Роджър Зелазни
Рицар на Сенките (1)

Глава 1

Казваше се Джулия и аз бях адски сигурен, че съм я видял мъртва през онзи 30-и април, когато колелото на събитията се завъртя с шеметна скорост. Всъщност до голяма степен всичко започна именно когато намерих обезобразения й труп и видях сметката на подобния на куче звяр, който ме дебнеше в нейния апартамент. Ние с Джулия бяхме любовници. Доста преди онзи фатален ден.

Сигурно можех да й се доверя повече. Или пък просто не трябваше да я водя на онази разходка през Сенките. Защото най-вероятно именно отговорите, които отказах да й дам, я бяха накарали да поеме по мрачните пътеки на окултизма и да се свърже с онзи мърляв „гуру“ Виктор Мелман. Между другото той също се опита ме убие и се прости с живота. Глупакът така и не разбра, че Люк и Джасра са го водили за носа.

И все пак сега като че ли можех да си простя поне за една малка част от онова, което си мислех, че съм сторил. Оказа се, че поне смъртта на Джулия не тежи на съвестта ми. Почти.

Когато забих кинжала си в тялото на мистериозния господар на Владението на Четирите Свята, все още не знаех, че това не е никой друг, а самата Джулия. Междувременно в играта се бе намесил моят доведен брат Джърт, чиято заветна цел в живота беше да ме прати в небитието по възможно най-мъчителен начин. Той отмъкна Джулия благодарение на новопридобитите си магически умения още преди да успея да направя каквото и да е.

И така, тичах през рушащата се цитадела на Владението, когато една падаща греда ме принуди да отскоча към близката стена, миг след което пътят ми за отстъпление бе преграден от порой от зидария и пламнали отломки. Край мен префуча тъмна метална сфера, която нарастваше видимо в полета си. Тя срещна стената и проби в нея отвор, достатъчно голям, за да успея да се измъкна през него. Не се поколебах да се възползвам от тази възможност и се хвърлих напред. Навън се претърколих през рамо, изправих се бързо и се завъртях в посоката, от която бях дошъл.

— Мандор!

— Тук съм — чух неговия приятен глас иззад лявото си рамо.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как металната сфера отскочи от каменния под на двора и тупна в разтворената му длан.

Мандор изтърси пепелта от черната си тога и прокара пръсти през косата си. После се усмихна и погледна към горящата цитадела.

— Ти удържа на своето обещание към кралицата — отбеляза той. — Смятам, че тук вече няма нищо за теб. Ще вървим ли?

— Джасра е още вътре — отвърнах му аз.

— Мислех, че си приключил с нея.

Поклатих глава.

— Тя все още знае доста неща, за които аз нямам дори представа. Неща, които могат да се окажат доста важни.

Огнената кула на Извора се показа над покрива на цитаделата, трепна за миг, но след това продължи да се издига.

— Изглежда, Джасра иска да си възвърне Владението на всяка цена — каза Мандор. — Ако сега я измъкнем от тук, онзи приятел Шару може да я изпревари. Това има ли някакво значение за теб?

— Ако не я измъкнем, той може да я убие.

Мандор сви рамене.

— Нещо ми подсказва, че по-скоро тя ще се справи с него. Искаш ли да се обзаложим на нещо дребно?

— Може би — казах аз и погледнах отново към огнения стълб, който продължаваше да се извисява към небето. — Това тук ми прилича на подпален петролен кладенец. Надявам се, че победителят ще знае как да му затегне крана. Ако има победител, разбира се. Като гледам как се руши всичко наоколо, си мисля, че не им остава много време, за да направят нещо по въпроса.

Мандор се усмихна.

— Подценяваш силите, които те са призовали. Знаеш добре, че не е никак лесно да се спечели магьоснически дуел с почти равностоен противник. Все пак, що се отнася до проявата на здрав разум, съм склонен да ти отдам дължимото. С твое позволение…

Кимнах.

Той запрати сферата към горящата постройка с рязко движение на китката. Металното кълбо тупна няколко пъти на земята, като след всяко ново издигане обемът му се увеличаваше. При срещата си с каменния под на двора то издаваше звън, чиято сила далеч не съответстваше на настоящите му размери и скорост. Накрая кълбото се изгуби сред пламналите руини.

Измина известно време преди сферата да се появи отново и аз вече се канех да попитам Мандор какво става, когато я видях да излита от отвора, през който се бях измъкнал. Пламъците, обхванали цитаделата, започнаха да утихват. Няколко мига по-късно забелязах овалната сянка на втора, още по-голяма сфера. Земята под краката ми потръпна.

