Агата Кристи
Възмездието (8)

ГЛАВА 8
Трите сестри

Мис Марпъл стоеше и гледаше през един прозорец. На леглото зад нея беше куфарът й. Гледаше към градината с невиждащи очи. Рядко се случваше да гледа към градина и да не може да я види — или критично, или изпълнена с възхищение. В този случай би я гледала критично. Градината беше занемарена и за нея по всяка вероятност от доста години не бяха харчени никакви пари и никой не я бе поддържал. Къщата също беше занемарена. Иначе беше солидно построена, удобна, мебелировката очевидно преди време е била качествена, но никой не я беше поддържал и никой не се беше грижил за нея. „Тази къща — мислеше си тя, — не е била обичана от никой. Поне в последните години, никой не се е интересувал от нея.“ „Старата господарска къща“ — така я наричаха хората и тя напълно отговаряше на името си. Къща, построена да бъде красива и елегантна, в която някога са живели стопани, които са се грижели за нея. Сега синовете и дъщерите им се бяха пръснали и в нея живееха мисис Глин и сестрите й. Когато я водеше към стаята, отредена за нея, домакинята бе споменала, че са наследили къщата от някакъв чичо и са дошли да живеят в нея след смъртта на мъжа й. И трите вече не били млади, а приходите им намалявали непрекъснато. Много било трудно да наемат работници.

Другите две сестри по всяка вероятност бяха останали неомъжени — едната по-голяма от мисис Глин, другата по-малка. И двете се казваха Брадбъри-Скот.

В къщата нямаше и следа от детско присъствие. Нямаше захвърлена топка, стара детска количка, малки столчета и масичка. Това беше една къща с три сестри.

„Звучи ми доста руско“ — каза си мис Марпъл. Имаше предвид „Три сестри“, разбира се? Чехов? Или Достоевски? Наистина не можеше да си спомни. Три сестри. Но тукашните три сестри със сигурност не копнееха да отидат в Москва. Тези, мис Марпъл беше почти напълно сигурна в това, биха били съвсем доволни, ако останат, където са. Когато мисис Глин я въведе в къщата, едната излезе от кухнята, а другата слезе по стълбите — за да я посрещнат. Маниерите им бяха добри, изискани. В младостта си мис Марпъл би използвала за тях вече остаряващата дума „дами“. И си спомни, че веднъж беше използвала фразата „изпаднали дами“. Тогава баща й я беше поправил: „Не изпаднали дами, Джейн. Госпожи, изпаднали в беда“.

Но съвременните госпожи не бяха така уязвими за бедите. Подпомагаха ги правителството, благотворителните дружества, понякога и богатите им роднини. Или може би хора като мистър Рафиъл? Защото в края на краищата той беше изцяло отговорен за присъствието й на това място, нали? Мистър Рафиъл беше организирал всичко. Беше положил доста усилия за това, така й се струваше. Вероятно няколко седмици преди смъртта си е знаел доста точно колко му остава да живее, плюс-минус няколко дни. Лекарите са склонни да проявяват оптимизъм — те знаят от опит, че пациентите, за които се смята, че ще умрат в определен период, доста често получават неочакван кредит от живота и продължават, макар и обречени, упорито да отказват да направят окончателната стъпка. От друга страна, мис Марпъл знаеше от собствен опит, че медицинските сестри на свой ред винаги очакват пациентите да са мъртви на следващия ден и много се изненадват, ако ги заварят живи. Когато изразят мрачните си мисли пред лекаря, когато той дойде, на излизане от болничната стая в отговор много често получават нещо от рода на: „Не бих се учудил, ако изкара още седмица-две“. „Много мило, че докторът е такъв оптимист — би си помислила сестрата, — но сигурно греши.“ Само че докторът рядко греши. Той знае, че хората, които са безпомощни, измъчвани от болки и приковани на легло, въпреки всичко обичат живота и не желаят да умрат. Те са готови да вземат хапче, за да могат да прекарат нощта, но не са готови да вземат с няколко повече от необходимото, за да прекрачат прага към един свят, за който никой не знае нищо.

Мистър Рафиъл. За него мислеше мис Марпъл, когато гледаше към градината с невиждащи очи. Мистър Рафиъл? Тя чувстваше, че вече е по-близо до решаването на задачата, с която се бе заела. Мистър Рафиъл беше човек, който планираше всичко. Планираше нещата така, както планираше финансовите си операции. Както би се изразила прислужничката й Чери, той е имал някакъв проблем. Когато Чери имаше проблеми, тя често се съветваше с мис Марпъл.

Мистър Рафиъл очевидно не е бил в състояние да се справи с проблема си без чужда помощ и това го е карало да се ядосва, предполагаше мис Марпъл, защото обикновено е решавал проблемите си сам и е предпочитал да бъде така. Но сега е бил прикован към леглото, умиращ. Можел е да уреди финансовите си дела, да се среща с адвокатите, със служителите си, с приятелите и роднините си, които е искал да види, но е имало нещо или някой, за когото не е можел да се погрижи. Проблем, който е искал да реши, но не е можел, план, който е искал да осъществи. Очевидно парите не са били в състояние да помогнат, а също търговските сделки и адвокатите.

„И си е спомнил за мен“ — каза си мис Марпъл.

Тя все още беше изненадана. Много изненадана. Все пак сега й се струваше, че писмото му е недвусмислено. Според него тя притежаваше нужните способности, за да се справи с нещо, и това нещо беше или престъпление, или свързано с престъпление. Единственото, което той знаеше за нея освен това беше, че обича градинарството. Е, едва ли мистър Рафиъл искаше от нея да реши градинарски проблем. По-скоро си е спомнил за нея във връзка с престъпленията. Престъпленията на онзи остров и престъпленията недалеч от дома й. Къде?

Мистър Рафиъл бе организирал изпълнението на плана си. Най-напред беше уговорил с адвокатите си да й предадат писмото след определено време. Те бяха изпълнили задачата си. Писмото беше добре обмислено. Разбира се, щеше да е много по-просто, ако направо й бе казал какво иска от нея и защо го иска. Беше изненадана, че преди смъртта си не я бе повикал… може би с повече или по-малко заповеднически тон, уверявайки я, че е на смъртно легло, щеше да настоява, докато не се съгласи да направи, каквото иска от нея. Но ако го беше направил, нямаше да бъде той, мислеше мис Марпъл. Не че не можеше да заповядва — едва ли някой умееше това по-добре от него, но явно заповедите тук не вършеха работа и тя беше сигурна, че не е искал да я моли за услуга, да настоява да премахне някакво зло. Не. Той не би постъпил така. Искал е, както през целия си живот, да плати за това, което желае. Искал е да й плати и следователно да я заинтригува достатъчно, за да свърши нужната работа с удоволствие. Именно да я заинтригува, а не да я изкуши с парите си. Да събуди интереса й. Според нея той не си бе казал: „Предложи й достатъчно и тя веднага ще се заеме“. Той много добре знаеше, че сумата ще й се стори добра, но че от друга страна, тя не е финансово притеснена. Милият й племенник Реймънд винаги би се погрижил за нея, ако й потрябваше по-голяма сума, например за някакъв ремонт на къщата, за консултация със скъпо платен лекар специалист или за нещо друго. Не, парите трябваше да предизвикат любопитството й, да събудят у нея емоции, подобни на тези, които карат хората да залагат на конни надбягвания. Човек никога не може да се сдобие с толкова много пари, освен ако няма късмет.

Все едно, мислеше мис Марпъл, от късмет щеше да има нужда, а също и от сериозни усилия. Трябваше да мисли много и внимателно, и може би щеше да бъде изложена и на някаква опасност. Но трябваше сама да разбере за какво става дума. Може би не е искал да й каже направо, защото не е искал да й влияе? Много трудно можеш да кажеш нещо на някого, без да проличи собственото ти мнение по въпроса. Може би мистър Рафиъл не е бил уверен, че мнението му е правилно? Подобно нещо не беше напълно в неговия стил, но не беше изключено. Може би е смятал, че способността му да преценява, повлияна от болестта, вече не е така добра както някога. И мис Марпъл, неговият посредник, неговият платен служител, трябваше да прецени нещата сама, да стигне до свои собствени заключения. Е, вече беше време да направи някои заключения. С други думи, отново към въпроса: За какво всъщност става дума?

