Роджър Зелазни
Рицар на Сенките (3)

Глава 3

Едно малко светло петънце, което преди това бях помислил за слънчево зайче, се премести бавно от мястото си върху пода и се настани до чашата ми с кафе. Реших засега да си замълча, след като никой друг още не го бе забелязал.

Насочих мислите си към Корал, но не долових нищо. Усетих как Джасра и Мандор също опитват да се свържат с нея и се присъединих към тях, за да обединим силите си. Още веднъж, по-настойчиво.

Като че ли…

Нещо… Спомних си, че винаги съм се чудил какво точно изпитва Вайъли, когато използва Картите. Сигурно е нещо по-различно от визуалните представи, на които ние се опираме при контакта. Може би нещо подобно…

Нещо подобно.

Долових по-скоро намек за присъствието на Корал. Вглеждах се внимателно в образа й, но той не оживяваше. Картата стана значително по-хладна и все пак усещането беше твърде далеч от ледената тръпка, която обикновено изпитвам при осъществяването на контакта. Концентрирах се и опитах още по-настойчиво. Почувствах как Мандор и Джасра направиха същото.

Образът на Корал избледня, но нищо не се появи на неговото място. Все пак продължавах да усещам нейното присъствие, докато гледах втренчено появилата се празнота. Точно както когато се опитам да се свържа със спящ.

— Не мога да преценя дали е само от мястото — каза Мандор, — или…

— Мисля, че над нея тегне заклинание — заяви Джасра.

— Не е изключено част от проблема да се дължи и на това — съгласи се Мандор.

— Но само част — прозвуча в непосредствена близост един приятен, познат глас. — Оплели са я чудовищни сили, татко. Никога досега не съм виждал нещо подобно.

— Дяволския Чекрък е прав — каза Мандор. — Аз също започвам да долавям нещо подобно.

— Да — започна Джасра, — има нещо…

Изведнъж мъглявината се разкъса и аз видях проснатото тяло на Корал. Тя лежеше — очевидно в безсъзнание — на студения под на някакво ужасно мрачно място. Единствената светлина наоколо идваше от огнения кръг около нея. Дори да го бе поискала, тя едва ли щеше да успее да ме пренесе при себе си и…

— Чък, можеш ли да ме пренесеш при нея? — попитах.

Образът започна да избледнява още преди да чуя отговора. Усетих някакъв хладен полъх. Минаха няколко секунди преди да осъзная, че тоя идва от вече леденостудената Карта.

— Не мисля, не бих искал да го сторя, пък и няма нужда — отвърна Чък. — Силата, която я държи там, вече усети присъствието ти и дори в този миг се движи към теб. Има ли някакъв начин, по който да изключиш тази Карта?

Закрих образа на Корал с длан. Това обикновено е напълно достатъчно. Не последва нищо. Дори леденото течение като че ли стана по-осезаемо. Повторих движението на ръката си и го подкрепих с мисловна заповед. Силата, каквато и да беше тя, се фокусира върху мен.

Знакът на Хаоса се стовари върху Картата. Тя отхвръкна от ръката ми, а аз политнах назад и ударих рамото си в ръба на вратата. Мандор залитна и се хвана за масата, за да запази равновесие. Чрез своето Логрус-зрение успях да видя как от Картата излетяха гърчещи се снопове светлина, миг преди тя да падне на пода.

— Какво стана? — извиках аз.

— Връзката беше прекъсната — отвърна Чък.

— Благодаря ти, Мандор — казах.

— Но сега силата, която се опитваше да те достигне през Картата, знае къде се намираш — отбеляза Чък.

— И откъде си толкова сигурен?

— Това е предположение, което се гради на факта, че тя все още се движи към теб. Все пак ви дели сериозно разстояние. Мисля, че ще й трябва около четвърт минута, за да те достигне.

— Ще те помоля за едно малко уточнение — обади се Джасра. — Тази сила само към Мерлин ли се е устремила, или иска да докопа всички ни?

— Не съм много сигурен. Мерлин е в центъра на нейния фокус. Нямам никаква представа какво би направила силата с вас.

Докато Джасра и Чък си приказваха, аз отидох залитайки до Картата на Корал и я вдигнах от пода.

— Ти би ли могъл да ни предпазиш? — попита Джасра.

— Вече се канех да пренеса Мерлин на едно далечно място. Да пренеса ли и вас?

Преместих погледа си от Картата и забелязах, че стаята е станала някак прозрачна. Сякаш стените и всичко останало бяха направени от цветно стъкло.

— Моля те — чух да казва подобният на църковен витраж образ на Джасра.

— Да — достигна до мен и призрачното ехо от гласа на Мандор.