Близката стена се срина. Малко след това друга рухна пред очите ми. Сега вече можех да видя вътрешността на залата доста ясно. През дима и вдигналия се прах се появиха отново очертанията на огромна сфера. Пламъците изчезнаха. Чрез своето Логрус-зрение успях да видя гърчещите се, вплетени една в друга силови линии, които свързваха телата на Джасра и Шару.

Мандор протегна ръка. Около минута след това една малка метална сфера се приближи към нас подскачайки и той я улови с елегантна лекота.

— Да побързаме — подкани ме той. — Би било жалко да изпуснем финала.

Тръгнахме обратно към цитаделата. Пътьом ми се наложи да използвам едно от защитните си заклинания, за да съм сигурен, че нищо няма да ни се стовари върху главите.

Джасра беше застанала с гръб към огнения стълб на Извора с високо вдигнати ръце. Струйки пот се стичаха по покритото й със сажди лице и оставяха след себе си светли ивички. Още преди да се приближим достатъчно усетих силата, която пулсираше в тялото й. Във въздуха, на около четири метра над нея, бе увиснал Шару. Главата му беше клюмнала неестествено на една страна, сякаш вратът му бе прекършен. Някой непосветен сигурно би си помислил, че магьосникът левитира, но аз виждах ясно силовата линия, която го бе пронизала като уловено насекомо.

— Браво — обади се Мандор и изръкопляска леко. — Видя ли, Мерлин? Щях да спечеля облога.

— Винаги си имал по-добър усет за магическите дарования — съгласих се аз.

— … и ще се закълнеш да ми служиш — дочу се гласът на Джасра.

Устните на Шару се раздвижиха.

— Кълна се да ти служа — изстена той.

Джасра отпусна бавно ръцете си и силовата линия, пробола магьосника, започна бавно да се удължава. Последва жест, който ми напомни за енергичното махване на диригент, който иска да насърчи духовите инструменти на своя симфоничен оркестър. От извора се плисна огромна бляскава вълна, която заля Шару и се стече на пода. Трикът наистина беше ефектен, само дето не виждах неговия смисъл.

Шару се заспуска бавно към пода на залата като стръв на огромна въдица, метната от небето. С изненада установих, че съм затаил дъх в очакване на това, което ще се случи след като краката му докоснат пода. Тялото на магьосника достигна каменните плочи и най-неочаквано започна да потъва в тях, сякаш бе някаква странна холограма. Първо изчезнаха глезените му, после подът го погълна до коленете… Джасра припяваше тихо някакви непознати за мен заклинания, а огнените струи на Извора се надигаха периодично и заливаха Шару. Тялото потъна до кръста, след това се скриха и раменете. Когато над пода остана само главата му, Джасра махна с ръка и пътуването към света на мрака бе прекъснато. Очите на победения магьосник бяха отворени, но сякаш гледаха в нищото.

— Сега си пазител на Извора — каза червенокосата кралица на Кашфа. — Ще се подчиняваш единствено на мен.

Потъмнелите устни на Шару се раздвижиха и прошепнаха:

— Да.

— Заеми се със задълженията си — заповяда тя. — Върви да овладееш Извора.

Главата като че ли кимна и след това започна отново да потъва. Постепенно над повърхността остана само един кичур от косата му и миг след това подът погълна и него. Силовата линия изчезна.

Прокашлях се. Джасра отпусна ръце и се обърна към мен. На лицето й бе изписана лека усмивка.

— Той жив ли е, или мъртъв? — попитах аз и после добавих: — Колегиално любопитство.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна ми тя. — По малко и от двете. Като всеки от нас.

— Пазител на Извора — промърморих аз. — Интересна форма на съществуване.

— Но за предпочитане пред това да бъдеш закачалка.

— Може би.

— Сигурно си мислиш, че ти дължа известна благодарност.

Свих рамене.

— Честно казано, не съм се замислял. Имам си достатъчно грижи.

— Ти искаше да се откажа от отмъщението си, а аз исках да си възвърна Владението. Не че съм преизпълнена със светли чувства към Амбър, но бих казала, че сега сме квит.

— Това ме устройва напълно — казах аз. — Освен това имаме и един общ проблем.

Джасра ме огледа внимателно през присвитите си очи, но после се усмихна.

