Агата Кристи
Възмездието (22)

ГЛАВА 22
Мис Марпъл разказва

— А кога разбрахте — попита професор Уонстед, — че тези две жени всъщност са частни детективи, изпратени, за да осигурят безопасността ви?

Той се наклони напред и се вгледа замислено в белокосата възрастна жена, седнала на стола срещу него. Намираха се в една правителствена сграда в Лондон и освен тях в стаята имаше още четирима души — представител на прокуратурата, специалния пълномощник на Скотланд Ярд, сър Джеймс Лойд, директорът на затвора „Манстоун“, сър Андрю Макнийл и четвъртият човек беше самият министър на вътрешните работи.

— Едва последната вечер — отговори мис Марпъл. — Дотогава не бях сигурна. Когато мис Кук дойде в Сейнт Мери Мийд, аз много бързо разбрах, че не е тази, за която се представя — уж разбирала от градинарство и дошла, за да помага на някого. Така че трябваше да разбера защо всъщност искаше да се запознае с външния ми вид, а очевидно това бе целта на идването й в моето село. Когато след това я познах сред групата в автобуса, трябваше да разбера дали е мой съюзник или не, дали е изпратена, за да ме защити, или служи на другата страна, ако мога да се изразя така.

Всъщност напълно се уверих в ролята на тези две жени едва последната вечер, когато мис Кук недвусмислено ме предупреди да не пия кафето, което, мис Клотилд Брадбъри-Скот сложи пред мен. Думите й бяха много внимателно подбрани, но без никакво съмнение те бяха предупреждение. По-късно, когато те двете се сбогуваха, едната от тях стисна ръката ми особено сърдечно. По този начин тя ми предаде един предмет, който се оказа много силна свирка. След това я занесох в стаята си, приех чашата мляко, която мис Клотилд толкова настояваше да изпия, и й пожелах лека нощ, като през цялото време внимавах да не променя сърдечното си и приятелско отношение към нея.

— Но не изпихте млякото?

— Разбира се, че не го изпих — отговори мис Марпъл. — За кого ме вземате?

— Извинете ме — каза професор Уонстед. — Изненадан съм, че сте оставили вратата си отключена.

— Ако я бях заключила, щях да допусна голяма грешка — отговори мис Марпъл. — Исках Клотилд Брадбъри-Скот да влезе при мен. Исках да видя какво ще каже и какво ще направи. Бях почти напълно сигурна, че след като мине известно време тя ще се появи, за да се увери, че съм изпила млякото и съм изпаднала в дълбокия сън, от който не би трябвало да се събудя.

— Вие ли помогнахте на мис Кук да се скрие в гардероба?

— Не. Аз самата много се изненадах, когато я видях да излиза оттам. Предполагам — добави мис Марпъл замислено, — че се е вмъкнала там, когато съм била в банята преди да си легна.

— А знаехте ли, че двете жени са в къщата?

— След като ми дадоха свирката, знаех, че ще са някъде наблизо. Не беше никак трудно да се проникне в къщата. На прозорците нямаше капаци, никакви алармени инсталации против крадци, нищо такова. Преди да си тръгнат, те се върнаха, за да си вземат някои забравени неща, предполагам, че междувременно са успели да отворят някой прозорец, през който са се вмъкнали почти веднага след като си тръгнаха, докато ние вътре се готвехме да си лягаме.

— Поели сте голям риск, мис Марпъл.

— Надявах се да се случи най-доброто — отговори мис Марпъл. — Човек не може да преживее живота си, без да поема известни рискове, когато това се налага.

— Между другото, предположението ви за колета, изпратен на благотворителната организация, се оказа напълно вярнО. В него имаше чисто нов мъжки пуловер с поло яка на червени и черни квадрати. Твърде очебиещ. Кое ви накара да се замислите за него?

