Агата Кристи
Възмездието (3)

I

Мис Марпъл прочете писмото три пъти, след това го остави настрана и леко намръщена се замисли за съдържанието и за смисъла му.

Първото нещо, което дойде в главата й, беше, че в него няма почти никаква конкретна информация. Дали мистър Бродриб нямаше след време да й съобщи още нещо съществено? Беше почти напълно сигурна, че не може да очаква това. Подобно нещо не би било в стила на мистър Рафиъл. И все пак как би могъл той да очаква, че тя ще направи каквото и да било, след като дори не знае за какво става дума? Интригуващо. След още няколко минути тя реши, че целта на мистър Рафиъл е била именно да я заинтригува. Мислите й се насочиха към него, към краткото време, което бяха прекарали заедно. Неговият недъг, лошият му нрав, изблиците на остроумие и грубите му шеги от време на време. „Доставяше му удоволствие да дразни хората“ — помисли си тя. Доставило му е удоволствие, за което без съмнение говореше и това писмо, да раздразни и естественото любопитство на адвоката си, мистър Бродриб.

В писмото нямаше нищо, което да й подскаже за какво всъщност става дума. То не можеше да й помогне с нищо. И беше сигурна, че мистър Рафиъл е целял именно това. Имал е нещо друго предвид. Но при всички случаи тя не можеше да започне от нула, без да знае каквото и да било. Цялата работа й напомняше кръстословица, за която липсват указания какво трябва да се впише водоравно и отвесно. Но тя трябваше да ги открие. Трябваше да научи какво трябва да направи, къде трябва да отиде… или може би беше достатъчно да седи на стола си с плетка в ръка и само от време на време да я оставя, за да може да се съсредоточи по-добре? А нима мистър Рафиъл е смятал да я накара да замине за Карибските острови, за Южна Америка или за някое друго подобно място? Или трябваше сама да разбере какво трябва да направи, или да получи конкретни указания. Може би е решил, че тя е достатъчно находчива, за да се досети за какво става дума, за да зададе нужните въпроси, сама да се добере до отговора. Не, това й се струваше малко вероятно.

— Ако е имал предвид това — каза тя гласно, — трябва да е съвсем изкуфял. Тоест, трябва да е бил изкуфял преди да умре.

Но не мислеше, че мистър Рафиъл е бил изкуфял.

— Сигурно ще получа някакви указания. Но какви? И кога?

Едва тогава си даде сметка, че някак си, без да забележи, вече е приела да се заеме със задачата. Тя отново заговори сама на себе си:

— Вярвам във вечния живот. Не зная къде сте, мистър Рафиъл, но зная, че сте някъде. Ще направя всичко възможно, за да изпълня желанието ви.

II

След още три дни мис Марпъл писа на мистър Бродриб. Писмото беше кратко и съвсем конкретно:

Уважаеми мистър Бродриб,

Обмислих предложението на покойния мистър Рафиъл, което той ми направи чрез Вас и реших да го приема. Ще направя всичко възможно, за да изпълня желанието му, макар и никак да не съм сигурна, че ще успея. Всъщност дори не виждам как бих могла да успея. В писмото му няма конкретни указания и не съм получила никакви други инструкции. Ако разполагате с някаква неизвестна за мен информация, която би могла да хвърли повече светлина върху всичко това, бих се радвала да я получа, но вероятно не е така, защото досега бихте ми я предоставили.

Предполагам, че преди да умре, разсъдъкът на мистър Рафиъл е бил в добро състояние? Смятам, че имам право да попитам, дали в последно време не е било извършено престъпление, което да е засягало по някакъв начин личните или деловите му отношения? Изразявал ли е пред вас гняв или неудовлетворение от някой пропуск в правосъдието? Ако е така, смятам че имам право да ви помоля да ме уведомите за това. Случвало ли се е напоследък някой от неговите близки и познати да преживее трудни времена, да е станал жертва на несправедливост или нечестно отношение?