— Не се притеснявай за Люк — каза тя.

— Не мога. Онова копеле Далт…

Последва нова усмивка.

— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — попитах.

— Доста неща — отвърна ми тя.

— А искаш ли да споделиш някое от тях с мен?

— Знанието е една от най-добрите разменни монети — отбеляза Джасра.

Подът потръпна леко и огненият стълб се залюля.

— Аз искам да помогна на сина ти, а ти се пазариш с мен, така ли?

Джасра се засмя.

— Ако Риналдо се нуждаеше от помощ — каза тя, — аз щях да съм до него. Но ако търсиш храна за омразата си, би могъл спокойно да ме наречеш и лоша майка.

— Нали уж бяхме квит — отбелязах аз.

— А това означава ли, че трябва да спрем да се мразим?

— Виж какво, нямам нищо лично против теб, ако не се броят няколкото покушения, които си ми устроила. Освен това, ти се оказа майка на човек, когото аз харесвам и уважавам. Бих искал да му помогна, ако е в беда, и затова смятам да се помиря с теб.

Огненият фонтан потръпна отново и се снижи с около четири метра. Мандор се прокашля.

— Разполагам с няколко превъзходни кулинарни заклинания — отбеляза той. — Предполагам, че общите ни премеждия са разбудили апетита ви.

Джасра му се усмихна почти кокетно, клепките й изпърхаха. Мандор наистина има доста ефектен външен вид, особено що се отнася до сребристобялата му коса, но въпреки това не бих го нарекъл точно красавец. Така и не успях да разбера защо жените си падат толкова по него. Проверявал съм го на няколко пъти за заклинания от този сорт, но нито веднъж не долових и най-невзрачен намек за нещо подобно. Може би очарованието му се дължи на съвсем друг вид магия.

— Чудесна идея — възкликна Джасра. — Бих могла да осигуря подходящо място и всички необходими прибори, ако ти се погрижиш за останалата част.

Мандор се поклони. Пламъците се снижиха до пода, след това изчезнаха. Джасра заповяда на невидимия Пазител да ги поддържа в това състояние. След това се обърна и ни поведе към стълбището, което се спускаше надолу.

— Ще отидем до подземието — обясни тя. — Там е много по-цивилизовано.

— А не е ли възможно — вметнах аз — да срещнем там някой от войниците на крепостта? Те сигурно все още смятат Джулия за своя господарка.

Джасра се засмя.

— Те са наемници. Плаща им се, за да служат на победителите, а не за да отмъщават за губещите. След вечерята ще ги събера и ще им разясня ситуацията. После ще мога да се ползвам от безпрекословната им вярност, докато някой друг не ме измести от Владението. Внимавайте с това стъпало, плочата му е разклатена.

И тя ни преведе през една тайна врата в стената. Поехме, както ми се стори, в северозападна посока към онази част на цитаделата, която бях успял да огледам в най-общи линии при последното си посещение. Това беше в деня, когато измъкнах Джасра оттук и я оставих за известно време да изпълнява длъжността на закачалка в друга тронна зала — тази на Амбър. Във влажния коридор, по който вървяхме, цареше пълен мрак, но нашата домакиня бе призовала мъничък, но ярък блуждаещ огън, който ни водеше напред. Въздухът беше застоял, а стените покрити с паяжини. Подът беше от гола пръст, с изключение на каменните плочи, очертаващи тясна, неравна пътека в средата. Тук-там се забелязваха зловонни локвички, от време на време край нас профучаваха неясните силуети на дребни създания — както по земята, така и във въздуха.

Всъщност аз не се нуждаех дори от блуждаещия огън. Вероятно всеки от нас би могъл да се справи без никаква светлина. Моето Логрус-зрение ми позволяваше да виждам ясно пътя пред себе си. Все още не се бях отказал от покровителството на Знака на Хаоса, тъй като той щеше да ме предупреди за евентуална магическа проява, като например левашки скроен капан, или за каквато и да е друга, подготвена от Джасра „изненада“. Забелязах, че Мандор също е прибягнал до неговите услуги, а пред Джасра се полюшва странно мъгляво образувание, напомнящо бегло за Лабиринта, което означаваше, че и тримата сме нащрек. А палавото пламъче продължаваше да танцува пред нас.

Заобиколихме няколко бурета и се озовахме в помещение, което се оказа доста добре заредена винарска изба. След няколко крачки Мандор спря, обърна се към един от дървените рафтове, взе оттам някаква прашна бутилка, огледа я внимателно, избърса етикета й с крайчето на наметалото си и възкликна:

— Не може да бъде!