— Е — отговори мис Марпъл, — не беше трудно да разбера за какво става дума. Джоана и Емлин Прайс казаха, че на върха са видели човек с такъв биещ на очи пуловер и ми стана ясно, че целта е била именно той да бъде забелязан. Следователно след това не би могло да се скрие някъде наоколо, или да си остане сред вещите на този, който е бил облечен с него. Всъщност има само един сигурен начин да се отървете от нещо подобно. Това е пощата. Никак не е трудно да изпратиш някаква дреха на благотворителните организации. Помислете си само колко биха се зарадвали хората, които събират зимни дрехи за бедните, на един съвсем нов вълнен пуловер… Единственото, което трябваше да направя, беше да открия адреса, на който е изпратен.

— И вие попитахте за това в пощата? — министърът на вътрешните работи изглеждаше малко изненадан.

— Не направо, разбира се. Наложи се да се направя на разсеяна и смутена и да обясня, че съм изпратила някакви дрехи на погрешен адрес. След това помолих да ми кажат къде е изпратен колетът, донесен в пощата от любезната ми домакиня, а пощенската служителка направи всичко възможно, за да си го спомни. Обясни ми, че колетът не е бил адресиран до организацията, на която съм искала да го изпратя, и ми каза адреса, който беше видяла. Не вярвам да е заподозряла, че се опитвам да науча нещо и че съм нещо повече от стара, изкуфяла бабка, загрижена за колета си.

— Значи сте и актриса, мис Марпъл — каза професор Уонстед. — А кога започнахте да си давате сметка какво се е случило преди десет години?

— В началото загадката ми се струваше много трудна, почти невъзможна за разрешаване. Обвинявах мислено мистър Рафиъл за това, че не ми представи нещата, малко по-ясно. Но сега разбирам, че всъщност е постъпил много мъдро, като не го е направил. Знаете ли, той беше удивително съобразителен и умен човек. Мога да си обясня защо беше такъв голям финансист и толкова лесно печелеше пари. Планираше нещата си съвършено. Подаваше ми нужната информация на всеки етап. Сякаш ме насочваше. Най-напред моите ангели хранители трябваше да се запознаят с външния ми вид. След това трябваше да тръгна на тази екскурзия и да се запозная със спътниците си.

— А подозирахте ли, позволете ми да се изразя така, някой от останалите членове на групата?

— Само доколкото биха могли да са свързани със загадката.

— И не почувствахте злото?

— А, спомняте си това. Не, не мисля, че долавях нещо подобно. Аз не знаех с кого от спътниците си трябва да се свържа, но тя ми се представи.

— Мис Елизабет Темпъл?

— Да. Появата й за мен беше като лъч на фенерче, осветяващ пътя в тъмна нощ. Дотогава, надявам се разбирате, бях така да се каже на тъмно. Имаше някои сигурни неща, по силата на логиката, искам да кажа. Защото мистър Рафиъл беше намекнал за тях. Очаквах да има жертва и да има убиец. Да, именно убиец, защото точно това ни свърза на онзи остров в Карибско море. Там бе извършено убийство, в което и двамата с мистър Рафиъл се оказахме въвлечени, а за мен той не знаеше нищо друго. Значи не можеше да става дума за някакво друго престъпление. И не можеше да става дума за случайно убийство. Очаквах това убийство да е извършено умело от човек, приел злото. Злото, вместо доброто. Освен това беше съвсем ясно, че трябва да очаквам две жертви. Трябваше да има жертва на самото убийство и жертва на несправедливостта. Човек, обвинен в нещо, което не е извършвал. И така, докато мислех за тези неща, аз не знаех нищо определено, докато не се срещнах с мис Елизабет Темпъл. Тя беше много разтревожена; много искрена. Така научих и първата връзка с мистър Рафиъл. Мис Темпъл ми каза за някакво момиче, което познавала и което било сгодено за сина му. Това беше и първият светъл лъч. След това ми каза, че момичето не се е омъжило за него. Попитах я защо и тя ми отговори: „Защото умря“. След това попитах как така е умряла, защо е умряла, а мис Темпъл отговори много прочувствено, много силно, още чувам гласа й, беше като някакъв дълбок камбанен звън, тя каза: „Любов“. След това каза: „Най-страшната дума на света“. Тогава не разбрах какво точно иска да каже с това. Всъщност, най-напред ми мина през ум, че момичето се е самоубило заради някаква нещастна любов. Това се случва често и е много тъжно. Тогава знаех само толкова. Това, както и факта, че самата тя не е тръгнала на тази екскурзия просто за удоволствие. Каза ми, че е тръгнала на „поклонение“. Отиваше някъде или при някого. Тогава още не знаех кой е той, това научих по-късно.

