Агата Кристи
Възмездието (5)

I

Три или четири дни след това със следобедната поща пристигна писмо. Мис Марпъл го взе и направи това, което обикновено правеше с писмата — взе го, обърна го, погледна пощенското клеймо, почерка, реши, че е сметка за плащане и го отвори. Беше написано на машина.

Скъпа мис Марпъл,

Когато четете това писмо, аз ще съм мъртъв и погребан. Не кремиран, радвам се да кажа. Винаги ми се е струвало, че човек не може да се надигне от красивата си бронзова урна, пълна с пепел, за да витае около някой друг, докато от гроба, струва ми се, това е напълно възможно. Дали ще искам да Ви споходя? Може би дори ще ми се прииска да вляза във връзка с Вас!

Досега адвокатите ми би трябвало да са Ви се обадили и да са Ви предали предложението ми. Надявам се, че сте го приели. Ако не сте, не мога да ви упрекна в нищо. Изборът е Ваш.

Ще получите това писмо — ако адвокатите ми са направили това, което съм им казал, и ако пощата е свършила работата си както трябва, — на 11-о число. След два дни ще получите друго писмо от едно туристическо бюро в Лондон. Надявам се предложението да е по вкуса Ви. Засега няма нужда да Ви казвам повече. Искам да бъдете нащрек. Вие сте много умна жена. Грижете се за себе си. Мисля, че ще се справите.

Желая Ви успех и нека Вашият ангел хранител Ви помага. Предполагам, че ще имате нужда от него. Ваш приятел, Дж. Б. Рафиъл.

— Два дни! — възкликна мис Марпъл. Беше й трудно да чака.

Пощата свърши работата си, а също и туристическата агенция „Известни постройки и градини в Англия“.

Уважаема мис Джейн Марпъл,

Следвайки инструкциите на покойния мистър Рафиъл, Ви изпращаме това писмо, относно обиколка №37 на нашата агенция, която тръгва от Лондон следващия четвъртък, 17-ти.

Ако имате възможност да дойдете до нашия лондонски офис, мисис Сандборн, която ще придружава пътуващите, с удоволствие ще Ви съобщи всички подробности и ще отговори на въпросите Ви.

Нашите обиколки обикновено продължават две или три седмици. Според мистър Рафиъл, тази, която ви предлагаме, ще представлява особен интерес за Вас, тъй като с нея ще посетите част от Англия, в която той смята, че не сте били никога досега, а също и някои много живописни местности и градини. Той се погрижи да Ви осигурим най-добрите условия и удобства, с които разполагаме.

Ще се радваме, ако ни уведомите в кой ден, ще е възможно да дойдете в офиса ни на „Бъркли стрийт“ в Лондон.

Мис Марпъл запомни телефонния номер, сгъна писмото, мушна го в чантата си и се обади на двама познати. Единият беше ползвал услугите на „Известни постройки и градини“ и й ги препоръча горещо, а другият, макар и да не беше се възползвал лично от тях, беше чул много добри отзиви. Каза й, че всичко е много добре организирано и макар и да са малко скъпички, пътуванията не са изтощителни за възрастните хора. След това мис Марпъл се обади в офиса на „Бъркли стрийт“ и каза, че ще отиде там следващия вторник.

На другия ден повдигна въпроса пред Чери.

— Може би ще замина, Чери — каза й тя. — На екскурзия.

— Екскурзия? Да не би в чужбина с някоя от организираните групи?

— Не в чужбина. В Англия — отговори мис Марпъл. — Ще посетим някои исторически места и градини.

— Смятате ли, че на вашата възраст това е уместно? Това пътуване може да бъде много уморително. Понякога се ходи пеша с мили.

— Здравето ми е много добро — отговори мис Марпъл. — Освен това при подобни екскурзии се осигурява достатъчно време, за да могат по-възрастните и слаби хора да си почиват.

