Роджър Зелазни
Рицар на Сенките (4)

Глава 4

Съвземах се.

Главата ме болеше, устата ми беше пълна с кал. Бях се проснал по лице. Спомените ми се завърнаха, провирайки се мъчително през задръстените улици на съзнанието ми. Отворих очи. Всичко наоколо бе все така черно, бяло и сиво. Изплюх песъчинките от устата си, разтъпках очи и премигнах. Знакът на Хаоса бе изчезнал. Нямах ни най-малка представа какво точно се бе случило.

Седнах и обгърнах коленете си. Усетих се доста безпомощен. Всичките ми необичайни дарби бяха блокирани. Не можах да се сетя за нищо друго, освен да стана и да тръгна нанякъде.

Потръпнах. И докъде щях да стигна така? Най-вероятно до друго място със същия монотонен пейзаж.

Последва едва доловим звук, сякаш някой се прокашля неуверено.

Мигом се озовах на краката си. Докато се изправя вече бях успял да се огледам във всички възможни посоки.

„Кой е?“ — попитах мислено, тъй като се бях отказал от опитите да проговоря.

Като че ли чух отново същия звук, но този път съвсем наблизо.

„Какво? Къде си? Какво искаш да ми кажеш?“

„Извини ме“ — чух да казва един приглушен глас, — „но усещането е съвсем ново за мен. Но да започнем отначало. Намирам се там, където винаги съм била — на китката ти. След като Логрус се сгромоляса на това място, той ме надари с едно извънредно свойство, за да мога да ти предам съобщението.“

„Фракир?“

„Да. Първите си свойства получих в деня, когато ти ме пренесе през Логрус — чувствителност към опасностите, способност за придвижване, нападателни умения и зачатък на собствено съзнание. Този път Знакът на Хаоса добави към тях възможността за директно мисловно общуване и подсилена сетивност, чрез която да долавям посланията.“

„Но защо?“

„Логрус бързаше и можеше да остане на това място само за един-единствен миг, а това беше единственият начин да ти разкаже за това, което става.“

„Не знаех, че Логрус има свой независим разум.“

Последва нещо като прихване.

„Трудно е да се класифицира подобен тип интелигентност със стандартните понятия. Предполагам, че обикновено Логрус няма кой знае колко време за приказки, тъй като енергията му е насочена другаде.“

„А защо ме прегази така?“

„Несъзнателно. Нещо като страничен ефект от процеса на моето доразвиване. Той просто осъзна, че не би могъл да ти предаде нещо повече от няколко думи или образа.“

„Защо времето му тук беше толкова ограничено?“ — попитах аз.

„Такава е природата на това място. То се намира на границата между двата полюса на Вселената. Затова Логрус и Лабиринта не могат да проникнат тук за дълго.“

„Нещо като демилитаризирана зона?“

„Не, тук не става въпрос за някакво примирие. Просто за всеки от тях е изключително трудно да се появи тук. Затова и мястото остава така непроменено.“

„Значи те не могат да се доберат дотук?“

„В общи линии, да.“

„И как така чувам за пръв път за нещо подобно?“

„Вероятно, защото достъпът до това място е ограничен за всички.“

„Какво е съобщението?“

„В общи линии, да не се опитваш да призоваваш Логрус, докато си тук. Мястото представлява една толкова уравновесена среда между силите на реда и хаоса, че всяка излъчена тук енергия би могла да предизвика непредсказуеми последствия. Би могъл да пострадаш сериозно.“

Разтърках пулсиращите си слепоочия. Покрай тях поне бях забравил за болката в ченето.

