Агата Кристи
Възмездието (17)

ГЛАВА 17
Мис Марпъл прави посещение

Когато излязоха от залата и се запътиха към хотела, никой не говореше. Професор Уонстед крачеше до мис Марпъл и тъй като тя не можеше да върви много бързо, двамата изостанаха малко от останалите.

— Какво ще стане сега? — попита мис Марпъл.

— Какво имате предвид? Като правна процедура или с нас?

— Предполагам, че и двете т — каза мис Марпъл, — защото едното със сигурност ще повлияе на другото.

— Предполагам, че полицията ще трябва да събере още факти, произтичащи от показанията на тези двама млади хора.

— Да.

— Ще е необходимо да се проведе допълнително разследване. Нямаше как да не се отложи предварителното следствие. Едва ли би могло да се очаква, че ще се приеме версията за нещастен случай.

— Да, така е — съгласи се мис Марпъл. — Какво мислите за показанията им?

Професор Уонстед я погледна изпитателно изпод рунтавите си вежди.

— А вие, мис Марпъл? Имате ли някакво обяснение по въпроса? — тонът му беше многозначителен. — Разбира се, ние знаехме още преди това какви показания ще дадат те.

— Да.

— Питате ме какво мисля за самите тях, за чувствата, които ги вълнуват, така ли?

— Доста интересно — каза мис Марпъл. — Наистина доста интересно. Пуловер на червени и черни квадрати. Според мен това е много важен факт. Какво ще кажете? Не е ли изумително?

— Да, точно така.

Той отново я погледна изпод вежди.

— За какво ви кара да мислите този факт?

— Мисля — отговори мис Марпъл, — че той може да ни даде важна улика.

Стигнаха до хотела. Беше едва дванадесет и половина, така че мисис Сандборн предложи да се освежат преди обяда. Докато хората от групата пиеха шери с доматен сок и други напитки, тя направи няколко съобщения.

— Разговарях с инспектор Дъглас от полицията и доктор Стоук — каза тя. — Тъй като медицинската експертиза е направена изцяло, утре в единадесет часа в църквата ще се състои опелото. Ще се уговоря за това с мистър Кортни, местния викарий. Мисля, че ще е най-добре да продължим пътя си на следващия ден. Ще се наложи да променим малко програмата, тъй като изгубихме три дни, но мисля, че няма да е проблем да я съкратим. Доколкото разбрах, някои хора от нашата група биха предпочели да се върнат в Лондон с влака. Много добре разбирам чувствата, които ги карат да вземат това решение, и не бих се опитвала да ги разубеждавам. Тази смърт наистина е много тъжно събитие. Все още съм убедена, че тя е резултат единствено на нещастен случай. На това място и друг път са се случвали подобни неща, макар че сега нямаше никакви атмосферни и други условия, които да са предизвикали срутването. Мисля, че ще се наложи да се направи много сериозно разследване. Разбира се, не е изключено някой турист да е бутнал камъка съвсем невинно, без да си дава сметка, че това може да бъде много опасно за хората отдолу. Ако се установи, че е станало нещо такова и ако въпросният човек бъде открит, всичко ще приключи много бързо, но съм съгласна, че на подобно нещо не може да се разчита. Струва ми се невероятно покойната мис Елизабет Темпъл да е имала някакви врагове или някой, който да е искал да й навреди по някакъв начин. Предлагам повече да не обсъждаме случилото се. С разследването ще се заемат местните власти. Това е тяхно задължение. Смятам, че всички бихме искали да посетим църковната служба утре сутринта. Надявам се, че след това, когато продължим екскурзията си, ще намерим начин да се освободим от шока, който предизвика у всички нас смъртта на мис Елизабет Темпъл. Все още имаме да разгледаме някои много интересни къщи и живописни пейзажи.

