Агата Кристи
Възмездието (10)

I

В осем и половина на следващата сутрин на вратата рязко се почука и след като мис Марпъл извика: „Влезте“, в стаята й се появи възрастна жена с поднос, на който имаше чайник, каничка мляко и чиния с хляб и масло.

— Чаят ви, мадам — каза жената весело. — Днес е хубав ден. Виждам, че пердетата ви вече са дръпнати. Добре ли спахте?

— Много добре — отговори мис Марпъл и остави настрана книгата, която четеше.

— Наистина е чудесен ден. Ще прекарат добре по скалите. Добре е, че не сте с тях. Доста е уморително.

— Радвам се, че останах при вас — отговори мис Марпъл. — Много мило от страна на мисис Глин и сестрите й, че ме поканиха.

— За тях също е удоволствие. Радват се, когато имат компания, за да ги разведри. Тъжно място е тази къща напоследък, наистина.

Тя дръпна пердетата на прозорците съвсем докрай, изтегли назад един стол и сложи кана с топла вода в легена за миене.

— На горния етаж има баня — каза прислужницата, — но смятаме, че е по-добре, когато човек е на възраст, да му носим топла вода тук, за да не се изкачва по стълбите.

— Много мило от ваша страна, благодаря — отговори мис Марпъл. — Отдавна ли сте в тази къща?

— Бях съвсем млада, когато постъпих тук като камериерка. Имаха трима души, аз, готвачката и помощничката в кухнята… по едно време бяха две. Това беше, когато старият полковник бе още жив. Освен това той имаше коне и конегледач. Такива бяха времената. Тъжни неща станаха… Полковникът загуби жена си съвсем млада. Синът му го убиха през войната, а единствената му дъщеря отиде да живее на другия край на света. Омъжи се за новозеландец. Умря при раждане… бебето също. Полковникът стана много мрачен човек след това. Остана съвсем сам… престана да се грижи за къщата, изобщо не я поддържаше както трябва. Когато умря, я остави на племенницата си мис Клотилд и двете й сестри… Тя и мис Антея дойдоха да живеят тук, а по-късно дойде и мис Лавиния… След като почина мъжът й. — Жената въздъхна и поклати тъжно глава. — Те също не се грижеха за къщата… не можеха да си го позволят… изоставиха и градината…

— Всичко това е много тъжно, наистина — каза мис Марпъл.

— А са много приятни жени… мис Антея е малко разпиляна, но мис Клотилд е учила в университет и е много умна… знае три езика… Мисис Глин също е много приятна жена. Първо си мислех, че когато дойде да живее при сестрите си, нещата ще се пооправят, но човек никога не знае какво го чака в бъдещето, нали? Понякога си мисля, че над тази къща тегне някакво проклятие.

Мис Марпъл я погледна въпросително.

— Най-напред едно… после друго… Ужасната самолетна катастрофа… Беше в Испания… Всички умряха… Много лошо нещо са самолетите, никога няма да се кача на такава машина. Приятелите на мис Клотилд умряха и двамата… бяха семейство… За щастие, дъщерята все още ходеше на училище и оцеля, а мис Клотилд я взе тук и правеше всичко за нея. Водеше я в чужбина, в Италия и Франция, гледаше я като своя дъщеря. Беше толкова щастливо момиче! И много мило по природа. И през ум не ми е минавало, че може да се случи нещо толкова ужасно.

— Ужасно? Какво беше то? Тук ли се случи?

— Не, не тук, слава Богу! Макар че може да се каже, че се случи тук. Тя срещна онзи младеж тук. Беше някъде наоколо… Сестрите познаваха баща му… Много богат човек… Та младежът дойде тук на гости и това беше началото…

— Влюбили са се?

— Да. Тя си изгуби ума по него още в самото начало. Той беше хубаво момче и приказваше много приятно… Беше забавен. Никога не бих си помислила… нито за миг… — тя замълча.

— Влюбили са се и нещо не е било както трябва, така ли? И момичето се е самоубило?

