Агата Кристи
Възмездието (2)

I

Някъде около седмица след смъртта на мистър Рафиъл мис Марпъл взе едно писмо от подноса със закуската си и го разгледа внимателно, преди да го отвори. Другите две писма, пристигнали със сутрешната поща, съдържаха сметки или може би квитанции за платени сметки. И в двата случая за нея те не представляваха особен интерес. Третото може би представляваше.

Пощенско клеймо от Лондон, написан на машина адрес, продълговат пощенски плик с добро качество. Мис Марпъл го сряза с ножа за писма, който винаги й беше подръка върху подноса. Беше изпратено от господата „Бродриб & Шустър“, адвокати и нотариуси, с адрес някъде в Блумсбъри. С учтив и почтителен тон те й предлагаха да ги посети в кантората им някъде през следващата седмица, за да обсъдят предложение, което би могло да представлява интерес за нея. Предлагаха това да стане в четвъртък, 24-ти. Ако тази дата не била приемлива, молеха да ги уведоми кога в скоро време би могла да отиде в Лондон. Накрая пишеха, че са били адвокати на покойния мистър Рафиъл, с когото тя се познавала.

Мис Марпъл се намръщи озадачена. Изправи се доста по-бавно, отколкото обикновено, без да престава да мисли за току-що полученото писмо. Чери я придружи до долния етаж. Тя винаги беше на разположение при подобни случаи, за да е сигурна, че мис Марпъл няма да пострада при слизането си по стълбите, които бяха от стария тип, и точно по средата правеха остър завой.

— Добре се грижиш за мен, Чери — каза й мис Марпъл.

— Така и трябва — отговори Чери. — Добрите хора не са много.

— Благодаря ти за комплимента — каза мис Марпъл, след като без произшествия стъпи и с двата крака на долния етаж.

— Да не би да се е случило нещо? — попита Чери. — Изглеждате малко разтревожена.

— Не, нищо особено — отвърна мис Марпъл. — Просто получих едно доста необикновено писмо от една адвокатска фирма.

— Да не би някой да иска да ви съди? — попита Чери, която бе склонна да свързва писмата на адвокатските фирми с мисълта за неприятности.

— О, не. Не мисля така — отговори мис Марпъл. — Няма нищо такова. Молят ме да отида следващата седмица при тях в Лондон.

— Може би някой ви е оставил наследство? — предположи Чери с надежда в гласа.

— Това според мен е много малко вероятно — каза мис Марпъл.

— Човек никога не знае…

Мис Марпъл седна на стола, извади плетката от бродираната торбичка и се замисли над възможността мистър Рафиъл да й е оставил някакво наследство. Сега това й се струваше още по-малко вероятно, отколкото в началото, когато Чери изказа предположението. Помисли си, че мистър Рафиъл не беше такъв човек.

Не й беше възможно да отиде до Лондон на предложената дата. Точно тогава трябваше да участва в събрание на женското дружество, на което щеше да се обсъжда набирането на средства за една малка пристройка, но изпрати писмо, в което предлагаше ден през следващата седмица. След време получи отговор, в който я уведомяваха, че приемат предложението й безусловно. Зачуди се що за хора са тези адвокати Бродриб и Шустър. Писмото беше подписано от Дж. Р. Бродриб, който изглежда беше старшият съдружник. Не беше изключено, мислеше тя, мистър Рафиъл да й е оставил някой малък спомен в завещанието си. Може би някаква книга за редки цветя, която е намерил в библиотеката си, и е решил, че с нея може да зарадва възрастната дама, толкова влюбена в градинарството. Може би някоя не много скъпа брошка, принадлежала на някоя от лелите му. Тези догадки я забавляваха. Наистина бяха само догадки, защото изпълнителите, ако тези адвокати наистина бяха изпълнители на завещанието на мистьр Рафиъл, биха изпратили подобен предмет по пощата, без да настояват да се срещнат с нея.

— Е, добре — промърмори мис Марпъл. — Ще науча за какво става дума следващия вторник.

