Ърл Стенли Гарднър
Червенокосата авантюристка (8)

8

Една след друга трите коли свърнаха от главния път и бавно се заизкачваха по криволичещия тесен планински път. Пътуването минаваше в мълчание.

— Предупредете ни — обади се Мейсън, — когато наближим мястото, Ивлин!

— Добре. Но не съм много сигурна… Мисля, че беше… Почакайте! Май зад този завой. Намалете, щом преминем завоя, защото там…

— Хей, намалете — извика Ферън. — Видяхте ли нещо?

— Какво? — запита Мейсън.

— Мантинелата.

— Не обърнах внимание.

— Разбита е. Спрете! Нека колата да остане тук. Дръжте крака си на спирачките. Много е стръмно.

Докато Ивлин Бегби намаляваше скоростта, Мейсън сигнализира на задните коли, Ферън слезе и изчезна в тъмнината.

— Видяхте ли нещо, мистър Мейсън? — попита Ивлин.

— Мога да погледна назад. През мантинелата изглежда е минала кола.

Ръката на Ивлин Бегби, която тя бе сложила върху ръката на адвоката, потрепера.

— О, мистър Мейсън! Мислите ли, че и друг може да е изпаднал в моето положение? Оня тип може да е причакал друга жена, опитал се е да я притисне до мантинелата, но е ударил колата й много силно? Което означава, че ако не носех пистолета, щях да съм в дерето!

— Не мърдайте и не говорете! — прошепна Мейсън. — Ще бъдете съсипана, ако долу има нещо! Оставете нещата на мен!

Ферън се върна тичешком при тях.

— Ще се наложи да изчакате тук, мистър Мейсън. Долу има кола. Изглежда е пробила мантинелата. Ще слезем там с колегата, ще вземем фенер, за да огледаме. Паркирайте колата така, че задните й колела да опрат в бордюра. Прекалено стръмно е, за да остане само на спирачки.

— Мога ли да ви помогна? — попита Мейсън.

— Засега не. После ще видим. Вашият бандит май наистина е бутнал някого по наклона. Може би го е сбъркал с мис Бегби, а може да се е опитал да спре друго момиче и… Както и да е, скоро ще знаем отговора.

Ферън се гмурна в тъмнината. Мейсън се обърна към Ивлин:

— Трябва да запазите хладнокръвие, но ако се наложи, използвайте всички женски хитрини, сълзи, хистерия и каквото ви хрумне.

Двамата заместник-шерифи придвижиха колата си встрани от пътя, извадиха мощен прожектор, застанаха до съборената мантинела и насочиха лъча надолу по стръмния склон.

Дела Стрийт се приближи до Мейсън и Ивлин Бегби:

— Какво става?

— Вероятно друга жертва — отвърна Мейсън.

— Не сте се прицелвала, нали? — Дела погледна изпитателно Ивлин.

— О, Господи, не! Просто стрелях през прозореца.

— Ще ида да хвърля един поглед, Дела. Ти остани тук и прави компания на Ивлин — обърна се адвокатът към Дела.

Мейсън се мушна през дупката в мантинелата.

— Виждате ли нещо? — попита той полицаите.

— На дъното на дерето има кола — рече Ферън. — Трябва да вземем въже. Ще го вържем за мантинелата, за да можем безопасно да се спуснем долу. Отиваме за него.

Колегата на Ферън се появи с въжето. Топ направи възел около една от подпорите и после метна въжето в дерето.

— Да вървим! — подкани го Ферън.

Двамата шерифи се спуснаха по склона, като де държаха за въжето, за да не паднат. Мейсън виждаше, как светлината на прожектора танцува в тъмнината над дълбокото дере. От време на време до слуха му достигаха възбудените им гласове, но не можеше да разбере какво са намерили. Очевидно двамата шерифи бяха напълно забравили за хората горе. Мейсън хвърли поглед към колата, където Ивлин и Дела седяха една до друга. Чуваше гласа на секретарката си, която поддържаше разговора. Адвокатът хвана въжето, отпусна се с цялата си тежест и се заспуска надолу по стръмния склон. Беше тъмно като в рог. Блуждаещият лъч на прожектора, както и светлините на Холивуд, който лежеше в низината, с бляскавите си цветни мигащи реклами му помагаха да се придвижва към дъното.

Засланяйки очи с ръка, за да вижда по-добре в мрака, Мейсън успя да различи следи от автомобилни гуми, които се губеха встрани. Колата беше прелетяла във въздуха двадесетина метра. Накрая се беше блъснала и бе издълбала дупка в хълма.