„Добре де“ — съгласих се аз. — „Да имаш някаква представа какво по-точно става тук?“

„Да, имам. Провежда се изпитание. На какво, това не знам.“

„А имам ли някакъв избор?“

„Какво искаш да кажеш?“

„Мога ли да откажа да участвам?“

„Предполагам, че да. Но в такъв случай не знам как би успял да се измъкнеш оттук.“

„Значи, ако се включа в играта, накрая ще ме освободят, така ли?“

„Ако си все още жив, да. Може би дори, ако вече не си.“

„В такъв случай, нямам избор.“

„Ще трябва да избереш.“

„Кога?“

„Някъде по пътя. Не знам точно къде.“

„Защо просто не ми повториш всички инструкции, които си получила?“

„Не мога. Отговорите ми ще се появяват само в отговор на възникналия въпрос или ситуация.“

„А новите ти способности ще пречат ли на умението да се оправяш с враговете ми по моя заповед?“

„Не би трябвало.“

„Е, и това е нещо. Ами добре. Имаш ли някаква представа с какво трябва да се захвана най-напред?“

„Да. Трябва да тръгнеш към върха на най-високия хълм вляво.“

„Кой… Добре, мисля, че е ей онзи“ — прецених аз, след като погледът ми се спря на един огромен отчупен зъб от ослепително бял камък. Черното слънце се бе изкачило по-високо сред сивото небе. Зловещата тишина си беше все същата.

„Знаеш ли какво точно ще намерим, когато стигнем там, закъдето сме тръгнали?“ — опитах да кажа на Фракир.

„Не съм съвсем сигурна дали разполагам с подобна информация“ — долових нейния отговор, — „но дори да е така, едва ли ще мога да се добера до нея преди да се озовем на нужното място.“

„Дано да е така.“

„Надявам се.“

Пътят ставаше все по-стръмен. Нямах точна представа за времето, но ми се струваше, че се изкачваме вече близо час. Макар че не забелязах никакви следи и не мярнах нито едно живо същество, на няколко пъти все пак се натъкнах на дълги отсечки от най-обикновена пътека, водеща към искрящата белота на върха. Сигурно изминаха поне още няколко часа, докато вървях по нея, тъй като черното слънце премина през своята връхна точка и започна бавно да се спуска на запад. Установих, че е доста изнервяше да не можеш да изругаеш на глас.

„Откъде си толкова сигурна, че се изкачваме по правилната страна на склона, или пък че сме се запътили към определеното място?“ — попитах аз.

„Все още се движиш в правилната посока“ — отвърна Фракир.

„Но не знаеш колко още ми остава?“

„Не. Въпреки това ще знам, щом видя мястото.“

„Слънцето скоро ще се скрие зад планинския склон. Ще можеш ли да го видиш и след това?“

„Струва ми се, че тук небето всъщност изсветлява, след като слънцето залезе. Наистина тук е доста странно. Като в негатив. Все пак някои неща са винаги светли, а други винаги мрачни. Това ще е достатъчно, за да не се заблудя.“

„Имаш ли някаква представа какво точно ще трябва да направим?“

„Мисля, че става въпрос за един от онези проклети походи с цел себедоказване.“

„А какво ще търсим? Някакво видение или нещо съвсем материално?“

„Доколкото знам, в подобни случаи винаги трябва да се намери по нещо и от двете, макар да имам чувството, че този път става въпрос по-скоро за някакъв предмет. От друга страна, всичко, което откриеш на границата между хаоса и реда, е натоварено с някакъв алегоричен смисъл. Всеки обект носи в себе си нещо емблематично — нещо като понятията, заровени в подсъзнанието на хората.“

„С две думи, не си съвсем наясно.“

„Не напълно, но не забравяй, че моята нова стихия са догадките.“

Пресегнах се нагоре, хванах се здраво за една скална издатина и бавно се покатерих върху нея. Последва сравнително равен участък, след който изкачването продължи по старому.

Скоро слънцето се скри, но аз продължих различавам всичко наоколо все така добре. Просто светлите и тъмните петна си смениха местата.

Преодолях един пет-шест метров почти отвесен участък и спрях, за да огледам разкрилата се пред мен просторна скална площадка. В далечния й край забелязах отвор, който едва ли представляваше вход на пещера, тъй като ми се стори създаден по изкуствен начин. Беше издълбан е формата на правилна дъга, достатъчно висок, за да премине през него ездач.

„Кой знае“ — отбеляза Фракир и трепна върху китката ми. — „Това е.“

„Какво?“ — попитах аз.

„Първата ни спирка“ — отвърна тя. — „Ще трябва да изпълниш тук някаква задача преди да продължим.“

„А каква ще да е тя?“

„Защо просто не отидеш дотам и не огледаш мястото?“

Прехвърлих се през ръба, станах и тръгнах напред. Входът блестеше с познатата извираща светлина без определен източник. Поколебах за миг на прага и после го прекрачих.

