Майн Рид
Приключение в пустинята (14)

Глава XIV
ХИТРОСТТА НА СТАРИЯ ЕНОТ

Щом приключихме с бодливеца, ние се заехме с ранените си кучета — те престанаха да вият, но се виждаше, че силно страдат. Много внимателно извадихме всички бодли. Въпреки това вдигнаха висока температура и изпитваха страшни болки.

Продължихме към мястото, което Куджо беше избрал за риболов. Преди това той окачи убитото животно на едно дърво, за да го вземе на връщане — възнамеряваше да приготви от него обяд само за себе си, тъй като намираше, че месото му е твърде вкусно и ни най-малко не отстъпва на свинското.

Скоро стигнахме до брега на едно заливче, недалече от езерото — водата на това място беше доста дъл I бока. По-високият бряг беше покрит с големи гъстолистни дървета. Дръвчетата по другия бряг бяха дребни и наполовина се къпеха във водата.

Хвърлихме въдиците. Разговаряхме тихо, за да не изплашим рибата. След няколко минути забелязахме във водата леко вълнение, малки кръгове, в които се виждаха черни точки, подобни на змийски глави. Куджо по-добре познаваше това явление от нас — той често го беше наблюдавал, ловейки риба в заливите на Вирджиния.

— Боже мой! Погледнете господине, заливчето е пълно с костенурки! Те са по-вкусни от рибата и месото им е по-крехко.

Докато Куджо говореше, една костенурка излезе надалече от мястото, където седяхме. По продълговатата форма на главата, по здравата броня, която я покриваше, познах, че принадлежи към рода „Тпопух“. Това е костенурката, която гастрономите предпочитат пред всички други.

Аз исках да попитам Куджо, как да уловим тази костенурка, но видях, че съм хванал една и то по всяка вероятност същата, която току-що бяхме наблюдавали.

За няколко минути всеки от нас улови по няколко риби. Мълчаливо продължавахме да следим въдиците си.

В това време вниманието ни бе привлечено от едно животно на отсрещния бряг, на около стотина крачки от нас. Изведнъж всички го познахме и Хенри прошепна:

— Мамо, татко, вижте! Това е енот!

Нямаше никакво съмнение — широкият гръб, лисичата муцуна, дългата рошава опашка, редуващите се бели и черни ивици на кожата, всичко това беше достатъчно, за да го познаем.

Щом видя животното, очите на Куджо светнаха. Никакъв друг лов не развлича така негрите от Съединените щати, както лова на еноти. Това е единственото забавление на бедните негри през красивите лунни нощи на американския юг. Погледът на Куджо блесна, защото гледката събуди у него твърде много спомени.

Енотът не ни видя, тъй като беше доста далече от нас. Той предпазливо се движеше по брега, като се поспираше, за да разгледа водата.

— Старият енот иска да лови риба — прошепна Куджо.

Стори ни се невъзможно да хване нещо, тъй като не плува така добре, както рибата. Но той имаше други намерения. Недалече от едно дърво, чиито клони висяха над водата, видяхме на повърхността няколко глави на костенурки. Енотът също ги беше забелязал. Той много тихо отиде до дървото и се покачи на него. После скри глава между предните лапи, обърна се гърбом към залива и започна да се спуска с опашката напред. Спускаше се бавно, докато дългата му опашка докосна водата. Тогава той започна да я движи насамнатам.

Това не продължи много. Скоро една костенурка видя движещия се предмет. Привлечена отчасти от любопитство, отчасти от надеждата да намери нещо за ядене, тя се приближи съвсем и улови с устата си дългите косми на опашката.

Почувствало допира до опашката си, хитрото животно рязко изхвърли костенурката на брега.

Ние продължихме риболова. Повече костенурки не ни се удаде да хванем, но затова пък риба имахме достатъчно.

През зимата много рядко виждахме нашите бобри. През този сезон, криейки се от студа, бобрите остават в колибките си, но не в летаргия, както някои други животни. Просто не излизат от гнездата си и прекарват времето в хранене и сън. Само от време на време бобърът напуска дупката си, за да се измие и почисти. Бобърът е много чистоплътно животно.

В продължение на няколко седмици езерото беше покрито с толкова дебел лед, че можехме да ходим по него. Използвахме това обстоятелство, за да посетим къщичките на бобрите, които се издигаха над повърхността на леда като миниатюрни копи сено. Бяха тъй здраво построени, че дори и да стъпехме на тях, нямаше опасност да пробием покрива. Входът се намираше под леда и беше свободен за обитателите.