— Трябва да се пазите много, това е всичко — каза Чери. — Не искам да получите сърдечен пристъп, дори и в момента да гледате някой особено красив фонтан или нещо друго. Знаете, че сте малко възрастна за такова приключение. Извинете ме, ако съм груба, но не ми се ще да умрете само защото сте прекалили с нещо такова.

— Мога да се грижа за себе си — отсече мис Марпъл с известно достойнство.

— Добре — отговори Чери. — Просто трябва да се пазите.

Мис Марпъл подреди нещата си в един куфар, замина за Лондон и си взе стая в скромен хотел („Ах! — помисли си тя. — Какъв чудесен хотел беше «Бъртрам»! Е, стига вече. Трябва да забравя тези неща. «Св. Джордж» също е много добър.“). В уреченото време тя отиде в офиса на „Бъркли стрийт“, където една приятна жена на около тридесет и пет години стана, за да я посрещне, представи се като мисис Сандборн и й каза, че отговаря за въпросния тур.

— Мога ли да считам — попита мис Марпъл, — в моя случай този тур…

Мисис Сандборн долови лекото й смущение и отговори:

— О, да. Може би трябваше да ви обясня в писмото, което ви изпратихме. Всички разходи са платени от мистър Рафиъл.

— Знаете ли, че той почина? — понита мис Марпъл.

— Да, но всичко беше уредено преди смъртта му. Той ни каза, че здравето му е силно разклатено и че желае да направи нещо добро за негова приятелка, която не е имала възможността да пътува, колкото би искала.

II

Два дни по-късно мис Марпъл, с чантата си в ръка, след като предаде елегантния си куфар на шофьора, се качи на един от най-луксозните и удобни автобуси, които пътуваха на северозапад от Лондон. Започна да проучва списъка на пътниците, приложен към луксозната брошура, в която се описваха подробности за маршрута и програмата за всеки ден, даваха се сведения за хотелите и ресторантите но пътя, за забележителностите, които щяха да разглеждат, а също и алтернативни възможности за някои от дните. Макар и да не беше изрично подчертано, ставаше ясно, че основната програма е по-подходяща за млади хора, а алтернативната — за по-възрастните, за хора с болни крака, страдащи от артрит или ревматизъм и които предпочитат да седят на едно място, вместо да ходят на големи разстояния или да се изкачват ио възвишения.

Мис Марпъл прочете списъка на пътниците и ги огледа. Не беше много трудно да направи това, защото повечето от останалите правеха същото. Наред с останалите, хората оглеждаха и нея. Но никой, доколкото можеше да прецени, не й обърна особено внимание.

мисис Райзли-Портър

мис Джоана Крофърд

полковник Уокър и мисис Уокър

мистър и мисис X. Т. Бътлър

мис Елизабет Темиъл

професор Уонстед

мистър Ричард Джеймсън

мис Лъмли

мис Бентъм

мистър Каспар

мис Кук

мис Бароу

мистър Емлин Прайс

мис Джейн Марпъл

Имаше четири възрастни дами. Мис Марпъл ги огледа най-напред, за да приключи с тях. Две от тях пътуваха заедно. Бяха на около седемдесет — горе-долу на нейната възраст. Едната имаше вид на вечно недоволна — от тези, които искат на всяка цена да седнат на първата седалка на автобуса или на задната седалка на автобуса. Които искат да седят на слънчевата страна или могат да издържат само на сенчестата, които искат да имат много свеж въздух или по-малко свеж въздух. Бяха с плетени шалове и носеха със себе си пътни чанти и множество пътеводители. Често страдаха от болки в коленете, гърбовете или раменете, но възрастта и болестите не можеха да им попречат да се наслаждават на живота, докато все още го имат. Стари клюкарки, но определено не от онези, които си стоят вкъщи. Мис Марпъл си записа нещо в малкия бележник, който носеше.

Петнадесет души, ако не брои себе си и мисис Сандборн. Тъй като беше определено тя да пътува именно с тази обиколка, поне един от тези петнадесет души би трябвало да има някаква връзка със задачата й — или като източник на информация, или да е свързан със закона, или с някакво съдебно дело, а можеше дори и да е убиец. Човек, който вече е извършил убийство, или възнамерява да извърши убийство. Всичко беше възможно! Всичко можеше да се очаква от мистър Рафиъл! Както и да е, тя трябваше да си води записки за тези хора.