Помещението приличаше на семеен параклис. Имаше малък олтар, на който бяха запалени две свещи с трепкащи черни пламъчета. До стените бяха издълбани каменни пейки. Преброих още пет врати без тази, до която бях застанал — трите от тях на стената срещу мен и по една отляво и отдясно. Две купчини бойни снаряжения бяха отрупани в центъра на стаята. Не забелязах символи, които да намекват за някаква определена религия.

Влязох вътре.

„И какво да правя тук?“ — попитах.

„Трябва да останеш на бдение и да опазиш своите доспехи през нощта.“

„О, хайде стига“ — казах и се насочих към купчините, за да ги огледам. — „Какъв е смисълът в това?“

„Отговорът на въпроса ти не е сред информацията, с която разполагам.“

Взех един бляскав бял нагръдник, с който сигурно бих изглеждал като сър Галахад. И ми беше съвсем по мярка. Поклатих глава и го оставих на пода. Отидох до другата купчина и взех от нея една странна сива ръкавица. Хвърлих я и разрових останалите предмети. Нищо особено. Иначе изглеждаха в отлично състояние. Само дето…

„Какво има, Мерлин?“

„Белият нагръдник и другите предмети от същия метал като че ли са правени точно за мен. Останалите снаряжения ми приличат на онези, които се използват в Хаос. Ако приема формата, която обикновена използвам там, те също ще ми паснат идеално. Значи и двата комплекта са правени за мен, но трябва да ги използвам в зависимост от обстоятелствата. Все пак не бих могъл да използвам и двата едновременно. Кой от тях да пазя тогава?“

„Явно точно там е проблемът. Ще трябва да избереш.“

„Има си хас!“ — щракнах аз с пръсти, но звук не последва. — „Ама и аз загрявам толкова бавно, че моята корда за душене трябва да ми обяснява всичко!“

Коленичих и събрах двете купчини в една обща неугледна камара.

„Щом ще трябва да ги пазя“ — казах, — „ще пазя и двата комплекта. Не смятам да вземам страна.“

„Имам чувството, че това няма да се хареса някому“ — отговори Фракир.

Огледах отново оръжията.

„Я ми кажи пак за тая история с бдението. За какво точно става въпрос?“

„Трябва да останеш тук през цялата нощ и да пазиш оръжията и доспехите.“

„От какво?“

„Сигурно от всяко нещо, което се опита да ги присвои по нечестен начин. От силите на Реда…“

„… или Хаоса.“

„Аха, разбирам какво имаш предвид. Но щом си ги събрал така, не е изключено и двете страни да се опитат да си приберат по нещо.“

Седнах на пейката до задната стена, между две от вратите. Една кратка почивка щеше да ми се отрази добре след дългото изкачване. Но нещо продължаваше да човърка съзнанието ми.

„И какво ще спечеля аз от това?“ — попитах след известно време.

„Какво искаш да кажеш?“

„Да речем, че остана тук през цялата нощ и овардя железариите. Нека предположим дори, че нещо се опита да си свие някоя от тях и аз успея да го прогоня. Утрото настъпва и всичко си е все още тук. Аз също съм тук. Тогава какво? Какво получавам аз тогава?“

„Тогава ще трябва да облечеш доспехите си, да си избереш оръжие и да продължиш към следващото ниво на действие.“

Потиснах една напираща прозявка.

„Знаеш ли, не мисля че ми е дотрябвало някое от тия оръжия“ — казах след това. — „Хич не обичам доспехите и мечът, с който вече разполагам, ми е повече от достатъчен.“ — Стиснах дръжката на оръжието си. Усещането ми се стори някак странно, но пък и атмосферата наоколо не беше от най-нормалните. — „Защо просто не зарежем целия куп тук и не тръгнем веднага към следващо ниво? Между другото, какво е това следващо ниво?“

„Не съм съвсем сигурна. Нали ти казах, че нужната информация се появява само в подходящия момент. Дори не подозирах за съществуването на това място, докато не видях входа му.“

Протегнах ръце и после ги кръстосах. Опрях гръб на стената.