— Архидякон Брейбзън?

— Да. В началото нямах представа дори за съществуването му. Но оттогава нататък започнах да чувствам, че главните участници, главните действащи лица в драмата, наречете го както искате, не са сред „хората от автобуса. Те не бяха сред екскурзиантите. Имах известни съмнения само за кратко време, за някои хора. Не бях много сигурна за Джоана и Емлин Прайс.

— Защо точно те?

— Защото са млади — отговори мис Марпъл. — Защото младостта толкова често се свързва с насилието, със самоубийствата, с жестоката ревност и трагичната любов. Да. Наистина се замислих за тях двамата, но скоро се убедих, че те нямат никаква връзка със събитията. При тях нямаше и следа от отчаяние, от зло, от нещастие. По-късно ги използвах за заблуда, когато пиехме шери последната вечер у сестрите Брадбъри-Скот. Споменах, че те би трябвало да са първите заподозрени в убийството на мис Темпъл. Когато ги видя отново — каза мис Марпъл — ще трябва да им се извиня за това, че съм използвала имената им, за да отклоня вниманието от истинската си цел.

— След това дойде смъртта на Елизабет Темпъл, нали?

— Не — отговори мис Марпъл. — Следващото важно нещо беше поканата да гостувам на сестрите. Топлия прием, който ми оказаха в дома си. Това също беше уредено от мистър Рафиъл. Аз знаех, че трябва да отида там, но не знаех защо. Можеше да бъде само мястото, където трябваше да получа поредната доза информация, за да мога да продължа нататък. Извинете… — каза мис Марпъл и изведнъж отново се превърна в смутена и малко неспокойна старица. — Говоря много подробно. Наистина не бива да ви натрапвам всичко, което мина през главата ми тогава…

— Моля ви продължавайте — каза професор Уонстед. — Може би не си давате сметка, но това, което казвате, представлява голям интерес за мен. Просто нямате представа до каква степен то е свързано с работата ми. Кажете какво чувствахте.

— Да, продължавайте — каза сър Андрю Макнийл.

— Чувствах… — продължи мис Марпъл, — защото наистина не беше някакво логическо заключение, а по-скоро емоционална реакция, или чувствителност към… как да се изразя… към атмосферата в онзи дом.

— Да — каза професор Уонстед. — Може да се говори за атмосфера. Атмосфера в градината, атмосфера в гората, атмосфера в дома, в ресторанта…

— Трите сестри. Това почувствах, това си помислих, това си казах, когато за първи път попаднах в дома им. Мисис Лавиния Глин ме прие толкова топло! Има нещо в това словосъчетание…три сестри“… нещо тягостно и зловещо… Трите сестри в руската литература, трите вещици от „Макбет“. Стори ми се, че в дома им цари атмосфера на тъга, на дълбоко нещастие, на страх… и в същото време с нея се бореше за надмощие една друга атмосфера, която мога да определя само като „нормална“.

— Последните ви думи ме интригуват — каза професор Уонстед.

