Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knight of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 82 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

РИЦАР НА СЕНКИТЕ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.10. Серия Хрониките на Амбър, №9. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Ивелин ИВАНОВ [Knight of Shadows, Roger ZELAZNY]. Формат: 20 см. Страници: 208. Цена: 90.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция
  4. — Корекция на правописни грешки

Глава 12

Кашфа.

Стоях сред огромната, облицована със сив камък зала с окачените по стените щитове и знамена и грубата мебелировка. Огънят пред мен гореше все така бодро, но дори камина с подобни размери не би могла да прогони влагата от това място. Въздухът беше наситен с тежките аромати на екзотични манджи. В залата забелязах само още един човек, макар че отвсякъде до мен долитаха възбудени гласове, както и трелите на настройвани инструменти. Явно бях уцелил центъра на събитията. Недостатъкът на новия ми начин на придвижване беше, че тук не ме очакваше никой, който да ме разведе из двореца и да ми разкаже какво става. Но точно там беше и преимуществото му — сега можех да си завра носа тук-там, преди някой да ме е забелязал. Пръстенът, който се оказа и нещо като малка магическа енциклопедия, ми предостави на мига едно нелошо заклинание за невидимост, от което се възползвах без излишно колебание.

През следващия час се посветих на подробния оглед на мястото на действието. В оградената вътрешна част на града имаше четири по-големи постройки и още няколко по-малки. Цялата столица бе разделена на три концентрични зони, опасани с обрасла с бръшлян каменна ограда. Никъде не забелязах следи от сериозни разрушения. Явно хората на Далт не бяха срещнали кой знае каква съпротива. Нито една срината или опожарена сграда. Джасра вероятно се бе погрижила семейната собственост да остане непокътната. Войниците бяха разпределени и в трите кръга, а от подслушаните разговори останах с впечатлението, че ще останат тук поне до края на коронацията. На площада пред двореца бяха отрупани доста наемници, които тъкмо се подиграваха на префърцунените униформи на местната гвардия. Закачките им все пак не бяха гаднярски, вероятно защото Люк бе доста популярен и сред двата лагера, пък и някои от тях като че ли се познаваха лично с гвардейците.

Първата Църква на Еднорога в Кашфа, както някой би превел надписа над вратата й, се намираше в другия край на площада. Сградата, в която се бях озовал при пристигането си, се оказа някакъв универсален архитектурен придатък, в който този път бяха настанени привиканите под пара гости, техните слуги, провинциалните благородници и дежурните навлеци.

Нямах никаква представа за кога точно е назначена церемонията и затова реших, че няма да е зле да се добера до Люк възможно най-бързо. Може би дори щях да успея да науча от него къде е Корал и преди всичко защо Дуоркин я е довел тук.

Харесах си едно достатъчно забутано и достатъчно безлично кътче между сградите, разкарах заклинанието за невидимост и измъкнах Картата на Люк. Не ми се щеше той да разбере, че вече съм успял дори да огледам наоколо, тъй като засега нямах намерение да му казвам за новата си играчка. Това бе по линия на изпитаната максима — „Никога не казвай нищо на никого, поне докато това е възможно“.

— Мерлин! — възкликна той и ме огледа. — Ама и новините се разнасят бързо, а?

— Аха, да им се не надяваш — казах аз. — Поздравления за предстоящата коронация, Люк.

— Хей, че това са цветовете на колежа!

— А защо не? Нали ти спечели важна победа в живота си.

— Виж, настроението далеч не е чак толкова празнично. Всъщност тъкмо се канех да се свържа с теб. Нуждая се от съвета ти преди да продължа с каквото и да е. Мога ли да дойда при теб?

— Аз не съм в Амбър, Люк.

— Къде си тогава?

— Ами… най-вероятно на две преки от теб. Застанал съм в близост до тази странна сграда, която сте превърнали в нещо като хотел.

— Там няма да стане — каза той. — Веднага ще ме надушат. Иди до Храма на Еднорога. Ако вътре е що-годе празно и успееш да откриеш някое уединено ъгълче, където да можем да поговорим, веднага се свържи с мен. Ако ли пък не, измисли някакъв друг вариант, става ли?

— Става.