Мейсън продължи да се спуска, като се държеше за въжето и същевременно внимателно опипваше пътя. Гласовете от дъното на дерето ставаха все по-ясни и той се заслуша в разговора на полицаите.

— Дяволски добра работа, ако питаш мен!

— Сигурно е минал през десния прозорец… Отворен…

— Най-добре е да се обадим в отдел „Убийства“… В района на града е…

Мейсън премина през пелина и най-после стъпи на дъното на дерето. Един голям храсталак бе смачкан от претърколилата се кола.

— Е, какво открихте?

— Сам ли сте? — изведнъж рязко попита Ферън.

— Да. Момичетата останаха горе при колата.

— Изглежда е стреляла право в целта!

— По дяволите! — възкликна Мейсън.

Той тръгна по тясната просека, изсечена от мъжете около преобърнатата кола. Плъзгайки се по разпилените парченца от счупеното предно стъкло, лъчът на прожектора спря върху сгърчено тяло, на чиято глава беше нахлузена калъфка за възглавница.

— Десният прозорец е отворен — обясни Ферън, — но е затиснат отдолу. Колата се е преобърнала и е застанала под наклон така, че лявата й страна стои много по-високо. Налага се да отворим някой прозорец. Той без съмнение е мъртъв, но трябва да сме напълно сигурни, преди да уведомим следователя. Ще се обадим в отдел „Убийства“. Как ли ще посрещне момичето новината, че го е убило?

— Искате да кажете, че стреляйки напосоки с лявата ръка, го е улучила смъртоносно?

— Това е най-опасната стрелба — заключи Ферън.

— Тестовете показват, че когато човек е възбуден и стреля инстинктивно, все едно те сочи с пръст.

— Можем да разбием вратата, Бил, или да счупим стъклото — намеси се колегата на Ферън.

— Не обичам да чупя стъкла. По-добре да разбием вратата.

— Предната е много деформирана. Ще отворим задната.

Мъжете успяха да разбият лявата задна врата с брадвата, с която бяха проправили пътеката. Ферън се вмъкна вътре, за да опипа китката на убития.

— Няма пулс — докладва той. — Мъртъв е!

— Можеш ли да извадиш талона?

— Ще опитам, дръж вратата отворена. Май ще успея.

Ферън се протегна, докато пръстите му докоснаха талона на колата, защипан за сенника. Той отпусна закопчалките, които го придържаха на място. После, измъквайки се бавно назад, излезе навън.

— Боже мой! — изпъшка той, докато се изправяше и отупваше. — Останах без дъх. Май съм изгубил формата си? Доста се озорих!

— И тъй, с какво разполагаме до този момент? — запита колегата му.

— Кола, регистрирана на името на Оскар Б. Лумис — прочете Ферън в талона. — Има и адрес. Съществува ли някаква вероятност този приятел да е Лумис?

През това време заваля, първите капки дъжд забарабаниха по преобърнатата кола и изсъхналите листа на храсталака.

— Капките са доста едри — обади се Ферън. — Започне ли така, вали като из ведро. Да се изкачим горе, преди да се е разкаляло, а и въжето да стане хлъзгаво. Ако дъждът не спре, докато измъкваме тялото и качваме колата горе, ще се изцапаме до уши. Ще извадим само тялото, да оставим на пътна помощ да изтегли колата.

— Имате ли вече някаква хипотеза за случилото се? — запита адвокатът.

— Всичко е ясно — отговори му Ферън. — Прозорецът от дясната страна е бил отворен. Планът му вероятно е бил да я принуди да свие встрани, да я изкара от нейната кола и да я вкара в своята. И друг път е действал по този начин. Куршумът го е улучил в главата отстрани и той въобще не е разбрал какво го е улучило. Отпуснал се е върху кормилото. Онова, което тя описва като поднасяне от рязко натискане на спирачките, най-вероятно е резултат от удрянето на колата в бордюра и отскачането й. След това се е блъснала в мантинелата, пробила я е и е излетяла в пропастта.

Дъждовните капки зачестиха.

— Момчета — каза Мейсън, — ако нямате нищо против, ще тръгна пръв. — И се закатери по стръмния склон, помагайки си с въжето. Краката му опипваха всяка опора в ронливата почва. — Може би все пак е по-добре вие да минете пред мен…

— Не. Чудесно се справяте. Внимавайте само да не изпуснете въжето и да загубите равновесие. Склонът е много стръмен и може да паднете лошо.