— Какво има? — поинтересува се Джасра.

— Ако това вино все още го бива, бих могъл да му посветя една наистина неповторима вечеря.

— Сериозно? Тогава по-добре вземи няколко бутилки — предложи тя. — Някои от вината тук са отпреди моето управление, а вероятно и отпреди това на Шару.

— Мерлин, вземи тези двете — каза Мандор и ми подаде бутилките. — И внимавай, моля те.

Той огледа внимателно рафтовете и подбра още две, които взе сам. После се обърна към Джасра:

— Сега вече разбирам защо всички са се устремили към това място. Ако бях научил по-рано за тази негова забележителност, сигурно също щях да се присъединя към кандидатите за тукашния трон.

Магьосницата сложи ръка на рамото му.

— Има и по-лесни начини да се проникне в една крепост — каза тя и се усмихна.

— Няма да го забравя — отвърна Мандор.

— Разчитам на това.

Аз се прокашлях.

Джасра се обърна и ми хвърли нацупен поглед. След това тръгна към една ниска врата в дъното на избата. Ние я последвахме. Зад вратата ни очакваше проскърцващо дървено стълбище, което водеше някъде нагоре. Скоро се озовахме в голям килер, непосредствено до просторна безлюдна кухня.

— Слугите все ги няма никакви точно, когато ти трябват — отбеляза Джасра, след като се огледа.

— Не са ми необходими — каза Мандор. — Имам нужда само от подходяща трапезария.

— Чудесно. Последвайте ме, моля.

Тя ни преведе през още няколко подобни помещения, докато накрая стигнахме до ново стълбище, по което се изкачихме.

— Ледени полета? — предложи тя. — Полета, покрити с лава? Планини? Или бушуващо море?

— Ако става въпрос за гледки — обади се Мандор, — бих предпочел планините.

Той ме погледна и аз кимнах.

Джасра ни отведе в дълга, тясна стая. Дръпнахме завесите и пред погледите ни се разкриха няколко заоблени планински върха с изпъстрени била. Стаята беше студена и леко прашасала. По самата стена се проточваха дървени лавици, по които бяха наредени книги, принадлежности за писане, оптически лещи, кристали, няколко прости магически инструмента и дори микроскоп и малък телескоп. В средата на помещението имаше обикновена дървена маса и две дълги пейки от двете й страни.

— Колко време ще ти е необходимо? — попита Джасра.

— Минута-две — отвърна Мандор.

— В такъв случай — каза тя, — бих искала първо да се пооправя. Предполагам, че и вие ще се възползвате.

— Добра идея — съгласих се аз.

— Определено — добави Мандор.

Червенокосата дама ни заведе до покоите за гости и там ни остави насаме с два калъпа сапун, няколко кърпи и достатъчно вода за миене. Решихме да се срещнем в тясната трапезария след един час.

— Мислиш ли, че й се върти нещо гадно из главата? — попитах аз, докато си свалях ризата.

— Не — отговори Мандор. — Може и да прозвучи нескромно, но смятам, че тя не би пропуснала тази вечеря. Нито пък би се лишила от удоволствието да ни се представи в пълния си блясък, тъй като досега не разполагаше с тази възможност. Освен това възможността да си побъбри с нас, да научи новите клюки… — Той поклати глава. — Сигурно никога досега не си й се доверявал и не смяташ да го правиш занапред. Може би си прав, но според мен, докато трае вечерята, можеш спокойно да забравиш старите си опасения.

— Дано се окажеш прав — казах аз, плиснах се с вода и се сапунисах.

Мандор се ухили дяволито. В дясната му ръка се появи тирбушон. Той отвори бутилките и каза сякаш на себе си:

— Нека подишат малко.

Винаги съм се доверявал на преценката му, но все пак запазих връзката си с Логрус, за да съм готов, в случай че ми налети някой разгневен демон или пък някоя от стените най-неочаквано рухне.

И да имаше демони наоколо, те не благоволиха да се покажат. Стените също се държаха прилично.

