Метаданни
Данни
- Серия
- Госпожица Марпъл (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nemesis, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 53 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Агата Кристи. Възмездието
Първо издание
Превод от английски Владимир Германов, 1993
Редактор Елиана Владимирова
Художествен редактор Боряна Занова
Компютърен набор „Абанос“, София
Издава „Абагар холдинг“, София
Печат Дф „Абагар“ — Печатница В. Търново
ISBN 954-584-014-5
с/о Prava i Prevodi, Beograd
Agatha Christie. Nemesis
Fontana/Collins
Eleventh impression June 1988
История
- — Добавяне
ГЛАВА 18
Архидякон Брейбзън
Когато мис Марпъл се върна задъхана и уморена в хотела, момичето на рецепцията излезе, за да я пресрещне.
— Мис Марпъл, един човек иска да разговаря с вас. Архидякон Брейбзън.
— Архидякон Брейбзън? — мис Марпъл доби озадачен вид.
— Да. Опитваше се да ви открие. Знаеше, че сте с тази екскурзия и искаше да се срещне с вас преди да заминете. Казах му, че някои хора от групата смятат да се върнат в Лондон със следобедния влак. Той много искаше да разговаря с вас, преди да тръгнете. Чака във фоайето с телевизора. В момента там е по-спокойно. В другото фоайе има много хора.
Мис Марпъл отиде в посоченото фоайе доста изненадана. Оказа се, че архидякон Брейбзън е възрастният свещеник, когото бе забелязала в църквата. Той стана и се приближи до нея.
— Мис Марпъл? Мис Джейн Марпъл?
— Да. Аз съм Джейн Марпъл. Искали сте да…
— Аз съм архидякон Брейбзън. Дойдох тази сутрин, за да присъствам на службата в памет на моята стара приятелка мис Елизабет Темпъл.
— Така ли? Седнете моля — отговори мис Марпъл.
— Благодаря. Ще седна. Вече нямам толкова много сили както някога.
Той внимателно се отпусна на стола.
— А вие…
Мис Марпъл седна до него.
— Да — каза тя, — искали сте да се срещнете с мен?
— Мисля, че трябва да обясня защо. Зная, че за вас съм напълно непознат човек. Всъщност преди да дойда тук за службата, аз се отбих в болницата в Каристаун и поговорих със старшата сестра. Тя ми каза, че преди да умре, Елизабет е пожелала да види човек от вашата група. Мис Джейн Марпъл. Това сте вие. Каза ми, че непосредствено преди смъртта й вие сте били при нея.
Той я погледна угрижено.
— Да — отговори мис Марпъл. — Аз самата се изненадах, когато ме повикаха.
— Приятелки ли бяхте?
— Не — каза тя. — Запознахме се по време на екскурзията. Затова именно се изненадах. Разговаряхме за разни неща, понякога сядахме една до друга в автобуса, общо взето, сприятелихме се. Но въпреки това се изненадах, когато научих, че е искала да се види именно с мен, когато беше толкова зле.
— Да, да. Разбирам изненадата ви. Както казах, тя беше стара моя приятелка. Всъщност, беше тръгнала при мен, трябваше да се видим. Живея във Филминстър, където групата ви трябваше да се отбие вдругиден. Бяхме се уговорили да се видим тогава. Тя искаше да говорим за някои неща, за които смяташе, че бих могъл да й помогна.
— Разбирам — каза мис Марпъл. — Мога ли да ви задам един въпрос? Надявам се да не е много неделикатен.
— Естествено, мис Марпъл: Можете да ме питате, каквото пожелаете.
— Едно от нещата, които ми каза мис Темпъл, беше, че е тръгнала на тази екскурзия не само за да разглежда исторически постройки и красиви градини. Използва една доста необикновена дума. Каза, че е тръгнала на „поклонение“.
— Така ли? — попита архидякон Брейбзън. — Наистина ли каза това? Колко интересно! Интересно и може би не е случайно.
— Моят въпрос е, мислите ли, че поклонението, за което говореше, се отнася за посещението й при вас?
— Сигурно е било така — отговори архидяконът. — Мисля, че да.
— Освен това в разговорите ни стана дума за едно младо момиче. Момиче на име Верити.
— А, да. Верити Хънт.
— Не знаех фамилното й име. Мис Темпъл я наричаше само Верити.
— Верити Хънт е мъртва — каза архидяконът. — Умря преди доста време. Знаехте ли?