Адвокатът се изкачваше внимателно нагоре. Въжето, мокро от дъжда, беше станало хлъзгаво.

— По дяволите! — възкликна Ферън. — Трябваше да си сложим мушамите. Ще прогизнем до кости!

— Мисля, че вече сме близо — каза Мейсън.

— Този прожектор ме измъчи! — оплака се колегата на Ферън. — Нося го на гърба си и тон непрекъснато ме удря отзад.

— Почти изкачихме наклона. — рече адвокатът. — Виждам мантинелата. Ето, стигнахме! Да взема ли прожектора?

— Няма нужда, остават една-две крачки.

Най-сетне се изкатериха горе. Дъждът продължаваше да вали, плющейки по асфалта.

Мейсън вдигна яката на палтото си и каза:

— Знаете къде можете да ме намерите. Ивлин Бегби работи в ресторант „Краункрест“. Отиваме там.

— Тръгвайте — съгласиха се полицаите. — Ние ще се върнем в участъка, за да уведомим следователя и градската полиция.

Двамата се отдалечиха тичешком. Мейсън стигна запъхтян до колата, в която седяха двете момичета.

— Шефе — възкликна Дела, — мокър си до кости!

— Останах без дъх. Склонът е доста стръмен. — Той замълча за миг, поемайки си шумно въздух, после добави: — Дела, ти ще отидеш заедно с Ивлин в „Краункрест“. Така няма да се измокриш. А пък аз ще изтичам до моята кола. Ще се срещнем горе.

— Не, мокър си. Не бива…

— Тръгвайте! — нареди Мейсън и хукна към колата си. Когато седна зад волана, автомобилът на Ивлин Бегби вече пълзеше по склона. Адвокатът запали, включи фаровете и те осветиха малък участък от пътя, над който дъждът се изливаше като плътна сива завеса. Той мина покрай патрулната кола, чистачките се движеха ритмично като метроном, но трудно се справяха с водата по стъклото и не можеха да осигурят достатъчна видимост.

Двете коли бавно се придвижваха по серпантините на планинския път и най-сетне достигнаха билото, където се включиха в „Мълхоланд драйв“. След още няколко метра осветената фасада на „Краункрест“ оцвети дъждовните капки върху стъклата в червено и синьо. Мейсън паркира близо до входа. Ивлин закара нейната кола на служебния паркинг. Адвокатът притича до входа, където го посрещна Джо Падена.

— Здравей, Джо! Чудесно време за водни птици!

— Този дъжд! — Джо Падена беше ядосан. — Мисли започне в един-два сутринта и в десет-единадесет вече се проясни. По дяволите, не! Започне в шест и вали из ведро, докато Джо Падена затвори! После спира. На следващо утро грее слънце. Небе синьо. Храна отишла на кино. Тази вечер решил приготви голям специалитет — печени телешки ребра. Знае какво има утре за обяд? Студен ростбиф. А на други ден? Смляно телешко. В такава нощ много хубава храна става зян. Печалба излита през комин. Хора не идват насам, кога вали.

— Много неприятно — съчувствено му каза Мейсън.

Ивлин Бегби и Дела Стрийт влязоха през страничната врата. Джо Падена погледна часовника си.

— Закъсняла е, но аз съм виновен — обади се Мейсън. — Как се справя?

— Добре. На обяд се справя добре. Хубаво момиче. Знае кога усмихва и получава добър бакшиш… Това се казва работа. Ако много усмихва, клиент нахален, ако малко усмихва, сърди се… Трябва будалка с мярка. Винаги казва това на момичета. Кога се понапият, бързай. Прави се зает. Не може се натиска на заета жена. Кога любезни, отделя повече време. Нека всички щастливи. Това добре за бизнес на заведение и за бакшиш на келнерка. Добро момиче. Желаете вечеря? — запита накрая с надежда Джо Падена.

— Съжалявам, Джо, вече сме яли.

Падена сви рамене, лицето му стана тъжно.

— Бих пийнал обаче няколко горещи рома на бара — продължи Мейсън.

— Чудесно.

— И бих желал да поговоря с Ивлин Бегби…

— Няма пиете, кога разговаряте с момиче. Това разваля репутация. Ако иска говори с нея, отива в нейна стая. Кога се върне, получи горещ ром.