На дясната страница на бележника щеше да отбележи тези, които биха могли да представляват интерес от гледната точка на мистър Рафиъл, а на лявата — онези, които биха могли да представляват интерес само ако могат да й предоставят някаква полезна информация. Дори и такава, за която не подозират, че притежават или за която по-скоро нямат представа, че може да се окаже полезна за нея, за мистър Рафиъл или за Правосъдието с главно „П“. На края на бележника смяташе да отбележи онези, които й напомняха за някои познати от Сейнт Мери Мийд или от другаде. Всички установени прилики можеха да се окажат полезни. Подобно нещо вече й се беше случвало.

Другите две възрастни дами очевидно пътуваха поотделно. И двете бяха на около шестдесет. Едната беше добре запазена, добре облечена жена, очевидно с високо мнение за себе си, на може би и мнението на околните не беше различно. Гласът й беше висок и властен. С нея пътуваше племенницата й — момиче на осемнадесет или деветнадесет години, което я наричаше „лельо Жералдин“. Мис Марпъл забеляза, че тази племенница беше свикнала да се справя с властния характер на леля си. Беше не само оправно, но и хубаво момиче.

От другата страна на пътеката между седалките седеше един едър мъж с широки рамене и грубовато тяло — сякаш някое амбициозно дете го бе сглобило не особено внимателно от едри тухли. Сякаш природата бе имала намерение да направи лицето му кръгло, но то се бе възпротивило и бе постигнало ъгловат вид, като беше развило едра долна челюст. Имаше голяма глава с гъста сивееща коса и огромни рунтави вежди, които се движеха нагоре-надолу, за да подчертаят това, което казваше. Забележките му наподобяваха изблици на кучешки лай, сякаш беше приказливо овчарско куче. До него седеше един висок чернокос чужденец, който мърдаше неспокойно и непрекъснато жестикулираше. Английският му беше много особен, а от време на време използваше немски и френски. Едрият мъж изглежда не изпитваше затруднения пред тези атаки с чужди езици и услужливо преминаваше ту на френски, ту на немски. Мис Марпъл ги огледа бързо още веднъж и реши, че този с рунтавите вежди трябва да е професор Уонстед, а неспокойният чужденец — мистър Каспар.

Тя се зачуди какво ли обсъждат толкова оживено и беше озадачена от бързината и разпалеността на отговорите на чужденеца.

На мястото пред тях седеше другата шестдесетгодишна жена — висока, може би малко по-възрастна, но човек винаги би й обърнал внимание сред тълпата. Все още беше много хубава, с тъмносива коса, вдигната високо и изтеглена назад над челото. Гласът й беше нисък, ясен и режещ. „Личност! — помисли си мис Марпъл. — Не е нищожество.“ Да, наистина беше личност. „Напомня ми — продължи да си мисли тя — за Емили Уолдрън.“ Емили Уолдрън беше декан на „Оксфорд Колидж“ и известен учен. Мис Марпъл се бе запознала с нея в компанията на племенника си и не можеше да я забрави.

Тя продължи да оглежда пътниците. Имаше две семейства. Едното беше от Америка — на средна възраст, добродушна приказлива съпруга и вечно съгласяващ се съпруг. Очевидно бяха запалени туристи. Другото семейство беше английско и също на средна възраст. Мис Марпъл без колебание реши, че мъжът е пенсиониран военен. На списъка ги отбеляза като полковник Уокър и мисис Уокър.

Зад нея седеше висок слаб мъж на около тридесет години, който използваше много технически думи и явно беше архитект. Имаше и две дами на средна възраст, които пътуваха заедно по-напред в автобуса. Те си говореха за маршрута и се мъчеха да преценят кое от програмата би било интересно за тях. Едната беше чернокоса и слаба, а другата — руса и едра. Лицето й се стори познато на мис Марпъл. Започна да си мисли къде я беше виждала, но не можеше да си спомни. Вероятно се бяха срещали на някой коктейл или при някое пътуване с влак. Лицето й нямаше нищо характерно, което би могло да направи впечатление.