— Да — отговори мис Марпъл. — Знаех го. С мис Темпъл разговаряхме и за това. Тя ми каза нещо, което беше неизвестно за мен…, че това момиче било сгодено за сина на мистър Рафиъл. Мистър Рафиъл между другото е, или по-скоро беше, мой приятел. Той плати разноските ми за тази екскурзия, защото беше много добър… Но ми се струва, че е възможно да е искал, да е желаел да се срещна с мис Темпъл. Може би е мислел, че тя ще ми каже някои неща.
— Свързани с Верити?
— Да.
— Точно за това тя искаше да дойде при мен. За да научи някои факти.
— Искала е да научи — каза мис Марпъл — защо Верити е развалила годежа си със сина на мистър Рафиъл.
— Верити не е разваляла годежа си. Напълно сигурен съм в това.
— Но мис Темпъл не е знаела, така ли?
— Не знаеше. Мисля, че беше изумена и огорчена от случилото се, така че искаше да разбере защо тази сватба не се състоя.
— А защо не се е състояла? — попита мис Марпъл. — Моля ви, не си мислете, че проявявам излишно любопитство. Не любопитството ме кара да правя всичко това. Аз съм тръгнала… не, не бих казала на поклонение, а за да изпълня една мисия. И също така искам да знам защо Верити Хънт и Майкъл Рафиъл не са се оженили.
Архидяконът я изгледа изпитателно.
— Виждам, че и вие имате нещо общо с цялата тази работа — каза той. — Разбирам това.
— С цялата тази работа ме свързва предсмъртното желание на мистър Рафиъл. Той ме помоли да направя това.
— Нямам причина да не ви разкажа всичко, което зная — каза архидяконът замислено. — Интересува ви какво би ме попитала мис Темпъл, но това е нещо, което не зная. Мис Марпъл, тези двама млади хора имаха намерение да се оженят. Бяха организирали сватбата си. Аз трябваше да сключа брака им. Доколкото разбрах, той е трябвало да бъде запазен в тайна. Познавах и двамата млади, познавах това мило дете Верити от много отдавна. Дадох й първо причастие, някога провеждах службите в Лент за Великден и по други поводи, също и в училището на Елизабет Темпъл. Беше много добро училище. Тя също беше много добра жена. Чудесен педагог с усет към способностите на възпитаничките си… Знаеше за всяка една от тях на какво е способна, кое най-много й се отдава и всичко останало. Насърчаваше момичетата да си избират подходяща за тях професия и не настояваше да се занимават с неща, които не са за тях. Беше голяма жена и скъпа моя приятелка. Верити беше едно от най-красивите деца или по-скоро момичета, които някога съм виждал. Беше красива по душа и сърце, не само на външен вид. Сполетя я истинското нещастие да загуби родителите си преди да е съзряла истински. И двамата умряха при катастрофа с някакъв чартърен самолет, когато отиваха в Италия, за да прекарат отпуската си. Когато завърши училище, Верити отиде да живее при мис Клотилд Брадбъри-Скот, която, предполагам познавате. Живее тук. Тя беше близка приятелка с майката на Верити и имаше две сестри, но тогава едната беше омъжена и живееше в чужбина. Клотилд, най-възрастната от тях, се привърза много към Верити. Правеше всичко възможно, за да й осигури щастлив живот. Заведе я в чужбина веднъж или два пъти, изпрати я на уроци по рисуване в Италия, обичаше я и се грижеше за нея всячески. Верити също я заобича може би така, както бе обичала майка си. Разчиташе на Клотилд. Самата Клотилд беше образована и много умна жена. Не е настоявала Верити да учи в университета, но доколкото разбрах, това е било защото самата Верити не е искала. Предпочитала е да учи живопис и музика, такива неща. Живяла е тук при сестрите и според мен се е чувствала щастлива. Поне видът й винаги беше щастлив. Естествено, след като дойде тук, аз повече не я виждах, защото Филминстър — там е катедралата в която служех, — е на шестдесет мили оттук. Изпращах й картички за Коледа и другите празници, тя също не ме забравяше. Не я бях виждал до деня, когато неочаквано се появи при мен — много красива и напълно пораснала млада жена, заедно с един приятен младеж, който също се оказа мой познат. Беше Майкъл, синът на мистър Рафиъл. Дойдоха при мен, защото се обичаха и искаха да се оженят.
— Вие съгласихте ли се да ги ожените?