После преминах през някакъв огнен обръч и се озовах на едно доста мрачно място. Блъснах се в някаква стена и тръгнах покрай нея, като се ориентирах с опипване. Достигнах до правоъгълна чупка, зад която мярнах по-светъл участък, обсипан с ярки точици…

— Чък?

Отговор не последва.

— Да знаеш, че навикът ти да изчезваш преди да сме си довършили разговора, никак не ми допада — добавих аз.

Продължих напред и достигнах до нещо, което приличаше доста на изход на пещера. Излязох навън и се озовах под отрупано с едри звезди нощно небе. Подухна студен вятър. Настръхнах и отстъпих няколко крачки назад.

Нямах никаква представа къде се намирам. Не че това имаше особено значение, след като засега всичко наоколо беше поне привидно спокойно. Призовах Логрус. Наложи ми се доста да потършувам из Сенките преди да намеря подходящо вълнено одеяло. Наметнах се с него и седнах по турски на пода до входа на пещерата. После протегнах отново силовите линии на Логрус. Открих доста по-лесно солидна купчина нацепени дърва, част от които запалих с едно щракване на пръстите. Сега можех да си докопам отнякъде и чаша кафе. Зачудих се дали…

Защо пък не? Протегнах линиите и блестящото кръгче се появи пред мен.

— Татко! Моля те, спри! — разнесе се обиденият му глас. — Доста се потрудих, за да те скрия на достатъчно отдалечено място сред Сенките. Нима искаш да привлечеш отново вниманието върху себе си?

— Хайде де — казах аз. — Исках само чаша кафе.

— Ще ти донеса. Само не използвай собствените си сили за известно време.

— А защо си мислиш, че твоите действия ще останат незабелязани?

— Защото използвам заобиколен маршрут. Ето, заповядай.

На пода, близо до дясната ми ръка, се появи димяща керамична чашка.

— Благодаря — казах аз, взех чашата и подуших питието. — Какво направи с Джасра и Мандор?

— Изпратих всеки от вас в различна посока сред рой от фалшиви образи, които разхвърлих насам-натам. Всичко, което се иска от теб, е да кротуваш за известно време. Нека вниманието на онова нещо да се поразсее.

— Какво нещо? Чие внимание?

— Силата, която е пленила Корал. Нали не искаме да ни открие?

— А защо не? Доколкото си спомням, съвсем наскоро ти се чудеше дали не си Господ. Какво би могло да те уплаши тогава?

— Истинските неща. Това нещо, изглежда, е по-силно от мен. От друга страна, аз като че ли съм по-бърз от него.

— Е, и това е нещо.

— Сега си легни и се наспи добре. На сутринта ще те запозная с промените в ситуацията.

— Може би ще успея да се справя и сам.

— Няма смисъл да се перчиш излишно. Въпросът е на живот и смърт.

— Не това имах предвид. Ами ако то ме открие?

— Ще постъпиш както намериш за добре — каза Чък.

— Защо ми се струва, че криеш нещо от мен?

— Може би защото си подозрителен по природа, татко. Нещо като семейна черта. Сега трябва да вървя.

— Къде?

— Да проверя какво става с другите. Да свърша няколко задачи. Да се погрижа за личното си усъвършенстване. Да видя какво става с експериментите ми. Такива ми ти работи. Чао.

— Ами Корал?

Но блестящото кръгче потъмня бързо и миг след това изчезна. Можех ли да споря при такъв край на нашия разговор? Чък заприличваше все повече на истински жител на Амбър — потаен и уклончив.

Отпих от кафето. Не можеше да се мери с това на Мандор, но все пак го биваше за работа. Зачудих се къде ли са те двамата с Джасра. Реших да не опитвам да се свържа с тях. Всъщност — хрумна ми малко след това — нямаше да е никак зле да укрепя собствената си позиция срещу нежелана магическа намеса.

Призовах отново образа на Логрус, който бях оставил на мира, докато траеше разговорът ни с Чък. С негова помощ опънах силови нишки по входа на пещерата и около мястото, където се бях настанил. След това го освободих и пийнах още малко кафе. Осъзнах, че това кафе едва ли ще успее да ме задържи буден. Нервите ми се бяха поотпуснали, а и умората от преживените наскоро емоции започваше да ми натежава съвсем осезаемо. Още две глътки и вече ми беше трудно да държа чашата. Още една и очите ми започнаха сами да се затварят на все по-малки интервали.

Оставих чашата встрани, загърнах се по-плътно с одеялото и успях да се наместя що-годе удобно на твърдия каменен под. След престоя в Кристалната пещера бях станал спец в това отношение. Блещукащите пламъци разиграваха странни, мъгляви сцени пред притворените ми очи. Огънят пропукваше унасящо, въздухът се насити с миризма на пушек.