II

— Чудя се що за жена е това — каза мистър Бродриб на мистър Шустър и погледна стенния часовник.

— Трябва да се появи след четвърт час. Дали ще дойде навреме?

— Предполагам. Тя е възрастна, а възрастните хора са доста по-точни от днешните разхайтени младежи.

— Пълна или слаба? Как мислиш? — понита мистър Шустър.

Мистър Бродриб поклати глава.

— Рафиъл не ти ли я описа? — продължи Шустър.

— Беше много потаен. Не каза кой знае какво.

— Всичко това ми се струва много странно — каза мистър Шустър. — Ако имахме представа какво означава…

— Може би — отбеляза замислено мистър Бродриб — има нещо общо с Майкъл.

— Какво? След толкова много години? Невъзможно. Откъде ти хрумна тази мисъл? Той спомена ли…

— Не, не спомена нищо. Изобщо не можах да разбера какво си е наумил. Само каза какво трябва да направим.

— Решил е да се държи ексцентрично пред лицето на смъртта?

— Не мисля. Умът му беше на ниво, както винаги. Влошеното му физическо състояние ни най-малко не себе отразило на мозъка му. През последните два месеца от живота си дори успя да спечели още двеста хиляди лири. Без никакво усилие.

— Биваше го за това — отбеляза мистър Шустър с възхищение. — Наистина го биваше.

— Голям финансов талант — съгласи се мистър Бродриб също с подходящото за случая възхищение. — Няма много като него и толкова по-зле.

Телефонът иззвъня. Мистър Шустър вдигна слушалката и чу женски глас:

— Мис Джейн Марпъл е тук. Има среща с мистър Бродриб.

Шустър погледна съдружника си, в очакване на положителен или отрицателен отговор. Мистър Бродриб кимна.

— Поканете я — каза Шустър и добави. — Сега ще я видим.

Когато Мис Марпъл влезе в кантората, един дребен, слаб джентълмен с продълговато лице стана, за да я посрещне. Очевидно това беше мистър Бродриб. При него имаше още един джентълмен на средна възраст, значително по-едър от другия. Той имаше черна коса, малки проницателни очи и склонност да развие двойна брадичка.

— Съдружникът ми мистър Шустър — представи го Бродриб.

— Надявам се, че стълбите не са ви затруднили много — каза мистър Шустър и си помисли: „Седемдесет. Може би наближава и осемдесет“.

— Винаги се задъхвам малко, когато се изкачвам по стълби — каза мис Марпъл.

— За жалост тази сграда е стара и, няма асансьор — отбеляза Бродриб със съжаление в гласа. — Е, ние сме стара фирма и не приемаме лесно нововъведенията, както може би клиентите ни очакват.

— Кантората ви е много приятна — отбеляза мис Марпъл любезно.

Тя седна на стола, който й предложи мистър Бродриб. Мистър Шустър излезе дискретно.

— Надявам се столът да ви е удобен? — каза мистър Бродриб. — Може би предпочитате да дръпна малко завесата? Слънцето е доста силно.

— Да, моля — отговори мис Марпъл с благодарност.

Седеше изправена, както бе свикнала. Носеше лек костюм от туид, перлена огърлица и малка шапка от кадифе. Мистър Бродриб си мислеше: „Типичната дама от провинцията. Добър тип. Пухкаво старо момиче. Може да е разсеяна, може и да не е. Има умни очи. Къде ли я е срещнал Рафиъл? Да не би да е нечия леля от провинцията?“ Докато си мислеше това, той направи обикновените уводни забележки за времето, за лошите последствия от ранното застудяване тази година и някои други подобни.

Мис Марпъл даваше нужните отговори и търпеливо очакваше да чуе за какво става дума в действителност.

— Предполагам, че се питате за какво ви повикахме тук — каза мистър Бродриб, усмихна й се приветливо и премести някакви документи пред себе си. — Не се съмнявам, че сте чули за смъртта на мистър Рафиъл или може би сте прочели за нея във вестника.

— Да, видях съобщението във вестника — отговори мис Марпъл.