Ледът на езерото беше много гладък — това ни наведе на идеята да си направим пързалка. Франк и Хенри много обичаха да се пързалят с кънки, а и аз не се отказвах.

За целта беше нужно по някакъв начин да се снабдим с кънки. Ние ги направихме от същото дърво, от което бяхме направили лъковете си. Със своя чук Куджо изкова на силен огън тънки железни плазове. Желязото, което използвахме, не трябваше да се пилее — то щеше да ни послужи и за други цели. Така скоро разполагахме с три чифта кънки и започнахме да се пързаляме по леда на езерото, край колибките на бобрите.

Щом настъпи пролетта, Куджо разора нашето поле с дървен плуг и го зася. Площта беше само четири декара. Надявахме се след шест седмици да приберем богата реколта. Не забравихме и нашите хиляда зърна пшеница — тях засяхме отделно. Мария се занимаваше с градината си, в която посади много и различни видове цветя и растения, между които и индийска ряпа.

Поляната и долината се покриха с богата растителност. Красиви, ярко изпъстрени цветя радваха погледа и пръскаха приятен аромат.

Често посещавахме най-хубавите места на нашия малък имот. Водопадът, в който се превръщаше ручеят, спускайки се от планината, соленият извор и много други места бяха за нас пълни с прелест и привлекателност.

Веднъж, по време на една разходка се залутахме из горите. Беше ранна пролет. Седнахме да си починем сред една полянка, заобиколена от високи магнолии. Недалеч от нас имаше нагъсто израсли високи синкави цветя. Франк хвана за ръка малката Мария и отидоха да наберат цветя за майка си. Изведнъж малката заплака. Беше поискала да откъсне цвете, на което се намирала една пчела, и разсърденото насекомо беше забило жилото си в ръката на момиченцето.

Усилената работа през есента не беше ни позволила да се занимаем сериозно с пчелите и да губим време за това, а зиме, естествено, пчели не се виждат — те се появиха сега заедно с цветята.

Там, където има пчели, трябва да има и мед.

Думата „мед“ прозвуча като магичен звук в ушите на малкото ни общество. Пчелите и медът станаха единствената тема на разговор. Не минаваха и пет секунди без да кажем нещо за пчелите, за техните кошери, за любимите им цветя или за меда.

Ние се пръснахме из цветята, за да узнаем дали наистина пчела е ужилила нашата малка Мария, или е била някоя зла оса.

Скоро чухме гласа на Хенри.

— Пчела, пчела! — викаше той.

В същото време се чу и викът на Франк.

— Ето друга пчела! Ето я тук!

— Охо, охо! — обади се на свой ред и Куджо. — Ето още една… и то голяма! Едра като бивол!

Изглежда, недалече от долината имаше рой.

Трябваше да го намерим. Несъмнено той се намираше в дупката на някое дърво. Всички дървета обаче си приличаха и сред хилядите беше трудно да намерим онова, което пчелите бяха направили свой кошер.

За щастие сред нас имаше изкусен ловец на пчели — това беше Куджо.

Тъй като денят преваляше, отложихме този лов за другия ден. Топлото и ясно време благоприятстваше нашето начинание. След закуската тръгнахме към полянката. Всички бяхме в добро настроение, предвкусвайки очакваното удоволствие.

Хенри беше чувал за ловците на пчели и много искаше да види как действа някой от тях. Накрая стигнахме поляната и спряхме в най-широката й част. Разседлахме Помпо и го вързахме за един кол. После тръгнахме след Куджо, следейки внимателно и най-малките му движения. Хенри не отделяше поглед от него. Куджо вършеше работата си мълчаливо, с гордото съзнание за познанията си и това, че в този момент приковаваше общото внимание.

На едно място на полянката нашият ловец видя изсъхнало дърво. Той отряза с ножа парче от кората му. Обеленото място намаза със сироп. След това взе чашата, която носеше и с края на дрехата си я избърса така, че стана прозрачна като брилянт. После потърси из цветята пчела, събираща мед. Не след дълго забеляза една, приближи се полека, ловко я захлупи, и тя се оказа в плен. Затуляйки отвора на чашата с облечена в кожена ръкавица ръка, негърът отнесе пчелата при намазаното със сироп дърво. Там Куджо бързо прилепи чашата така, че намазаното със сироп място остана вътре в нея.