След известно време се отправихме отново към трапезарията. Наблюдавах как Мандор я преобрази само с няколко думи и два-три пестеливи жеста. Грубата дървена маса и пейките бяха заменени от елегантна кръгла маса и удобни на вид столове, разположени така, че и тримата да можем да се наслаждаваме на планинския пейзаж. Джасра все още не се бе появила. В ръцете си държах двете отпушени бутилки вино. Мандор бе преценил ароматите им като доста обещаващи. Понечих да ги оставя на масата и изведнъж върху нея се появиха покривка с бродерия, салфетки от същата материя, изящни порцеланови съдове, украсени сякаш от Миро, и сребърни прибори с филигранна инкрустация. Мандор огледа подредбата от няколко различни ъгъла. Сложих бутилките и в същия миг до тях се появи кристална купа с плуващи в нея цветя. Отстъпих крачка назад. Пред очите ми изникнаха няколко тънкостенни чаши с високи столчета.

Възкликнах тихо. Той сякаш едва сега забеляза присъствието ми и промърмори:

— Да, така са добре. А сега да опитаме виното преди да се е появила дамата.

Мандор наля по малко от рубинената течност в две от чашите.

Опитахме и той кимна. Според мен беше доста по-добро от върховите постижения на Бейл. Разликата беше от земята до небето.

— Не е зле — отбелязах.

Мандор заобиколи масата и отиде до прозорците, аз го последвах. Някъде из тези планини вероятно все още се спотайваше моят стар познайник Дейв.

— Чувствам се почти виновен — отбелязах аз, — че си позволявам подобна почивка. Има толкова други неща, с които би трябвало да се захвана…

— Вероятно са дори повече, отколкото ти се струва сега — каза Мандор. — Погледни на тази вечеря по-скоро като на глътка въздух, отколкото като на отстъпление. А би могъл дори да научиш нещо важно.

— Така е — съгласих се. — Чудя се само какво ли ще е то.

Мандор разклати виното в чашата си, отпи една малка глътка и сви рамене.

— Тя знае доста. Може да се заинати и да не ни каже почти нищо, а може да се размекне от вниманието ни и да прояви известна щедрост. Просто изчакай и приеми нещата такива, каквито са.

Пийнах от виното и усетих как тялото ми потръпна. Питието си го биваше, но причината за това се оказа друга — просто Логрус ме предупреждаваше за приближаването на Джасра. Не предупредих Мандор, тъй като бях сигурен, че той е почувствал същата тръпка. И двамата се обърнахме почти едновременно към вратата.

Магьосницата бе облечена с бяла рокля, прихваната на лявото рамо с диамантена игла. Сред разкошната й коса бе кацнала диадема — също с диаманти, — която като че ли излъчваше свое собствено сияние в инфрачервения диапазон. Джасра се усмихваше и ухаеше доста приятно. Осъзнах, че неусетно съм се изпънал като гренадир. Хвърлих един бегъл поглед на ноктите на ръцете си, за да се убедя, че са в прилично състояние.

Както обикновено, поклонът на Мандор се оказа по-изискан от моя. Почувствах се задължен да й поднеса някакъв комплимент и затова отбелязах:

— Изглеждаш доста… елегантно.

Очите ми се плъзнаха по фигурата й.

— Не ми се случва често да вечерям едновременно с двама принцове — каза Джасра.

— Аз съм граф на Западните Покрайнини, а не принц — поправих я аз.

— Имах предвид титлата ти в Хаос — отвърна тя.

— Долавям определен интерес към нашето семейство — подхвърли Мандор. — Особено напоследък.

— Просто мразя да допускам досадни грешки в протокола — каза Джасра.

— Рядко използвам титлата си от Хаос в тази част от Вселената — обясних.

— Жалко. Звучи ми някак по-изтънчено. Ако не греша, тя те прави тринайсети поред в листата на претендентите за трона.

Аз се засмях и отбелязах:

— Дори тази неизгодна позиция е силно преувеличена.

— Не, Мърл, тя май е права — каза Мандор. — Или поне е доста близо до истината.

— Откъде накъде? Когато проверих за последен път…

Мандор се усмихна, наля вино в чашата на Джасра и й я подаде. Тя пое чашата и отвърна на усмивката му.

— Явно не си проверявал наскоро. Напоследък доста от претендентите се пренесоха в отвъдното.

— Сериозно? Толкова много?

— Пия за Царството на Хаоса — каза Джасра и вдигна чашата си. — Нека силата му се разпростира из Вселената.

— За Хаос — отвърна Мандор и вдигна своята чаша.

— За Хаос — присъединих се аз като планинско ехо и чашите ни звъннаха.