Заспах. Сънят е може би единственото житейско удоволствие, което не трае твърде кратко. Неговата омая ме изпълни и ме понесе на крилата си. Колко далеч и за колко време, това вече не знам.

Не бих могъл да кажа какво точно ме събуди. Просто бях някъде и в следващия миг се завърнах. Позата ми беше леко променена, а пръстите на краката ми по-замръзнали. Освен това вече не бях сам. Не отворих очи и продължих да дишам все така равномерно. Не беше изключено просто Чък да се е върнал, за да се увери, че съм добре. А можеше и да е нещо съвсем друго, опънало моите нишки.

Отворих очи едва-едва и огледах през ресниците си близкия периметър. Дребна, безформена фигура стоеше на входа на пещерата, а последните отблясъци на огъня осветяваха една физиономия, която ми се стори странно позната. В тези черти имаше нещо от моите собствени черти и от чертите на баща ми.

— Мерлин — каза той меко. — Хайде, събуди се. Има места, на които трябва да отидеш, и неща, които трябва да свършиш.

Отворих широко очи и вперих поглед в него. Той ми напомняше за едно определено описание… Фракир трепна леко, но аз я успокоих.

— Дуоркин?…

Той се засмя тихичко.

— Разкри ме.

После направи няколко крачки — от единия край на входа до другия и обратно. На два-три пъти понечи сякаш да ми подаде ръка, но всеки път се отказваше да го стори.

— Какво има? — попитах аз. — Какво е станало? Защо си тук?

— Дойдох да те върна на пътя, който ти изостави.

— И кой ще да е този път?

— Беше тръгнал да търсиш едно момиче, което премина по Лабиринта онзи ден и се изгуби някъде.

— Корал? Знаеш ли къде е тя?

Той вдигна ръка, но после я свали и скръцна със зъби.

— Корал? Така ли се казва? Пусни ме вътре. Трябва да поговорим за нея.

— Бихме могли да си поговорим съвсем спокойно и така.

— Нима не уважаваш предците си?

— Напротив. Но освен това имам и един брат, който може да променя формата й външността си и който с удоволствие би ми откъснал главата, за да я окачи на видно място в стаята си. Освен това би могъл да го направи доста бързо, ако му дам тази възможност.

Поизправих се и разтърках очите си.

— Е, къде е Корал?

— Ела, ще ти покажа пътя — каза той и се пресегна.

Този път ръката му премина през моите магически нишки и се озова право над затихващите пламъци. Това явно не му направи никакво впечатление. Очите му бяха като две мрачни звезди, които ме притегляха неудържимо. Ръката му се размекна и започна да се топи сякаш беше от восък. Под плътта не се виждаха кости — като че ли някой бе изваял набързо подобие на ръка и след това бе навлякъл върху него нещо като кожа. — Ето, хвани ръката ми.

Осъзнах, че се пресягам против волята си към безформените му пръсти. Той отново се ухили. Можех да почувствам как силата му ме притегля. Зачудих се какво ли би станало, ако хванех тази гротескна ръка по свой си начин.

Призовах Логрус и насочих силовите му линии, за да се здрависат вместо мен.

Идеята се оказа доста глупава. Мигом бях заслепен от болезнено ярък блясък. Когато тъмните петна пред очите ми се стопяха, забелязах, че Дуоркин е изчезнал. Проверих набързо магическите нишки и установих, че са удържали на натиска. Съживих огъня с едно кратко небрежно заклинание. Чашата ми с кафе беше все още наполовина пълна. Сгрях изстиналото й съдържание със съкратената версия на последния си магически трик и отпих. Колкото и да си блъсках главата след това, не можах да измъдря някакво задоволително обяснение за случилото се.

Знаех, че никой не бе срещал полулудия демиург от години, макар че според думите на баща ми, неговото състояние се подобрило значително след като Оберон възстановил повредения Лабиринт. Ако това наистина бе Джърт — опитващ се отчаяно да ме докопа, — то изборът му беше наистина доста странен. Освен това не бях съвсем сигурен, че Джърт има някаква представа за това как изглежда Дуоркин. Замислих се дали да не повикам Дяволския Чекрък, за да чуя неговото „нечовешко“ мнение по въпроса. Но преди да успея да реша как да постъпя, в очертанията на входа на пещерата, на фона на звездното небе, се очерта нова фигура — доста по-едра от тази Дуоркин и някак епично внушителна.

Една-единствена крачка и огънят освети лицето му, а аз си разлях кафето от изненада. Никога не се бяхме срещали, но аз бях виждал неговия образ на най-различни места в двореца.