Малко след това сервираха обяда и повече никой не заговори за инцидента. Тоест, не открито. След обяда, когато пиеха кафе във фоайето, хората се събраха на малки групи и разговаряха за продължението на обиколката си.

— Смятате ли да продължите с групата? — попита професор Уонстед мис Марпъл.

— Не — отговори тя замислено. — Мисля… Мисля, че след всичко, което се случи, трябва да остана тук още малко.

— В хотела или в къщата на сестрите?

— Къде ще остана до голяма степен зависи от това, дали сестрите ще подновят поканата си да живея при тях. Не бих искала сама да ги моля за това, защото първоначално ме поканиха само за двете нощи, които бяха предвидени като престой тук по програма. Лично аз смятам, че ще е по-добре да отседна в хотела.

— Не искате ли да се върнете в Сейнт Мери Мийд?

— Още не — отговори мис Марпъл. — Струва ми се, че тук мога да свърша някои неща. Всъщност вече свърших едното от тях. — Тя срещна въпросителния му поглед и добави: — Ако смятате да продължите с групата, ще ви кажа докъде съм стигнала и ще ви предложа да направите едно малко странично проучване, което може да се окаже полезно. По-късно ще ви съобщя другата причина, поради която искам да остана тук. Искам да разбера още някои неща, свързани с този район. Те могат да не ме доведат доникъде, така че не смятам да ви говоря сега за тях. Какво смятате да правите вие?

— Бих желал да се върна в Лондон, тъй като трябва да свърша някои работи. Освен, разбира се, ако смятате, че тук мога да ви бъда полезен с нещо.

— Не — отговори мис Марпъл. — Не мисля, че засега се налага да останете. Вероятно искате да проведете свои собствени проучвания.

— Тръгнах на тази екскурзия, за да се срещна с вас, мис Марпъл.

— И сега след като се срещнахте с мен и знаете толкова колкото мен самата или почти толкова, трябва да проведете свои собствени проучвания. Разбирам. Но след като тръгнете оттук… Струва ми се, че има едно-две неща, които… които може да се окажат полезни, да доведат до резултат.

— Разбирам. Нещо ви е дошло наум.

— Припомням си какво ми казахте.

— Може би сте доловили аромата на злото?

— Наистина — отговори мис Марпъл — в атмосферата наоколо витае нещо нередно, но ми е трудно да разбера точно какво го е породило.

— Но все пак усещате, че нещо не е наред, нали?

— О, да. Много отчетливо.

— Особено след смъртта на мис Темпъл, която разбира се не беше случайност независимо какво си мисли мисис Сандборн.

— Не — отговори мис Марпъл. — Не беше случайност. Струва ми се, че не ви казах, но веднъж, когато разговаряхме, мис Темпъл каза, че е тръгнала на поклонение.

— Интересно — каза професор Уонстед. — Да, много интересно. А не ви ли каза какво точно е това поклонение… къде, при кого?

— Не — отговори мис Марпъл. — Може би щеше да ми каже, ако беше живяла малко повече, ако не беше толкова слаба. За нещастие обаче смъртта настъпи прекалено рано.

— Значи не знаете нищо повече по въпроса.

— Не знам. Знам само, че някакъв злокобен план е сложил кран на поклонението й. Някой е искал да й попречи да отиде там, където е била тръгнала, да й попречи да се срещне с този, с когото е искала. Можем единствено да се надяваме, че Провидението ще хвърли повече светлина върху всичко това.

— Затова ли смятате да останете тук?

— Не само заради това — отговори мис Марпъл. — искам да науча някои неща за момичето, на име Нора Брод.

— Нора Брод… — повтори професорът озадачен.

— Другото момиче, което е изчезнало горе-долу по същото време, когато е изчезнала и Верити Хънт. Нали помните, че ми споменахте за нея? Момичето, което е имало много приятели и което, както разбрах, винаги е било готово да има приятели. Глупаво момиче, но очевидно привлекателно за мъжете. Струва ми се — добави мис Марпъл, — че ще е полезно да науча малко повече за него.