„Значи сме заседнали на това място, докато не се случи нещо или ти не получиш откровение?“

„Точно така.“

„Събуди ме тогава, щом всичко свърши“ — казах и затворих очи.

Последвалото затягане около китката ми беше почти болезнено.

„Хей! Не можеш да постъпиш така!“ — каза Фракир. — „Нали идеята е да стоиш буден през цялата нощ и да пазиш.“

„Ама че тъпа идея!“ — възкликнах. — „Отказвам да участвам в такава идиотска игра. Ако някой поиска нещо от тия джунджурийки, ще му го отстъпя на добра цена.“

„Заспивай тогава, щом искаш. Какво ще стане обаче, ако някой дойде и прецени, че ще е най-добре първо да те отстрани от пътя си?“

„Първо на първо, не вярвам, че някой ще хукне да се трепе за тези средновековни боклуци, освен ако не е пощурял на тази тема. И второ, твоята работа е да ме предупреждаваш за опасностите.“

„Тъй вярно, старши. Но това място е доста странно. Ами ако дори моята чувствителност си има своите граници?“

„Взе да се престараваш с догадките“ — отбелязах аз. — „Предполагам, че в такъв случай ще ти се наложи да импровизираш.“

Задрямах. Сънувах, че се намирам в някакъв магически кръг и разни неща се опитват да ме докопат. Но щом се докоснеха до кръга, те се превръщаха във фигурки от клечки и анимационни герои. После бързо избледняваха. Само образът на Коруин Амбърски не губеше от плътността си. Усмихваше се и клатеше леко глава.

— Рано или късно ще ти се наложи да излезеш от кръга — каза той.

— По-скоро късно — отвърнах аз.

— А проблемите ти ще си останат там, където са и сега.

Кимнах.

— Но затова пък ще съм си починал — отговорих.

— Тогава си струва. Успех.

— Благодаря.

Сънят се разпадна на хаотични образи. Май си спомням, че малко след това се озовах вън от кръга, опитвайки се да измисля начин да се върна отново вътре…

Събудих се, без да съм сигурен каква точно е причината за това. Знаех само, че едва ли е бил някакъв шум. Просто изведнъж се озовах на крака, готов да отвърна на всяка атака, и първото нещо, което видях, беше някакъв опърпан гном, сграбчил гърлото си с две ръце. Сгърченото му в непривична поза тяло лежеше неподвижно до купчината оръжия.

— Какво става тук? — се опитах да попитам.

Прекосих помещението и коленичих до дребничкия, но широкоплещест тип. Опитах се да напипам сънната му артерия, но пулс липсваше. В същия миг обаче усетих леко трепване около китката си. Фракир се появи на пода и се плъзна към ръката ми.

„Ти ли оправи този тип?“ — попитах.

Усетих ново леко трепване.

„Самоубийците обикновено не свършват по този начин“ — отговори тя.

„Защо не ме събуди?“

„Защото се нуждаеше от почивка, а аз можех да се справя и сама. Все пак връзката ни е по-силна, отколкото предполагах. Извинявай, че те събудих.“

Протегнах се.

„Колко време спах?“

„Няколко часа, струва ми се.“

„Малко съжалявам за това“ — казах. — „Тази купчина вехтории не струва колкото нечий живот.“

„Сега вече струва поне толкова“ — отговори Фракир.

„Така е. Ти поне получи ли някаква допълнителна информация?“

„Нещата са малко по-ясни, но не дотолкова, че да предприемем някаква следваща стъпка. Трябва да изчакаме до сутринта.“

„А твоята информация включва ли нещо по въпроса с прехраната?“

„Да. Зад олтара трябва да има съд с вода и къшей хляб. Но те са чак за сутринта. Дотогава ще трябва да постиш.“

„Само при условие, че вземам цялата история на сериозно“ — казах аз и тръгнах към олтара.

