Агата Кристи
Възмездието (9)

ГЛАВА 9
Polygonum Baldschuanicum

Вечерята беше обикновена — малко парче овнешко с печени картофи, последвано от кейк със стафиди, чаша сметана и доста безвкусна паста. По стените на трапезарията висяха картини. Мис Марпъл реши, че са викториански семейни портрети без особена художествена стойност. Бюфетът беше голям и тежък, направен от тъмен махагон.

Завесите бяха тъмночервени, а голямата махагонова маса спокойно можеше да побере десет души.

Мис Марпъл заговори за случките по време на екскурзията досега, но тъй като те не бяха много, темата скоро беше изчерпана.

— Значи мистър Рафиъл е бил ваш приятел — каза най-възрастната мис Брадбъри-Скот.

— Не съвсем — отговори мис Марпъл. — Срещнахме се в чужбина на един остров в Карибско море. Той беше дошъл заради здравето си, предполагам.

— Да. Наистина в последните години беше инвалид — каза Антея.

— Колко тъжно — отбеляза мис Марпъл. — Възхищавах се от силата му. Всеки ден той продължаваше да диктува писма на секретарката си и да изпраща телеграми. Никак не искаше да се примири с мисълта, че е инвалид.

— Той не би се примирил — каза Антея.

— В последните години не сме го виждали често — намеси се мисис Глин. — Разбира се, той имаше много работа, но винаги си спомняше за нас на Коледа.

— В Лондон ли живеете, мис Марпъл? — попита Антея.

— О, не. Живея в провинцията. В едно малко селце между Лумът и Маркет Бейсинг. На около двадесет и пет мили от Лондон. По-рано беше много приятно старомодно селце, но както и всичко останало то също се „развива“, както казват. Предполагам, че мистър Рафиъл живееше в Лондон? — добави тя. — Поне в регистъра на хотела на остров Сен Оноре беше записан адрес някъде на „Итън скуеър“ или на „Белгрейв“.

— Имаше къща в Кент — каза Клотилд. — Понякога канеше гости там. Преди всичко бизнесмени или партньори от чужбина. Не мисля, че някоя от нас е ходила там. Нас винаги ни канеше в Лондон… в редките случаи, когато сме се срещали, искам да кажа.

— Много мило от негова страна — каза мис Марпъл — да предложи да ме поканите при вас. Помислил е за мен. Не бих допуснала, че зает човек като него би се сетил за такова нещо.

— И преди при нас са идвали негови приятели, пътуващи със същата екскурзия. Като цяло тя е много добре организирана. Разбира се, не е възможно да се угоди на всички вкусове. Естествено е по-младите да желаят да ходят, да се изкачват на хълмовете, за да погледнат пейзажа и така нататък. Възрастните, които не могат да се справят, обикновено остават в хотелите, но тукашните хотели всъщност не са много хубави. Сигурна съм, че днешният преход и посещението в „Св. Бонавентура“ утре щяха да ви се сторят уморителни. Освен това утре е предвидено и посещение на един остров с лодка. Това също не е леко.

— Дори и разглеждането на къщите може да е уморително — каза мис Глин.

— О, да. Така е — съгласи се мис Марпъл. — Твърде много ходене и стоене на крака. Честно казано, струва ми се, че не трябваше да се впускам в това приключение, но изкушението беше толкова голямо, че не можах да устоя. Всичките тези красиви стаи, стари мебели… И, разбира се, чудесни картини.

— А градините? Вие обичате градините, нали? — попита Антея.

— О, да — отговори мис Марпъл. — Най-много ми харесват градините. С най-голямо нетърпение очаквам да видя градините на известните имения, които предстои да посетим според проспекта.

Тя се усмихна на всички под ред.

На пръв поглед всичко беше много приятно, много естествено, но въпреки това поради някаква неизвестна причина, мис Марпъл се чувстваше напрегната. Струваше й се, че имаше нещо неестествено. Но какво разбираше под неестествено? Разговорът беше най-обикновен и се състоеше преди всичко от баналности. И четирите говореха баналности.

„Трите сестри“ — каза си мис Марпъл и отново се замисли над словосъчетанието. Защо всичко, свързано с числото три, сега й се струваше зловещо? Три сестри. Три вещици. Трите вещици от Макбет. Наистина, човек трудно можеше да сравни тези три сестри с три вещици. Макар че тя винаги бе считала, че театралните продуценти грешат в начина, по който представят трите вещици. Една от постановките, които бе гледала, й се бе сторила направо абсурдна. Вещиците приличаха на някакви извадени от пантомима същества с пляскащи крила и особени островърхи шапки. Те танцуваха и се гънеха чудато. Тогава мис Марпъл каза на племенника си, който я бе завел на театър:

— Виждаш ли, Реймънд, ако аз поставях тази пиеса, щях да направя вещиците съвсем други. Щяха да бъдат съвсем обикновени старици, шотландки. Нямаше да танцуват и да се кривят по сцената. Просто щяха да гледат коварно и човек щеше да чувства заплаха именно в това, че са обикновени.

Мис Марпъл взе последното парче кейк със стафиди и погледна Антея. Обикновена, невчесана, много неопределена на вид, объркана. Защо й се струваше, че у нея има нещо зловещо?