Оставаше още един пътник — млад мъж, вероятно на деветнадесет или двадесет години. Беше облечен като за възрастта си — с тесни черни джинси и червено поло, а гъстата му черна коса приличаше на неподдаваща се на дисциплина голяма топка. Той гледаше с интерес племенницата на властната жена и мис Марпъл реши, че и племенницата го гледа с известен интерес. Въпреки преобладаващото мнозинство от възрастни дами сред пътниците в автобуса все пак имаше и двама млади хора.

За обяд спряха в един приятен хотел край реката, а следобедът бе посветен на разглеждането на Бленхайм. Мис Марпъл вече бе посещавала Бленхайм два пъти, така че даде почивка на краката си и се ограничи с разглеждането на интериора и скоро след това на хубавата градина и красивата гледка.

По времето, когато стигнаха до хотела, в който щяха да пренощуват, хората в автобуса вече започваха да се опознават. Опитната мисис Сандборн — все така неуморна и оправна, както и през целия ден, изигра ролята си много добре. Тя помагаше на хората да се съберат на групи и насърчаваше тези, които се чувстваха изолирани, да се присъединят към останалите с кратки забележки или съвети: „Накарайте полковник Уокър да ви разкаже за градината си. Той има прекрасни фрезии“.

Мис Марпъл вече знаеше имената на всички. Мъжът с рунтавите вежди се оказа професор Уонстед, както беше предположила, а чужденецът — мистър Каспар. Властната жена беше мисис Райзли-Портър, а племенницата й се казваше Джоана Крофърд. Младият мъж с дългата коса беше Емлин Прайс. Двамата с Джоана Крофърд изглежда се мъчеха да разберат за кои неща от живота като икономика, изкуство, политика и други подобни имат еднакво мнение и за кои — не.

Двете възрастни дами естествено допаднаха на мис Марпъл като себеподобни. Те щастливо обсъждаха артрита, ревматизма, диетите, новите доктори, някои лекове както професионални, така и бабешки, които водеха до добри резултати там, където всичко друго се проваляше. Говореха си и за многото места, които бяха посещавали заедно в Европа — хотели, пътнически бюра и така нататък, и най-накрая за графство Самърсет, където живееха както мис Лъмли, така и мис Бентъм и където трудностите при намирането на приличен градинар бяха толкова големи, че едва ли някой би повярвал.

Двете по-млади дами бяха мис Кук и мис Бароу. Мис Марпъл все още мислеше, че русата — мис Кук, й е позната отнякъде, но все още не можеше да си спомни откъде. Не беше изключено и да й се е сторило. Може би също така си въобразяваше, че мис Кук и мис Бароу я отбягват. Струваше й се, че много бързат да се отдръпнат, когато забележат, че се приближава към тях. Естествено, това можеше изцяло да се дължи на въображението й.

Петнадесет души, поне един, от които беше важен за нея. При разговорите си с хората вечерта тя на няколко пъти спомена името на мистър Рафиъл, за да види дали някой ще реагира. Никой не реагира.

Хубавата жена се оказа мис Елизабет Темпъл — пенсионирана директорка на известно девическо училище. Никой не приличаше на убиец, освен може би мистър Каспар, но това сигурно беше предразсъдък към чужденците. Слабият млад мъж беше Ричард Джеймсън — архитект.

„Може би утре ще имам по-голям успех“ — каза си мис Марпъл.

III

Мис Марпъл си легна много уморена. Екскурзията сама по себе си беше уморителна, а това, че се опитваше да проучи петнадесет души едновременно и да реши кой от тях би могъл да е свързан с някакво престъпление, беше още по-уморително. Всичко й се струваше толкова нереално, че човек едва ли би могъл да го приеме сериозно. Хората й се сториха много приятни, с нищо не се отличаваха от много други, които човек би могъл да срещне на подобна екскурзия. Въпреки това тя извади бележника и списъка на пътниците и вписа още някои забележки.