— Да се самоубие? — възрастната жена се вгледа в мис Марпъл уплашено. — Това пък кой ви го каза? Беше си чисто убийство! Удушена, а главата й беше размазана на каша! Трябваше мис Клотилд да отиде да я разпознае… Оттогава тя самата се промени много… Намериха трупа на тридесет мили оттук… В някаква канавка, покрит с камъни и храсталаци в една изоставена каменна кариера. И смятаха, че това не му е първото убийство. Имало и други момичета. Нея я нямаше шест месеца и полицията я търсеше… О! Той беше по-лош от самия дявол! Изглежда още от рождение си е бил такъв, така си мисля. В наше време казват, че имало хора, които не знаят какво правят… Главите им не били в ред и не можело да ги държат отговорни за постъпките им. Не вярвам и дума от това! Убийците са си убийци! А в наши дни дори не ги бесят! Знам, че в някои семейства има лудост… Дъруентс и Брасингтън, например… През поколение при тях се появяваше някой, който умираше в лудницата… Или старата мисис Полет… Ходеше из ливадите с диамантена диадема и разправяше, че била Мария Антоанета, докато не я затвориха и нея. Но всъщност й нямаше нищо… Само си беше глупава. А това момче… Наистина! Беше по-лош от самия дявол!

— Какво му направиха?

— По онова време вече не бесеха… Или беше твърде млад? Не помня вече. Осъдиха го… Изпратиха го в Бостъл или Бродсанд… не помня, но започваше с „Б“.

— Как се казваше момчето?

— Майкъл. Не му помня другото име. Това се случи преди десет години, човек забравя. Приличаше на италианско име… като картина… като художник… Рафаел… така мисля.

— Майкъл Рафиъл?

— Точно така! По едно време се говореше, че богатството на баща му го измъкнало от затвора… Успял да избяга… Но мисля, че това бяха само приказки…

Значи не е било самоубийство. Било е убийство. Елизабет Темпъл бе нарекла причината за смъртта на момичето: „любов“. До известна степен тя беше права. Едно младо момиче се бе влюбило в убиец и заради любовта си към него, без да подозира се бе изложило на ужасна смърт.

Мис Марпъл потрепери. Докато вървеше по улицата вчера бе забелязала едно вестникарско заглавие: „УБИЙСТВО В ЕПСЪМ ДАУН. ОТКРИТ ВТОРИ ТРУП НА МОМИЧЕ. МЛАДЕЖ ПОМОЛЕН ДА ОКАЖЕ СЪДЕЙСТВИЕ НА ПОЛИЦИЯТА“.

Значи старата история се повтаряше отново. Тя си припомни с мъка едно почти забравено стихотворение:

Бяла като роза младост, чувствена и страстна поток планински, пеещ в долина прекрасна, вълшебен принц от приказка нещастна. О, по-крехка, деликатна няма на земята от Бяла като роза младост!

А кой трябваше да брани Младостта от Болката и Смъртта? Младостта, която никога не е можела, никога не е била способна да се защити. Дали защото младежите знаеха твърде малко за живота? Или знаеха прекалено много? И затова си мислеха, че знаят всичко?

II

Изглежда тази сутрин мис Марпъл слезе долу доста по-рано, отколкото я очакваха, защото не видя никоя от домакините си. Тя излезе през входната врата и тръгна да се разхожда из градината. Не че точно тази градина й беше харесала особено. Просто изпитваше някакво неясно чувство, че в нея има нещо, на което би трябвало да обърне внимание, нещо, което трябваше да й подскаже или вече й беше подсказало, но тя не бе… Честно казано, тя не бе проявила достатъчно ум, за да разбере какво точно трябваше да разбере. Нещо, което би трябвало да й направи впечатление, нещо съществено.

В момента не изпитваше особено желание да види някоя от трите сестри. Искаше да премисли някои неща. Това, което беше научила от разговора с Джанет така рано тази сутрин.

Забеляза една отворена странична врата в оградата и излезе на улицата, премина покрай няколко магазинчета и се насочи към камбанарията, която сочеше мястото на църквата и църковния двор. Бутна портичката и се заразхожда между гробовете. Някои от тях бяха много стари, а други по-скорошни. Те бяха подредени покрай по-далечната стена, а два — извън нея, в нещо като новоизграден парцел. Сред по-старите надгробни камъни нямаше нищо забележително. Някои от имената се повтаряха — както често се случва в селата. Бяха погребани доста хора с фамилията Принс. Джаспър Принс — с дълбока мъка. Марджъри Принс, Едгар и Уолгьр Принс, Мелани Принс — четиригодишна. Цяла семейна история. Хайръм Брод, Елън Джейн Брод, Илайза Брод — на деветдесет и една.

