Агата Кристи
Възмездието (15)

ГЛАВА 15
Верити

— Верити — каза мис Марпъл.

Елизабет Маргарет Темпъл беше умряла предишната вечер. Смъртта й бе спокойна. Мис Марпъл отново седеше сред овехтялата мебелировка на гостната на старата господарска къща и беше сменила розовата бебешка дрешка, която плетеше с червен шал. Този символ на траур съответстваше на ранновикторианските й разбирания за тактичност пред лицето на трагедията.

На следващия ден трябваше да се състои предварителното следствие. Викарият беше уведомен и се бе съгласил да проведе кратка църковна служба веднага щом стане възможно. Погребалните агенти с подходящо за целта облекло и тъжни лица поеха нещата в свои ръце, координирайки действията си с полицията. Предварителното следствие трябваше да започне в единадесет часа на следващата сутрин. Хората от автобуса се бяха съгласили да вземат участие, а някои от тях решиха да останат и за църковната служба.

Мисис Глин отново дойде в хотела и предложи на мис Марпъл да остане в дома им, докато групата им не замине окончателно.

— Така ще се отървете от репортерите — каза тя. Мис Марпъл благодари топло на трите сестри и се съгласи.

Екскурзията щеше да продължи след църковната служба с престой в Бедстоун на около тридесет и пет мили, където имаше хубав хотел, в който трябваше да спрат по програма. След това щеше да следва първоначалният маршрут.

Както мис Марпъл бе предположила, някои хора нямаше да продължат с групата, а щяха да се приберат у дома или да заминат за други места. Би могло да се каже по нещо в полза и на двете възможни решения — да изоставиш това пътуване, което несъмнено щеше да е изпълнено с болезнени спомени, или да продължиш предварително платената екскурзия, прекъсната временно заради една неприятна злополука, каквато може да се случи винаги. „Много — мислеше мис Марпъл — ще зависи от изхода на предварителното следствие.“

След като размени с домакините си обичайните за подобни случаи забележки, мис Марпъл седна с плетката си в ръце и се замисли за следващите си ходове. И така, докато ръцете й бяха заети, тя произнесе думата „Верити“. Пусна я така, както човек пуска камък в езеро, за да види какъв ще е резултатът. Дали щеше да означава нещо за домакините й? Може би да, може би не. Вечерта, когато се присъединеше към хората от групата за предварително уговорената вечеря в хотела, щеше да изпробва ефекта й и сред тях. „В края на краищата — мислеше мис Марпъл — това беше една от последните думи, произнесени от Елизабет Темпъл. И така (ръцете й продължаваха да плетат, защото тя нямаше нужда да гледа бримките, можеше спокойно да чете книга или да води разговор, докато пръстите й, леко изкривени от ревматизма, продължаваха да извършват добре познатите движения)… И така, Верити.“

Като камъкът в езерото. Може би щеше да предизвика вълнички, плисък, нещо друго? Или нищо? Би трябвало да има все някаква реакция. Не, не се бе заблудила. Макар че на лицето й не се появи нищо, острият поглед зад очилата следеше реакциите на трите жени едновременно — беше се научила да го прави много отдавна, когато в църквата или на някоя друга обществена проява в Сейнт Мери Мийд искаше да научи някоя интересна новина или клюка.

Мис Глин остави книгата, която четеше, и изгледа мис Марпъл с изненада. Беше изненадана, че чува думата от устата на мис Марпъл, а не че я чува изобщо.

Реакцията на Клотилд беше различна. Тя изправи рязко глава, наведе се малко напред и след това погледна не към мис Марпъл, а към прозореца. Стисна юмруци и остана напълно неподвижна. Мис Марпъл, макар и свела глава, давайки си вид, че вече не гледа, успя да забележи сълзите в очите й. Клотилд продължи да стои, без да помръдне, а сълзите се търкаляха по бузите й. Не направи опит да извади кърпичката си, не каза нищо. Мис Марпъл бе впечатлена от мъката, която изпитваше тази жена.