Усетих как в ноздрите ми прониква впечатляващ букет от апетитни аромати. Обърнах се и видях димящите блюда на масата. Джасра също се обърна и в същия миг столовете се изтеглиха назад, подканвайки ни да седнем на трапезата.

— Моля седнете и ми позволете да ви сервирам вечерята — каза Мандор.

Така и направихме. Ястията се оказаха превъзходни. През следващите няколко минути не се каза почти нищо, ако не броим комплиментите, посветени на супата. Някак не ми се искаше точно аз да подхвана засукания разговор, който ни предстоеше. Хрумна ми, че останалите сигурно се чувстват по същия начин.

Накрая Джасра се прокашля и ние вдигнахме глави. С изненада установих, че изглежда леко изнервена.

— Е, как се развиват събитията в Хаос? — попита червенокосата дама.

— Засега хаотично — отвърна й Мандор, — нека ми бъде простена леката ирония. — След това се замисли за миг, въздъхна и добави: — Политика.

Джасра кимна бавно, сякаш преценяваше дали да го попита за нещо по-конкретно, но след това явно се отказа и се обърна към мен.

— За съжаление не успях да се запозная по-отблизо с живота в Амбър по време на краткото си посещение, но от това, което ти ми каза, останах с впечатлението, че и там животът е придобил леко хаотичен оттенък.

Кимнах.

— Добре, че Далт се махна — казах, — ако намекваш за това. Все пак той никога не е представлявал реална заплаха, просто поредният досадник. И като си говорим за него…

— Нека го оставим засега встрани от нашия разговор — прекъсна ме тя и се усмихна подкупващо. — Всъщност имах предвид нещо съвсем друго.

Аз също се усмихнах.

— Бях забравил, че не си сред неговите почитатели.

— Не става дума за това — каза Джасра. — Той също върши добра работа от време на време. Въпрос на… — Тя въздъхна и добави: — политика.

Мандор се засмя и ние се присъединихме към него. Идеята й за Далт не беше никак лоша. Жалко, че не се бях сетил сам за нея.

— Преди време си купих картина — казах, — рисувана от една дама на име Поли Джексън. Червен Шевролет, модел 57-а. Страшно ми допадна. Сега се намира в един склад в Сан Франциско. Риналдо също я хареса.

Джасра кимна и погледна през прозореца.

— Вие двамата непрекъснато обикаляхте галериите — каза тя. — Той успя да замъкне и мен в доста от тях. Винаги съм смятала, че има добър вкус. Талант не, но вкус определено.

— Защо мислиш, че няма талант?

— Той е много добър художник, но собствените му картини не са особено интересни.

Бях подел темата със съвсем определена цел, но разговорът не тръгна в нужната посока. Все пак бях удивен от тази непозната за мен страна на Люк и затова реших да продължа в същия дух.

— Картини? Не знаех, че той също рисува.

— Има доста опити, но така и не се реши да ги покаже на някого. Смяташе, че не са достатъчно добри.

— Откъде знаеш за тях тогава?

— Проверявах редовно апартамента му.

— Докато той отсъстваше, нали?

— Разбира се. Имам това право като негова майка.

Потръпнах. В съзнанието ми изникна отново образът на червенокосата жена и демоните, които бях видял в заешката дупка. Но реших да не издавам емоциите си, точно когато тя се бе разприказвала. Вместо това прецених, че трябва да насоча разговора в първоначално замислената посока.

— Дали това негово увлечение няма нещо общо с познанството му с Виктор Мелман? — попитах.

Джасра ме изгледа изпитателно през присвитите си очи, после кимна и се наведе над супата си. После остави лъжицата си и каза:

— Да. Риналдо взе няколко урока от този човек. Харесваше картините му и се интересуваше от неговия похват в рисуването. Може би дори е купил някои от тях. Не знам. Знам само, че по някое време споменал на Виктор за своите опити и той пожелал да ги види. Казал му, че ги харесва, и предложил да го научи на някои полезни неща.

Джасра вдигна чашата си, наслади се на аромата на виното и пийна малко. После отново впери поглед в планините.

Тъкмо се канех да я провокирам с надеждата, че ще продължи, когато тя се изсмя. Изчаках за миг.

— Абсолютен задник — каза тя. — Но имаше талант. Трябва да му се признае.

— Ъъ… какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— След известно време се разприказва за развиване на лична енергия, използвайки всички онези празнодумства, с които си служат полупросветените. Искаше Риналдо да разбере за заниманията му с окултизъм, както и че се е добрал до нещо сериозно. Накрая започна да му намеква, че е склонен да предаде знанията си на подходящия човек.