Тъкмо се обърна, за да се отдалечи от надгробния камък на Илайза Брод, когато забеляза един възрастен човек да крачи бавно между гробовете и да ги почиства. Той вдигна ръка за поздрав и каза:

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна мис Марпъл. — Хубав ден, нали?

— По-късно ще завали — каза старецът. Говореше с абсолютна убеденост.

— Изглежда доста хора в това село са се казвали Принс и Брод — отбеляза тя.

— Да, така е. Фамилията Принс винаги я е имало. Доста земя наоколо беше тяхна. Брод също са от много време тук.

— Видях детски гроб… Много тъжно е, като видиш, че е умряло дете.

— Аха. Малката Мелани. Викахме й Мели. Тъжно наистина. Блъсна я кола. Изтичала на улицата, за да си купи бонбони от магазина. Напоследък често се случват такива неща… Шофьорите карат като полудели!

— Тъжно е като си помислиш колко много хора умират — продължи мис Марпъл. — И човек не обръща кой знае какво внимание, докато не види надписите в гробището. Болести, старост, сгазени деца, дори и по-ужасни неща. Убити млади момичета… Престъпления…

— Да, и това се случва често. Глупави са… повечето от тях, според мен. Майките им нямат време да се грижат за тях… нали трябва да ходят на работа…

Мис Марпъл беше съгласна с тази забележка, но не искаше да губи повече време в разговори за тенденциите на новото време.

— В „Старата господарска къща“ ли сте? — попита я старецът. — Видях, че дойдохте с автобуса. Сигурно ви се е видяло трудничко. Някои от екскурзиантите понякога не могат да издържат на натоварването.

— Наистина, стори ми се малко уморително — призна мис Марпъл. — Един мой приятел, мистър Рафиъл, писа на своите познати тук и те ме поканиха да остана при тях две нощи. — Името мистър Рафиъл явно не говореше нищо на стария градинар. — Мисис Глин и двете й сестри бяха много мили с мен — продължи мис Марпъл. — Предполагам, че живеят тук от много време?

— Не чак толкова много. Има към двадесет години вече. Къщата беше на стария полковник Брадбъри-Скот. Когато той умря, наближаваше седемдесетте.

— Имаше ли деца?

— Имаше син. Убиха го през войната. Затова остави къщата на племенничкнте си. Нямаше на кого другиго.

Старецът продължи работата си между гробовете.

Мис Марпъл влезе в църквата. Явно беше реставрирана през викторианско време и на прозорците грееше ярко цветно стъкло. От старо време бяха останали само някои медни орнаменти и табелки с надписи по стените.

Мис Марпъл седна на един неудобен църковен стол и се замисли.

Беше ли сега на прав път? Връзките между нещата започваха да личат, но далеч не бяха ясни. Било е убито момиче (всъщност няколко момичета), няколко заподозрени млади мъже (или „младежи“, както ги наричаха напоследък) са били извикани в полицията, за да „помогнат на следствието“. Съвсем нормално, но всичко това беше стара история, отпреди десет-дванадесет години. Сега нямаше какво повече да се научи, нямаше нерешени проблеми. Трагедията беше приключила.

И все пак какво би могла да направи? Какво е искал от нея мистър Рафиъл?

Елизабет Темпъл… Трябваше да накара Елизабет Темпъл да й каже повече. Тя беше споменала за някакво момиче, сгодено за Майкъл Рафиъл, но нима това беше наистина така? Трите сестри, като че ли не знаеха за това.

Мис Марпъл се замисли над една добре позната възможност — нещо, което се случваше доста често и в нейното село. То винаги започваше с „едно момче среща едно момиче“ и продължаваше по познатия начин…

„— И след това момичето открива, че е бременно — каза си мис Марпъл — и казва на момчето, че иска да се омъжи за него. Само че момчето не иска да се жени… И през ум не му е минавало подобно нещо. Само че в този случай има допълнителни усложнения. Може би баща му не е искал и да чуе подобно нещо. Нейните роднини вероятно са настоявали той «да постъпи почтено»… А по това време момичето вече му е омръзнало… може би вече си е намерил и друга… И се спира на един бърз, жесток изход от положението — удушава я, размазва главата й, за да не могат да я идентифицират… Той е способен на подобно жестоко и кърваво убийство… Но всичко това вече е приключило и забравено.“

Тя се огледа наоколо. Църквата й вдъхваше спокойствие. Трудно беше да повярва в реалността на злото. Мистър Рафиъл считаше, че тя има дарба да се справя със злото. Тя стана, излезе от църквата и отново огледа църковния двор. Тук, сред надгробните камъни, също не долови сянката на злото.