— Хей, а ти как така реши да наминеш?

— Тук съм по работа — отвърнах аз. — Като е тръгнало на преврати, един повече или по-малко едва ли ще направи впечатление на някого.

— Забавен си като махмурлук в понеделник сутрин — каза той. — Обади ми се.

Край на връзката.

Прекосих площада, следвайки оградения предварително маршрут на процесията. Предположих, че не е изключено да си имам проблеми с влизането в Дома на Еднорога и че ще ми се наложи да прибягна пак до заклинанието за невидимост. Нищо подобно.

Влязох. Навсякъде из просторната зала се виждаха най-различни знамена и купища цветя — вероятно украса за предстоящата церемония. Единственият друг посетител, който мярнах, беше една загърната в дълга роба жена, коленичила близо до олтара.

— Люк. Чисто е. Чуваш ли ме?

Усетих присъствието му преди да се появи образът.

— Добре — каза той, — прехвърли ме.

Стиснахме си ръцете и Люк стъпи на пода на храма.

После ме потупа по рамото.

— Я чакай да те огледам. Чудя се къде ли съм забутал пуловера с герба на колежа.

— Мисля, че го даде на Гейл — отвърнах аз.

— Може и да си прав.

— Донесох ти подарък — заявих аз и отгърнах наметалото си. — Ето. Открих меча на баща ти.

— Майтапиш се!

Той го взе и бавно огледа ножницата от най-различни ъгли. После изтегли леко острието, то отново просъска, от него се отдели струйка дим и по гравираната плетеница затанцуваха искри.

— Наистина е той! — възкликна Люк. — Уеруиндъл, Мечът на Деня — брат на Нощното Острие, Грейсуондир!

— Така ли? — учудих се аз. — Не знаех, че има някаква връзка между тях.

— Ще трябва да се понапъна, за да си припомня цялата история. Тези два меча са свързани от незапомнени времена. Благодаря ти.

Люк направи няколко крачки и потупа възторжено прилепналата към бедрото му ножница. После неочаквано се върна при мен почти на бегом.

— Писна ми — каза той. — Тая жена пак ми пробута стария си номер. Направо съм бесен. Не знам какво да правя.

— Какво? За какво става въпрос?

— Майка ми — обясни Люк. — Сякаш нищо не се е променило. Тъкмо си мислех, че съм се отървал от нея и съм поел живота си в свои ръце, когато тя се появи и обърка всичко.

— Как успя да го постигне?

— Плати на Далт и неговите момчета, за да се изтърсят тук.

— За това се досетих и сам. Апропо, какво стана с Арканс?

— О, той е добре. Държа го под стража, разбира се, но съм го настанил на прилично място и нищо не му липсва. Нямам намерение да го премахна. Винаги съм изпитвал слабост към него.

— Добре де, само дето не виждам къде е проблемът. Ти спечели. Сега си имаш свое собствено кралство.

— Дявол да го вземе — промърмори Люк и хвърли един бърз поглед към олтара. — Нали ти казвам, че ме прецакаха. Виж, никога не съм се натискал за скиптъра на Кашфа. Далт ми каза, че целта е да върнем майка ми на престола. Съгласих се да дойда с него чак дотук, тъй като все някой трябваше да обяви възстановяването на семейната династия и да подготви посрещането на кралицата. Мислех си, че щом се установи тук, тя най-после ще ме остави на мира. Никой дори не ми намекна, че гласят именно мен за тази скапана титла.

Поклатих глава.

— Нещо не мога да схвана ситуацията — казах аз. — Щом не ти харесва тук, не можеш ли просто да се откажеш?

Люк се усмихна мрачно.

— Местните харесваха Арканс. Мен също ме харесват. Виж, по мамчето не си падат чак толкова. Всъщност има доста сериозни опасения, че ако тя се настани на престола, наистина ще се стигне до контрапреврат.

— Тогава се измъкни и остави Арканс да се оправя с Кашфа.

Люк цапна един юмрук на каменната стена.

— Не знам дали тогава тя ще е по-бясна на мен или на самата себе си, задето е платила на Далт за тоя, що духа. Майка ми твърди, че това е мой дълг, а аз… аз просто не знам. Може и така да е. Ти как мислиш?