— Постъпете както желаете, мис Марпъл — каза професор Уонстед.

Църковната служба се състоя на следващата сутрин. Присъстваха всички хора от групата. Мис Марпъл се огледа. Бяха дошли и някои от местните хора. Мисис Глин и мис Клотилд също бяха там. Най-младата, Антея, я нямаше. „Има и няколко души от селото — помисли си мис Марпъл. — Едва ли са познавали мис Темпъл, но изпитват някакво нездраво любопитство към смъртта й, за която вече се говори, че е причинена от «мръсна игра».“ Присъстваше и един възрастен свещеник — с гети, прехвърлил седемдесетте, широкоплещест старец с благородна бяла коса. Беше малко нестабилен и му беше еднакво трудно както да ходи, така и да коленичи. Лицето му беше фино и мис Марпъл се зачуди кой ли е той. „Може би — мислеше тя — това е някой стар приятел на мис Темпъл, дошъл отдалеч, за да присъства на службата в нейна памет?“

Когато излязоха от църквата, мис Марпъл размени няколко думи с хората от групата. Вече знаеше какви са плановете на всеки. Семейство Бътлър щеше да се върне в Лондон.

— Казах на Хенри, че просто не мога да продължа — заяви мисис Бътлър. — Знаете ли, имам чувството, че всеки момент иззад някой ъгъл може да изскочи някой, който да стреля по нас или да хвърли камък… Някой, който ни има зъб…

— Скъпа, не позволявай на въображението Си да стига толкова далеч — прекъсна я мистър Бътлър!

— В днешно време човек въобще не може да е сигурен — каза мисис Бътлър. — С всичките тези отвличания и престъпления не се чувствам в безопасност където и да било…

Мис Лъмли и мис Бентъм смятаха да продължат с групата, тъй като не изпитваха безпокойство.

— Платихме много пари за екскурзията и не си струва да пропуснем каквото и да било заради този тъжен инцидент. Снощи се обадихме на съседа и той ще се погрижи за котката, така че няма за какво да се безпокоим.

За тях двете това щеше да си остане нещастен случай — може би бяха решили, че така им е по-удобно.

Мисис Райзли-Портър също щеше да продължи с групата. Полковник Уокър и жена му бяха решили, че нищо на света не би могло да им попречи да разгледат една особено добра колекция от редки цветя в градината, която трябваше да посетят вдругиден. Архитектът Джеймсън също се бе поддал на желанието си да разгледа някои интересни за него сгради. Мистър Каспар каза, че ще си замине с влака. Мис Кук и мис Бароу изглежда се колебаеха.

— Тук има много приятни места за разходка — каза мис Кук. — Мисля, че няма да е зле да останем още няколко дни в този хотел… Вие нали ще останете, мис Марпъл?

— Да, струва ми се — отговори мис Марпъл. — Мисля, че не мога да се меря с младите но издръжливост и ще е добре да си почина ден-два след всичко, което се случи.

След като малката група се разпръсна, мис Марпъл тихомълком се запъти към целта си. От чантата си тя извади един лист от бележник, на който беше записала два адреса. Първият, на някоя си мис Блакит, се намираше недалеч, на улицата, която се спускаше към долината. Къщата беше малка и спретната и имаше хубава градина. Отвори й дребна жена.

— Мисис Блакит?

— Да, мадам. Аз съм мисис Блакит.

— Бих искала да поговоря с вас. Току-що бях на църковната служба и малко ми се вие свят. Дали ще имате нещо против да поседна малко, за да си почина?

— О, Боже! Съжалявам за това. Но разбира се, влезте. Седнете ето тук. Ще ви донеса чаша вода… Или може би предпочитате чай?

— О, не, благодаря — отговори мис Марпъл. — Мисля, че една чаша вода ще ми помогне да се съвзема.