Направих само две крачки и светът започна да се разпада. Подът на параклиса се разтресе, а аз чух първите звуци, откак се бях озовал на това място — плътен рев и стържещи звуци се разнесоха дълбоко изпод краката ми. Залп от цветове проблесна сред черно-белия декор и едва не ме ослепи. После цветовете изчезнаха и стаята се раздвои. Белотата в очертанията на сводестия вход стана още по-ярка отпреди. Наложи ми се да предпазя очите си с ръка. Обърнах се и видях, че трите врати на отсрещната страна са изпълнени от плътен мрак.

„Какво… става?“ — попитах.

„Нещо ужасно“ — отвърна ми Фракир, — „нещо отвъд моите възприятия.“

Сграбчих дръжката на меча си и прехвърлих набързо заклинанията, с които все още разполагах. Но още преди да успея дори да помисля за следващия си ход, над мен се спусна смазващото усещане за нечие присъствие. Неговата мощ ме разтърси до такава степен, че ми се стори абсолютно безсмислено да вадя оръжието си или да използвам някое заклинание.

При други обстоятелства щях мигом да призова Логрус, но сега дори тази моя способност бе блокирана. Опитах да се прокашлям, но от това също не излезе нищо. После в сърцевината на ослепяващата светлина се зароди някакво движение…

Пред мен доби форма образът на Еднорога, сътворен като тигъра на Блейк от жива жар. Гледката беше толкова болезнено ярка, че отвърнах поглед.

Обърнах се към дълбокия, студен мрак, но и там не намерих покой за очите си. Нещо се раздвижи в тъмната бездна и оттам се разнесе стържещ, метален звук. Последва оглушително просъскване. Подът се разтърси отново. Раздвижиха се няколко криволичещи линии и още преди бляскавите контури на Еднорога да се очертаят окончателно на фона на ослепителната светлина, идваща от входа, на пода на параклиса се появи огромната глава на едноока змия. Застанах така, че да мога да следя и двете митични създания с периферното си зрение. Просто не можех да погледна директно което и да е от тях, но усетих, че техните погледи са се спрели върху мен. Еднорога на Реда и Змията на Хаоса. Усещането определено не беше от приятните и аз отстъпих с гръб към олтара.

Двете създания също се придвижиха малко по-навътре в параклиса. Главата на Еднорога бе сведена, върхът на рога сочеше право към гърдите ми. Раздвоеният език на Змията се стрелна към мен.

— Ъъ… ако някой от вас иска нещо от тези оръжия — прошепнах с пресъхнало гърло, — аз лично нямам нищо про…

Змията изсъска, а Еднорога тропна с копито и подът под него се разцепи — черна мълния, която спря точно до краката ми.

— От друга страна — продължих шепнешком, — не исках да ви обидя с предложението си, Ваши Светлости…

„Не трябваше да казваш и това“ — намеси се едва доловимо Фракир.

„Какво да кажа тогава“ — попитах аз, опитвайки се наподобя мисловен шепот.

„Не зна… Ох!“

Еднорога се изправи на задните си крака, а Змията се извиси до ниския таван на параклиса. Паднах на колене и отвърнах очи от тях. Погледите им бяха започнали да ми причиняват физическа болка. Цялото ми тяло трепереше, всяко мускулче ме болеше.

„Предлага ти се“ — изрецитира Фракир — „да играеш играта по установените правила.“

Сякаш разтопен метал се разля по гръбначния ми стълб. Все пак намерих сили да вдигна глава и да погледна първо към Змията, а после и към Еднорога. Очите ми сълзяха, сякаш се бях взрял право в слънцето.

— Можете да ме принудите да играя — казах, — но не да избера. Аз съм господар на собствената си воля. Ще пазя това снаряжение през цялата нощ, щом такива са правилата, но на сутринта ще си тръгна без да взема нито едно от тези оръжия, защото така съм решил.

„Без тях може да умреш“ — каза Фракир, сякаш превеждаше нечии думи.

Свих рамене.

— Щом имам правото на избор, предпочитам да не дам предимство на никого.

Един повей — едновременно горещ и леден — облъхна тялото ми, подобно на космическа въздишка.

„Ти ще избереш“ — обади се отново Фракир, — „независимо дали ще го сториш съзнателно или несъзнателно. Всеки прави своя избор. От теб просто се искаше да придадеш на избора си веществена форма.“

— Но защо избрахте точно мен? — попитах.