Беше получила указания. Да започне от това. Беше получила указания от човек, който вече не беше сред живите. Той я бе насочил извън Сейнт Мери Мийд. Значи целта, каквато и да беше тя, не би могла да бъде атакувана оттам. Проблемът не беше местен, не би могъл да бъде решен единствено с четене на изрезки от вестници и задаване на въпроси, тоест докато не знаеш какво точно трябва да питаш. Най-напред беше насочена към кантората на адвокатите, след това трябваше да прочете писмото… двете писма, после трябваше да замине на приятна и добре организирана екскурзия из страната. След това се бе оказала върху следващото стъпало — къщата, в която се намираше в момента. Старата господарска къща в селцето Джослин Сейнт Мери, където живееха мис Клотилд Брадбъри-Скот, мисис Глин и мис Антея Брадбъри-Скот. Мистър Рафиъл беше организирал всичко това предварително. Няколко седмици преди да умре. Може би го беше направил след като бе дал нареждания на адвокатите и бе запазил място за екскурзията на нейно име. Значи тя не се намираше в тази къща случайно. Можеше да остане тук само две нощи, а може би и повече. Може би нещо предварително подготвено щеше да я задържи повече или пък щяха да я помолят да остане? Това я върна към действителността.

Мисис Глин и двете й сестри. Те би трябвало да са свързани, да са замесени във всичко това. Трябваше да разбере какво е то. Нямаше много време. Това беше единственият проблем. Мис Марпъл не се съмняваше нито за миг, че е в състояние да реши загадката. Беше от онези симпатични, бъбриви възрастни жени, за които е нормално да приказват и да задават въпроси — на пръв поглед чисто клюкарски. Можеше да заговори за детството си и така да накара сестрите да й разкажат за тяхното. Щеше да им говори за ястия, за прислуга, за дъщери, братовчеди и роднини, за пътувания, сватби, раждания и… да — за смърт. При разговорите за смърт в очите й нямаше да се появява особен интерес. Никакъв. Беше сигурна, че без да се замисли ще може да реагира с нормалното: „Ах! Колко тъжно!“ Трябваше да научи колкото се може повече за отношенията им с околните, за събитията през живота им, да види дали няма да изникнат, така да се каже, някои многозначителни факти. Може би щеше да се добере до някои случки в околността, които не са пряко свързани с трите сестри. Може би те знаеха нещо и щяха да го споменат. Във всеки случай на това място трябваше да открие нещо — някакъв ориентир, някаква улика. На втория ден трябваше отново да се присъедини към групата, освен ако дотогава нещо не й подскажеше, че не трябва да го прави. Замисли се за хората от автобуса. Може би това, което търсеше, беше някъде сред тях и щеше да продължи да е сред тях и след завръщането й. Един от тези хора, може би няколко, някой невинен (а и не чак толкова невинен), някаква отминала история. Тя се намръщи и се помъчи да си спомни нещо. Нещо, което бе минало през ума й и тя си бе помислила: „Наистина! Сигурна съм…“ В какво беше толкова сигурна?

Отново се замисли за трите сестри. Не биваше да се задържа при тях прекалено дълго. Щеше да извади от куфара си само най-необходимото, колкото за двете нощи — нещо за преобличане вечерта, нощница, тоалетните принадлежности… След това щеше да слезе при домакините си и да поведе приятен разговор. Трябваше да разбере нещо много важно. Дали тези три сестри трябваше да й бъдат съюзници или врагове. Можеха да бъдат едното или другото. Трябваше много внимателно да прецени.

На вратата се почука. Влезе мис Глин.

— Надявам се, че ще се чувствате удобно при нас. Мога ли да ви помогна да се настаните? Имаме една много приятна прислужница, но идва само сутрин. Тя ще ви помага за всичко.

— О, не. Благодаря — отговори мис Марпъл. — И сама ще се справя.

— Реших, че няма да е зле да ви придружа до долу. Коридорите в тази къща са доста объркани. Има две стълбища и това още повече може да ви затрудни. Човек може да се заблуди.

— Много мило от ваша страна — каза мис Марпъл.

— Надявам се ще слезете при нас, за да изпием по чаша шери преди вечеря.

Мис Марпъл прие с благодарност и последва домакинята си. Прецени, че мис Глин е доста по-млада от нея. Може би беше на петдесет. Не много повече. Мис Марпъл заслиза по стълбите внимателно, защото лявото й коляно както винаги беше малко несигурно. Все пак имаше парапет. Стълбището беше много хубаво и тя отбеляза този факт.