Мисис Блакит се върна с чаша вода, доволна от възможността да си поприказва за световъртежи, болести и други подобни.

— Знаете ли, имам един племенник, който получава такива неща. Не би трябвало на неговата възраст, едва е прехвърлил петдесетте, но понякога му призлява и ако не седне веднага, дори може да падне на пода. Ужасно е наистина. Ужасно! А лекарите изглежда не могат да направят нищо, за да му помогнат. Ето водата.

— А! — въздъхна мис Марпъл след като отпи. — Сега се чувствам много по-добре.

— Значи бяхте на службата? За горката жена, която според едни е била убита, а според други — пострадала случайно? За мен това си е нещастен случай, но полицията винаги гледа да изкара, че има престъпление.

— О, да, така е — съгласи се мис Марпъл. — В миналото съм чувала за много подобни неща. Например за едно момиче на име Нора. Нора Брод, ако не се лъжа.

— А, да. Нора. Тя беше дъщеря на братовчедка ми. Това се случи преди много време. Отиде някъде и повече не се върна. Тези момичета… Нищо не може да ги спре! Непрекъснато казвах на Нанси… Нанси Брод, това е братовчедка ми… непрекъснато й казвах: „Ти работиш по цял ден, а какво прави Нора? Знаеш, че само тича по момчета. Помни ми думата — казах й — един ден ще си има неприятности.“ И се оказах права.

— Искате да кажете…

— Да, както често се случва, тя забременя… Не мисля, че братовчедка ми Нанси знаеше каквото и да било, но аз съм на шестдесет и пет и знам някои неща, мога да позная, когато едно момиче е „така“… Мисля, че знам кой беше виновен, но не съм много сигурна… Той остана да живее в селото и наистина изглеждаше съсипан, когато Нора изчезна.

— Заминала е някъде, така ли?

— Някой я е качил на колата си… Непознат. Тогава са я видели за последен път. Вече забравих каква марка беше колата. Някакво странно име. „Аудит“ или нещо такова. Както и да е, виждали са я веднъж или два пъти в тази кола. И е заминала с нея. Хората говореха, че в тази кола се е возело и онова другото момиче, което убиха… Но не мисля, че това се е случило и с Нора. Ако Нора беше убита, досега щяха да са я намерили. Не мислите ли така?

— Струва ми се, че би трябвало, наистина — отговори мис Марпъл. — А вървеше ли й в училище?

— О, не. Никак. Беше много мързелива, а пък не беше и умна. Не. Още от дванадесетгодишна непрекъснато тичаше след момчетата. Мисля си, че най-накрая е избягала с някого, без да каже и дума. Но тя не обичаше да дава обяснения. И една картичка не е изпратила. Избягала е, струва ми се, с някой, който й е обещал кой знае какво. Знаете как става. Имаше едно друго момиче…, но тогава бях млада… То избяга с някакъв африканец. Казал й, че баща му е шейх. Може и друга странна дума да беше, но си мисля, че беше шейх. Както и да е… някъде в Африка… или Алжир? Май беше Алжир. Някъде там. И щяла да има чудесни неща… Бащата на момчето имал шест камили, цяла чарда коне, тя щяла да живее в прекрасна къща с килими по стените… Смешна работа… да си сложиш килими по стените! И замина. Върна се след три години. Беше преживяла ужасни неща… Ужасни! Живели в противна малка къща, направена от кал. Наистина. Ядяли само нещо като марули, но не било точно марули… О, наистина било ужасно. Най-накрая той й казал, че повече не я иска и че смята да се разведе. По тамошните порядки било достатъчно само да каже три пъти: „Развеждам се с теб“ и готово! Отишъл си и не знам как, но някаква организация я поела и й платила пътя до Англия. Това е. Това стана преди тридесет или четиридесет години. А Нора изчезна преди седем или осем. Струва ми се, че ще се върне някой ден след като е получила добър урок и е разбрала най-накрая, че тези обещания не струват и пукната пара.