Отново усетих същия повей.

„Заради двойствения ти произход и огромната сила, която притежаваш.“

— Никога не съм искал да враждувам с вас.

„Това не е достатъчно.“

— Тогава ме унищожете още сега.

„Играта вече е започнала.“

— Тогава нека я изиграем — отвърнах аз.

„Не ни се нрави твоето отношение.“

— На мен вашето също.

Тътенът, който последва, ме повали в безсъзнание. Позволих си да бъда напълно откровен, тъй като се съмнявах, че и най-малката лъжа би могла да убегне на участниците в тази игра.

Събудих се проснат върху купчина от брони, ризници, ръкавици, шлемове и други полезни неща от сорта, до едно обсипани с хитроумни шипове и остри ръбове, повечето от които усещах доста неприятно по цялото си тяло. Болката прииждаше на порции, тъй като няколко от най-значимите части от анатомията ми бяха изтръпнали и тепърва си възвръщаха чувствителността.

„Здрасти, Мерлин.“

„Фракир. Дълго ли бях в безсъзнание?“

„Откъде да знам? И аз се свестих току-що.“

„Не предполагах, че една корда също може да загуби съзнание.“

„Аз също. За пръв път ми се случва.“

„Тогава ще формулирам въпроса си наново. Имаш ли някаква представа колко време сме били в безсъзнание?“

„Доста, струва ми се. Хайде да погледнем какво е положението навън, а аз ще се опитам да преценя по-точно.“

Изправих се, но краката ми омекнаха и отново се проснах на пода. Огледах купчината, установих, че нищо не липсва, и пропълзях до входа. Подът наистина бе пропукан, а мъртвият гном си лежеше все така в дъното на параклиса.

Погледнах навън и видях ярко небе с черни точици по него.

„Е?“ — попитах след известно време.

„Ако преценката ми е правилна, скоро ще се съмне.“

„Най-светлият час преди утрото, а?“

„Нещо такова.“

Краката ми пламнаха с възстановяването на кръвообращението. Изправих се с мъка и се облегнах на стената.

„Някакви нови инструкции?“

„Засега не. Вероятно трябва да ги очакваме по изгрев-слънце.“

Добрах се накуцвайки до близката пейка и се проснах на нея.

Ако точно сега ми се изтърси нещо, ще разполагам само със странния си набор от заклинания. Спането върху брони и оръжия си има и своите неудобства. Почти толкова неприятно е, колкото да спиш, без да ги сваляш от себе си.

„Хвърли ме по врага си и в най-лошия случай ще успея да ти спечеля малко време.“

„Благодаря ти.“

„Откога са най-старите ти спомени?“

„От времето, когато бях дете, предполагам. Защо?“

„Аз си спомням за някои усещания от времето, когато придобих първите си дарби сред очертанията на Логрус. Но всичко от момента, в който се озовахме тук, ми е като в сън. Май че започнах да реагирам съзнателно на света около себе си.“

„Доста хора успяват да го постигнат.“

„Наистина ли? Но преди аз не можех да мисля или да общувам по този начин.“

„И това е вярно.“

„Мислиш ли, че ще запазя тези свои способности?“

„В какъв смисъл?“

„Дали е възможно те да са ми дадени само за известно време? Във връзка с възникналите обстоятелства, искам да кажа.“

„Не знам, Фракир“ — отговорих й аз, разтривайки левия си прасец, — „Не е изключено. Да не би да си започнала да се привързваш към новото си състояние?“

„Да. Глупаво от моя страна, нали? Как бих могла да съжалявам за нещо, за което след това няма да си спомням?“

„Добър въпрос. За съжаление не знам отговора. Може би и бездруго щеше да стигнеш до този стадий рано или късно.“

„Не мисля. Но не съм убедена в противното.“

„Боиш се от връщането към предишното си състояние, така ли?“

„Да.“

„Виж какво ще ти кажа. Ако намерим начин да се измъкнем, ти просто остани тук.“

„Не мога да го направя.“

„Защо не? Понякога си ми от голяма полза, но аз мога и сам да се грижа за себе си. Сега, когато стана разумна, ти също имаш право на свой живот.“

„Ще представлявам доста странна картинка.“

„А кой от нас не е? Искам просто да знаеш, че те разбирам и не бих имал нищо против.“

Тя трепна веднъж и млъкна.