Джасра се изсмя отново. Аз също се ухилих при мисълта за шарлатанина, който се бе опитал да пробута номерата си на един истински посветен.

— Естествено целият цирк беше заради парите на Риналдо. Виктор, който както обикновено не разполагаше с пукнат грош, ги бе надушил безпогрешно. Риналдо не се хвана на номерата му и малко след това просто престана да взема уроци от него. Освен това си мисля, че вече беше успял да научи всичко, което можеше да се научи от Мелман. Щом разбрах за господин окултиста, веднага ми хрумна, че той би могъл се превърне в идеалната маша. Бях убедена, че човек като него би направил всичко, за да вкуси от истинската сила.

Кимнах.

— И тогава Риналдо започна да му се „явява“, нали? Двамата сте се редували, за да мътите главата на този глупак с трохи от истинското Умение.

— Точно така — каза Джасра. — С него се занимавах предимно аз, тъй като Риналдо обикновено беше твърде зает с подготовката си за изпитите. Ако не се лъжа, неговият успех беше малко по-добър от твоя.

— Ами, изкарваше доста високи оценки — промърморих аз. — Като слушам за това как сте подготвяли Мелман, не мога да не се запитам за причината. Значи се надявахте той да успее да ме убие по онзи особено колоритен начин?

Джасра се усмихна.

— Да. Макар че едва ли имаш реална представа за целия замисъл. Той знаеше за теб и трябваше да изиграе определена роля в твоето жертвоприношение. Но през онзи ден, когато ти го уби, Виктор действаше изцяло на своя глава. Бяхме го предупредили да не се самозабравя, но той не ни послуша и си плати за това. Беше го обзела манията да се сдобие с цялата сила, която си мислеше, че ще спечели по този начин, без да я дели с никого. Както вече казах, беше истински задник.

Опитах се да си придам не особено заинтересован вид, за да я накарам да продължи, така че се заех отново с вечерята си. Реших, че това е подходящ начин да изразя подобно отношение. Но щом погледнах към масата, установих, че чинията със супата ми е изчезнала. На нейно място се бе появило някакво месно блюдо. Взех уж съвсем непринудено ножа си, за да нарежа вкусната мръвка и да я опитам, но усетих, че ръката ми трепери. Причината беше проста — искаше ми се да удуша Джасра още на мига.

Поех дълбоко въздух и се опитах да се овладея. Пийнах глътка вино. Пред мен изникна малка чинийка с подправки. Лекият аромат на чесън и някакви изкусителни билки ме посъветва да го давам по-кротко. Кимнах с благодарност към Мандор, Джасра направи същото. След няколко секунди вече режех спокойно месото си на малки късчета.

Опитах няколко хапки и след това казах възможно най-спокойно:

— Наистина не разбирам. Твърдиш, че Мелман е имал своя роля в моето ритуално заколение. Но защо само роля?

Тя продължи да се храни още около половин минута и после демонстрира поредната си усмивка.

— Възможността беше твърде примамлива, не можехме да я изпуснем. След като се разделихте, Джулия най-неочаквано се заинтересува от окултните науки. Реших, че мога лесно да я запозная с Мелман, за да научи от него няколко прости трика. Исках да култивирам омразата, породена от вашата раздяла, и да я засиля до такава степен, че тя да избухне със сила, която да накара Джулия да ти пререже гърлото в деня на жертвоприношението.

Задавих се с иначе невероятно крехкото и апетитно месо.

До лявата ми ръка се появи кристална чаша вода. Поех и я оставих гнева ми да се уталожи още веднъж. Отпих бавна, голяма глътка.

— О, тази реакция беше доста красноречива — отбеляза Джасра. — Трябва да признаеш, че включването на жената, която някога си обичал, в ролята на твой екзекутор прави отмъщението доста стилно.

С крайчето на окото си забелязах Мандор да кимва. Тя наистина беше права.

— Признавам, че досега нямах никаква представа за това — казах аз. — А Риналдо имаше ли някаква специална роля на този етап?

— Не. Вие двамата се бяхте сближили доста по онова време. Боях се, че може да те предупреди.

Замислих се за около минута и след това попитах:

— И къде се пропука планът ти?

— Там където най-малко очаквах. Оказа се, че Джулия наистина има дарба. Само няколко занимания с Виктор и тя вече беше по-добра от него във всичко, с изключение на рисуването. А кой знае, може и тя да е почнала да рисува. Рискувах и загубих по най-непредвидимия начин.