Мисис Райзли-Портър? Не може да е свързана с престъпление. Светска дама, твърде егоцентрична.

Племенницата й, Джоана Крофърд? Също? Много оправна.

Мисис Райзли-Портър обаче би могла да знае нещо, което да е свързано със задачата й. Би трябвало да поддържа добри отношения с нея.

Мис Елизабет Темпъл? Личност. Интересна жена. Не й напомняше на никой от убийците, които бе виждала.

— Всъщност — каза си мис Марпъл, — от нея лъха честност и почтеност. Ако тя е извършила убийство, то би било от благородни подбуди или поне такива, които тя счита за благородни. Това също не беше удовлетворително. „Мис Темпъл — продължи да мисли тя — никога не би направила нещо необмислено и никога не би се поддала на глупави идеи за благородство, след като е наясно, че злото съществува.“

— Въпреки всичко — каза мис Марпъл гласно — тя е личност и не е изключено мистър Рафиъл да е искал да се срещна с нея поради някаква причина.

Тя записа това на дясната страна на бележника си.

След това реши да промени гледната точка — досега мислеше за възможен убиец, а защо да не търси възможна жертва? Кой би могъл да е възможна жертва? Едва ли някой от присъстващите. Може би само мисис Райзли-Портър — тя беше богата, не особено приятна… Може би оправната племенница щеше да я наследи… Тя и приличащият на анархист Емлин Прайс биха могли да се съюзят в борбата против капитализма… Това не беше много правдоподобна мисъл, но не виждаше никаква друга възможност.

Професор Уонстед? Беше сигурна, че той е интересен човек. Мил. Дали беше учен или лекар? Все още не знаеше, но предположи, че е учен, макар че самата не разбираше нищо от наука.

Мистър и мисис Бътлър? Веднага ги задраска. Приятни американци. Нямаха връзка с никой от карибския остров или с някой неин познат. Не, семейство Бътлър не представляваше интерес за нея.

Ричард Джеймсън? Слабият архитект. Мис Марпъл не виждаше какво общо би могла да има архитектурата, но все пак не беше изключено и да има. Може би някое скривалище? В някоя от къщите, които щяха да посетят, би могло да има скривалище, в което да има скелет. А мистър Джеймсън като архитект, би се досетил къде е това скривалище. Би могъл да й помогне да го открие, а може би и тя на него… И щяха да намерят трупа…

— Боже мой! — каза си мис Марпъл. — Какви глупости си въобразявам!

Мис Кук и мис Бароу? Най-обикновени жени. И все пак беше сигурна, че е виждала вече едната от тях. Беше виждала мис Кук. Е, все някога щеше да си спомни.

Полковник Уокър и жена му? Приятни хора. Пенсиониран военен. Служил през повечето време в чужбина. Приятно й беше да разговаря с тях, но нищо повече от това.

Мис Бентъм и мис Лъмли? Застаряващите клюкарки. Беше малко вероятно да са престъпнички, но може би знаеха много клюки, може би разполагаха с някаква информация… Не беше изключено да направят някоя подсещаща забележка, дори и свързана с артрита, ревматизма или медицината.

Мистър Каспар? По всяка вероятност опасен характер. Нервен тип. Засега трябваше да го наблюдава.

Емлин Прайс? Сигурно е студент. Студентите са склонни към насилие. Нима мистър Рафиъл я бе изпратил но следите на един студент? Е, всичко зависеше от това, което е направил, което му се искаше да направи или беше твърдо решил да направи. Може би беше заклет анархист?

„Мила моя — каза си мис Марпъл изведнъж много уморена. — Вече трябва да спиш.“

Боляха я краката, болеше я гърбът и умът й не работеше съвсем гладко. Заспа веднага. Сънува няколко неща.