— Чух, че Оберон е умрял, докато е възстановявал Лабиринта — казах аз.

— А ти бил ли си там тогава? — попита той.

— Не — отвърнах, — но след като се появяваш броени мигове след доста странното посещение на Дуоркин, сигурно би могъл да разбереш недоверието ми.

— Ти се срещна с едно измамно подобие. Виж, аз съм истински.

— И какво беше това „подобие“?

— Астралното тяло на един изобретателен майтапчия — магьосник на име Йолос, който живее около четвъртия кръг на Сенките.

— Аха — промърморих аз. — А как бих могъл да съм сигурен, че ти не си проекция на някой си Ялас от петия кръг?

— Мога да ти изрецитирам цялата генеалогия на кралското семейство в Амбър.

— Всеки що-годе интелигентен писар би могъл да го направи.

— Но аз знам и за незаконородените.

— Колко са те всъщност?

— Четиридесет и седем, доколкото знам.

— Не думай! И как успя да се справиш?

— Различни времеви потоци — каза той усмихнат.

— Щом си оцелял, защо тогава не си се върнал в Амбър, за да продължиш управлението си? — попитах аз. — Защо си предоставил короната на Рандъм, след като това е можело да оплете конците още повече?

Той се засмя.

— Но аз не оцелях… Загинах, докато траеше процесът на възстановяването. Аз съм просто един дух, дошъл да търси защитник на Амбър срещу надигащата се сила на Логрус.

— Нека приемем, просто така, че си наистина този, за когото се представяш — отвърнах аз. — Дори в този случай пак си сбъркал адреса, тъй като аз съм адепт на Логрус и син на Хаос.

— Но си също така адепт на Лабиринта и син на Амбър — заяви величествената фигура.

— Така е — съгласих се аз. — Още една причина, поради която не искам да вземам страна.

— Има времена, в които всеки трябва да вземе нечия страна. Ти на чия страна си?

— Дори да вярвах, че говоря с духа на Оберон, пак нямаше да се чувствам задължен да направя подобен избор. Освен това в Хаос съм чувал, че и Дуоркин е бил адепт на Логрус. Ако това е вярно, то аз просто следвам стъпките на своя достоен прародител.

— Но той се отказа от Хаос, след като създаде Амбър.

Вдигнах рамене.

— Слава Богу, че аз лично все още не съм създал нищо — казах. — Ако искаш да ме помолиш за нещо по-специално аз съм готов да те изслушам. Обясни ми какво е то, назови ми поне една добра причина, поради която бих сторил нещо подобно, и аз ти обещавам, че ще обмисля внимателно предложението ти.

Той протегна ръка.

— Ела с мен, стъпи върху новия Лабиринт и последвай неговите очертания, за да се включиш в играта между силите, която предстои.

— Все още не те разбирам, а и не вярвам, че подобни простички магически нишки биха спрели истинския Оберон. Ела при мен и хвани ръката ми, а аз ще те последвам, за да хвърля един поглед на онова, което искаш да видя.

Фигурата придоби още по-внушителен вид.

— Значи искаш да ме изпиташ?

— Да.

— Ако бях все още жив, тези нишки едва ли биха ме притеснили. Но сега съм само някаква спиритическа измислица. Бих предпочел да не рискувам.

— В такъв случай, при целия ми респект към това, което твърдиш, че си, разговорът ни ще приключи дотук.

— Внуче мое — каза той хладно и в очите му се появи лека искрица, — макар да съм мъртъв, не бих позволил на никого да се отнася така с мен. Сега ще дойда да те взема и ще те помъкна по отредения ти път през огън и жупел.

Той пристъпи напред, а аз направих крачка назад.

— Не го приемай толкова лично… — започнах.

Прикрих очите си, когато фигурата докосна моите нишки и отново се появи онзи ослепителен блясък. През процепите между пръстите си, примигайки, видях нещо като вариация на представлението с разлагащата се плът на Дуоркин. Фигурата на Оберон стана прозрачна на места, а на други започна да се топи. В него — или през него, тъй като образът му изгуби всеки намек за реалност — виждах водовъртежи и криви, прави линии и канали, очертани в черно, причудливи геометрични калейдоскопи. Но за разлика от Дуоркин, Оберон не изчезна. Той премина през моите магически нишки и макар да забави леко крачка, продължи да се движи към мен с протегната дясна ръка. Каквато и да беше истинската природа на това видение, не мога да отрека, че то бе едно от най-плашещите неща, които бях виждал през живота си. Заотстъпвах назад, вдигнах ръце и призовах Логрус.

Знакът на Хаоса се появи между нас. Абстрактното подобие на Оберон все така се протягаше към мен. Накрая нашарените му спиритически израстъци докоснаха плетеницата на Логрус.