— Той е бил ваш приятел.

— Запознахме се преди малко повече от година на един остров в Карибско море — поясни тя.

— Да, спомням си, че той ходи там заради здравето си. Може би му се е отразило добре, но той вече беше много болен и както знаете, не можеше да се придвижва сам.

— Да — отговори мис Марпъл.

— Познавахте ли го добре?

— Не. Не мога да кажа това. Бяхме отседнали в един и същи хотел. Понякога разговаряхме. След като се върнах в Англия, повече не го видях. Водя спокоен живот в провинцията, а доколкото зная, той е бил изцяло погълнат от бизнеса си.

— Той не престана да се занимава със сделките си почти до… бих казал до последния си ден — отбеляза мистър Бродриб. — Истински финансов гений.

— Сигурна съм, че е било така — каза мис Марпъл. — Много бързо си дадох сметка, че… че е забележителен човек.

— Не зная дали имате представа… Дали мистър Рафиъл е говорил за предложението, което трябва да ви направя съгласно инструкциите му?

— Не, нямам никаква представа какво предложение е искал да ми направи мистър Рафиъл. Не бих и предположила, че е имал такова намерение.

— Мнението му за вас е било много високо.

— Много мило от негова страна, но едва ли е оправдано — каза мис Марпъл. — Аз съм една обикновена жена.

— Предполагам знаете, че той беше много богат. Условията в завещанието му са много елементарни. Известно време преди смъртта си той вече беше определил как да се разпределят парите му. Преди всичко за различни фондации и за други благотворителни цели.

— Струва ми се, че в днешно време доста хора постъпват така — каза мис Марпъл. — Макар че аз самата не съм много запозната с финансовите въпроси.

— Целта на нашата среща — продължи мистър Бродриб — е да ви уведомя, съгласно нарежданията, които получих, че за вас е отделена известна сума, с която ще можете да разполагате напълно след една година, при положение, че приемете предложението, с което ще ви запозная.

Адвокатът взе от бюрото пред себе си дълъг пощенски плик и й го подаде.

— Ще бъде по-добре, струва ми се, ако го прочетете сама. Няма нужда да бързате. Запознайте се със съдържанието спокойно.

Мис Марпъл не се разбърза. Тя пое малкия нож за писма, който й подаде мистър Бродриб, разряза плика, извади съдържането му — един изписан на машина лист — и го прочете. След това го прочете още веднъж и го сгъна.

— Това не е много определено — каза тя. — Не можете ли да ми дадете някакви пояснения?

— Не. Бях длъжен да ви предам плика и да ви съобщя сумата, за която става дума. Тя е двадесет хиляди лири, при платен данък наследство.

Мис Марпъл се вгледа в събеседника си. Беше онемяла от изненада. Мистър Бродриб също не каза нищо. Наблюдаваше я внимателно. Нямаше никакво съмнение, че е изненадана. Очевидно това бе последното нещо, което тази жена бе очаквала. Мистър Бродриб се чудеше какви ли ще бъдат първите й думи. Тя го гледаше изпитателно, строго, така, както би го гледала някоя от собствените му лели. Когато най-накрая заговори, в гласа й се долавяше упрек:

— Това са много пари.

— Не толкова много, колкото бяха преди време — отговори мистър Бродриб и едва се сдържа да не добави: „В днешно време тази сума е почти смешна“.

— Трябва да призная — продължи мис Марпъл, — че съм изненадана. Просто съм изумена.

Тя взе отново документа и го прочете внимателно от начало до край.

— Предполагам, че сте запознат с условията, изложени тук? — попита тя.

— Да. Бяха ми продиктувани лично от мистър Рафиъл.

— Той даде ли ви някакви обяснения във връзка с тях?

— Не, никакви.

— Предполагам, че сте поискали да го направи? — попита мис Марпъл намръщено.

Мистър Бродриб се усмихна леко.

— Имате право. Направих точно това. Казах му, че ще ви е трудно да… да разберете точно какво иска да каже.

— Забележително — отговори мис Марпъл.