— Да, съгласих се. Може би мислите, че не е трябвало да се съгласявам. Беше очевидно, че са дошли при мен тайно. Не бих се изненадал, ако Клотилд Брадбъри-Скот се е опитвала да попречи на връзката им. И би имала право да направи това. Да си призная, Майкъл Рафиъл не беше младеж, когото човек би искал да види женен за дъщеря си или за някоя своя близка. Тя всъщност беше твърде млада, за да може да вземе правилното решение, а Майкъл още от най-ранна възраст създаваше проблеми. Бяха го съдили в съда за малолетни престъпници, дружеше с лоши приятели, участваше в разни банди, беше обирал жилища, телефонни автомати… По онова време вече имаше солиден опит с момичетата, дори срещу него бяха повдигнати искове за издръжка, която трябваше да плаща. Наистина постъпваше лошо с момичетата и иначе също не беше цвете за мирисане, но пък беше привлекателен и същите тези момичета тичаха след него и постъпваха наистина глупаво. Беше излежал в затвора две кратки присъди. Честно казано, той си беше престъпник. Бях се запознал с баща му, макар че не го познавах добре и мисля, че той правеше всичко, което беше по силите му, за да помогне на сина си, тоест всичко, което би могъл да направи човек с неговия характер. Винаги го е спасявал, намирал му е подходяща работа… Плащал е дълговете му и щетите, причинени от него. Правел е всичко това. Не зная защо…
— Но ви се струва, че би могъл да направи повече, нали?
— Не — отговори архидяконът. — Аз съм на възраст, на която съм се убедил, че човек трябва да приема околните такива, каквито са, и да разбере, че имат, нека използвам съвременните термини, генетично определен характер, който не може да се промени. Не мисля, че мистър Рафиъл е обичал много сина си когато и да било. По-точно ще бъде ако кажа, че е бил привързан към него в границите на разумното. Но не му е дал никаква обич. Не зная, дали Майкъл щеше да е друг, ако беше получил обич от баща си. Може би щеше. Но такова, каквото беше, положението бе много тъжно. Момчето не беше никак глупаво. Имаше интелект, дарби. Ако искаше и бе положил нужните усилия, можеше да постигне много. Но нека си го кажем направо — той по природа си беше престъпник. Имаше и някои ценни качества… Отлично чувство за хумор, в някои отношения беше много щедър и мил. Винаги би се притекъл на помощ на приятеля си, за да го избави от беда. От друга страна, към приятелките си се отнасяше лошо, навличаше им неприятности, както казват хората, после повече или по-малко ги зарязваше и тръгваше с някоя друга. И така, при мен дойдоха тези двама млади хора и аз се съгласих да ги оженя. Предупредих Верити съвсем откровено за какъв човек смята да се омъжи. Открих, че той не се е опитал да я измами по какъвто и да било начин. Беше й казал, че винаги е имал неприятности с полицията и какви ли още не. Беше й казал, че смята след като се ожени да обърне нова страница. Щял да се промени изцяло. Казах й, че това е невъзможно, че никога няма да се промени. Може и намеренията му да са били искрени. Мисля, че Верити си даваше сметка за това не по-зле от мен. Призна, че го знае.
Каза ми: „Зная що за човек е Майк. Зная, че може би винаги ще остане такъв, но въпреки това го обичам. Може да успея да му помогна, може и да не успея. Но реших да поема риска.“ И ще ви кажа, мис Марпъл, едва ли някой знае това по-добре от мен, защото съм оженил много млади хора и съм виждал как някои от тях, съвсем обещаващи двойки, достигат до мъка и нещастие, и как други, за които изобщо не очакваш, започват да живеят добре помежду си… Мога да доловя… мога да разбера, кога двама млади наистина се обичат. Не, нямам предвид сексуалното привличане. Напоследък твърде много се говори за секса, обръща му се прекалено голямо внимание. Не искам да кажа, че в него има нещо лошо… Той просто не може да заеме мястото на любовта… той е неразделна част от нея, но не може да я замени успешно. Любовта е като думите от брачната клетва… „В добро и в лошо, в бедност и в богатство, в болест и здраве.“ Ето това трябва да приемеш, ако обичаш и желаеш да се ожениш. Тези двама младежи се обичаха. И бяха готови да се обичат, докато смъртта ги раздели. И тук — добави архидяконът — историята свършва. Не мога да продължа разказа си, защото не зная какво се е случило по-нататък. Зная само, че се съгласих да направя каквото искаха от мен и подготвих всичко необходимо. Уговорихме се за деня, часа и за мястото. Може би вината ми е, че се съгласих да стане тайно.