Аз все още не бях предприел нищо конкретно. Изведнъж усетих прилив на панически ужас. Пронизах видението на краля със силовите линии на хаоса и се гмурнах край него към входа на пещерата. Навън се претърколих, но склонът беше твърде стръмен, за да успея да спра, и аз размахах отчаяно ръце и крака в желанието си да се хвана за нещо. Не само че не успях, ами се и треснах доста силно в някакъв голям овален камък. В този миг входът на пещерата експлодира като барутен погреб, ударен от вражески снаряд.

Останах да лежа до камъка още около минута, треперещ, със здраво стиснати очи. Преследваше ме влудяващата мисъл, че всеки миг нещото ще ме докопа, освен ако не остана така свит на кълбо, без да помръдвам…

Последва пълна тишина. Накрая се престраших да отворя очи и установих, че светлината е изчезнала, а входът на пещерата е непроменен. Изправих се бавно и още по-бавно тръгнах натам. Знакът на Логрус бе изчезнал и кой знае защо, никак не ми се искаше да го призовавам отново. Вътре в пещерата всичко си беше непроменено, сякаш нищо не се бе случило. Единствено моите магически нишки бяха изчезнали. Одеялото лежеше там, където го бях оставил. Докоснах близката стена. Студена. Явно взривът бе избухнал на друго ниво. Моят огън все още блещукаше немощно. Съживих го отново и изведнъж видях счупената чаша от кафето между въглените.

Облегнах се на стената. След известно време усетих как диафрагмата ми неволно се сгърчи. Започнах да се смея. Не съм съвсем сигурен защо. Тежестта на всичко преживяно след онзи знаменателен 30-и април легна изведнъж върху раменете ми. Не знам, може би тогава предпочетох да се смея, просто за да не се блъскам по гърдите или да не вия срещу луната.

Мислех си, че съм наясно с всички участници в тази засукана игра. Люк и Джасра като че ли бяха вече на моя страна, както и брат ми Мандор, който винаги се е грижил за мен. Откаченото ми братче Джърт искаше смъртта ми и се бе съюзило с моята бивша любима Джулия, която в момента, изглежда, също не хранеше особено топли чувства към мен. Следващото действащо лице бе твърде загрижената за моето благоденствие тай’ига, която най-вероятно все още спеше кротко в моите покои в Амбър. След нея идваше ред на Далт — наемникът, който се оказа поредният ми чичо и който си обра крушите в неизвестна посока, след като срита задника на Люк в Ардън пред очите на две армии. Той сигурно продължаваше да крои някакви гадни планове срещу Амбър, но засега му липсваха нужните сили, за да ги приведе в действие. И естествено кръгът се затваряше от Дяволския Чекрък — кибернетичният раздавач на Карти със самочувствие на кандидат-божество, чиято мисловна нагласа варираше от трезв рационализъм до непредсказуема шизофрения. Все пак трябваше да му отдам дължимото за проявения напоследък синовен респект, примесен в почти равни части със склонността му да се скатава, щом наоколо стане напечено.

С него се изчерпваха фигурите върху шахматната дъска, за които знаех по нещо.

Само дето последните илюминации намекваха, че пропускам някого. Някого или нещо, което се опитваше да ме отклони в друга посока. Можех спокойно да се доверя на преценката на Чък за възможностите на това „нещо“. Нямах дори бегла представа за неговата същност, нито пък желание да му се доверя просто така. Причината за второто беше очевидна. Поне за мен.

— Хей, хлапе! — долетя до мен един познат глас. — Трудничко е човек да те открие. Хич не се задържаш на едно място.

Обърнах се бързо, отидох до входа и погледнах надолу по склона.

Оттам се задаваше една самотна фигура. Едър мъж. Тръпка прониза гърлото ми. Беше прекалено тъмно, за да различа чертите му.

Отстъпих няколко крачки и поднових заклинанието, което щеше да възстанови магическите нишки по входа.

— Хей! Не бягай! — извика той. — Трябва да поговоря с теб.

Нишките заеха предишното си място. Измъкнах меча си и застанах така, че едната от стените на входа да прикрива острието му. Заповядах на Фракир да се провеси от лявата ми ръка, но да остане невидима. Вторият ми нощен гостенин се бе оказал по-силен от първия и бе преминал през моите нишки. Ако третият се окажеше по-силен от втория, сигурно щеше да ми се наложи да включа в играта всичко, с което разполагах.

— Нима?! — извиках на свой ред. — Кой си ти и какво искаш?

— Мътните го взели! — възкликна непознатият. — Кой си мислиш, че съм? Твоят старец, разбира се. Нуждая се от помощ и ми се ще да се опра на човек от семейството.