„Въобразявам си — каза си мис Марпъл. — Не трябва да го правя.“

След обяда я заведоха да разгледа градината. Придружаваше я Антея. Мис Марпъл си помисли, че тази разходка е доста тъжна. Явно градината някога е била добре поддържана, макар и никога да не е била забележителна или отличаваща се с нещо особено. Приличаше на типична викторианска градина. Храсти, пътека, оградена с лавър, без съмнение някога е имало морава, зеленчукова градина голяма около акър и половина, очевидно твърде много за трите сестри. По-голямата част от нея не беше засадена и бе потънала в плевели. Цветните лехи също бяха обрасли и мис Марпъл я засърбяха ръцете да ликвидира превъзходството им.

Дългата коса на мис Антея се вееше на вятъра и от време на време на пътеката падаше по някоя фиба. Говореше доста нервно.

— Предполагам, че вие имате хубава градина — каза тя.

— О, градината ми е малка — отвърна мис Марпъл. По пътеката се бяха приближили до малко възвишение, което се намираше до самата ограда.

— Нашата зимна градина — обясни мис Антея тъжно.

— Тази, в която е имало лози, нали? — каза мис Марпъл.

— Да, три сорта.

— Споменахте мускат.

— Да, имаше и мускат.

— Толкова приятен аромат. Да не би да е пострадала от бомбардировките? Затова ли е разрушена?

— О, не. Тук не е имало бомбардировки. Боя се, че се разруши от липса на грижи. Не сме тук от много време и нямахме пари, за да я ремонтираме или построим отново. А не би си струвало, защото дори и да го бяхме направили, пак нямаше да сме в състояние да я поддържаме. Просто я оставихме да се разруши. Нищо друго не можехме да направим. Виждате, вече цялата е обрасла.

— Да, наистина. Почти изцяло е покрита от… Как се казваше това пълзящо растение, което скоро ще разцъфти?

— Среща се много често — каза Антея. — Започваше с „П“. Как наистина се казваше? Поли… поли… нещо такова.

— А, да! Спомних си името! Полигонум. Расте много бързо, нали? Много е удобно, ако човек иска да прикрие някоя грозна постройка или нещо друго.

Купчината пред тях наистина беше гъсто покрита от зеленото пълзящо растение с бели цветове. Мис Марпъл знаеше, че то е истинска заплаха за всички останали растения. Полигонумът покриваше всичко, при това за удивително кратко време.

— Зимната градина трябва да е била много голяма — каза тя.

— О, да. В нея имаше и праскови… кайсии… — Антея изглеждаше нещастна.

— Сега е доста красиво — забеляза мис Марпъл. — С тези бели цветове… Нали?

— Нататък по тази пътека имаме много хубава магнолия — каза Антея. — Някога, струва ми се, тук е имало много хубав жив плет. Но и той се поддържа трудно. Много трудно. Нищо не е както преди… всичко е западнало… навсякъде…

Тя я поведе бързо по пътеката покрай оградата и мис Марпъл едва смогваше да я следва. Струваше й се, че домакинята й умишлено гледа да я дръпне настрана от обраслата с полигонум купчина. Да я отстрани от грозното и неприятно място. Дали не беше от срам, че старата слава вече я няма? Полигонумът наистина беше израснал до огромни размери. Дори не беше подрязван. Тази част от градината приличаше на някаква цветна джунгла.

„Сякаш иска да избяга от това място“ — каза си мис Марпъл, докато вървеше след Антея. След малко вниманието и беше привлечено от една полусъборена кочина за прасета, около която растяха розови храсти.

— Дядо ми гледаше прасета — обясни Антея. — Разбира се, в наши дни човек не би и помислил за такова нещо. Доста шум вдигат тези животни. До къщата имаме и други рози сорт „флорибунда“. Те са непретенциозни и спестяват много усилия.

— Да, забелязах ги — отговори мис Марпъл.

Тя спомена имената на някои от последните достижения в отглеждането на рози. „Всички тези имена — помисли си тя — са й напълно непознати.“

— Често ли ходите на тези екскурзии? Въпросът беше неочакван.

— На обиколките на известните постройки и градини ли?

— Да. Някои хора ходят всяка година.

— Не бих могла да правя това. Никак не е евтино. Тази ми е подарък от един приятел, за следващия ми рожден ден. Толкова мило…

— Чудех се. Чудех се, защо сте тръгнали… Искам да кажа… доста уморително е, нали? Всъщност, ако често ходите по островите и на такива места…

— О, на онзи остров ходих също благодарение на мил жест. Този път от страна на племенника ми. Мило момче. Толкова се грижи за старата си леля…

— Да, разбирам, разбирам.

— Не знам какво бихме правили без младите — каза мис Марпъл. — Толкова са мили, нали?

— Да, предполагам, че е така. Не знам всъщност… Ние… Ние нямаме никакви по-млади роднини.

— Сестра ви, мисис Глин няма ли деца? Не спомена такова нещо, а пък човек не обича да пита такива неща.

— Не. Със съпруга си нямаха деца. Може би така е по-добре.

„И какво искаше да каже с това?“ — се попита мис Марпъл, когато тръгнаха към къщата.