— Разбира се — продължи мистър Бродриб, — не е нужно да дадете отговор веднага.

— Да — каза тя. — Предпочитам да помисля.

— Както отбелязахте, сумата не е малка.

— Аз съм стара. Хората казват „възрастна“, но „стара“ е по-точната дума. Определено съм стара. Възможно е, а също и съвсем вероятно, да не съм жива след една година, за да мога да заслужа тези пари… Ако, разбира се, съм в състояние да ги заслужа, което е много съмнително.

— Не бива да подценяваме парите, на каквато и възраст да сме — каза мистър Бродриб.

— Бих могла да допринеса за някои благотворителни дейности, които ме интересуват — каза мис Марпъл. — Разбира се има и хора, за които бих могла да направя нещо, но положението ми не позволява. Не мога да отрека, че съществуват и някои удоволствия и желания… неща, които човек обикновено не може да си позволи… Предполагам, че мистър Рафиъл много добре е знаел каква радост може да изпита един възрастен човек, ако те неочаквано станат достъпни за него.

— Да, наистина — съгласи се мистър Бродриб. — Пътуване в чужбина, може би. Някоя от така добре организираните екскурзии, които се предлагат в днешно време. Театри, концерти… Възможността да напълниш избата си…

— Моите желания са малко по-скромни — каза мис Марпъл замислено. — Яребица. Много трудно се намират яребици напоследък, а са и много скъпи. С удоволствие бих похапнала яребица. Не винаги мога да си купувам хубави шоколадови бонбони, например. Да отида на опера. Това означава кола, която да те откара до Ковънт Гардън и да те върне обратно, едно преспиване в хотел… Но стига съм бъбрила. Ще взема това писмо и ще помисля. Наистина, кое е накарало мистър Рафиъл… Не знаете ли защо е направил това предложение и защо е решил, че аз мога да помогна? Той е знаел, че откакто се видяхме за последен път преди повече от година, близо две години, аз бих могла да се състаря много и да не съм в състояние да използвам малката си дарба както по-рано. Поел е риск. Нима няма други хора, които да се заемат с такова разследване?

— Честно казано, има — отговори мистър Бродриб, — но той избра вас, мис Марпъл. Простете любопитството ми, но искам да знам имали ли сте нещо общо с престъпността… с разследването на престъпления?

— Не ако трябва да съм точна — отговори мис Марпъл. — Тоест, не като професионалист. Никога не съм работила в полицията или в съда, никога не съм имала нищо общо с никоя детективска агенция. За да ви обясня, мистър Бродриб, което смятам, че съм длъжна да направя и което трябваше да направи мистър Рафиъл, трябва да ви кажа, че докато бяхме на онзи остров в Карибско море аз и мистър Рафиъл се оказахме свързани с едно престъпление, което бе извършено там. Доста странно и озадачаващо убийство.

— И вие с мистър Рафиъл открихте убиеца?

— Не бих използвала точно тези думи — отговори мис Марпъл. — Мистър Рафиъл, благодарение на силната си личност, и аз, благодарение на това, че успях да забележа някои очевидни признаци, успяхме да предотвратим извършването на още едно убийство. Сама не бих могла да го направя, защото нямах нужната физическа сила. Мистър Рафиъл също не би могъл да се справи сам, защото бе прикован към инвалидния си стол. С една дума, действахме като съюзници.

— Искам да ви задам само още един въпрос, мис Марпъл. Думата Немезида говори ли ви нещо?

— Немезида — повтори мис Марпъл. Това не беше въпрос. — Да. Говори ми. Говореше и на мистър Рафиъл. Тогава я споменах и на него му стана много забавно, че я употребявам за себе си.

Не това бе очаквал да чуе мистър Бродриб. Той погледна мис Марпъл със същото изумление, с което някога я бе погледнал мистър Рафиъл в спалнята си. Приятна, интелигентна възрастна дама, но чак пък Немезида?