Сигурна съм, че ще разберете защо се интересувам от тези неща. Сигурна съм, че и самият мистър Рафиъл не би очаквал от мен нищо друго.

III

Мистър Бродриб показа писмото на мистър Шустър, който се облегна на стола си и подсвирна.

— Значи приема, така ли? Интересна старица — каза той и добави: — Предполагам, че все пак има някаква представа за какво става дума.

— Изглежда няма — отговори мистър Бродриб.

— Ще ми се ние да имахме — продължи мистър Шустър. — Рафиъл беше стар проклетник…

— Труден човек — съгласи се мистър Бродриб.

— Нямам никаква представа какво иска от нея, а ти?

— Аз също. Той не искаше да имам, струва ми се.

— Е, постарал се е да създаде колкото се може повече трудности. Не виждам никакъв шанс някаква си стара бабка от провинцията да успее да разгадае мислите на един мъртвец и да се досети какво си е фантазирал. А не ти ли се струва, че я подвежда? Че й се подиграва? Че се е пошегувал? Може би тя си мисли, че няма равна на себе си при решаването на проблемите в селцето, и Рафиъл е решил да й даде добър урок.

— Не — възрази мистър Бродриб. — Рафиъл не би направил такова нещо.

— Понякога се държеше като истински дявол — каза Шустър.

— Да, но… В този случай мисля, че е бил напълно сериозен. Нещо го е безпокояло. Всъщност, сигурен съм, че нещо го безпокоеше.

— Но не ти каза какво е то?

— Не не ми каза.

— Тогава как, по дяволите, би могъл да очаква, че…

— Шустър замълча.

— Не би могъл да очаква, че от тази работа ще излезе нещо — каза мистър Бродриб. — Чудя се, откъде ли ще започне тя…

— Ако питаш мен, Рафиъл се е пошегувал.

— Двадесет хиляди лири не са малко пари.

— Да, но ако е бил сигурен, че тя няма да се справи?

— Не. Не може да е бил толкова непочтен. Трябва да е бил убеден, че има начин тази жена да открие каквото трябва.

— А какво ще правим ние?

— Ще чакаме — отговори мистър Бродриб. — Ще чакаме и ще видим какво ще се случи. В края на краищата все нещо ще стане.

— Имаше и още някакви запечатани документи, нали?

— Драги Шустър — каза мистър Бродриб, — мистър Рафиъл имаше доверие в дискретността и етичността ми като адвокат. Тези запечатани документи могат да бъдат отворени само при определени обстоятелства, които в момента не са налице.

— И едва ли някога ще бъдат — отговори Шустър. С това разговорът приключи.

IV

Мистър Бродриб и мистър Шустър имаха щастието да водят пълноценен професионален живот. Мис Марпъл нямаше този късмет. Тя плетеше, размишляваше и понякога излизаше на разходка, придружавана от Чери.

— Знаете какво каза докторът! Не бива да се преуморявате!

— Аз ходя много бавно — отговори мис Марпъл — и освен това не правя нищо. Искам да кажа, нито прекопавам, нито плевя. Просто движа краката си и се чудя за някои неща.

— Какви неща? — попита Чери заинтригувана.

— Ще ми се сама да знаех — отговори мис Марпъл и помоли Чери да й донесе още един шал, тъй като духаше студен вятър.

— Не знам какво я тормози — каза Чери на мъжа си същата вечер, когато сложи иред него чиния ориз и варени бъбреци — китайска вечеря.

Съпругът й кимна одобрително.

— С всеки изминат ден готвиш по-добре и по-добре — отбеляза той.

— Тревожа се за нея — каза Чери — Тревожа се, защото виждам, че нещо я измъчва. Получи някакво писмо и с него започна всичко.

— Тя трябва да седи на спокойствие — съгласи се мъжът на Чери. — Да седи спокойно, да чете книги от библиотеката и може би от време на време да си приказва с някои приятели.

— Обмисля нещо. Някакъв план. Чуди се как да се захване с нещо, така си мисля.