— Трудно ми е да преценя, Люк. Според теб кой от двама ви ще се справи по-добре — ти или Арканс?

— Честно казано, не знам. Той има сериозен стаж в политиката, а аз пък съм отраснал тук и знам какво трябва да се промени и как. Единственото нещо, в което съм абсолютно убеден, е, че който и да е от нас ще се справи по-добре от мама.

Скръстих ръце и здраво се замислих.

— Не мога да реша вместо теб — казах. — Я ми кажи, на теб с какво ти се занимава най-много?

Люк се ухили.

— Знаеш, че винаги съм бил търговец. Ако бях решил да остана тук по свое желание и да направя нещо за Кашфа, бих станал търговски представител на кралството в чужбина. Но както сам се сещаш, това би било доста неподходящо занимание за един монарх. Като че ли с това бих се справил най-добре. Не знам.

— Проблемът си е доста сложничък, Люк. Не искам да поема такава сериозна отговорност като ти кажа по кой път да поемеш.

— Ако знаех в какво се канят да ме забъркат, щях да размажа Далт в Ардън.

— Наистина ли мислиш, че можеш да го напердашиш?

— Естествено — каза той.

— Това обаче не решава настоящия ти проблем.

— Така е. Имам чувството, че все пак ще ми се наложи да се нагърбя с управлението на това кралство.

Жената до олтара погледна на няколко пъти към нас. Сигурно говорехме доста височко за място като това.

— Жалко, че няма и други достойни кандидати — казах аз, снижавайки гласа си.

— Явно залъкът е твърде малък, за да събуди апетита на някой амбърит.

— Дявол да го вземе, та това е твоят дом! Би трябвало да гледаш по-сериозно на тези неща. Жалко, че престолът не ти е никак по сърце.

— Даа, повечето проблеми тръгват именно от дома, нали така? Понякога ми се иска просто да си направя една дълга разходка, от която да не се върна.

— А какво би станало, ако наистина го направиш?

— Или мама ще поеме управлението с подкрепата на Далт и неговите наемници, което ще означава цял куп екзекуции за хората, които не си падат по нея, или пък тя ще реши, че усилието не си струва и ще се настани във Владението. Ако избере да се наслаждава спокойно на старините си, благородниците, които подкрепят Арканс, просто ще довършат започнатото дело.

— Което, ако се не лъжа, е най-приемливият вариант и за теб — казах аз.

— Само дето тя едва ли ще се откаже толкова лесно от кокала, а това би сложило началото на гражданска война. Който и да спечели тази война, кралството ще потъне в разруха и определено няма да успее да влезе в Златния Кръг. И като се сетих за Кръга…

— Не знам — отвърнах аз бързо. — Не съм упълномощен да водя преговори за Златния Кръг.

— За това се сетих и сам — уточни Люк. — За друго исках да те питам. Просто ми беше интересно дали някой в Амбър не е подхвърлил нещо като „Тия в Кашфа пропиляха шанса си“ или „Я да им дадем още един шанс“, или пък „Уговорката си остава, но ще им се наложи да забравят за Еринор“.

На лицето му цъфна една не особено убедителна усмивка, на която аз отговорих по същия начин.

— Можеш да забравиш за Еринор — казах след това.

— И аз така си помислих. А останалата част от уговорката?

— Според мен настроенията са „нека изчакаме, за да видим какво ще стане“.

— Ох, и това ми мина през ума. Гледай само да не представиш ситуацията в най-черни краски, моля те. Между другото, твоето посещение тук е неофициално, нали?

— Представям единствено себе си — казах аз. — Поне от дипломатическа гледна точка.

Жената се изправи. Люк въздъхна.

— Де да можех да намеря отново пътя към бара на Алиса. Шапкарят сигурно би се сетил за някоя подробност, която ние с теб упорито пропускаме. — Той изведнъж се сепна. — Хей! Тоя пък откъде изникна? Страшно си приличате, но…

Гледаше някъде зад мен, а аз вече бях доловил, че става нещо нередно. Дори не си и помислих да призова Логрус, тъй като и без него се чувствах готов за всичко.

Обърнах се усмихнат.