Прииска ми се да можех да пийна от водата.

Останах на пейката още близо час, размишлявайки върху всичко, което ми се бе случило напоследък. Опитвах се да открия нещо, на което да съм пропуснал да обърна внимание, някаква схема, обединяваща събитията.

„Несъзнателно чувам мислите ти“ — неочаквано каза Фракир. — „Мисля, че бих могла да ти помогна.“

„О? И с какво по-точно?“

„Онзи, който те доведе тук…“

„Нещото, което изглеждаше като баща ми?“

„Да.“

„Какво за него?“

„Той беше по-различен от другите двама. Беше човек, а те не бяха.“

„Искаш да кажеш, че това всъщност е бия самият Коруин?“

„Никога преди не съм го срещала, така че не мога да преценя. Но определено не беше като тях.“

„А знаеш ли какви бяха те?“

„Не. Знам само едно доста странно нещо за тях и просто не мога да го разбера.“

Наведох се напред и разтърках слепоочията си. Поех няколко пъти дълбоко въздух. Гърлото ми беше ужасно сухо, мускулите ме боляха.

„За какво става въпрос?“

„Не знам как точно да ти го обясня“ — каза Фракир. — „В деня, когато премина по Лабиринта, ти несъзнателно ме забрави на китката си.“

„Спомням си. Дълго след това имах белег там.“

„Но аз все пак оцелях. Запазила съм спомен за онова, което усетих тогава. Та тези двамата — Дуоркин и Оберон…“

„Да?“

„Под човешката си външност те представляваха силови полета, свързани в странни геометрични фигури.“

„Звучи ми малко като компютърна анимация.“

„Може и така да е. Не бих могла да преценя.“

„А моят баща не беше като тях?“

„Не, не беше. Но не това се опитвам да ти кажа. Аз разпознах източника.“

„Какво имаш предвид?“ — сепнах се аз.

„Онези светещи линии — геометричните конструкции, върху които бяха създадени фигурите — те повтаряха структурата на Лабиринта в Амбър.“

„Сигурно грешиш.“

„Не греша. Тогава все още нямах собствено съзнание, но затова пък паметта ми беше безпогрешна. И двете фигури представляваха триизмерни конструкции от сегменти на Лабиринта.“

„И за какво му е на Лабиринта да създава подобни чучела?“

„Аз бях дотук. На този въпрос ще трябва да си отговориш сам.“

„Щом Еднорога и Змията са намесени, предполагам, че Лабиринта би могъл да има пръст в цялата история.“

„Вече знаем, че Логрус определено участва.“

„А когато Корал изчезна, ми се стори, че Лабиринтът има свой собствен разум. Да речем, че е така. Нека освен това предположим, че той наистина може да създава такива «конструкции». В такъв случай, това ли е мястото, където е искал да ме накара да отида? Или Коруин ме е отнесъл другаде? И какво точно иска Лабиринтът от мен?“

„Завиждам ти за способността да свиваш рамене“ — отговори Фракир. — „Въпросите ти май са риторични?“

„Долу-горе.“

„Усещам прилив на нова информация. Сигурно нощта е изтекла.“

Скочих на крака.

„Това означава ли, че мога да ям?“

„Мисля, че да.“

Веднага се размърдах.

„Макар да нямам кой знае какъв опит в тези неща, се чудя, дали да се прескача по този начин един олтар не би могло да се приеме за светотатство“ — изкоментира Фракир.

Червените пламъчета потрепнаха, докато прелитах край тях.

„Дявол да го вземе, та аз дори не знам чий олтар е това“ — отвърнах й аз.

Подът потръпна леко, след като вдигнах съда с вода и отпих една голяма глътка. Задавих се.

„Опаа… Като че ли имаш известно право.“

Взех съда и парчето хляб, заобиколих внимателно олтара, преминах покрай вкочанения гном и седнах кротко на пейката до задната стена. После хапнах и утолих жаждата си възможно най-бавно.