— Не са искали никой да научи, така ли?
— Да. Верити не искаше никой да знае. Почти съм сигурен, че Майкъл също не е искал. Бояха се някой да не осуети намеренията им. За Верити, освен любовта, винаги е съществувало желанието да избяга. Това е естествено, струва ми се, като вземем предвид обстоятелствата от живота й. Тя бе загубила истинските си родители и бе започнала изцяло нов живот след смъртта им, на възраст, на която обикновено момичетата си създават кумири. Някоя приятна учителка, независимо по какъв предмет, от математика до физическо, някое по-голямо момиче което и да било. Това състояние не продължава дълго, но е естествена част от развитието. След това идва следващият етап, когато разбираш, че това, което искаш в живота, трябва по някакъв начин да допълва самия теб. Отношенията между мъжете и жените. Човек започва да се оглежда наоколо, за да открие своя партньор. Този, когото иска да е с него в живота. Ако си мъдър, няма да бързаш, ще имаш приятели, но ще чакаш да дойде както казват твоят избраник. Клотилд Брадбъри-Скот беше изключително добра към Верити и ми се струваше, че Верити я обожаваше като свой кумир. Тя беше истинска личност. Хубава, интересна, съвършена. Струва ми се, че за Верити тя имаше някакъв романтичен ореол и в същото време я обичаше като своя собствена дъщеря. Това момиче отрасна сред обич и живя интересен живот. И така, предполагам, че малко по малко в това щастие е започнала да изпитва, вероятно дори без да си дава сметка, че е така, желание да избяга. Да избяга от обичта. Да избяга, без да знае къде. Но след като е срещнала Майкъл, вече е знаела. Искала е да избяга и да започне следващия етан на живота си, този, в който мъжете и жените живеят заедно и създават поколение. Но в същото време си е давала ясно сметка, че не би могла да накара Клотилд да разбере чувствата й. Знаела е, че новата й настойница остро ще се противопостави на факта, че момичето приема любовта си към Майкъл сериозно… Сега вече знам, че Клотилд би имала пълно право да се възпротиви… За жалост Майкъл не беше съпругът, който Верити би трябвало да избере. Пътят, по който се е канела да тръгне, е нямало да я заведе до пълноценния живот и до щастието. Той би я завел до болката, до разочарованието и до смъртта. Мис Марпъл, виждате, че изпитвам дълбоко чувство за вина. Мотивите ми бяха благородни, но тогава не знаех това, което би трябвало да знам. Познавах Верити, но не познавах Майкъл. Разбирах желанието й всичко да стане тайно, защото знаех колко силна личност е Клотилд Брадбъри-Скот. Тя би могла да наложи волята си и да осуети този брак, да убеди Верити да се откаже от него.
— Значи смятате, че точно това се е случило? Че Клотилд е успяла да убеди Верити да изостави Майкъл Рафиъл и да не се жени за него?
— Не. Тогава не вярвах, че е станало това. И сега не вярвам. Ако беше така, Верити щеше да ми каже.
— А какво всъщност се случи в уречения ден?
— Ще ви кажа. Денят беше уговорен. Времето, часът и мястото… Аз чаках. Чаках при мен да дойдат младоженец й младоженка, но те не се появиха. Не изпратиха писмо, не се обадиха, не се извиниха… Нищо! Не знаех защо. И досега не зная. Все още ми се струва невероятно. Невероятно е, не че не дойдоха, това много лесно би могло да се обясни… Невероятно е, че не се обадиха да ми кажат. Да ми изпратят поне ред за обяснение. Ето какво ме озадачаваше и ето защо се надявах, че Елизабет Темпъл преди да умре може да ви е казала нещо. Да ви е помолила да ми предадете нещо. Ако е знаела, че умира, може би би пожелала да ми съобщите нещо.
— Тя е искала да научи нещо от вас — каза мис Марпъл. — Сигурна съм, че заради това е тръгнала да се срещне с вас.
— Да, да. Това сигурно е така… Струва ми се, че Верити не би казала нищо на хората, които биха могли да я спрат… Клотилд и Антея Брадбъри-Скот преди всичко… Но Верити винаги е обичала Елизабет Темпъл и тя имаше голямо влияние върху нея… и си мисля, че би й писала, би й дала някакво обяснение.
— Струва ми се, че го е направила — каза мис Марпъл.