А нима беше доловила тази сянка вчера в къщата на трите сестри? Това дълбоко отчаяние, мрачната тъга… Антея Брадбъри-Скот, която непрекъснато гледаше уплашено назад през едното от рамената си, сякаш се страхуваше от някой, който стоеше… винаги… зад нея.

Тези три сестри знаеха нещо, но какво беше то?

Замисли се за Елизабет Темпъл. Представи си как заедно с останалите в този момент върви по пътеките, как се изкачва нагоре по стръмните скали и гледа към морето.

Утре, когато се присъединеше към групата, щеше да накара Елизабет Темпъл да й разкаже още подробности.

Мис Марпъл се върна в къщата на сестрите доста бавно, защото вече беше уморена. Нямаше чувството, че тази сутрин е била полезна за нея. Досега старата къща не я беше насочила към нищо по-определено… Да, бе чула разказа на Джанет за някогашната трагедия, но пък домашните прислужници винаги помнят подобни неща, също както и щастливите събития в дома — бляскавите сватби, великолепните празненства, успешните операции или злополуката, от която някой се е спасил като по чудо.

Когато приближи портичката, видя, че край нея стоят две жени. След като я забеляза, едната се отдели и тръгна да я посрещне. Беше мисис Глин.

— А, ето ви — каза тя. — Чудехме се къде сте. Реших, че може би сте някъде на разходка и се надявах да не се преуморите. Ако знаех, че ще излезете, бих дошла с вас, за да ви покажа по-интересните неща… Не че има кой знае какво.

— О, аз просто се поразходих — каза мис Марпъл. — Разгледах църквата и църковния двор. Църквите винаги са ми интересни… Понякога има много интересни епитафи. И други подобни неща. Имам цяла колекция. Струва ми се, че църквата е реставрирана във викториански стил.

— Да. Сложиха много грозни столове, струва ми се. Наистина са от хубаво дърво, здрави са, но са грозни.

— Надявам се не са махнали нещо интересно?

— Не, не мисля. Тази църква не е много стара.

— Наистина нямаше някакви старини — съгласи се мис Марпъл.

— Интересувате ли се от църковна архитектура?

— Не, не мога да кажа, че се интересувам, но в моето село, Сейнт Мери Мийд, животът до голяма степен се върти около църквата. Винаги е било така… Поне когато бях млада. Сега нещата са доста по-различни. Тук ли сте отраснала?

— О, не. Но живеехме не много далеч от тук… на около тридесет миля. В Литъл Хърдсли. Баща ми беше пенсиониран военен, майор от артилерията. От време на време идвахме тук, за да видим чичо ми и дядо ми преди това. В последните години почти не съм идвала. След смъртта на чичо ни двете ми сестри дойдоха да живеят тук, но по това време аз все още бях в чужбина с мъжа си. Той почина преди пет години.

— О, разбирам.

— Те много искаха да дойда да живея при тях и това ми се стори най-добрата възможност. Преди това прекарахме няколко години в Индия. Мъжът ми все още беше на служба там, когато умря. Сега ми е много трудно да определя къде… как да се изразя… къде са корените ми.

— Да, наистина. Разбирам ви добре. Но предполагам, че сте се чувствала свързана с това място, защото семейството ви е живяло тук дълго време?

— Да. Така е. Разбира се, аз винаги съм се разбирала със сестрите си и често им гостувах. Но животът винаги е по-различен от това, което си мислиш, че ще бъде. Купих малка къща край Лондон, близо до Хамптън Корт, където прекарвам доста време и понякога работя за някои благотворителни организации в Лондон.

— Значи времето ви е запълнено. Това е добре.

— Напоследък си мисля, че може би ще е по-разумно да прекарвам повече време тук. Малко се тревожа за сестрите си.

— За здравето им? — предположи мис Марпъл. — Съвсем нормално е да се безпокои човек, особено, ако няма достатъчно компетентен лекар, който да се грижи за близките му, ако те се разболеят или претърпят някаква злополука. Ревматизмът и артритът вече са толкова чести заболявания… А и човек винаги може да се подхлъзне в банята или да падне по стълбите…

— Клотилд винаги е била силна — каза мисис Глин. — Корава жена, бих казала. Но понякога се безпокоя за Антея. Тя е объркана… Много объркана понякога. Има моменти, когато ми се струва, че не знае къде се намира…

— Много тъжно е, когато човек се тревожи. А има толкова много неща, за които да се тревожим…

— Не, не мисля, че с Антея положението е чак толкова, лошо.