— Къщата е много хубава — каза мис Марпъл. — Предполагам, че е строена някъде през осемнадесети век, права ли съм?

— През 1780-а — отвърна мис Глин. Изглежда й стана приятно от похвалата на мис Марпъл. Влязоха във всекидневната — голяма, приятна стая с няколко много красиви мебели. Бюро от времето на кралица Ан и писалище, инкрустирано със седеф. Имаше и няколко тежки викториански кресла и шкафове. Пердетата бяха от басма — избелели и овехтели, а килимът според мис Марпъл беше ирландски. Канапето беше огромно и кадифената му тапицерия бе доста протрита. Другите две сестри вече бяха там. Когато мис Марпъл влезе, те станаха на крака, едната й подаде чаша шери, а другата я придружи до един стол.

— Не зная дали предпочитате да седите на висок стол — каза сестрата. — Доста хора обичат.

— Аз също — отговори мис Марпъл. — По удобно ми е заради гърба.

Сестрите изглежда знаеха какви проблеми може да ти създава гърбът. Най-възрастната беше висока хубава жена, мургава, с черна прибрана коса. Другата беше доста по-млада. Беше слаба, с посивяла коса, която някога е била руса и която сега падаше неугледно върху раменете й и напомняше венец. „Спокойно би могла да играе възрастната Офелия“ — помисли си мис Марпъл. Клотилд нямаше нищо общо с шекспировата Офелия, но спокойно би могла да бъде Клитемнестра — би могла да убие съпруга си в банята с удоволствие, но тъй като никога не бе имала съпруг, едва ли можеше да търси обяснението там. Мис Марпъл не можеше да си представи, че тя би могла да убие някого другиго, освен съпруга си…, но в тази къща нямаше Агамемнон.

Клотилд Брадбъри-Скот, Антея Брадбъри-Скот, Лавиния Глин. Клотилд беше хубава, Лавиния беше обикновена, но приятна на вид, а Антея имаше тик на единия клепач. Очите й бяха големи и сиви и тя се оглеждаше наоколо по много странен начин — първо наляво, после надясно и после най-неочаквано поглеждаше назад през рамо. Сякаш някой я наблюдаваше през цялото време. „Странно“ — каза си мис Марпъл доста учудена.

Седнаха и започнаха да разговарят. Мисис Глин излезе от стаята навярно за да отиде в кухнята. Изглежда от трите тя най-много се занимаваше с домакинството. Разговорът тръгна в обичайната посока. Клотилд Брадбъри-Скот обясни, че къщата е принадлежала на семейството им. Построил я дядо им, от него я наследил техният чичо, а след смъртта му я получили трите сестри.

— Имаше само един син и той беше убит през войната. Ние всъщност сме последните от нашия род, с изключение на едни много далечни братовчеди.

— Къщата има много добри пропорции — отбеляза мис Марпъл. — Сестра ви ми каза, че е построена през 1780-а година.

— Да, така е. Все пак ще ми се да не беше чак толкова голяма и вътрешното разпределение да не беше така объркано.

— И ремонтите в наши дни са много скъпи — каза мис Марпъл.

— Да, наистина — съгласи се Клотилд с въздишка. — Принудени сме да оставим много неща на произвола на съдбата. Това е, нямаме избор. Много от стопанските постройки, зимната градина, например. Имахме много красива и голяма зимна градина.

— И стените отвътре бяха обрасли с хелиотроп и лози — мускат и два други сорта… — каза Антея. — Наистина съжалявам за всичко това. Разбира се, по време на войната не можеше и да се мисли за градинари. В началото имахме един много млад мъж, но го мобилизираха. Разбира се, не може да се възрази срещу такова нещо, но все пак беше невъзможно да се поддържа тази зимна градина и тя се разруши.

— Също и малката оранжерия до къщата.

Двете сестри въздъхнаха като хора, забелязали, че времената са се променили, но не към добро.

„Тази къща е пропита с меланхолия — мислеше мис Марпъл. — Пропита е с тъга, която не може да бъде отстранена, защото е стигнала твърде надълбоко. Беше потънала в тъга…“ Тя изведнъж потрепери.