— Добре — съгласи се адвокатът и отиде при двете момичета. — Искам да поговорим, Ивлин. Джо препоръча това да стане във вашата стая. Всичко е наред. Обясних му, че аз съм виновен за закъснението ви.

Тя кимна и ги поведе през безлюдния салон към верандата, където дъждът барабанеше по покрива и се стичаше на ручейчета. Ивлин отвори една врата, изкачи няколко стъпала, свърна в галерията вляво и отвори друга врата в дъното.

— Заповядайте в скромните ми покои — покани ги тя.

Мейсън даде път на Дела, последва я и веднага рязко я дръпна към стената.

— Какво има, шефе?

Той посочи панорамния прозорец на източната стена на стаята.

— Какво става? — попита Ивлин.

— Прозорецът! Спуснете пердетата!

Тя прекоси стаята, дръпна шнура и пердетата закриха големия прозорец.

— За първи път ли ги спускате?

— Откакто съм тук ли?

Мейсън кимна.

— Ами, да. В края на краищата, мистър Мейсън, никой не може да наднича освен ако не се покачи на нещо. Непосредствено след сградата започва наклон. Защо да спускам пердетата, щом никой не може да погледне вътре? Всъщност на около километър оттук строят къщи. Някой с бинокъл би могъл да види какво става тук, но ако едно момиче е живяло по местата, които аз съм обитавала, не му е останал много свян. Мразя любопитни да си навират носа наоколо, но ако някой желае да наблюдава с бинокъл от цял километър как се събличам, моля — тя се засмя.

— Покажете мм къде намерихте пистолета — каза Мейсън.

Тя отвори едно от чекмеджетата на скрина.

— Сега има повече неща, отколкото когато го открих. Сложих вътре това-онова. Нали пазарувах със стоте долара, които ми заехте?

— Трябва да се върнете на работа. Сигурно ще ви потърсят, за да ви зададат и други въпроси.

— Какви?

— На първо място ще ви питат отново и отново какво се е случило, след като онази кола ви е преследвала.

— Е, хайде, изплюйте камъчето?

— В катастрофиралия автомобил открихме труп на мъж, улучен в дясната страна на главата, върху която имаше калъфка за възглавница…

— Боже мой! — възкликна тя. — Искате да кажете, че аз… че аз…

— Полицаите са на мнение, че най-вероятно вторият ви изстрел е бил смъртоносен. Засега сте героинята на деня.

Тя го гледаше смаяно.

— Мистър Мейсън, само като си помисля, че аз… че аз съм убила, без… без да искам!

— Какви чувства изпитвате сега?

— Не зная. Не мога да свикна с тази мисъл. Не мога да повярвам… Защо ме гледате така, мистър Мейсън?

— Както вече казах, за полицаите вие сте героиня. Те смятат, че сте ги отървала от един безскрупулен престъпник, който нападал паркирани коли, ограбвал мъжете и изнасилвал жените. Малко по-късно вече няма да са толкова сигурни.

— Какво искате да кажете?

— Все още не са се сетили за една подробност.

— Каква е тя?

— Фаровете на колата не бяха запалени!

— Може да не е същата…

— Но този човек отговаря на вашето описание. Имаше калъфка на главата си с два прореза на мястото на очите, прикрепена към челото с ластична лента.

— Тогава сигурно е същият. Не разбирам как съм могла да го улуча, мистър Мейсън! Уверена съм, че първият изстрел не улучи колата. Стрелях в момента, когато измъквах пистолета през прозореца. Втория път го насочих малко назад. Куршумът попадна в нещо, което изкънтя.

— Гледахте ли натам, накъдето бяхте насочила пистолета?

— Не! Вече ви казах, че го държах с лявата ръка. С дясната стисках волана.

— И точно тогава колата на нападателя се беше изравнила с вашата?

— Почти.

— Значи сте могла да изпратите куршума в главата му, нали?

— Ами… ако… ако полицията смята, че е станало така, значи е вярно. Но защо вие възприемате това предположение, мистър Мейсън? Не е ли възможно светлините да са угаснали от търкалянето по нанадолнището? Може акумулаторът да се е разкачил или пък кабелите да са се скъсали?

— Може и да е станало нещо такова, но почти не вярвам!

— Но защо?

— Защото проверих нещо, за което полицаите не се бяха сетили. Погледнах контролното табло. Ключът за светлините не беше включен.

— Те… те не го ли забелязаха?