— А имала ли е при кого да отиде тук… искам да кажа освен майка й, вашата братовчедка? Някой, който…

— Да. Много хора се държаха мило с нея. Например сестрите от Господарската къща… Тогава мисис Глин не беше тук, но мис Клотилд винаги се отнасяше добре към момичетата от училище… Да, тя подари на Нора много хубави неща. Веднъж й даде много хубава рокля и шал… Много хубава беше… Лятна… от коприна. Ах! Мис Клотилд беше много мила. Искаше да накара Нора да проявява повече интерес към образованието си. И други неща… Съветваше я да не продължава както е тръгнала, защото виждате ли… не бих искала да го казвам, защото все пак тя беше дъщеря на братовчедка ми, макар че не ми беше кръвна братовчедка, а само женена за братовчед ми… искам да кажа, ужасно много тичаше след момчетата. Всеки можеше да тръгне с нея. Наистина тъжно. Сигурна бях, че накрая ще свърши на улицата. Не би могла да има никакво друго бъдеще. Неприятно ми е, че трябва да кажа тези неща, но те са истина. Както и да е, може би пък така е по-добре, отколкото да я убият като мис Хънт, която живееше при сестрите… каква жестокост! Мислеха, че е избягала с някого и полицията започна да я търси… Разпитваха много хора и най-вече младежите, които са били с нея… Джефри Грант, Били Томсън и Хари — на Ландфорд. До един бяха безработни, а имаше много работа, стига само да искаха да работят… Когато бях млада, нещата не бяха така… Момичетата се държаха както трябва, а момчетата знаеха, че ако искат да стигнат донякъде, трябва да работят.

Мис Марпъл продължи разговора още малко, каза, че вече се чувства отпочинала, благодари и си тръгна.

След това отиде при една млада жена, която в момента садеше марули.

— Нора Брод? О! Тя не е идвала в селото от години! Мисля си, че е избягала с някого. Много си падаше по момчетата. Винаги съм смятала, че няма да свърши добре. А защо се интересувате от нея?

— Получих писмо от едни приятели в чужбина — излъга мис Марпъл. — Много приятно семейство. Искали да вземат на работа някоя си Нора Брод. Струва ми се, че е имала някакви неприятности. Омъжила се за някой, който не бил стока и избягал с друга жена, струва ми се… Тя искала да си намери работа като гувернантка. Приятелите ми не знаели нищо за нея, но ми казаха, че е от това село, така че си помислих да поразпитам малко местните хора за нея. Били сте съученички, нали?

— Да, бяхме в един клас. Не одобрявах поведението на Нора. Беше луда по момчетата, наистина. По онова време аз си имах приятел, с когото ходех сериозно… Казах й, че няма да свърши добре, ако тръгва с всеки, който я повози на колата си или я заведе в кръчмата, където може би е трябвало да лъже, че е по-голяма, отколкото в действителност…, макар че изглеждаше зряла за възрастта си…

— Руса или тъмнокоса беше тя?

— О, косата й беше черна. Хубава коса имаше. Носеше я свободно, много й отиваше.

— Полицията обезпокои ли се, когато тя изчезна?

— Да. Виждате ли, Нора не се обади на никого. Една вечер просто излезе и повече не се върна. Видели я да се качва в някаква кола. След това никой не е виждал нито колата, нито нея самата. По онова време наоколо бяха станали доста убийства… Не точно в селото, но наоколо. Полицаите разпитаха много младежи. Тогава си мислехме, че Нора също е била убита. Но аз не вярвах. Мислех си, че е някъде в Лондон и печели добри пари или от стриптийз, или от нещо такова. Тя би го направила.

— Не мисля — каза мис Марпъл, — ако става дума за същата жена, че е подходяща за приятелите ми.

— Наистина. Ако иска да е подходяща за такава работа, преди това трябва доста да се промени.