— Готов ли си да умреш, братко? — попита Джърт. Или окото му се бе възстановило напълно, или си бе намерил доста сполучлива протеза. Във всеки случай косата му бе пораснала отново и то толкова, че ми беше трудно да преценя. Палецът на ръката му също изглеждаше полурегенерирал.

— Не, но съм готов да убия някого — отвърнах аз. — Какво щастие, че случих именно на теб.

Той се поклони насмешливо. Тялото му излъчваше леко сияние. Усещах силата, която преливаше от него.

— Да не би да си наминал през Владението за финалната процедура? — подхвърлих аз.

— Не мисля, че ще ми е необходима — каза той. — Вече съм способен да постигна всичко, което пожелая.

— Това Джърт ли е? — попита Люк.

— Да — отвърнах аз. — Това е Джърт.

Джърт хвърли бърз поглед към Люк. Долових как вниманието му се насочи към меча.

— Нима си препасал на кръста си някакъв магически обект? — поинтересува се той. — Дай да го видим!

Джърт протегна ръка и мечът трепна в юмрука на Люк, но все пак остана на мястото си.

— Не, благодаря — каза Люк и Джърт изчезна.

След миг обаче той се появи зад гърба на Люк и се опита да му направи захват за душене. Люк хвана ръката му, падна на коляно и го хвърли пред себе си.

Джърт се просна на пода по гръб. Люк не помръдна от мястото си.

— Измъкни меча си — каза Джърт. — Да видим дали го бива за нещо.

После се отръска като куче и скочи на крака.

— С такива като теб мога да се справя и без оръжие — отбеляза Люк.

Джърт сви пръстите на ръцете си в юмруци, вдигна ги над главата си и ги допря за миг. После ръцете му се разделиха бавно и в дясната се появи дълъг меч.

— С този номер можеш да изкараш доста пари по панаирите — подхвърли Люк.

— Извади меча си!

— Не ми харесва идеята да се бия в църква. Какво ще кажеш да излезем отвън?

— Много смешно! — изръмжа Джърт. — Значи да излезем и да се озовем право в ръцете на твоите войници? Не, благодаря. Освен това ще ми достави удоволствие да оплискам с кръв олтара на Еднорога.

— Трябва да те запозная с Далт — каза Люк. — Пада си по извратените.

Джърт се хвърли към него. Люк отстъпи и измъкна меча на баща си. Ново пропукване, свистене и атаката бе парирана с лекота, а острието на Уеруиндъл се плъзна напред. На лицето на Джърт се изписа мигновена уплаха, той направи крачка назад и залитна. Люк се възползва от това и го срита в корема, при което мечът на Джърт отлетя встрани.

— Това е Уеруиндъл! — изстена Джърт. — Как мечът на Бранд се е озовал в теб?

— Бранд е мой баща — каза Люк.

В изражението на Джърт се появи отсянка на уважение.

— Не знаех… — промърмори той и пак изчезна.

Зачаках. Претърсих мястото с магическите си сетива, но не открих никакви признаци за присъствието на друг човек освен мен. Люк и жената, която сега бе застанала на почетно разстояние от нас и сякаш не можеше да се престраши да излезе от храма.

И изведнъж Люк се просна на земята. Джърт се бе появил зад него и бе забил лакътя си в тила му. После се пресегна и измъкна меча от пръстите му.

— Той трябва да бъде мой! — каза той, докато аз насочвах към него чрез пръстена едно огнено кълбо от чиста енергия, което по моите сметки трябваше да го размаже и да го превърне в кървава пихтия. Колебанието ми дали да използвам смъртоносна сила продължи не повече от няколко стотни от секундата. Реших да приключа с него още преди късметът му да е сработил.

Оказа се, че съм закъснял. Потапянето в Извора явно го бе направило по-неуязвим, отколкото предполагах. Ударът го преметна няколко пъти във въздуха и го залепи върху отсрещната стена. Той се срина на пода и тялото му замря. От устните му бликна кръв. И тъкмо когато си мислех, че е предал Богу дух, очите му се отвориха и той протегна ръце напред.