— Не, но предполагам, че вече са се сетили.

— Светлините бяха включени, мистър Мейсън! Сигурна съм, че бяха включени. Освен ако мъжът не ги е изключил след моя изстрел…

— След изстрела той не е бил в състояние да направи каквото и да било.

— Тогава има нещо гнило!

Адвокатът отиде до леглото и отметна покривката, която закриваше възглавниците. Едната от тях беше без калъфка.

— Боже мой! — възкликна Ивлин.

— Къде е другата калъфка? — попита Мейсън. Тя само поклати глава.

— Беше ли тук, когато се настанихте?

— По дяволите, мистър Мейсън, откъде да знам! Не съм и поглеждала леглото. Влязох, разопаковах багажа си, прочетох вестника. После излязох и се обадих по телефона… Мистър Мейсън, дали няма да си помислят, че аз… лъжа?

— Има ли причини за това?

Изведнъж решителността й се възвърна:

— Мога да направя само едно нещо!

— Какво?

— Ще взема друга калъфка от склада за бельо и ще я сложа. Мисля, че зная къде държат бельото…

Тя се отправи към вратата, но Мейсън я хвана за ръката и я дръпна назад.

— Защо?

— Искате да си отворите широко вратата към газовата камера!

— Но, мистър Мейсън, можем да скрием това! Не бива да им казваме! Ние… Боже мой, нима не виждате в какво положение съм изпаднала? Излиза, че аз съм убила човека, сетне съм му поставила калъфката на главата и съм съчинила цялата тази история с преследването, за да оправдая двата изстрела.

— Сама разбирате положението!

— И ако по една случайност този човек се окаже… — Тя внезапно млъкна.

— Продължавайте!

— Да предположим, че е някой, когото познавам?

— Точно това си мисля и аз!

— Господи!

— Така че в мига, в който започнете да лъжете, тръгвате право към газовата камера!

— Но в такъв случай аз не мога да докажа твърдението си! Нямам…

— Точно това ме тревожи!

— Нали не вярвате, че съм измислила всичко? Нали не вярвате, че съм извършила хладнокръвно убийство?

— Въздържам се от прибързани изводи. Ще можете ли да изиграете ролята на нервна, дори истерична жена, извадена от равновесие от новината, че е убила човек. Ще можете ли да се престорите, че припадате и се налага да ви бият успокоителна инжекция, която да ви държи до следващия ден?

— Ще опитам! Мисля, че съм добра артистка.

— Чудесно! Току-що сте научила от мен, че вероятно сте убила човек. Обхваща ви истерия. Викате мисис Падена. Довеждате я тук. Питате я дали и двете калъфки са били на мястото си.

— Мислите, че калъфката на главата на убития е от това легло?

— Защо не? До този момент успяват да стоварят всичко върху вас. Оръжието, с което е бил убит, е у вас. Стреляла сте два пъти с него. След като са се потрудили да ви поставят в безизходно положение, защо и калъфката да не е от това легло? Някой все пак я е взел.

— Май не е необходимо да разигравам истерия. Вече ме обзема.

— Хайде! Действайте! Изиграйте си ролята! Повикайте мисис Падена! Покажете й възглавницата! После Дела ще ви заведе при един лекар, мой приятел. Той знае как да постъпи. Ще ви сложи успокоителна инжекция. Преди това обаче на всяка цена трябва да се обадите на шерифа и да му съобщите за липсата на калъфката. Ще крещите истерично! И още, току-що съм ви намекнал, че сте убила човек. Ще се справите ли?

— Ще опитам.

— Още отсега се вживейте в ролята! Трябва да сте убедителна!

— Ще… опитам!

— Не забравяйте и нещо друго! Почти веднага, след като се събудите, полицията ще бъде при вас. При нормални обстоятелства съветвам клиентите си да не правят изявления. Нито пред полицията, нито пред репортерите! Но вашият случай е по-различен. При разпита бъдете многословна! Говорете! Разкажете всичко, което знаете!

Мейсън се обърна към секретарката си:

— Знаеш си работата, Дела! Обясни на лекаря, че имам нужда от дванадесет часа преднина. След като помогнеш на Ивлин да си легне, вземи такси и иди до кантората на Пол. Ще те чакам там. Не казвай на никого къде се намирам!

Тя кимна.

— А къде ще бъдете? — запита Ивлин.

— Ще търся отговор на някои от въпросите, които ще ви зададат. Не се тревожете! До утре не съществувате за света!