Отново ме прониза тръпка. Спомних си за разговора с тай’ига-та в Арбор, докато тя обитаваше тялото на Винта Бейл. „Успя ли Джулия да се добере до уменията, които искаше да придобие?“ — ме бе попитала тя. Тогава й отговорих, че не знам. Казах, че никога не съм забелязвал подобни признаци… И малко след това си припомних за нашата среща при паркинга на супермаркета и за кучето, което повече не помръдна от мястото си след като Джулия му каза да седне… Да, спомних си, но…

— Значи ти така и не забеляза нейната дарба? — продължи Джасра.

— Не бих казал — отвърнах аз и започнах да осъзнавам защо събитията са се развили точно така. — Не бих казал.

… Ами когато тя промени вкуса на сладоледа само с едно докосване на устните си. Или пък когато се разхождаше в онази буря без чадър и дори не се намокри…

Джасра сбърчи озадачено чело.

— Не разбирам — каза тя. — Щом си знаел, защо не я подготви ти? Тя те обичаше. Двамата щяхте да бъдете невероятна двойка.

Съзнанието ми се сгърчи. Джасра беше права, аз подозирах нещо подобно, може би дори съм го знаел дълбоко в себе си, но потисках тази мисъл. Вероятно бях дал на Джулия последния тласък, необходим, за да се изяви нейната дарба.

— Не е толкова просто за обяснение — казах. — Освен това е нещо лично.

— О-о. Според мен човек или е наясно с чувствата си, или не е. Средно положение няма.

— Добре, нека опростим нещата — съгласих се аз. — Връзката ни вече се разпадаше, когато забелязах първите признаци. Не исках да давам знания на една жена, която можеше след това да реши да ги използва срещу мен.

— Разбирам те — каза Джасра. — Напълно. Каква ирония на съдбата.

— Така е — отбеляза Мандор, махна с ръка и на масата се появиха нови примамливо ухаещи ястия. — Но преди да сте се увлекли в диспут за потайните дебри на душата, бих искал да опитате малко от моите пъдпъдъци в сос „Ротшилд“, гарнирани с ориз и крехки връхчета от аспержи.

Осъзнах, че съм подтикнал Джулия да потърси знания с това, че й бях показал едно ново измерение на реалността. Но преди това я бях отблъснал с недоверието си. После ми хрумна, че това все пак не е всичко. Имаше и още нещо…

— Невероятни са — възкликна Джасра.

— Благодаря. — Мандор стана, заобиколи масата и доля вино в чашата й. Явно бе предпочел да го направи собственоръчно, вместо да използва някой магически трик. Забелязах как след това пръстите на лявата му ръка се плъзнаха съвсем непринудено по голото й рамо. После той наля малко и в моята чаша и отново седна на мястото си.

— Така е, просто нямам думи — отбелязах аз и потънах отново в нерадостните си спомени — вече ги виждах в съвсем нова светлина.

Бях усетил нещо, имах известни подозрения още от самото начало. Бе крайно време да си го призная. Нашата разходка през Сенките беше просто най-зрелищният от всички малки тестове, на които я подлагах от време на време. Опитвах се да я сваря неподготвена, да я накарам да изяви… Какво? Дарбата си на магьосница, разбира се. Е, и?

Оставих приборите си и разтърках очи. Всичко беше толкова ясно, само дето го бях крил от самия себе си толкова дълго…

— Добре ли си, Мерлин? — чух да пита Джасра.

— Да. Просто се усетих малко изморен — отвърнах аз. — Всичко е наред.

Магьосница. Неочаквано разбрах, че всъщност съм се страхувал малко от нея, от възможността априлските „нещастни случаи“ да са нейно дело. И все пак този страх не бе успял да накърни чувствата ми към нея. Защо? Дали защото вярвах, че опасенията ми са основателни, и въпреки това не ми пукаше? Или защото любовта ми се подхранваше по-скоро от завоалиран стремеж към смъртта?

— Ще ми мине — казах. — Нищо сериозно, наистина.

Значеше ли това, че най-опасният ми враг се е крил през цялото време в собственото ми съзнание? Пази Боже. Не му беше сега времето за сеанси при психотерапевт. Не и след като животът ми зависеше до такава степен от чисто външни обстоятелства.

— Няма ли да споделиш терзанията си с нас? — прошепна подкупващо Джасра.