— Може би се безпокои заради данъците, заради финансови проблеми… — предположи мис Марпъл.

— Не, не. Не чак толкова, но… Градината я безпокои толкова много… Помни я такава, каквато е била, и много иска да я върне в предишния й вид. Клотилд трябваше да й каже, че в наши дни не можем да си позволим такова нещо, но тя продължава да говори за зимната градина и за прасковите в нея… Такива неща.

— И за хелиотропа? — каза мис Марпъл, спомняйки си една забележка.

— Нима си спомняте това? Да, да. Човек помни такива неща. Такъв хубав аромат има хелиотропът. И това странно име. Не е лесно да го забравиш. И лозите. Малките вкусни зрънца. Е, не бива да тъгуваме по миналото прекалено.

— Предполагам и живия плет — каза мис Марпъл.

— Да. Антея би искала отново да го имаме… Но не е възможно. Можем да си позволим единствено да викаме някой от местните хора да коси тревата веднъж на две седмици. Всяка година идват различни… А Антея иска отново да засадим райграс, да направим цветни лехи… Покрай оградата. Точно пред зимната градина е имало голяма смокиня… Тя помни всичко това и непрекъснато говори…

— Сигурно е много трудно за вас.

— Да, наистина. Виждате ли, аргументите не помагат особено. Клотилд е много пряма за тези неща. Отказва веднага и настоява повече да не чува и дума.

— Трудно е — каза мис Марпъл — да знаеш как да приемеш нещата. Дали с твърдост… това е доста неприятно… дори с малко раздразнение, или със съчувствие? Да изслушваш и да даваш надежди, когато знаеш, че са безпочвени. Да, трудно е.

— За мен не е чак толкова трудно, защото от време на време заминавам и след това отново се връщам. Мога да давам надежди, че нещата скоро ще се оправят и ще можем да предприемем нещо. Но онзи ден се прибрах у дома и заварих Антея да се опитва да ангажира най-скъпата фирма, за да възстанови градината и отново да построи зимната градина… Това е пълен абсурд, защото дори и да посадим лози, без нужните грижи те няма да издържат повече от три или четири години. Клотилд не знаеше нищо за това и наистина се ядоса, когато видя калкулацията на цените за тази услуга. Държа се много грубо.

— Толкова много трудности има! — каза мис Марпъл. Тя често използваше тази полезна фраза. — Предполагам, че утре ще трябва да стана много рано. Попитах в хотела и ми казаха, че групата се събира в девет часа. Ще се тръгва рано, доколкото разбрах.

— О! Надявам се това да не ви се стори изтощително.

— Не, не мисля. Разбрах, че ще ходим на някакво място, наречено… Момент само… как се казваше? Стърлинг Сейнт Мери. Нещо такова. Изглежда не е много далече. Имало интересна църква и замък. За следобеда е предвидена някаква интересна градина, не много голяма, но с интересни цветя. Сигурна съм, че след почивката, която направих при вас, ще се чувствам напълно добре. Сега си давам сметка колко уморена щях да бъда, ако бях тръгнала с групата по стръмните пътеки…

— Е, смятам, че днес следобед требва да си почивате, за да имате сили за утре — каза мисис Глин, когато влязоха в двора.

— Мис Марпъл е ходила да разгледа църквата — каза тя на Клотилд.

— Боя се, че няма кой знае какво за разглеждане — отбеляза Клотилд. — Викториански стъклописи от най-ужасния възможен вид, според мен. Не са пестили средствата. Донякъде и чичо ми е виновен за това. Тези ужасни червени и сини стъкла много му допадаха.

— Наистина са ужасни — каза Лавиния Глин. — Много са вулгарни.

След обяда мис Марпъл се качи в стаята си да подремне и не се видя с домакините си почти до вечерта. След като вечеряха приказваха много, докато не стана време за сън. Мис Марпъл насочи разговора към спомените — за нейната младост, за старото време, за местата, където е ходила, за пътуванията, за познатите си.

Легна си уморена, с усещането че отново е претърпяла провал. Не бе научила нищо ново, може би защото нямаше какво ново да научи. Риболов, при който рибата не кълвеше — изглежда, защото нямаше риба. Или защото не знаеше каква стръв да използва?