— Според мен това беше заради мисис Глин. Тя беше тази, която дойде след пристигането на автобуса и ми предаде поканата. Тя е една напълно нормална, приятна жена, вдовица. Тя също не беше много щастлива, но когато казвам това, аз нямам предвид тъгата и дълбокото нещастие, които царяха в дома им. Просто тази атмосфера не се отразяваше добре на нея самата. Тя ме заведе в къщата и ме представи на двете си сестри. На следващата сутрин чух от прислужничката, която ми донесе чая, историята за разигралата се преди толкова време трагедия, за момичето, убито от приятеля си. Също и за няколко други момичета от околността, станали жертва на нападения или изнасилвания. И трябваше да направя втората си равносметка. Вече бях убедена, че хората от автобуса нямат нищо общо с това, което търся. Но убиецът трябваше да е някъде. Не можех да не си задам въпроса дали не е в къщата, в която бях изпратена… Клотилд, Лавиния, Антея… Имената на три странни сестри, три щастливи, нещастни, страдащи, уплашени… що за жени бяха те? Най-напред вниманието ми се спря на Клотилд. Висока, хубава жена. Личност. Точно както и Елизабет Темпъл беше личност. Реших, че тук, където полето за действие е ограничено, поне трябва да систематизирам, каквото мога за трите сестри. Трите орисници. Коя от тях би могла да е убиец? Усещах как много бавно, като някаква миазма, във въздуха се надига нещо… Не мисля, че може да се изрази с друга дума, освен с думата „Зло“. Не непременно защото една от трите беше свързана със злото, но защото не се съмнявах, че живееха на място, където е извършено някакво зло, чиято сянка още тегнеше заплашително над тях. Най-напред се замислих за Клотилд — най-възрастната от трите. Беше хубава, силна… Беше, струва ми се, жена, способна на силни чувства. Представих си я, признавам, в ролята на Клитемнестра. Наскоро — мис Марпъл отново заговори с обичайния си тон, — гледах една гръцка пиеса, изпълнена от театралната трупа на мъжкото училище недалеч от дома. Много ме впечатли играта на Агамемнон и особено момчето, което играеше ролята на Клитемнестра. Много добро изпълнение. Струваше ми се, че Клотилд е способна да си изработи план и да убие съпруга си в банята.

За миг се наложи професор Уонстед да напрегне всичките си сили, за да не се разсмее. Заради сериозността, с която говореше мис Марпъл. Тя му намигна едва забележимо.

— Да, съгласна съм, че звучи много глупаво, ако се каже така. Но аз я видях в такава роля, така да се каже. За жалост Клотилд нямаше съпруг. Никога не се беше омъжвала и следователно не би могла да убие съпруг. След това се замислих за тази, която ме заведе в къщата. Лавиния Глин. Тя ми се стори изключително приятна, нормална и симпатична жена. За жалост, много от хората, извършили убийство, оставят съвсем същото впечатление у околните — те могат да са очаровани, могат да се възхищават от убиеца и толкова по-голямо е изумлението им накрая, когато разберат истината. Подобни убийци аз наричам „уважавани убийци“. Тези, които са способни да убият изцяло по материални подбуди. Без да влагат чувства, единствено за да постигнат някаква своя цел. Струваше ми се много малко вероятно и силно щях да се изненадам, ако мис Глин се беше оказала такава, но все пак не можех да я игнорирам напълно. Тя беше вдовица от няколко години. Реших, че не е напълно изключено да е тя и се замислих за третата сестра. Антея. Тя беше особен човек. Стори ми се неуравновесена, непостоянна, разсеяна, помислих си, че е под влиянието на някаква уплаха. Страхуваше се от нещо, при това силно. Не можех да оставя това без внимание. Ако беше извършила някакво престъпление в миналото и си бе мислила, че то вече е забравено, никак не беше изключено сега сянката на старите проблеми да се бе върнала, може би във връзка с разследването за смъртта на Елизабет Темпъл. Може би се страхуваше, че старото престъпление ще бъде разкрито, съживено. Гледаше хората много интересно… първо се втренчваше в теб, а после уплашено надзърташе назад през рамо, сякаш зад нея имаше нещо, което я изпълваше със страх. Нея също не можех да изключа. Тя би могла да извърши убийство, ако се е почувствала преследвана, защото очевидно имаше психически проблеми. Страхуваше се от нещо. Но това бяха само предположения и догадки. Малко по-конкретни възможности от тези, които вече се бях опитала да преценя в автобуса. Но усещах атмосферата в дома им повече от всякога. На следващия ден се разходих с Антея в градината. На края на главната алея имаше някаква купчина. Това се оказаха останките на бившата зимна градина. Поради липса на грижи след края на войната тя останала неизползвана и постепенно запустяла и се разпаднала. Останките бяха струпани на куп и засипани с пръст. Едно пълзящо растение бе покрило купчината. Градинарите много често използват това растение, когато искат да скрият някоя грозна постройка в градината. Нарича се полигонум. Това е едно от най-бързорастящите растения, което убива и изсушава всичко, върху което поникне. Покрива всичко. В известен смисъл то е доста страшно. Има красиви бели цветове и може да е много приятно на вид. Когато го видях, все още не беше разцъфнало напълно, но съвсем скоро щеше да разцъфти. Гледахме го с Антея и ми се стори, че тя много съжалява за загубената зимна градина. Каза ми какво е расло вътре и останах с впечатлението, че от цялата градина си спомня само растенията от времето, когато е била малка. И много й се искаше да имат пари, за да разровят тази купчина, да изравнят терена и отново да построят зимната градина. Искаше в нея отново да засадят лози и праскови, всичко, което е било там преди. Изпитваше някаква ужасна носталгия по миналото. И нещо повече от това. Отново почувствах страха й. Нещо свързано с тази купчина я плашеше. Разбира се, нямаше как да се досетя какво е то. Знаете какво се случи след това. Умря Елизабет Темпъл и от разказа на Джоана и Емлин Прайс можеше да се направи само едно заключение — че и дума не може да става за нещастен случай. Това беше умишлено убийство.