— Мислите, че й е съобщила нещо?
— Да — отговори мис Марпъл. — На Елизабет Темпъл е съобщила, че смята да се омъжи за Майкъл Рафиъл. Мис Темпъл знаеше това. Беше едно от нещата, които ми каза. Каза ми: „Познавах едно момиче на име Верити, което искаше да се омъжи за Майкъл Рафиъл“. Единственият човек, който би могъл да й каже това, е самата Верити. Сигурно й е писала. После я попитах защо не се е омъжила и мис Темпъл отговори: „Тя умря“.
— Значи сме в задънена улица — каза архидякон Брейбзън. — Аз и Елизабет не сме знаели повече от тези два факта. Елизабет — че Верити е смятала да се омъжи за Майкъл, а аз — че освен това вече са били уговорили денят и часът на сватбата. И аз ги чаках, но сватбата не се състоя. Нямаше младоженец, нямаше младоженка, нямаше никакво обяснение.
— И не знаете какво се е случило, така ли? — попита мис Марпъл.
— Нито за миг не мога да повярвам, че Верити и Майкъл са скъсали, че са се разделили.
— Но все нещо трябва да се е случило между тях. Нещо, което може би е отворило очите на Верити, което й е помогнало да разбере по-добре що за човек е Майкъл, да види някои черти от характера му, за които преди това не си е давала сметка.
— Това все пак не може да обясни задоволително случилото се. Тя би ме уведомила. Не би ме оставила да чакам, за да ги свържа в свят брачен съюз. Най-малкото, което може да се каже е, че тя беше много добре възпитано момиче и не би направила такова нещо. Щеше да ме уведоми. Не. Боя се, че може да й е попречило само едно.
— Смъртта? — попита Мис Марпъл. Тя си спомняше думата, произнесена от Елизабет Темпъл, която й бе прозвучала като дълбок камбанен звън.
— Да — въздъхна архидякон Брейбзън. — Смъртта.
— Любов — каза мис Марпъл замислено.
— С това искате да кажете… — той се поколеба.
— Това ми каза мис Темпъл. Попитах я: „Как така умря?“ А тя отговори само: „Любов“. Каза, че любовта е най-страшната дума на света. Най-страшната дума.
— Разбирам — каза архидяконът. — Разбирам… Или си мисля, че разбирам.
— Какво е вашето обяснение?
— Раздвоена личност — въздъхна той. — Нещо, което околните не могат да доловят, ако нямат нужната квалификация. Джекил и Хайд са реални. Не са измислица на Стивънсън. Майкъл Рафиъл беше… трябва да е бил шизофреник. Имал е раздвоено съзнание. Не съм медик по образование, нямам опит като психоаналитик; но у него трябва да са съществували две отделни личности, две отделни части. Едната, това е приятното, добро момче, чиято най-привлекателна черта може би е желанието за щастие. Но има и друга личност… може би резултат от някаква умствена деформация… нещо, за което още не сме сигурни… желание да убие… не непременно врага си, а човека, когото обича. Може би, затова е убил Верити. Без да си дава сметка защо го прави и какво означава това. На този свят има много ужасяващи неща… Душевни заболявания, деформации на съзнанието… В моята енория имаше много тъжен случай… Две възрастни жени, пенсионирани, живееха заедно. Бяха работили заедно цял живот и бяха приятелки. Изглеждаха доволни от живота си заедно. И един ден едната уби другата. Повикала викария, неин стар приятел, и му казала: „Убих Луиз. Много тъжно, но видях самия дявол да гледа през очите й и трябваше да го направя“. Подобни неща понякога могат да те накарат да се отчаеш от живота. Питаш се защо става така, как става така? Един ден може би ще научим. Лекарите ще открият може би някоя малка деформация на хромозом или ген. Някоя жлеза, която работи прекалено много или недостатъчно.
— Значи според вас това се е случило? — попита мис Марпъл.
— Наистина се е случило. Зная, че трупът не е бил намерен доста време след това. Верити просто изчезна. Излязла от дома си и никой повече не я е виждал.
— Но това трябва да се е случило тогава, в същия онзи ден…
— Но на делото…
— Имате предвид след като е бил открит трупът, когато полицията е арестувала Майкъл?