Когато новото видение се озова в светлия кръг на огъня, ми се наложи да призная, че то наистина представляваше съвършена имитация на моя баща принц Коруин Амбърски — черно наметало, черни панталони и ботуши, сива риза със сребърни копчета, сребърна тока и дори сребърна роза в ръката. Усмивката му беше точно такава, каквато я бях запомнил — дяволита и леко уморена. Гърлото ми се сви. Винаги бях искал да го опозная по-добре, но той се изгуби без следа и аз така и не успях да го намеря. А сега това „нещо“, каквото ида представляваше то, бе избрало именно образа на моя баща… Това наистина ме ядоса малко повечко от обикновено. Не обичам, когато някой се опитва да си играе с чувствата ми.

— Първата ти имитация беше Дуоркин — казах аз, — втората Оберон. Цялото ми родословие ли смяташ да изредиш?

Той ме погледна накриво и отметна глава. Изглеждаше искрено учуден.

— Не знам за какво говориш, Мерлин. Аз…

Достигна до магическите нишки и отскочи от тях, сякаш бе докоснал оголен проводник.

— Леле-мале! — каза нещото. — Ти май нямаш доверие на никого, а?

— Семейна традиция — отвърнах, — подкрепена от личния ми житейски опит.

Все пак бях доста изненадан, тъй като неговото докосване до нишките не предизвика познатите илюминации. Да не говорим, че не забелязах дори намек за разпадаща се плът или нещо подобно.

Видението изтърси още едно възклицание, отметна наметалото си и дясната му ръка се плъзна към дръжката на едно перфектно копие на оръжието на баща ми. Миг след това сребристото острие на Грейсуондир изсвистя във въздуха, плъзгайки се към магическите нишки. Мечът се докосна до тях и засъска като нагрята до бяло стомана, която закаляват в студена вода. Очертанията на острието пламнаха и отново се появиха познатите искри — този път с височината на човешки ръст — и миг по-късно усетих как тъканта на нишките поддава.

После видението проникна в пещерата, а аз се завъртях и замахнах с меча си. Подобието на Грейсуондир се снижи, описа мълниеносен кръг, отвеждайки върха на моето оръжие вдясно, и се насочи право към гърдите ми. Парирах в кварта, но моят противник се плъзна ловко и острието му продължи да сочи тялото ми. Парирах в сикста, но него вече го нямаше там. Движението му се оказа просто финт. Той се бе оттеглил и вече ме атакуваше ниско. Обърнах се срещу него и отново парирах. Тялото му се плъзна вдясно, върхът на Грейсуондир се снижи отново, лявата му ръка махна ловко към лицето ми и загадъчният двойник на баща ми смени хвата си.

Когато усетих едната му ръка да се плъзва зад врата ми и видях как предпазителят на меча му се носи към челюстта ми, вече беше твърде късно.

— Ти наистина… — започнах аз и тогава последва ударът.

Последното нещо, което видях, беше сребърната роза.

Така е в живота — довери се и ще те предадат, не се доверявай и ще предадеш сам себе си. Като повечето морални парадокси и този ни поставя обикновено в безизходна ситуация. Този път бях позакъснял с избора на разумно решение. Играта вече течеше и аз не можех просто да се оттегля.

Събудих се на някакво мрачно място. Събудих се учуден и готов за всичко. Обикновено в подобни ситуации продължавам да лежа, без да помръдвам или да променям ритъма на дишането си. Този път също постъпих така. Освен това се заслушах.

Нито звук.

Отворих леко очи.

Смущаващи очертания. Затворих ги отново.

Опитах се да доловя с тялото си някакви вибрации по скалистата повърхност, върху която се бях проснал.

Нищо.

Отворих очите си напълно и се преборих с желанието да ги затворя отново. Надигнах се на лакти, после събрах колене, изпънах гърба си и обърнах главата си встрани. Чудесно. Не бях се чувствал толкова дезориентиран от запивката с Люк и Червения Котарак в онзи странен бар.

Не можех да различа никакви цветове. Всичко беше или черно, или бяло, или пък някаква степен на сивото. Все едно, че се бях озовал във фотографски негатив. Някакво подобие на слънце висеше над хоризонта като черна дупка. Небето беше много мрачно и по него плуваха бледосиви облаци. Кожата ми имаше цвета на черно мастило. Скалистата почва под краката ми пък беше бляскаво бяла. Изправих се бавно и се огледах отново. Да, скалите бяха фосфоресциращо бели, небето невероятно мрачно, а аз — просто една сянка по средата. Усещането никак не ми допадна.