Реакцията на Антея също беше друга. Беше бърза, възбудена, почти радостна.

— Верити? Верити ли казахте? Познавахте ли я? Не знаех това! Верити Хънт ли имате предвид?

Лавиния Глин попита:

— Имате предвид името Верити, нали?

— Не познавам човек с такова име — каза мис Марпъл. — Но наистина имах предвид името Верити. Малко необичайно е, нали? Верити… — повтори тя замислено.

Тя изпусна кълбото червена прежда и се огледа малко смутено и със съжаление, като човек, който е допуснал сериозна грешка, но не е сигурен точно каква.

— С-съжалявам. Може би казах нещо, което не трябваше? Това е защото…

— Разбира се, че не — прекъсна я мисис Глин. — Просто за нас това име е свързано с някои неща.

— Дойде ми наум — каза мис Марпъл — единствено, защото мис Темпъл го спомена преди да умре. Ходих да я видя вчера следобед. Заведе ме професор Уонстед. Той смяташе, че може би ще успея да… не знам дали това е точната дума… да я стимулирам по някакъв начин. Тя бе изпаднала в кома и лекарите смятаха, че… не че бяхме близки приятелки с нея, но си приказвахме и често седяхме една до друга по време на екскурзията. Помислиха си, че може да има някаква полза, ако я посетя в болницата. Боя се, че нямаше; Никаква. Останах малко при нея и накрая тя каза няколко думи, но не можах да разбера нищо. Най-после, когато вече трябваше да си тръгвам, тя отвори очи и ме погледна… Не знам дали не ме взе за някой друг… Каза „Верити“. Това се е врязало в паметта ми… Особено след като мис Темпъл умря същата вечер… Може би е имала предвид нещо… Но, разбира се, може да е имала предвид и „истина“. Нали това означава „Верити“?

Тя погледна Клотилд, после Лавиния и най-накрая Антея.

— Това е името на едно момиче, което познавахме — каза Лавиния Глин. — Затова реагирахме така.

— И заради ужасния начин, по който умря — допълни Антея.

— Няма нужда да навлизаме в тези подробности, Антея! — прекъсна я Клотилд с дълбокия си глас.

— Но в края на краищата всички знаят за нея — възпротиви се Антея и погледна мис Марпъл. — Помислих си, че я познавате, защото познавате и мистър Рафиъл. Той ни писа за вас, значи не може да не сте се познавали. Реших… че може да е споменавал всичко това пред вас…

— Съжалявам — отговори мис Марпъл, — но не мога да разбера за какво става дума.

— Намериха трупа й в някаква канавка.

„Ако Антея се разприказва — помисли си мис Марпъл, — нищо не може да я спре.“ Но забеляза, че неконтролираните й приказки още повече увеличават напрежението на Клотилд. Сега тя бе извадила кърпата си — незабелязано, тихо. Избърса сълзите си и седна вдървено с изправен гръб. Очите й бяха дълбоки и тъжни.

— Верити — каза тя — беше едно момиче, което много обичахме. Живя при нас известно време. Бях много привързана към нея…

— И тя към теб — каза Лавиния.

— Родителите й бяха мои приятели — продължи Клотилд. Умряха при самолетна катастрофа.

— Учеше във „Фалоуфийлд“ — обясни Лавиния. — Предполагам, че заради това мис Темпъл си е спомнила за нея.

— О, да. Разбирам — каза мис Марпъл. — Училището, в което мис Темпъл е била директорка, нали? Естествено, чувала съм за „Фалоуфийлд“. Много добро училище, нали?

— Да — отговори Клотилд. — Верити учеше там. След като родителите й умряха, тя дойде при нас, докато реши какво смята да прави в бъдеще. Беше на осемнадесет или деветнадесет. Много мило, обичливо момиче. Искаше да изкара курсове за медицинска сестра, но беше много умна и мис Темпъл настояваше да продължи да учи в някой университет. И тя реши да учи… Тогава се случи онова ужасно нещо…

Тя извърна лице встрани.

— Аз… Имате ли нещо против да не говорим повече за това сега?

— Разбира се, че нямам — отговори мис Марпъл. — Съжалявам, че ви припомних тази трагедия. Не знаех… не бях чувала… Помислих си… искам да кажа… Говореше все по-несвързано.

Тази вечер чу още някои неща. Мис Глин дойде при нея в стаята й, когато се преобличаше, за да отиде при другиае в хотела.

— Реших, че трябва да дойда и да ви обясня… — каза тя. — Да ви обясня за Верити Хънт. Разбира се, вие нямаше как да знаете, че сестра ми Клотилд много я обичаше и че понесе смъртта й много тежко. Никога не споменаваме това име пред нея, но… мисля, че ще е по-лесно, ако ви разкажа за какво става дума… Ще ни разберете. Без да знаем, Верити се бе сприятелила с неподходящ… повече от неподходящ, както се оказа впоследствие, с опасен младеж, който вече бе извършвал престъпления. Веднъж, когато минаваше оттук, се отби на гости при нас. Познавахме баща му добре. — Тя замълча за миг. — По-добре е да ви кажа цялата истина, ако не я знаете… Струва ми се, че не я знаете. Това беше синът на мистър Рафиъл, Майкъл.

— О, Боже! — възкликна мис Марпъл. — Не, не… не мога да си спомня името му, но зная, че имаше син… и че не е имал много удовлетворително поведение.

— Това е меко казано. Винаги е създавал неприятности. Съден е веднъж или два пъти за различни престъпления. Веднъж за изнасилване на малолетна… Разбира се, според мен съдиите са много снизходителни към такива прояви. Предполагам, че не са желали да навредят на кариерата на един млад човек… И така, дадоха му условна присъда… не знам дали така се казваше, но беше нещо такова. Ако такъв младеж влезе в затвора още първия път, може би след това ще си помисли, преди отново да направи подобно нещо. Освен това беше и крадец. Фалшифицираше чекове… Определено си беше престъпник. С майка му бяхме приятелки. Може би тя имаше щастие, че умря твърде рано, за да не може да види как се развива синът й. Мистър Рафиъл направи всичко възможно, струва ми се. Опитваше се да му намери подходяща работа, плащаше глобите му, такива неща… Но колкото и да се мъчеше да покаже, че не обръща внимание, всичко това беше голям удар за него. Както би потвърдил всеки от нашето село, преди време ни заля вълна от убийства и насилие. Не само в селото. Понякога на двадесет, дори на петдесет мили оттук. Едно или две станаха съвсем далеч — на стотина мили, но полицията подозира, че са свързани с тукашните. Както и да е. Един ден Верити излезе, за да се види с някаква приятелка, и повече не се върна. Обадихме се в полицията. Започнаха да я издирват навсякъде наоколо, но не можаха да открият и следа от нея. Пуснахме обяви във вестника, полицията съобщи навсякъде, че я издирва, но най-накрая решиха, че е избягала с някой свой приятел. След това се разчу, че е била видяна с Майкъл Рафиъл. По онова време вече полицията го подозираше за някои престъпления, извършени в околността, но не разполагаше с никакви конкретни доказателства. Говореше се, че момиче, облечено като Верити, е било забелязано с младеж с външността на Майкъл в кола, която по описание приличала на неговата. Но нямаше никакви доказателства, докато не откриха трупа й шест месеца по-късно на тридесет мили оттук, в горист район, захвърлен в някаква канавка и покрит с камъни и пръст. Клотилд трябваше да отиде, за да го разпознае… наистина беше Верити. Удушена, с обезобразено лице. Клотилд не можа да преодолее удара напълно. Разпознала я по някои белези… по една бенка, по дрехите и съдържанието на чантата й. Мис Темпъл много обичаше Верити. Сигурно, затова си е спомнила за нея преди да умре.

— Съжалявам — каза мис Марпъл. — Много, много съжалявам. Моля ви, извинете ме пред сестра си. Нямах представа за тези неща. Наистина.