— Той е бил един от първите разпитани. Много хора са го виждали с Верити, тя се е качвала в колата му. Били са сигурни още от самото начало, че именно той е убиецът. Бил е първият заподозрян и подозренията никога не са намалели. Разпитвани са и други младежи, които са познавали Верити, но всички те са имали или алиби, или срещу тях не е имало сериозни доказателства. Продължили са да подозират Майкъл и най-накрая трупът е бил открит. Верити била удушена, с обезобразено от тежки удари лице. Мистър Хайд, нека се изразя така, е взел надмощие.
Мис Марпъл потрепери.
Архидяконът продължи. Гласът му беше плътен и тъжен:
— И въпреки всичко, дори сега, аз се надявам и имам чувството, че я е убил някой друг. Някой, който наистина е бил болен, макар и никой да не е знаел. Може да е бил непознат човек, когото е срещнала някъде в околността. Случайно той я е качил в колата си и после… — архидяконът поклати глава.
— Възможно е и това да се е случило — каза мис Марпъл.
— В съда Майк направи много лошо впечатление — продължи архидяконът. — Наговори куп безсмислени и глупави лъжи. Излъга за местоположението на колата си например. Беше накарал приятелите си да му осигурят някакво невъзможно алиби. Беше уплашен. Изобщо не спомена за намерението си да се ожени. Предполагам, че това е станало по препоръка на адвоката му, който сигурно е решил, че подобен факт би могъл да се използва срещу него… Да се предположи, че е имала намерение да го принуди да се ожени за нея, а той не е искал. Това стана толкова отдавна, че вече не помня подробности, но всички улики бяха срещу него. Беше виновен… И видът му беше като на виновен човек…
Мис Марпъл, вие виждате, че аз съм един много тъжен и нещастен човек. Не оцених правилно положението и насърчих едно много мило и хубаво момиче да направи крачка към смъртта си. Сигурно не познавам човешката природа достатъчно добре. Нямах представа за риска, на който се излага Верити. Вярвах, че ако се уплаши от него, ако неочаквано научи нещо лошо за него, тя ще наруши обещанието си да се омъжи за него и ще дойде да сподели всичко това с мен. Но нищо подобно не се случи. Защо я е убил? Дали защото е знаел, че е бременна? Защото вече е имал връзка с някое друго момиче и не е искал да се жени за Верити? Не ми се вярва. Може да е имало някаква съвършено различна причина. Може би тя наистина е научила нещо за него и се е уплашила… И след това е пожелала да прекъсне връзката им. Дали нещо подобно не е възбудило гнева му, дали не това го е накарало да прибегне до насилие, да я убие? Не мога да зная това.
— Това наистина не знаете — каза мис Марпъл, — но знаете нещо друго, вярвате в него, нали?
— Какво искате да кажете с това „вярвате“? За религията ли намеквате?
— О, не — отговори мис Марпъл. — Нямах предвид това. Имах предвид, че у вас има, или поне така ми се струва, много силна увереност, че тези двама млади са се обичали, че искрено са желаели да се оженят и че нещо се е случило и то е попречило на намеренията им. Това нещо е довело до нейната смърт, но вие все още вярвате, че са щели да дойдат при вас, за да ги ожените.
— Вие сте съвсем права. Аз все още вярвам, че тези двама млади се обичаха и че наистина искаха да се оженят и да живеят заедно в добро или лошо, в богатство или бедност, в здраве или болест. Но за нея изборът се оказа лош. Той доведе до смъртта й.
— Според мен трябва да продължите да вярвате в това — каза мис Марпъл. — Знаете ли, струва ми се, че и аз вярвам в това, което казвате.
— Но какво от това?
— Все още не знам — отговори мис Марпъл. — Не съм сигурна, но ми се струва, че мис Елизабет Темпъл е знаела или поне е започнала да се досеща какво се е случило. Тя произнесе една страшна дума… любов… Когато я каза, аз си помислих, че според нея Верити се е самоубила заради любовта си. Защото е научила нещо за Майкъл или защото нещо, свързано с него изведнъж я е обезпокоило или дори отвратило. Но не е възможно да се е самоубила.
— Не — съгласи се архидяконът. — Това наистина е невъзможно. Нараняванията й бяха описани много добре пред съда. Човек не се самоубива, като размаже главата си с камък.
— Ужасно! — възкликна мис Марпъл. — Ужасно! Но човек не може да постъпи така и с този, когото обича, дори и да го е „убил от любов“, нали? Ако я беше убил той, не би го направил но този начин. Да я удуши, това може би да, но да обезобрази лицето, което е обичал… Любов, любов — промърмори тя, — каква страшна дума наистина.