Агата Кристи
Възмездието (12)

ГЛАВА 12
Консултация

— Не смятам да се впускам надълго и нашироко в обяснения. Ще ви кажа съвсем простичко как стигнах до всичко това. От време на време действам като таен съветник във вътрешното министерство. Също така имам контакти с някои други институции. Съществуват особени заведения, които осигуряват храна и подслон на определен тип престъпници, след като бъдат осъдени за някои техни деяния. Те остават там различно дълго, понякога за неопределен период от време, но винаги престоят им е в пряка връзка с възрастта им. Ако са под определена възраст, се налага да бъдат приети в места, които са специално предназначени за подобни хора. Разбирате това, надявам се.

— Да, разбирам много добре какво искате да кажете.

— Обикновено доста скоро след извършване на престъплението ме викат за консултация, за да дам мнението си относно прогнозата на заболяването, дали е благоприятна или не и така нататък. Това са професионални подробности и няма да навлизам в тях. Но понякога ме викат и в заведенията, за които говорих, във връзка с конкретни случаи. В дадения случай чрез вътрешното министерство получих покана от директора на едно такова заведение и отидох да разговарям с него. Всъщност трябваше да се срещна със служителя, отговарящ за затворниците… или пациентите, наречете ги както искате. Той се оказа човек, с когото се познавахме от доста време, макар и да не бяхме много близки. И така, аз отидох в заведението и той изложи проблема си пред мен. Ставаше дума за един затворник, около когото имало съмнения и не всичко било съвсем наред. Това беше един млад мъж, всъщност още момче… или поне е бил момче при приемането му там. Сега вече са минали доста години. С течение на времето и след като моят познат заел поста в онова заведение, защото не е бил там при постъпването на младежа, той започнал да се безпокои за него. Не защото е професионалист в моята област — той не е такъв, а защото имаше опит с криминално проявени пациенти и затворници. С две думи въпросният младеж още от най-ранна възраст бил с незадоволително поведение… Наричайте го както искате — труден младеж, малолетен престъпник, човек с понижено чувство за отговорност… Има много термини. Някои от тях са подходящи, други — не, някои са направо озадачаващи. Но без всякакво съмнение младежът беше престъпник. Беше участвал в банди, в побоища, в обири и кражби, беше мамил, вършил мошеничества, бе осъществил множество фалшификации. Такъв син би бил мъка за всеки баща.

— Да, разбирам — каза мис Марпъл.

— Какво разбирате, мис Марпъл?

— Мисля, че говорите за сина на мистър Рафиъл.

— Права сте. Говоря за сина на мистър Рафиъл. Какво знаете за него?

— Нищо — отговори мис Марпъл. — Само чух, и това беше вчера, че синът на мистър Рафиъл бил малолетен престъпник или неудовлетворителен, ако искаме да се изразим по-меко. Зная много малко за него. Мистър Рафиъл имал ли е и друг син?

— Не. Той е единственият му син. Но освен него мистър Рафиъл е имал и две дъщери. Едната е умряла на четиринадесетгодишна възраст, а другата се е омъжила щастливо, но не е имала никакви деца.

— Много тъжно за него.

— Може би — каза професор Уонстед. — Не мога да съм сигурен. Жена му е умряла съвсем млада и мисля, че нейната смърт го е натъжила много, макар че никога не го е показвал. Нямам престава до каква степен е бил привързан към децата си. Издържал ги е. Направил е всичко, каквото е можел, за тях. Направил е всичко, каквото е можел и за сина си, но не зная какви са били чувствата му. Не беше лесно да се разберат чувствата му. Мисля, че от всичко най-много го интересуваше правенето на пари. Именно правенето на пари, а не самите пари, както и всеки друг голям финансист. Непрекъснато трябваше да печели повече и да измисля нови, неочаквани начини. Обичаше финансите. Радваше им се. И мислеше за много малко други неща.

— Струва ми се, че за сина си направи всичко възможно. Измъквал го е от неприятности в училище, наемал е добри адвокати и го е отървавал от съд, когато е било възможно, но в края на краищата дошъл и окончателният удар, който може би е било логично да се очаква след всичко станало. Момчето било изправено пред съда с обвинение за изнасилване на младо момиче. Присъдата била затвор, макар и малко намалена заради възрастта му. Но по-късно срещу него било предявено второ, много по-тежко обвинение.

— Убил е едно момиче — каза мис Марпъл. — Това ли? Така ми казаха.

— Подмамил някакво момиче далеч от дома му. Преди да открият трупа минало известно време. Момичето било удушено, а след това и обезобразено с камък, вероятно, за да не може да бъде разпознато.

— Доста неприятно — отбеляза мис Марпъл с тон на дама от старото време.

Професор Уонстед я изгледа.

— Така ли бихте го нарекли?

— Така ми се струва — отговори тя. — Не обичам подобни неща. Ако очаквате, че ще проявя съчувствие или съжаление, че ще заоплаквам нещастното му детство или ще хвърля вината върху лошата среда, ако очаквате, че ще се разплача заради него, заради този млад убиец, не, просто нямам такова намерение. Ненавиждам лошите хора, които вършат злини.

— Радвам се да го чуя — каза професор Уонстед. — Просто няма да повярвате какво преживявам в професията си заради тези, които плачат, скърцат със зъби и обвиняват за всичко някаква случка в миналото. Хората би трябвало да си дават сметка, че независимо от средата, независимо от трудностите и проблемите в живота, човек може да остане непокварен. Ако си даваха сметка, нямаше толкова често да твърдят обратното. Болните наистина са достойни за съжаление… Да, те трябва да бъдат съжалявани, защото са родени с гените си и нямат никакъв начин да ги променят. По същия начин съжалявам епилептиците. Ако знаете какво нещо са гените…

— Зная. Повече или по-малко — отвърна мис Марпъл. — В наши дни всички знаят за тях. Е, не съм запозната с химическите и биологични механизми, но…

— Моят познат ми каза защо иска да чуе мнението ми. Защото като опознавал младежа, с течение на времето все повече и повече чувствал, че той не е убиец. Смятал, че не прилича на никой от убийците, с които се е срещал преди, че просто не е такъв тип човек. Според него това момче наистина било престъпник и никога нямало да може да се поправи, независимо какво лечение му се предписва. С една дума, за него не можело да се направи нищо, но в същото време бил убеден, че присъдата му е несправедлива. Не можел да повярва, че младежът е убил онова момиче, че го е удушил и след това го е обезобразил с камък. Просто не можел да се застави да повярва. Прегледал делото и фактите изглеждали съвсем красноречиви. Младежът познавал убитото момиче, виждали ги заедно на няколко пъти преди престъплението. Предполагало се, че са спали заедно и така нататък. Колата му била видяна в околността, сам той бил разпознат… Изобщо, всичко изглеждало от ясно по-ясно. Но моят познат каза, че нещо го тревожи. Той беше човек с много развито чувство за справедливост. Искаше да чуе и друго мнение за всичко това. Искаше да види не гледната точка на полицията, която познаваше добре, а гледната точка на лекаря. Каза, че ставало дума за случай, който е изцяло в моята област. Искаше да се видя с този млад човек, да поговоря с него, да му поставя медицинска диагноза и да му съобщя мнението си.

— Много интересно — каза мис Марпъл. — Да, наистина е много интересно. В края на краищата вашият познат е бил човек с опит, човек, който е обичал справедливостта. Успял е да ви заинтригува и вие сте се вслушали в думите му.

— Да — съгласи се професор Уонстед. — Наистина бях заинтригуван. Срещнах се с обекта, както казваме в нашите кръгове, и подходих към него от няколко посоки. Разговарях с него, обсъждахме няколко възможни промени в закона, споменах му, че е възможно да доведа адвокат, за да видим какви факти бихме могли да открием в негова полза, както и други неща. Държах се с него като с приятел, но и като враг, за да проследя реакциите му в двата случая. Освен това проведох множество чисто медицински изследвания, което в наши дни е обичайна практика. Няма да навлизам в подробности, защото те са чисто технически.

— И до какъв извод стигнахте накрая?

— Стигнах до извода — отговори професор Уонстед, — че познатият ми може би е прав. Майкъл Рафиъл не приличаше на убиец.

— А какво ще кажете за предишното обвинение срещу него?

— То, разбира се, не говореше никак добре за Майкъл. Едва ли е повлияло на съдебните заседатели по време на втория процес, защото те не са чули за него преди да се произнесат, но в очите на съдията той сигурно е бил престъпник. Все пак след това аз проучих някои неща. Беше обвинен в изнасилване. Това се твърдеше…, но той не беше правил опит да го души или нещо подобно… Според мен… виждал съм твърде много подобни случаи в съда… според мен не можеше да се твърди с категоричност, че става дума за изнасилване. Не трябва да забравяме, че в наши дни момичетата са далеч по-готови да ги изнасилят, отколкото преди. Техните майки много често са тези, които настояват това да се нарича „изнасилване“. А въпросното момиче преди събитието беше имало няколко приятели, с които бе стигнало доста по-далеч от обикновената дружба. Мисля, че всичко това не би могло да се вземе като обстоятелство, което говори срещу подсъдимия. А в случая с убийството, защото без съмнение това беше убийство, всички изследвания и психически тестове показваха, че Майкъл Рафиъл не е способен точно на такъв тип престъпление.

— И какво направихте след това?

— Свързах се с мистър Рафиъл и му казах, че искам да обсъдя с него някои неща, свързани със сина му. Срещнахме се. Казах му какво мисля и какво е мнението на познатия ми — че нямаме никакви доказателства и основания за обжалване на присъдата, но в същото време и двамата сме убедени, че е станала грешка. Обясних му, че не е изключено да се проведе допълнително следствие, което може да се окаже много скъпо, но все пак би могло да извади на бял свят нови факти, които да се представят на съответните власти. Казах му, че няма никакви гаранции за успех, но ако опитаме, бихме могли да открием някакви неизвестни досега факти. Обясних му, че това би струвало много пари, но че те едва ли са проблем за човек в неговото положение. Вече си бях дал сметка, че той е много болен човек. Мистър Рафиъл го потвърди. Две години преди това лекарите му казали, че не му остава да живее и година, но по-късно разбрали, че смъртта може да дойде и доста по-късно заради необикновената му физическа сила. Попитах го какви са чувствата му към сина му.

— И какви бяха те? — попита мис Марпъл.

— Искате да знаете, нали? Аз също исках. Струва ми се, че той беше напълно откровен с мен, дори…

— Дори безмилостен, нали? — каза мис Марпъл.

— Да, мис Марпъл. Това е точната дума. Той беше безмилостен човек, но в същото време много честен и справедлив. Каза ми: „От години знам що за човек е синът ми. Не съм се опитвал да го променя, защото съм убеден, че това е невъзможно. Той просто е такъв и това е в природата му. Нечестен е. И е престъпник. Никой и нищо не може да му повлияе. Сигурен съм в това. В известен смисъл аз съм си измил ръцете. Макар и не открито, винаги е получавал нари, когато е имал нужда. Винаги е получавал правна и всякаква друга помощ, ако се е налагало. При всички случаи съм правил за него това, което е било възможно да се направи. Ако имах син, страдащ от някакво заболяване, епилепсия например, бих се грижил за него по същия начин. Ако синът ми е морално болен и не е възможно да се излекува, това е същото. Нито повече, нито по-малко. Какво мога да направя за него този път?“ Отговорих му, че зависи какво иска да постигне. „Не се затруднявам да отговоря — каза ми той. — Може да съм стар и недъгав, но много добре зная какво искам да направя. Искам да му помогна. Искам да го освободя от онова място. Искам да е свободен, за да е свободен да живее живота си както намери за добре. Ако трябва да продължава с безчестието така да бъде. Ще се погрижа за него колкото мога. Не искам да страда затворен заради една напълно естествена и нещастна грешка. Ако някой друг е убил онова момиче, искам истината да излезе наяве и да бъде призната от всички. За Майкъл искам справедливост. Но аз съм недъгав и много болен човек. Времето ми на този свят се измерва не с месеци и години, а със седмици.“ Предложих му да наеме адвокати, казах му, че зная една добра кантора, но той не ме остави да довърша. „Вашите адвокати са безполезни — каза ми. — Може и да ги наема, но няма да свършат никаква работа. Трябва да организирам каквото мога сам.“ Предложи ми голям хонорар, за да се заема да търся истината и да предприема каквото трябва, без да жаля средствата. „Аз самият — каза той, — не мога да направя нищо. Мога да умра всеки момент. Ще ви упълномощя да действате като мой главен помощник и ще се опитам да се свържа с една личност, която може да ви е от полза.“ И написа едно име. Мис Джейн Марпъл. Каза ми, че не иска да ми даде адреса ви и че предпочита да се срещнем на избрано от него място. След това ми каза за тази очарователна, невинна и безопасна обиколка на исторически постройки, замъци и градини и че ще ми осигури място за нея на определена дата. „Мис Джейн Марпъл — каза той след това — също ще бъде там. Ще се срещнете случайно и за всички тази среща ще бъде именно случайна.“

Трябваше сам да подбера най-подходящия момент, за да ви се представя, ако реша, че така е по-добре. Вече казах, че с моя познат нямахме никакви основания да подозираме в престъплението друг човек. Той вече бе разговарял с полицейския инспектор, натоварен със случая — много надежден полицай, с голям опит в подобни неща.

— Значи нямаше никой друг заподозрян? — попита мис Марпъл. — Някой друг приятел на момичето? Бивш приятел, който би могъл да е изместен от Майкъл Рафиъл?

— Не, нямаше нищо такова. Помолих мистър Рафиъл да ми разкаже за вас, но той не се съгласи да го направи. Каза ми само, че сте възрастна и че познавате хората много добре. Каза ми и още едно нещо… — той замълча.

— Какво беше това нещо? — попита мис Марпъл. — Знаете ли, аз притежавам естествено любопитство. Просто не мога да си представя, че имам някакво друго преимущество. Малко недочувам. Очите ми не са така добри, както някога. Наистина не мога да си представя какво друго преимущество бих могла да имам освен факта, че понякога съм в състояние да изглеждам съвсем глупава и простовата и че наистина съм това, което се нарича „стара бъбривка“. Такава съм. Това ли ви каза той?

— Не — отговори професор Уонстед. — Каза ми, че имате много остро усещане за злото.

— О! — възкликна мис Марпъл, малко разочарована.

Професор Уонстед я наблюдаваше.

— Не сте ли съгласна с това?

Мис Марпъл остана мълчалива доста време. След това каза:

— Може би е така. Да. Няколко пъти в живота си съм долавяла, че наблизо се извършва нещо лошо или че се намирам в присъствието на лош човек. — Тя го погледна и му се усмихна. — Знаете ли, това е все едно да си роден с много остро обоняние. Да доловиш, че в кухнята изтича газ, когато всички останали твърдят, че всичко е наред. Да различаваш един парфюм от друг без никакво усилие. Имах една леля — продължи мис Марпъл замислено, — която твърдеше, че може да усети по миризмата, когато някой лъже. Казваше, че миризмата се променяла съвсем отчетливо. Носовете им потрепвали и се появявала миризмата. Не зная дали е вярно или не, но в няколко конкретни случая тя се прояви наистина забележително. Веднъж каза на чичо ми: „Джак, не вземай на работа този младеж, с когото разговаря сутринта. През цялото време те лъжеше“. После това се оказа самата истина.

— Чувство за злото — каза професор Уонстед. — Е, ако почувствате някакво зло, кажете ми. Бих се радвал да науча. Аз самият не мога да се похваля с подобно нещо. Мога да доловя влошеното здраве, това да, но не и злото — и той почука челото си с пръст.

— Може би няма да е зле ако и аз ви разкажа накратко как се оказах въвлечена във всичко това — каза мис Марпъл. — Както знаете, мистър Рафиъл умря. Адвокатите му ме поканиха да се срещнем и ме запознаха с предложението му. Предадоха ми негово писмо, в което той не обясняваше нищо. След това в продължение на известно време не чух нищо повече. После получих писмо от фирмата, организираща тези обиколки, в което ме уведомяваха, че приживе мистър Рафиъл е запазил едно място за мен, тъй като знаел, че тази обиколка много ще ми допадне и искал да ме изненада. Наистина бях много изненадана, но реших, че това е първата стъпка, която трябва да предприема. Предположих, че по време на обиколката ще получа допълнителни указания, поне някакъв намек или знак. Мисля, че получих. Вчера, не, завчера, още с пристигането си, получих любезна покана от три дами, които живеят тук, да отседна при тях. Обясниха ми, че малко преди да умре мистър Рафиъл им е писал и ги е помолил да ме приемат в къщата си за два или три дни като негова стара приятелка, тъй като смятал, че изкачването до мемориалната кула, предвидено за престоя тук, не е най-подходящото нещо за възрастта ми.

— И приехте, че поканата е указание за това, какво трябва да правите?

— Разбира се — отговори мис Марпъл. — Не виждам никаква друга причина да уреди всичко това. Мистър Рафиъл не беше от хората, които правят благодеяния за нищо, просто от съчувствие към една стара дама, която не може да се изкачва по възвишения. Той е искал да отида там.

— Вие отидохте. А какво стана после?

— Нищо — отговори мис Марпъл. — Там имаше три сестри.

— Три странни сестри?

— Може би, но не мисля, че бяха. Не ми се сториха странни. Поне още не съм сигурна. Може и да са били… да са, искам да кажа. Изглеждат съвсем обикновени. Не са родени в тази къща. Тя е била на чичо им и са я наследили от него преди известно време. Разполагат с доста оскъдни средства, дружелюбни са и не са особено интересни. Различават се доста помежду си. Стори ми се, че не са познавали добре мистър Рафиъл. Разговорите ми с тях не доведоха до нищо съществено.

— Значи не научихте нищо по време на престоя си в дома им?

— Научих фактите, които току-що ми разказахте. Но не от сестрите, а от една възрастна прислужничка, която е била тук още по времето на чичото. Само беше чувала за мистър Рафиъл, но за убийството ми разказа надълго и нашироко. Всичко започнало с пристигането на сина на мистър Рафиъл, който не бил стока… След това момичето се влюбило в него и той го удушил… Колко тъжно и трагично било и така нататък… Беше доста словоохотлива — продължи мис Марпъл. — Преувеличаваше, предполагам, но случилото се наистина е било зловещо и тя приемаше мнението на полицията, че това не е било единственото му убийство…

— Не видяхте ли някаква връзка с трите странни сестри?

— Не. Разбрах само, че са били настойнички на момичето… и са го обичали много. Само това.

— Може би знаят нещо… За някакъв друг мъж?

— Да… Това търсим, нали? Жесток, брутален мъж, който е способен да обезобрази жертвата си след като я е убил. Човек, който е в състояние да обезумее от ревност. Има такива хора.

— Нищо друго ли не се случи в дома на сестрите?

— Не, нищо. Едната от тях, струва ми се най-младата, непрекъснато говореше за градината. Говореше така, сякаш градинарството е най-любимото й хоби, но това не беше така, защото не знаеше имената на половината цветя. Поставих й няколко клопки. Споменах имената на някои редки храсти и я попитах дали ги познава и тя каза: „Да, много красиви цветя“. Общо взето нищо не знаеше за растенията. Това ми напомня за…

— За какво?

— Е, може би си мислите, че придавам прекалено голямо значение на цветята и градините, но все пак знам нещичко за тях. Знам нещичко за птиците и нещичко за градините.

— Но сега ви безпокоят не птиците, а градините, нали?

— Да. Направиха ли ви впечатление две от жените? На средна възраст, мис Бароу и мис Кук?

— Да. Забелязах ги. Две стари моми, които пътуват заедно.

— Точно така. Открих нещо странно за мис Кук. Така се казва нали? С това име е записана за екскурзията?

— Защо? Нима има и друго?

— Така мисля. Тя дойде при мен… Не, не мога да кажа, че дойде, но мина покрай оградата на дома ми в Сейнт Мери Мийд — моето село. Похвали градината ми и заговори за градинарство. Каза, че живее в селото и че работи в градината на някой, дошъл в селото наскоро. Струва ми се, склонна съм да мисля, че всичко това е било лъжа. Тя също не разбираше нищо от градинарство. Твърдеше, че разбира, но лъжеше.

— Защо според вас е отишла в селото ви?

— Тогава нямах никаква представа. Каза ми, че името й е Бартлет. Името на жената, в чиято къща работела, започваше с „X“, макар че в момента не мога да си го спомня. Тогава не само беше с друга прическа, но и косата й беше боядисана в друг цвят. Облеклото й беше в съвсем различен стил. В началото на екскурзията не можах да я позная. Струваше ми се позната отнякъде, но не можех да си спомня откъде. След това изведнъж се сетих. Заради боядисаната коса. Казах й къде съм я виждала и тя призна, че е идвала в Сейнт Мери Мийд… Но каза, че също не ме е познала в началото… Пълна лъжа!

— Как бихте обяснили това?

— Според мен мис Кук, нека използвам сегашното й име, дойде в Сейнт Мери Мийд, за да ме види… За да е сигурна, че ще ме познае, когато се срещнем отново…

— А защо е било необходимо това?

— Не зная. Има две възможности. Едната от тях никак не ми харесва.

— На мен също — каза професор Уонстед.

Двамата останаха мълчаливи известно време и след това професорът каза:

— Никак не ми харесва това, което се случи с Елизабет Темпъл. Разговаряхте ли с нея по време на пътуването.

— Да. Когато състоянието й се подобри, бих искала отново да поговоря с нея… Би могла да ми каже… да ни каже, още някои неща за убитото момиче. Тя спомена нещо… било в нейното училище, искало да се омъжи за сина на мистър Рафиъл… но не се омъжило… умряло. Попитах защо и как е станало това, а тя отговори само с една дума: „любов“. Предположих, че момичето се е самоубило, но се оказа, че е било убито. Би могло да е убийство от ревност. Друг мъж, когото трябва да намерим. Може би мис Темпъл ще е в състояние да ни каже кой е той.

— Дали няма и други зловещи възможности?

— Трябва да чуем какво говорят хората. Не виждам нищо зловещо у някой от автобуса или у трите сестри…, но някоя от тях може би знае или ще си спомни нещо, което Майкъл или момичето са казали. Клотилд е пътувала с това момиче в чужбина… не е изключено нещо да се случило по време на тези пътувания… нещо да е чула, видяла… Може би момичето е срещнало някого… Това може да няма нищо общо с къщата им тук. Трудно е, защото можем да се доберем до някаква следа само в непринудени разговори. Втората сестра, мисис Глин, доколкото разбрах се е омъжила доста млада и е живяла известно време в Индия и Африка. Може да е чула нещо от мъжа си или от роднините му и то също да няма никаква връзка с това място, макар че тя често е гостувала на сестрите си. Познавала е убитото момиче, но мисля, че не така добре, както другите две сестри. Това все пак не изключва възможността да знае някои съществени факти за него. Третата сестра е някак особена, объркана… не е пътувала никъде… Изглежда тя също не познава добре момичето. Но и тя може да знае нещо съществено… Да е чула за някакъв друг приятел, да ги е виждала заедно… Между другото, ето я там, минава покрай хотела.

Колкото и погълната да беше от разговора, мис Марпъл не бе изоставила навика си да наблюдава. Улиците за нея винаги бяха интересен обект за наблюдение. Тя почти несъзнателно оглеждаше всички минувачи.

— Антея Брадбъри-Скот — онази с големия пакет. Предполагам, че отива до пощата. Тя е зад ъгъла, нали?

— Струва ми се малко безумна… — каза професор Уонстед. — С тази невчесана коса… при това сива… нещо като шекспировата Офелия на петдесет години.

— Аз също си помислих за шекспировата Офелия, когато я видях за първи път. Боже мой! Ще ми се да знаех какво трябва да направя сега. Да остана в този хотел още ден-два или да продължа с екскурзията. Това е все едно да търсиш игла в купа сено. Но ако ровиш в нея с ръка достатъчно дълго време, може и да откриеш нещо… дори и да се убодеш, докато търсиш…