Въздухът се оказа сух и студен. Бях застанал в основанието на хълм-албинос, който ми напомняше ужасно за леден айсберг. Зад него и вляво се проточваха и други хълмове, които ме караха да си мисля, че съм попаднал в някаква планинска област. Вдясно се бе ширнало равно черно поле. Пустиня? Черното слънце сякаш ме заслепяваше и аз вдигнах длан над очите си. Странно. Не знаех, че мракът може да заслепява…

Опитах се да кажа „Мамка му!“ и тутакси забелязах две неща.

Първото бе, че не чух думите си, второто, че челюстта ме боли, там където баща ми ме бе треснал с ефеса на Грейсуондир.

Повторих безмълвната ругатня и измъкнах колодата си. Ситуацията ми се струваше достатъчно сериозна, за да пренебрегна мерките за сигурност. Измъкнах Картата на Дяволския Чекрък и фокусирах вниманието си върху нея.

Нищо. Не долових дори намек за неговото присъствие. Все пак Чък ме бе посъветвал да си трая за известно време и може би точно заради това не искаше да отговори на повикването ми. Прегледах останалите Карти. Спрях се на образа на Флора. Тя обикновено ми помагаше с готовност при подобни гадни стечения на обстоятелствата. Съсредоточих се върху прекрасните й черти и опитах да я достигна мислено…

Нито една от златистите й къдрици не трепна. Температурата на Картата не спадна и с част от градуса. Опитах отново, този път по-усърдно. Дори подкрепих мислите си с едно подходящо заклинание. Ефектът си остана все същия.

Тогава Мандор. Прекарах и с неговата карта няколко също толкова безполезни минути. Опитах с Рандъм. Все тая. Бенедикт, Джулиън… Не и не. Опитах с Файона, Люк и Бил Рот. Още три безуспешни усилия. Тогава измъкнах дори няколко от Козовете на Съдбата, но не можах да се добера нито до сфинкса, нито до постройката от слонова кост, кацнала на върха на планината от зелено стъкло.

Подредих отново всички Карти, върнах ги в кутията им и ги прибрах в джоба си. За пръв път се натъквах на нещо подобно след преживелиците си в Кристалната пещера. Картите могат да бъдат блокирани по най-различни начини, но от гледна точка на резултата, ми беше все едно за кой от тях става въпрос в този случай. По-скоро ме вълнуваше мисълта как да се добера до някоя по-гостоприемна част на Вселената.

Закрачих бавно без определена посока и цел. Стъпките ми бяха напълно безшумни. Сритах няколко дребни камъчета и те се пръснаха наоколо, но нито един звук не придружи премятанията им.

Бяло отляво, черно отдясно. Планини и пустиня. Тръгнах наляво. Нищо наоколо не помръдваше освен мен самия и черните облаци. От подветрената страна на всяка оголена скала се бе образувало петно от почти ослепителна белота — откачените сенки на това откачено място.

Завий отново наляво. Още три крачки. Заобиколи камъка. Нагоре. До ръба. Сега се спусни по склона. Завий надясно. След малко между скалите вляво трябва да се появи червено петно…

Няма ли го? Малко по-нататък тогава…

Кратка остра болка във фронталния синус. Няма червено. Продължавай.

Процеп вдясно след следващия завой…

Разтърках слепоочията си, тъй като ме заболяха, след като не се появи никакъв процеп. Задъхах се. Капки пот се стекоха по челото ми.

Лек преход от сиво към зелено и бодливи, сиво-сини цветя в основанието на следващия сипей…

Почувствах лека болка по врата. Нямаше цветя. Нито сиво. Зелено също.

Накарай облаците да се разделят и нека мрак да се излее от слънцето…

Нищо.

… ще чуеш ромоленето на малко поточе. В следващия овраг.

Трябваше да спра. Главата ми пулсираше, ръцете ми трепереха. Пресегнах се и докоснах една скала вляво. Стори ми се достатъчно непоклатима. Достатъчно полегата. Каква беше тази болка?

Как се бях озовал тук?

Къде беше това „тук“?

Отпуснах се. Забавих дишането си и преразпределих енергията си. Болките в главата ми намаляха, после започнаха да утихват и накрая изчезнаха.

Тръгнах отново.

Птича песен и лек ветрец… Самотно цвете на закътано място.

Не. Последва първата пронизваща болка, предизвикана от познатото съпротивление…

Какво ли заклинание тегнеше над мен, за да загубя способността си да се придвижвам през Сенките? Никога не съм мислил за нея като за нещо, което може да бъде отнето.

— Хич не е смешно — се опитах да кажа. — Който и да си, каквото и да си, как успя да го направиш? Какво искаш? Къде си?

Отново не чух нищо, да не говорим за някакъв отговор.