Мисля, че тогава започнах да се досещам — продължи мис Марпъл. — Убийствата бяха станали три. Чух всички разкази за сина на мистър Рафиъл, за малолетния престъпник, за бившия затворник и така нататък. Бях убедена, че той е всичко това, но по нищо не личеше, че той е убиец или е способен да извърши убийство. Всички факти говореха срещу него. Никой не се съмняваше нито за миг, че именно той е убил приятелката си, чието име научих тогава — Верити Хънт. А архидякон Брейбзън добави последната капка, така да се каже. Оказа се, че той познава тези двама млади хора. Бяха ходили при него, за да го молят да ги ожени, и той бе поел върху себе си отговорността да го направи. Смятал, че този брак не е разумен, но въпреки това е оправдан, защото двамата се обичали. Момичето обичало момчето, според него, истински. Смятал, че и момчето, въпреки цялата си лоша слава, също обичало момичето истински и имало искрено намерение да се поправи и да бъде добър съпруг. Архидяконът не бил оптимист. Струва ми се, че и за миг не се е заблуждавал, че бракът им може да бъде щастлив, но според него бил необходим. Необходим, защото ако човек обича истински, той е готов да плати цената за това, дори и ако тя е разочарование и нещастие. Но аз бях сигурна в едно. Това обезобразено лице не би могло да бъде дело на човек, който наистина е обичал момичето. Тук не ставаше дума за изнасилване — в това напълно вярвах на архидякона. И вече бях научила нещо друго… Нещо, което ми бе казано от Елизабет Темпъл. Че причина за смъртта на Верити Хънт е любовта — най-страшната дума на този свят.

Тогава всичко ми се изясни — продължи мис Марпъл.

— Всъщност, от известно време вече се досещах. Само някои подробности липсваха, но вече и те бяха налице. Те напълно подкрепяха думите на Елизабет Темпъл за смъртта на Верити. Най-напред тя каза: „Любов“. После: „Любовта е най-страшната дума на този свят“. Тогава всичко ми се изясни напълно. Огромната любов, която Клотилд е изпитвала към това момиче. Това, че Верити я е обожавала, че я е считала за всичко в живота си… Докато не са се събудили инстинктите й на нормална жена… Искала е да има любов. Искала е да бъде свободна да обича, да се омъжи, да има деца.

И се е появило момчето, което е можела да обича. Знаела е, че на него не може да се разчита, давала си е сметка, че е от онези, които наричат „непрокопсаници“… Но това — продължи мис Марпъл отново с нормалния си глас — не може да отблъсне едно младо момиче. Не. Младите момичета обичат непрокопсаниците. Винаги е било така. Винаги са се влюбвали именно в тях. И са съвсем убедени, че ще могат да ги променят. А приятните, мили, надеждни и достойни кандидати за съпрузи получават неизбежното: „Ще си останем приятели“. Поне по мое време беше така. Верити се е влюбила в Майкъл Рафиъл, той също се е влюбил в нея и е бил готов да обърне нова страница в живота си, да се ожени, да се поправи. Бил е убеден, че никога няма да поиска да погледне друго момиче. Не не мога да твърдя, че този брак би бил щастлив до гроб, но архидякон Брейбзън беше напълно убеден в едно — че любовта им е била истинска. И така, искали са да се оженят. Струва ми се, че Верити е писала на Елизабет Темпъл и й е разкрила плановете си. Желаели са сватбата им да остане в тайна, защото Верити е чувствала, че тя по същество е нейното бягство. Искала е да избяга от живота, който повече не е желаела да води, от една жена, която е обичала много, но не така, както е обичала Майкъл Рафиъл. И която не би й позволила да обича. Тя не би дала позволението си, би поставила пред двамата млади всички възможни пречки… И така, както и много други като тях, те са решили да избягат заедно. Не, не се е налагало да избягат наистина някъде далеч… Били са на възраст, на която съвсем законно са можели да сключат брак… И Верити се е обърнала към стария си приятел архидякон Брейбзън, този, който й е дал първо причастие, който й е бил истински приятел. И мястото, денят и часът на сватбата са били уговорени. Възможно е дори Верити да си е купила сватбената рокля… Трябвало е да се срещнат някъде, предполагам. Някъде, докъдето е трябвало да стигнат отделно. Майкъл Рафиъл се е явил на срещата, но Верити Хънт — не. Може би я е чакал. Чакал е и след това може би се е опитал да разбере защо не е дошла. Предполагам, че тогава са му дали бележка или писмо, може би дори с имитация на нейния почерк, в което се е казвало, че е променила решението си, че всичко е свършено и че тя заминава за някъде, докато го забрави. Не знам дали е имало такова нещо, но съм сигурна, че нито за миг той не е предполагал каква е истинската причина за отсъствието й. И през ум не му е минало, че тя е била убита — умишлено, жестоко, безумно. Клотилд не е искала да загуби съществото, което е обичала. Не е имала намерение да остави Верити да избяга, не е смятала да я пуска при младия човек, когото самата тя е ненавиждала и мразела. Искала е да запази Верити за себе си, на всяка цена. Но не можех да повярвам едно — че е удушила момичето и е обезобразила така жестоко лицето му. Не мисля, че би могла да направи такова нещо. Мисля, че тя е подредила тухлите от съборената зимна градина и е засипала купчината с пръст. Момичето вече е било изпило чашата… Вероятно свръхдоза от някакво приспивателно. Гръцка традиция. Една чаша с бучиниш… дори и да не е било това… И е погребала момичето в градината, затрупала е гроба с тухлите, с пръстта…

— А другите две сестри нищо ли не са подозирали?

— По онова време мис Глин не е била там. Мъжът й все още е бил жив и са живеели в чужбина. Но Антея е била там. Струва ми се, че тя е, знаела нещо за случилото се. Не зная дали е подозирала за смъртта, но при всички случаи не може да не е забелязала, че сестра й Клотилд се занимава с оформянето на купчината в дъното на градината, че засажда там пълзящи растения уж за красота. Струва ми се, че е разбрала каква е истината малко по малко. И тогава Клотилд, след като е приела злото, извършила е зло и се е предала на злото, не се е поколебала каква да бъде следващата й стъпка. Струва ми се дори, че е изпитвала удоволствие, докато е обмисляла плана си. Имала е известно влияние над едно разхайтено местно момиче, което от време на време е ходело при нея, за да иска услуги. Предполагам, че никак не й е било трудно да убеди това момиче да отиде с нея на пикник или на разходка някъде далеч. На около тридесет мили. Мястото е било избрано предварително, предполагам. Удушила е момичето, обезобразила е лицето му, затрупала е трупа с камъни, пръст и клони. Кой би я заподозрян, че е направила подобно нещо? Оставила е при трупа чантата на Верити, верижката й, може би дори го е облякла с нейните дрехи. Надявала се е престъплението да не бъде разкрито в продължение на известно време и се е заела да разпространи слуха, че Нора Брод е била видяна в колата на Майкъл, че ходят заедно. Може да е пуснала и слух, че Верити се е отказала от дадената на Майкъл дума да се омъжи за него заради изневярата му с Нора… Можела е да каже каквото си поиска и вярвам, че всичко това й е доставило удоволствие… Горката заблудена душа…

— Защо казвате „горката заблудена душа“, мис Марпъл?

— Защото — отговори мис Марпъл — не вярвам да има по-голямо страдание от това, което е преживяла Клотилд през цялото това време, вече десет години, потопена в безкрайна мъка. Разбирате ли, живяла е с това, с което е трябвало да живее. Запазила е Верити за себе си, запазила я е в къщата, в градината, запазила я е там завинаги. В началото едва ли си е давала сметка какво означава това. Страстното й желание момичето да е живо отново. Не мисля, че някога е имала угризения… не вярвам да е имала дори тази утеха… Просто е страдала… година след година… И сега разбирам какво искаше да каже Елизабет Темпъл. Може би дори по-добре от нея самата. Любовта наистина е много страшно нещо. Тя има склонност към злото, тя може да бъде едно от най-жестоките неща под слънцето. И Клотилд е трябвало да живее с това ден след ден, година след година. Мисля, че Антея се е страхувала от това. Мисля, че през цялото време е знаела какво е извършила сестра й, а Клотилд е знаела, че знае. И Антея се е страхувала от сестра си. Клотилд й е дала да изпрати по пощата онзи пуловер. На мен ми каза някои неща за Антея… че е умствено неуравновесена, че ако се почувства преследвана или изпита ревност, е способна да направи всичко. Мисля… да, така е, че в не много далечно бъдеще на Антея също би й се случило нещо… Може би щеше да се самоубие поради нечиста съвест…

— И въпреки това съжалявате за тази жена? — попита сър Андрю. — Злото е като рак, като злокачествен тумор… То носи само страдание.

— Разбира се — съгласи се мис Марпъл.

— Предполагам, че са ви казали какво се случи онази нощ, след като двете жени ви изведоха навън?

— Клотилд ли имате предвид? Чашата мляко предназначено за мен беше в ръката й. Спомням си това. Когато мис Кук ме изведе от стаята тя още го държеше. Предполагам… може би го е изпила, така ли е?

— Да. Предполагахте ли, че това може да се случи?

— Не, тогава не съм мислила за това. Ако се бях замислила, предполагам, че можех да го предотвратя.

— Никой не би могъл да я спре. Тя го изпи толкова бързо… И на никой не му мина през ум, че в чашата има отрова.

— Значи го е изпила.

— Изненадва ли ви това?

— Не. За нея да направи това би било напълно естествено, така че нищо чудно. Тя вече е искала да избяга, да се спаси… от всичко това, с което е трябвало да живее. Точно както Верити е искала да избяга от живота си там. Странно е, струва ми се, че много често възмездието, което човек предизвиква върху себе си, прилича на деянието, с което го е заслужил.

— Говорите сякаш съжалявате повече за нея, отколкото за убитото от нея момиче.

— Не — отговори мис Марпъл. — Просто това съжаление е различно. Съжалявам за Верити заради всички неща, които е пропуснала и които много скоро е щяла да получи… Живот изпълнен с любов и грижи за мъжа, когото си е избрала и когото наистина е обичала. С цялото си сърце. Пропуснала е всичко това и нищо не може да й го върне. За нея съжалявам заради това, което не е имала. Но е избегнала страданията, които е трябвало да преживее Клотилд. Тъга, скръб, нещастие, страх, все по-пълно отдаване на злото. Клотилд е трябвало да живее с всичко това. Скръб, изгубена любов, която никой не би могъл да й върне… Трябвало е да живее с двете си сестри, които са подозирали, които са се страхували от нея… И най-накрая, трябвало е да живее с момичето, погребано в градината…

— Верити?

— Да. Заровена в градината, в гробницата, приготвена от самата Клотилд. Тя никога не е напускала Старата господарска къща и мисля, че Клотилд е долавяла това присъствие. Може би понякога дори я е виждала, струвало й се е, че я вижда, когато е отивала да набере свежи цветя. Тогава трябва да се е чувствала много близо до Верити. Нищо по-лошо от това не би могло да й се случи, нали? Нищо по-лошо…