Едното от тях беше, че рунтавите вежди на професор Уонстед падат, защото не са негови, а фалшиви. Когато се събуди, първото й впечатление, както често се случва след сън, беше, че въпросният сън дава решение на всичко. „Разбира се — мислеше тя. — Разбира се.“ Веждите му бяха фалшиви и това обясняваше всичко — той беше престъпник.

След малко с тъга си каза, че нищо не е решено. Веждите на професора не можеха да й помогнат никак.

За жалост вече не й се спеше. Тя стана решително от леглото, облече пеньоара си, седна на един стол с права облегалка и извади от куфара си един малко по-голям бележник. Залови се за работа.

„Това, с което се залових — записа мис Марпъл, — без съмнение има връзка с някакво престъпление. Мистър Рафиъл съвсем определено посочва това в писмото си. Пише, че имам афинитет към справедливостта и дарба за разкриване на престъпления. Следователно става дума за престъпление, при това не шпионаж, измама или грабеж, защото през живота си никога не съм се сблъсквала с подобни неща и за тях не знам нищо. Мистър Рафиъл знае за мен само това, което научи при престоя ни на Сен Оноре. Там ни свърза едно убийство. Не ми е направило впечатление напоследък в пресата да е имало съобщение за убийство. Никога не съм чела учебници по криминология и никога не съм се интересувала от подобни неща. Просто се е случвало така, че може би малко по-често, отколкото изглежда нормално, съм се оказвала недалеч от местопрестъплението, когато е било извършено убийство. Вниманието ми са привличали преди всичко случаи, засягащи мои познати и приятели. Подобни любопитни съвпадения не са рядкост. Помня, че една от лелите ми беше претърпяла корабокрушение цели пет пъти, а една моя приятелка просто привличаше неприятностите към себе си. Някои от нейните познати дори отказваха да се возят с нея в едно и също такси. Беше претърпяла четири катастрофи с такси, три катастрофи с обикновена кола и две с влак. Подобни неща се случват на някои хора без видима причина. Мога да кажа, колкото и да ми е неприятно, че изглежда убийствата прекалено често се извършват там, където съм и аз. Слава Богу, не аз съм жертвата.“

Мис Марпъл престана да пише, сложи възглавничка зад гърба си и след това продължи:

„Трябва да се опитам да подредя колкото се може по-логично всички факти, свързани със задачата, която приех да изпълня. Нещата, които зная досега, или «инструкциите», както биха ги нарекли военните, са крайно недостатъчни. На практика се равняват на нула. Така че мога да си задам един въпрос: За какво всъщност става дума? Отговорът е: Не зная. Интересно и любопитно. Странна идея на мистър Рафиъл, особено като се вземе предвид колко успешен беше бизнесът му. Той иска от мен да позная, да използвам интуицията си, да откривам и спазвам напътствията, които са ми дадени по някакъв начин.

И така, пункт 1: Ще получа напътствия. Напътствия от мъртвец. Пункт 2: Става дума за справедливост. Трябва или да премахна някаква несправедливост, или да победя злото, като го предам на наказание. Това би могло да обяснява думата «Немезида», дадена ми от мистър Рафиъл.

След като ми бе обяснено какво трябва да правя по принцип, получих първото си истинско напътствие. Преди смъртта си мистър Рафиъл е уредил да замина с обиколка номер 37. Защо? Ето този въпрос трябва да си задам. Дали поради някакви географски причини? Може би има връзка с някоя от историческите постройки, които ще посетим. Може би там се крие загадката. Или може би в някоя градина или пейзаж по пътя? Това ми се струва малко вероятно. По-вероятно ми се струва да търся отговора сред хората в автобуса. Никой от тях не познавам лично, но поне един от тези хора трябва да е свързан с ребуса, който трябва да реша. Някой от нашата група е свързан с убийство или засегнат от него. Някой разполага с информация за потенциалната жертва на някакво убийство или има връзка с нея. Не е изключено някой от тях да е убиец, но засега няма никакви улики.“

Мис Марпъл внезапно престана да пише и поклати глава. Засега беше доволна от анализа си.

И си легна отново.

После добави в бележника си:

„Тук свършва първият ден.“