„Какво следва сега?“ — попитах след известно време. — „Ти спомена за някаква нова информация.“

„Бдението ти приключи успешно“ — каза Фракир. — „Сега трябва да си избереш броня и оръжие, след което ще преминеш през една от вратите на тази стена.“

„През коя по-точно?“

„Едната е вратата на Хаоса, а другата вратата на Реда. За третата не знам нищо.“

„И как да преценя кое от решенията ще е най-добро за мен?“

„Мисля, че пътят ти към две от вратите ще бъде блокиран, за да можеш да минеш само през най-подходящата от трите.“

„В такъв случай значи нямам избор.“

„Според мен всичко зависи от това какво снаряжение ще си избереш преди това.“

Довърших къшея хляб и отмих последните трохи с остатъка от водата. След това се изправих.

„Ами… да видим какво ще направят те, ако не избера нищо. Жалко за гнома.“

„Той знаеше какво прави и какъв риск поема.“

„Де да можех да кажа същото за себе си.“

Приближих се към вратата вдясно, тъй като тя беше най-близо. Тя водеше към светъл коридор, чийто стени ставаха все по-ярки и по-ярки, докато накрая всичко в него се сля в едно. Продължих напред. За малко да си счупя носа. Все едно че се блъснах в стъклена преграда. Логично. Далеч не бях убеден, че именно това е моят избор.

„Съветвам те да не подценяваш правилата на играта до такава степен“ — отбеляза Фракир.

„Добре.“

Насочих се към средната врата. През нея също се виждаше дълъг коридор, този път сив на цвят. Въпреки че гледката беше малко по-нормална, не можех да различа нищо друго освен стени, таван и под. Протегнах ръка и установих, че входът не е блокиран.

„Като че ли това е вратата“ — каза Фракир.

„Може би.“

Отидох до последната врата. Нейните очертания бяха изпълнени с непрогледен мрак. Проверих внимателно за някакви скрити бариери, но не открих нищо.

„Хм. Изглежда все пак имам някакъв избор.“

„Странно. Не разполагам с никакви инструкции по въпроса.“

Върнах се при средната врата и пристъпих напред, но чух някакъв звук зад гърба си и се обърнах. Гномът бе седнал и се хилеше. Опитах се да изляза навън, но пътят ми вече бе блокиран. Изведнъж картината на параклиса се смали, сякаш бях всмукан отнякъде.

„Мислех си, че този дребосък е мъртъв.“

„Аз също. Държеше се като истински труп.“

Обърнах се отново натам, накъдето бях тръгнал. Не останах с впечатлението, че се движа неволно нанякъде.

Може би по-скоро параклисът се бе отдалечил от мен.

Направих крачка, после още една. Не чух шума от стъпките си. Тръгнах напред. След още няколко крачки протегнах ръка, за да докосна стената вляво. Пръстите ми не срещнаха нищо. Опитах същия номер с дясната стена. Нищо. Направих крачка вдясно и отново протегнах ръка. Все тая. Огледах се. Двете призрачни стени бяха все така на равни разстояния от мен. Изръмжах и закрачих, без да им обръщам внимание.

„Какво има, Мърл?“

„Да знаеш защо стените са такива? Усещаш ли ги въобще?“

„Не“ — отвърна Фракир.

„Имаш ли някаква представа къде се намираме?“

„Движим се между Сенките.“

„А накъде сме тръгнали?“

„Все още не знам. Но със сигурност следваме пътя на Хаоса.“

„Какво? Откъде си толкова сигурна? Нали уж трябваше първо да избера някое по-“хаотично" оръжие от купа?"

Изведнъж ми хрумна странна мисъл. Огледах внимателно дрехите си и открих, че в десния ми ботуш е затъкнат някакъв кинжал. Дори мъждивата светлина наоколо ми бе достатъчна, за да разпозная изработката.

„Изиграли са ни“ — заявих аз. — „Сега вече разбирам защо гномът се хилеше. Сложил е кинжала в ботуша ми, докато сме били в безсъзнание.“

„Но въпреки това ти имаше избор. Можеше да тръгнеш и по мрачния коридор.“

„Така е.“

„Защо тогава избра именно този?“

„Видимостта беше по-добра.“