Чери прекъсна разговора, взе подноса с кафе и отиде да го занесе на мис Марпъл.

— Познаваш ли някоя си мисис Хейстингс? Трябва да живее в някоя от новите къщи тук — попита я мис Марпъл. — И при нея работи някоя си мис Бартлет…

— Да не би да имате предвид къщата в края на селото, която беше пребоядисана и ремонтирана наскоро? Собствениците й отдавна не са се появявали. Не знам как се казват. Защо ви интересуват? Те са най-обикновени хора, струва ми се.

— Роднини ли са с тази мисис Хейстингс?

— Не. Струва ми се, че са само приятели.

— Чудя се защо… — мис Марпъл замълча.

— Какво се чудите?

— Нищо — отговори мис Марпъл. — Моля те, разчисти малкото писалище, дай ми писалката и няколко листа. Искам да напиша писмо.

— На кого? — попита Чери с естественото за хората като нея любопитство.

— На сестрата на един свещеник — отговори мис Марпъл. — Името му е пастор Прескът.

— Това е онзи, с когото сте се запознали в чужбина, нали? Показахте ми снимката му в албума си.

— Да, същият.

— Да не би да се чувствате зле? Щом искате да пишете на свещеник…

— Чувствам се съвсем добре — прекъсна я мис Марпъл — и искам да се заема с нещо колкото се може по-скоро. Не е изключено мис Прескът да е в състояние да ми помогне.

Скъпа мис Прескът — написа мис Марпъл. — Надявам се, че все още ме помните. С Вас и брат Ви се срещнахме на остров Сен Оноре в Карибско море. Надявам се, че пасторът е добре и че студеното време през зимата не се е отразило зле на астмата му.

Пиша Ви, за да Ви помоля, ако можете да ми дадете адреса на мисис Уолтърс — Естер Уолтърс, секретарката на мистър Рафиъл, която може би също помните оттогава. На времето тя ми го даде, но за жалост не помня къде съм го оставила. Искам да й пиша, защото трябва да й съобщя някои неща, свързани с цветарството, които тя искаше да научи, но аз не бях в състояние да й кажа тогава. Преди няколко дни чух от друг човек, че се е омъжила повторно, но той не беше много сигурен дали това е така наистина. Може би Вие знаете за нея повече от мен.

Надявам се че не Ви притеснявам много с молбата си. Желая много здраве на Вас и на брат Ви. Искрено Ваша, Джейн Марпъл.

Мис Марпъл се почувства по-добре, след като изпрати това писмо.

— Поне — каза тя — се заех да правя нещо. Не че се надявам на кой знае какво, но все пак писмото може и да помогне.

Отговорът на мис Прескът пристигна почти веднага. Тя беше оправна жена, писмото й беше приятно и в него бе написала нужния адрес.

Не съм чула нищо конкретно за Естер Уолтърс — пишеше тя, — но подобно на Вас, един познат ми каза, че е прочел обява за брака й. Доколкото ми е известно, сега името й е Алдерсън или Андерсън. Адресът й е: Уинслоу Лодж, близо до Олтън, Хантс. Брат ми Ви поздравява. Жалко, че живеем толкова далеч — ние сме в северна Англия, а Вие сте на юг от Лондон. Надявам се да се срещнем в недалечно бъдеще по някакъв повод. Искрено Ваша, Дж. Прескът.

— Уинслоу Лодж, Олтън — промърмори мис Марпъл, докато записваше адреса. — Не е толкова далеч оттук. Не, никак не е далеч. Бих могла… не знам кое ще е най-добре… Може би с такси от „Инч“… Малко е скъпичко, но пък ако има някакъв резултат, съвсем оправдано ще мога да поискам сумата да ми се възстанови. Дали да й пиша преди това или да оставя всичко на случайността? Струва ми се, че ще е по-добре да рискувам. Горката Естер. Едва ли ме помни с някакви добри чувства.

Мис Марпъл се замисли. Не беше изключено това, което бе направила тогава, да беше спасило Естер Уолтърс от смърт в недалечно бъдеще. Поне така смяташе мис Марпъл, но може би Естер Уолтърс не вярваше в това.

— Приятна жена — промърмори мис Марпъл тихо. — Много приятна жена. От онези, които като нищо могат да се омъжат за нехранимайко. Би се омъжила дори за убиец, ако има тази възможност. Все още ми се струва — продължи тя още по-тихо, — че спасих живота й. Всъщност, сигурна съм в това, но не мисля, че тя ще се съгласи с моето мнение. Може би ме мрази и поради това ще ми бъде още по-трудно да я накарам да ми каже, каквото знае. Все едно, мога да опитам. Това е по-добре, отколкото да седя тук и да чакам, чакам, чакам…

Възможно ли беше мистър Рафиъл да се е пошегувал с нея, когато е написал това писмо? Той не беше особено мил човек, би могъл да е много невнимателен с чувствата на хората.

— Както и да е — каза мис Марпъл, погледна часовника на стената и реши, че ще си легне рано, — когато човек мисли за нещо преди да заспи, нерядко в съня му хрумва нещо. И сега може да стане така.

— Добре ли спахте? — попита Чери рано на следващата сутрин и сложи подноса с чая до лакътя на мис Марпъл.

— Сънувах любопитен сън — отговори мис Марпъл.

— Кошмар?

— Не, не. Нищо такова. Разговарях с един човек, когото не познавах добре. Просто разговарях. Когато го погледнах след малко, видях, че това изобщо не е онзи човек, а някой друг. Много странно.

— В сънищата често стават такива объркани неща — каза Чери.

— Това ми припомни нещо… По скоро един човек, когото познавах. Би ли ми поръчала едно такси от „Инч“? Да дойде тук в единадесет и половина.

„Инч“ бе част от миналото на мис Марпъл. Някога мистър Инч беше собственик на едно такси, а след смъртта му го наследи неговият син, „младият Инч“, тогава на четиридесет и четири, който направи автосервиз и купи още две стари коли. След неговата смърт гаражът се сдоби с нов собственик. После се казваше „Пипе Карз“, „Таксита Джеймс“ и „Коли под наем Артър“, но старите жители на селото винаги говореха за „Инч“.

— Няма да ходите до Лондон, нали?

— Не, няма да ходя до Лондон. Вероятно ще обядвам в Хасълмиър.

— Сега пък какво ви е хрумнало? — попита Чери подозрително.

— Искам да се срещна с една личност, но да стане така, сякаш е напълно случайно — отговори мис Марпъл.

— Няма да е много лесно, но се надявам да се справя.

Таксито дойде точно в единадесет и половина. Мис Марпъл каза на Чери:

— Обади се моля те на този номер и попитай дали мисис Андерсън си е у дома. Ако тя сама вдигне телефона или ако те попитат коя си, кажи, че си секретарката на мистър Бродриб и че той иска да разговаря с нея. Ако я няма попитай кога ще се прибере вкъщи.

— И после какво?

— Попитай в кой ден от следващата седмица ще може да се срещне с мистър Бродриб в кантората му в Лондон. След като ти каже, запиши го някъде и затвори.

— Какви неща измисляте само! Защо е всичко това? Защо трябва точно аз да се обаждам?

— Паметта е странно нещо — отговори мис Марпъл. — Понякога човек си спомня гласове, които не е чувал от много години.

— Аха. И тази мисис… как й беше името… никога не е чувала моя глас, така ли?

— Именно. Точно затова искам ти да се обадиш.

Чери изпълни заръката. Научи, че мисис Андерсън е излязла по магазините, но ще си бъде вкъщи за обяд и през целия следобед.

— Е, това улеснява нещата — каза мис Марпъл. — Дойде ли таксито? Добре. Здравей Едуард — поздрави тя шофьора, чието име всъщност беше Джордж. — Ето къде искам да отида. Предполагам, че няма да отнеме повече от час и половина, нали?

След това потеглиха.