да се заемем и с риболов. Куджо откри, че в ручея се въдят много и различни видове риба.

Той знаеше едно място, където тя беше в изобилие. Приготвихме влакно от див лен, който растеше в нашата долина. Това растение, по думите на Мария, вирее във всяка страна със скалисти планини. Въдичарските пръчки направихме от тръстика, каквато също имаше много, кукичките — от игли, а за примамка сложихме разни треви.

Потеглихме. Франк и Хенри носеха всички принадлежности. Куджо и аз носехме на ръце децата, а Мария из целия път разглеждаше всяко срещнато растение. Кастор и Полукс също вървяха с нас. Куджо ни служеше за водач и ние го следвахме през гората към мястото, което той беше избрал за риболов. Пътувахме спокойно около три четвърти час. Изведнъж се чу викът на жена ми. Тя сочеше с пръст едно дърво, което растеше край пътя.

— Какво има, мамо? — попита Хенри.

— Виждам — каза жена ми — три белега от присъствието на животно, което обича да унищожава всичко. Вижте тук!

Посочи група млади памучници, чиято кора и листа бяха изгризани. Можеше да се помисли, че са го направили кози.

— О, мамо, виждам, че искаш да кажеш — обади се Хенри, — че това е работа на някой гризач…Но какъв може да бъде този гризач? Бобрите не пълзят по дърветата, нито катериците могат да доведат кората на едно дърво до такова състояние.

— Да, не е нито едно от тези животни. Баща ти ще каже какво животно е унищожило тези млади дръвчета, които, както виждате са най-красивият вид памучник.

Ние огледахме отвред огризаната горичка. Много скоро се появи животното, което търсехме. Беше дълго около метър, доста дебело и широко отзад; гърбът му се издигаше като свод. Главата и муцуната му бяха твърде малки в сравнение с размерите на тялото му. Неговите къси и здрави крака, въоръжени с дълги нокти, се подаваха през дългите косми. Звярът пълзеше по земята и като че ли ни видя, че го доближаваме, защото явно искаше да се скрие, но не можеше да бяга бързо, за да го направи.

Аз се опитах да задържа кучетата, но беше твърде късно. Когато те го доближиха, животното се спря, сви глава до гърдите си и стана двойно по-голямо, отколкото беше. Ужасно възбудено, то въртеше рошавата си опашка ту на една, ту на друга страна.

Чак сега видяхме, че това, което преди бяхме взели за гъста козина, беше истинска броня от дълги бодли и Хенри извика:

— Бодливец! Бодливец!

Кучетата, за свое нещастие, не познаваха това животно. Те се върнаха при нас с широко отворени уста, като виеха жално. Техните ноздри, устни и челюсти бяха покрити с остри бодли! Бодливецът през цялото време отстъпваше и когато стигна до едно дърво, се закатери по него. Но Куджо, ядосан, че неговите любими кучета пострадаха толкова много, се хвърли към него и го уби с копието си.

Аз разказах на децата всичко, което знаех за това животно. След време един случай, очевидци на който бяхме Хенри и аз, ни убеди, че то въпреки защитата си от бодли, има враг, способен да го убие.