— И вие чувствате същото, сигурна съм — каза мис Марпъл и стана. — Ако научите още нещо, свързано с този въпрос, надявам се ще ме уведомите, мистър Бродриб. Струва ми се много странно, че няма нищо повече. Засега въобще не мога да разбера какво иска от мен мистър Рафиъл.

— Не познавате ли семейството му, приятелите му…

— Не, казах ви. Срещнахме се съвсем случайно в чужбина. Наложи се да се съюзим в разгадаването на една доста тайнствена история, това е всичко.

Мис Марпъл бе стигнала до вратата, когато се обърна и неочаквано попита:

— Той имаше секретарка, мисис Естер Уолтърс. Ще сметнете ли, че е нарушение на добрия тон, ако попитам дали мистър Рафиъл й е оставил в наследство петдесет хиляди лири?

— Завещанието му ще бъде публикувано в пресата — отговори мистър Бродриб. — Отговорът на въпроса ви е утвърдителен. Между другото, сега мисис Уолтърс се нарича мисис Андерсън. Омъжи се отново.

— Радвам се да го чуя. Тогава беше вдовица. Имаше дъщеря и беше добра секретарка, струва ми се. Разбираше мистър Рафиъл много добре. Приятна жена. Радвам се за нея.

Тази вечер мис Марпъл седна на стола с правата облегалка, протегна крака към камината, в която гореше малък огън заради внезапното застудяване, каквото както е известно, може да обхване Англия във всеки произволен момент, и извади писмото, което й бяха дали тази сутрин. Все още невярваща, тя го зачете, мърморейки думите под носа си, сякаш се мъчеше да ги наизусти:

 

Мис Марпъл Сейнт Мери Мийд.

Ще получите това писмо след смъртта ми с помощта на адвоката ми Джеймс Бродриб. Той се занимава с моите проблеми от личен характер, а не с деловите ми отношения. Това е един сериозен адвокат и на него може да се разчита, но както и за по-голямата част от човечеството, така и за него грехът на любопитството не е чужд. Не смятам да задоволя това любопитство. В някои отношения този въпрос трябва да си остане между нас двамата. Нашата кодова дума, уважаема моя, е „Немезида“. Предполагам, че все още помните при какви обстоятелства и по какъв повод за първи път я употребихте пред мен. В продължение на доста дългия си живот и докато се занимавах с бизнес, успях да науча едно нещо за хората, които бих искал да наема на работа — те трябва да имат талант. Талант за конкретната работа, която искам да им поверя. Не става дума за познания или за опит. Става дума именно за талант — за природна дарба в дадена област.

Вие, мила моя, ако позволите да се обърна към вас така, имате природен афинитет към справедливостта и оттам природна дарба да се справяте с престъпленията. Искам да разследвате едно престъпление. Отделил съм известна сума, която ще стане безусловно ваша, ако приемете това предложение и ако в резултат на разследването ви, върху това престъпление се хвърли нужната светлина. За тази работа съм определил срок от една година. Истина е, че не сте млада, но ако мога така да се изразя, вие сте корава жена. Струва ми се мога да разчитам на съдбата, за да ви даде най-малко още една година живот.

Мисля, че работата ще е по вкуса ви. Вие притежавате природна дарба да разследвате престъпления. Необходимите средства за самото разследване ще ви бъдат предоставяни своевременно, когато възникне нужда. Предлагам ви това като алтернатива на сегашния ви живот.

Представям си как седите на някакъв стол, стол, който е удобен и подходящ за ревматизма, който може би ви измъчва. Струва ми се, че всички хора на вашата възраст страдат от някакъв вид ревматизъм. Ако това заболяване е засегнало гърба или коленете ви, не бихте могли да се движите много и през повечето време сигурно плетете. Във въображението си ви виждам така, както ви видях онази нощ, когато ме събудихте заради безпокойството си — сред облак розова вълна.

Предполагам, че продължавате да плетете пуловери, шалове за глава и много други неща, които не знам как се казват. Ако предпочитате да служите на каузата на справедливостта, надявам се, че поне ще ви бъде интересно.

Нека справедливостта се лее като вода.

И правдата да е като вечен поток. Сбогом.