Изплашената пленница известно време с бръмчене се издига и спуска в чашата, търсейки изход. В това си лутане тя стигна до горния край на чашата, където крилата и се хлъзнаха о дъното и тя падна в сиропа. Като вкуси от сладката течност, пчелата съвсем забрави за своя плен и жадно засмука.

Куджо я остави да се насити добре, отмести я с чашата и я отдели от сиропа. Свалил ръкавицата си, той нежно хвана насекомото с показалеца и средния пръст — пчелата сякаш се беше вцепенила от пресищане и не реагираше. Куджо можеше да прави с нея каквото си иска. Той я обърна по гръб и й налепи със сироп няколко косъма от бял заек. Космите бяха много леки, така че нямаше да затрудняват движенията на пчелата и правеха възможно да се проследи надалече. Всичко това Куджо извърши много внимателно, за да не я увреди. Накрая я остави върху дървото.

Пчелата като че беше поразена от неочаквания край на своя плен. Известно време полежа на дървото неподвижна, но топлите слънчеви лъчи скоро я съживиха. Виждайки се отново свободна, тя затрепка с прозрачните си крила и изведнъж хвръкна.

Отначало се издигна на десетина метра височина и започна да кръжи във въздуха. Залепените по нея бели влакна позволяваха лесно да я следим.

След няколко кръга пчелата отлетя към гората. Ние я следяхме, доколкото можехме, но малката точка се отдалечаваше от нас с такава бързина, че скоро я загубихме от погледа си. Тя летеше по права линия, която водеше точно към нейния кошер.

Куджо знаеше, че щом пчелата лети по права линия, непременно ще отиде в кошера си. Така че вече знаеше накъде е той. Ловецът прекара с ножа една черта на дървото, от което хвръкна пчелата, по посоката на нейния полет. После уверено продължи работата си. Избра друго дърво, на около двеста крачки от първото, пак обели кората и оголеното място намаза със сироп както първия път. Улови нова пчела, сложи я в чашата, даде й да се насмуче със сироп, налепи й бели влакна и я пусна. За наша изненада, тя полетя в посока обратна на първата.

— Не е лошо — каза Куджо, — вместо един кошер ще имаме два.

И отново отбеляза с черта посоката, в която отлетя втората пчела.

После, без да сменя дървото, хвана още една пчела и направи с нея същото както и с първите две. Тя хвръкна в съвсем друга посока.

— Добре е, добре е, господине — завика той, — тази долина е пълна с мед. Три кошера вместо един!

Куджо прекара поредната черта.

Улови четвърта пчела и повтори с нея същото както с останалите. Последната пчела несъмнено принадлежеше към кошера на първата, защото отлетя в нейната посока. Посоката беше внимателно отбелязана, това не беше нищо ново. Сега вече се заловихме с кошера, към който принадлежаха първата и четвъртата пчела.

Имахме достатъчно време да разберем това, което направи нашият слуга и вече можехме да му помогнем. Мястото, където се намираше дървото с кошера, беше засечено — то беше там, където се пресичаха двете прави линии, по които летяха първата и четвъртата пчела. Това беше връх на ъгъл, който трябваше да намерим. Ако имаше проходимост, намирането на мястото нямаше да е трудно. За целта двама от нас трябваше да застанат в две точки, а третият да върви по посочения път. Щом третият попаднеше в мястото на пресичане, другите двама щяха да му извикат, че това е търсената точка.

На около двеста крачки от границата на полянката линиите започваха да се сближават. На това място имаше няколко големи дървета. Куджо като че ли инстинктивно почувства, че тъкмо в тези дървета трябва да има кошер. Вдигна очи нагоре и загледа горната част на дърветата. Ние се присъединихме към него, търсейки пчели.

След няколко минути Куджо радостно и силно извика. Ловът се беше увенчал с успех — Куджо намери дървото с кошера.

Отворът на този кошер се намираше на върха на голямо дърво. Ние видяхме обезцветената кора от крачката на пчелите, видяхме и самите пчели, които ту излизаха, ту влизаха.

Дървото беше толкова голямо, че в хралупата му можеше да се побере и човек. Именно в хралупата му се намираше кошерът.

Беше станало доста късно. Ние решихме да отложим изваждането на меда за другия ден и се върнахме у дома.