— Не знам как успя да го постигнеш. Или защо — раздвижих отново устните си. — Не се чувствам под въздействието на някакво заклинание. Но сигурно не съм попаднал тук току-тъй. Хайде, върши си работата. Кажи ми какво искаш.

Нищо.

Тръгнах отново и продължих с опитите си да се вмъкна сред Сенките, макар да не бях особено убеден, че има смисъл. Замислих се над настоящото си положение. Имах чувството, че пропускам някаква важна дреболия.

… И едно малко червено цвете, зад скалата при следващия завой.

Свърнах вдясно и там наистина заварих червеното цвете, което бях създал полусъзнателно. Спуснах се към него, за да го докосна и да се уверя, че Вселената е едно чудесно, благоразположено към Мерлин място.

В бързината се спънах и вдигнах облак прах. Залитнах, но възстанових бързо равновесието си и се огледах. Прекарах следващите петнайсет минути в търсене, но така и не открих цветето. Накрая изругах и отминах. Никой не обича да е сританият задник и Вселената да му се хили.

Изведнъж ме обзе ново вдъхновение и започнах да ровя из джобовете си, за да открия поне мъничко късче от синия кристал с надеждата, че то все още излъчва вибрации, които го свързват с неговия първоизточник. Уви. Не намерих дори прашинка. Бях оставил камъчетата до едно в гробницата на баща си. Май ми се щеше да се измъкна твърде лесно.

Какво ми убягваше?

Фалшив Дуоркин, фалшив Оберон и един мъж, който претендираше, че е Коруин Амбърски. И тримата искаха да ме отведат на някакво странно място, за да се включа в двубоя между Силите. Поне така бе казал Оберон. Представилият се като Коруин май бе успял — заключих аз, разтърквайки ченето си. Но що за игра бе това? И кои бяха Силите в нея?

Видението на Оберон спомена, че трябвало да избера между Амбър и Хаос. Но то пък ме излъга за други неща. Да вървят по дяволите и Амбър, и Хаос! Не съм ги молил да ме забъркват в своята игричка. И бездруго си имах достатъчно проблеми. Не исках да знам дори правилата на това, което става.

Ритнах едно малко бяло камъче и го проследих с поглед. Не ми се вярваше това да е дело на Джърт или Джулия. По-скоро ставаше въпрос за нов фактор, или за стар, претърпял значителна промяна. Къде се бе появил той за пръв път? Вероятни имаше нещо общо със силата, която се впусна след мен при опита да освободя Корал. Но откъде идваше тази сили? Може би щеше да е най-добре да разбера първо къде се намират Корал и огненият кръг около нея. Нещо в онова място — предположих аз — може да обясни настоящите ми проблеми. Но къде се намираше то? Корал бе поискала от Лабиринта да я прати там, където би трябвало да е… За съжаление в момента не можех да попитам Лабиринта къде ще да е това място, нито пък да мина по него и да поискам да ме пренесе при нея.

Трябваше да забравя за играта и да се замисля сериозно над начините да се измъкна. Картите даваха на късо, а способността ми да се придвижвам през Сенките бе блокирана по някакъв мистериозен начин. Явно беше време да включа нов, солиден източник на енергия, който да увеличи шансовете ми да разреша загадката. Реших да призова Логрус и да опитам отново да тръгна през Сенките, подкрепяйки всяка своя крачка със силите на Хаоса.

Фракир се впи в китката ми. Огледах се бързо за приближаващата се опасност, но не открих нищо. Въпреки това останах нащрек през следващите няколко минути, изучавайки внимателно мястото, на което бях попаднал. Въпреки това не последва нищо, а Фракир се успокои.

Далеч не за пръв път получавах нереален сигнал за опасност. Дали поради някакво заблудено астрално проявление, или заради някоя странна мисъл, прекосила съзнанието ми — причините могат да са не една и две. Но на място като това никой не би си позволил да рискува необмислено. Най-високата скална площадка в непосредствена близост се извисяваше на петнайсет или двайсет метра над мен, на около стотина крачки нагоре по склона. Запътих се натам.

Когато накрая се озовах на варовитата скала, пред мен се разкри гледка с отлична видимост във всички посоки. Не забелязах нито едно друго живо същество в този странен, ин-ян свят.

Затова реших, че тревогата наистина е била фалшива и се спуснах отново долу. Понечих още веднъж да призова Логрус и Фракир за малко не ми откъсна ръката. По дяволите. Не й обърнах внимание и отправих своя повик.

Знакът на Хаоса се появи и мигом се понесе към мен с невероятна скорост. Очертанията му танцуваха като крилцата на пеперуда, но ударът, който последва, беше като от приближаващ с пълна газ тежкотоварен камион. И светът отново изчезна. От черно-бяло към черно.