Сила, подобна на тази, с която току-що го бях атакувал, се стрелна към мен. Бях доста изненадан от скоростта, с която се бе възстановил, но не чак толкова, че да не успея да парирам. Пристъпих напред и се опитах да го подпаля с един малък магически шедьовър, подбран от пръстена. Джърт се надигна и успя да се предпази тъкмо навреме, макар че дрехите му започнаха да пушат. Продължих да настъпвам и той създаде около мен вакуумна сфера. Пробих я достатъчно бързо, за да не се задуша, и веднага го атакувах с магически таран, по-мощен дори от огненото ми встъпление.

Джърт изчезна преди таранът да го порази и дебелата близо метър каменна стена зад гърба му се пропука от пода до тавана. Изпратих енергийни нишки във всички посоки и го открих свит до един от куполите на храма. Той се спусна към мен, още щом погледнах към тавана.

Не знаех дали поредният ми ход няма да ми коства счупена ръка, но въпреки това се понесох във въздуха право към него. Пресрещнах го на около три метра от пода и се възползвах от набраната инерция, за да му забия един ляв прав с надеждата, че ще успея да му строша врата или в най-лошия случай поне ченето. За съжаление той свари да неутрализира левитиращото ми заклинание и двамата се изтърсихме на пода.

Щом ни видя да падаме, жената извика и хукна, към нас. Останахме да лежим на пода за няколко кратки мига преди да успеем да се съвземем. После Джърт се претърколи встрани, надигна се, но се олюля и отново падна.

Ръката му стисна дръжката на Уеруиндъл. Сигурно бе усетил погледа ми, защото се ухили победоносно. Чух как Люк промърмори някаква ругатня и след това го видях да се надига. Запратих към досадното си братче едно заклинание за дълбоко замразяване, но и то не достигна до целта си.

Тогава жената извика отново и още преди да съм се обърнал към нея, вече знаех, че това е Корал.

Джърт се появи отново точно зад нея, сграбчи я и опря бляскавото, димящо острие на Уеруиндъл до гърлото й.

— Никой… — промълви той задъхано — да не мърда от мястото си или ще й отворя… още една усмивка.

Затърсих заклинание, което би могло да го довърши, без да поставя живота на Корал в опасност.

— Не си го и помисляй, Мърл — каза Джърт. — Усещам… намеренията ти. Просто не ми досаждай… половин минута… и аз ще те оставя… да поживееш още малко. Не знам откъде си изровил… новите си трикове… но те няма да ти помогнат…

Дишаше тежко и бе плувнал в пот. От устата му все още се стичаше кръв.

— Остави съпругата ми на мира — каза Люк, докато се изправяше, — защото след това няма да намериш място, където да се скриеш от мен.

— Не искам да бъда твой враг, сине на Бранд — каза Джърт.

— Тогава прави каквото ти казвам, друже. Справял съм се и с по-добри от теб.

Джърт изкрещя, сякаш някой бе изпепелил душата му. Уеруиндъл се отдръпна от гърлото на Корал, а Джърт заотстъпва, залитайки като кукла на конци. Корал се обърна към него. Дясната й ръка докосна лицето й. След миг Джърт се строполи на пода и се сгърчи на кълбо. По тялото му танцуваше кървавочервено сияние. Той трепереше неудържимо, зъбите му тракаха като кастанети.

А после неочаквано изчезна, отнасяйки Уеруиндъл със себе си. Изпратих една кълбовидна мълния след него, макар да знаех, че шансовете тя да го достигне са нищожни. Усетих присъствието на Джулия в другия край на връзката, която бе изтеглила Джърт, и въпреки всичко все пак се зарадвах, че смъртта й няма да тежи на моята съвест. Но Джърт, Джърт бе станал наистина опасен. За пръв път, след като се бе спречкал с мен, той си тръгваше от мястото на схватката, без да остави част от себе си. А този път дори бе успял да отнесе нещо — едно смъртоносно оръжие.

Обърнах се и успях да зърна червеното сияние, което извираше от лицето на Корал, миг преди тя да смъкне отново превръзката на окото си. Сега вече знаех какво е станало с Рубина, но не и защо.

— Съпруга? — попитах аз.

— Ами, в известен смисъл… Да — отвърна тя.

— Нали знаеш как е — обади се Люк. — Вие двамата откъде се познавате?

Край
Читателите на „Рицар на Сенките“ са прочели и: