Ърл Стенли Гарднър
Червенокосата авантюристка (1)

1

Пери Мейсън паркира колата си пред голямата сива сграда на общинския съд в Ривърсайд. Движението не беше натоварено и той се оказа на срещата със съдията Дилърд половин час по-рано от уговореното време.

Съществуваше малка вероятност делото, за което съдията му обясни по телефона, че може да отнеме цялата сутрин, да бъде решено и той да се освободи по-рано. Мейсън измина дългия коридор и влезе в съдебната зала.

Делото беше в ход. Млад адвокат, видимо смутен, стоеше до банката на защитата и явно не знаеше как да продължи.

Облегнал се удобно на стола, свидетелят спокойно очакваше следващия въпрос.

Членовете на съдебното жури изглеждаха отегчени.

Мейсън се отпусна на един от столовете в дъното на залата.

— И тъй, мистър Боулс — започна младият адвокат, — нощта беше тъмна, нали?

— Нощта беше тъмна, но улицата беше осветена.

— В какъв смисъл „осветена“?

— Имаше светлина на ъгъла.

— Ш тя ви помогна да видите всичко?

— Тя осветяваше улицата достатъчно.

— И какво забелязахте?

— Видях обвиняемата Ивлин Бегби да вади нещо от багажника на онзи автомобил. Тя го остави на земята, наведе се, отвори го и…

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо защитникът. — Вече ни разказахте всичко това.

— Нали ме попитахте какво съм видял? Помислих си, че искате да го повторя.

— Но не и какво предполагате, че е правила обвиняемата, а какво сте я видял да прави.

— Видях я да отваря багажника на колата. Да вади куфар. Да го оставя на земята. Да го отваря.

— Беше с гръб към вас, нали?

— Да.

— Тогава не бихте могъл да видите дали отваря куфара.

— Видях я да се навежда над него. Видях ръцете й върху капака му. Видях капака да се повдига. Не зная как другояче бих могъл да го опиша.

— Видяхте ли какво извади от куфара?

— Не.

Младият адвокат се наведе над папката и взе безцелно да се рови в бележките си, явно опитвайки се да измисли още някакъв въпрос, който да не навреди допълнително на делото. Членовете на журито се спогледаха и насочиха вниманието си към съдебната зала.

Съдията Дилърд срещна погледа на Мейсън, погледна часовника си и кимна. Мейсън наведе глава, с което искаше да покаже, че времето е изцяло на съдебния състав.

— Тогава още не знаехте кой е собственикът на колата, нали? — попита адвокатът.

— Да.

— Кога разбрахте кой е?

— След като обвиняемата си тръгна, започнах да се питам…

— Не е важно какво сте се питал и какво сте си мислел — прекъсна го бързо защитникът. — Просто отговорете кога разбрахте чия е колата?

— Когато ми казаха в полицията.

Вие ли отидохте там или те ви потърсиха?

— Аз отидох при тях. Чух за кражбата по радиото. Веднага след това…

— Не е важно какво сте чул. Не се отклонявайте от въпроса.

Адвокатът седна и се обърна към клиентката си — млада червенокоса жена на около двадесет години с провиснали дрехи. Елегантният някога костюм от евтина материя бе позагубил формата си и сега дрехата изглеждаше толкова унила, колкото и изражението на младото женско лице. Последва кратък разговор, проведен шепнешком. Защитникът още веднъж прегледа бележките си.

— Други въпроси? — попита любезно съдията. Младият адвокат погледна часовника си и се изправи.

— Как разбрахте, че това е обвиняемата? — обърна се той към свидетеля.

— Видях я.

— Какво видяхте?

— Как беше облечена, лицето й.

— Успяхте ли добре да го видите?

— Достатъчно добре.

— Какво означава това?

— Достатъчно добре, за да я разпозная.

— На какво разстояние бяхте от нея?

— Пак ще повторя, че когато тя извади онези неща от колата, аз се намирах на тридесетина метра от нея.

— И нито за миг не сте бил по-близо?

— Не, докато отваряше куфара. След това тя се обърна и тръгна към мен.

— Как беше облечена?

— Доколкото си спомням, носеше карирано палто с кожена яка.

— Опишете го по-подробно.

— Прилича на онова, което е представено като веществено доказателство. Същото палто виси на окачалката, ей там.

Свидетелят посочи едно дълго палто с широки поли, което висеше на телена окачалка в края на черната дъска. Етикетът върху него показваше, че е представено като веществено доказателство. На черната дъска с тебешир беше начертана диаграма, явно използвана за онагледяване на свидетелски показания.

— Какво правеше обвиняемата, когато я видяхте за първи път?

— Отваряше багажника на колата.

— Имаше ли ключ?

— Не зная.

— Не забелязахте ли да има проблеми с ключалката?

— За първи път осъзнах нейното присъствие, когато отвори багажника.

— После?

— Тогава тя извади куфара, остави го на земята и се наведе над него.

— Можете ли да опишете това по-подробно? Бихте ли го демонстрирал?

Свидетелят се изправи отегчено, наведе се, без да сгъва колене, и изпъна ръце напред.

— Ето така — каза той.

— Тя беше гърбом към вас, нали?

— Да.

— И какво забелязахте?

Той седна отново и се усмихна:

— Откровено казано, направиха ми впечатление краката й.

Залата зашумя. Дори съдията Дилърд се усмихна леко.

— Хващаха око, така ли? — младият адвокат се помъчи да намали напрежението.

— Доста.

— И какво се случи после?

— Видях я да вади нещо от куфара. След това го затвори, изправи се и го остави отново в багажника.

Адвокатът погледна журито, сетне часовника си и прехапа долната си устна. Изглеждаше крайно нерешителен. Съдията му се притече на помощ.

— Явно е, че делото още днес ще бъде дадено за решение на съдебното жури. А и съдът отбелязва присъствието в залата на адвоката Мейсън. Той не е от нашия град и е пристигнал специално за подписване на важни документи. Сега е единадесет и четиридесет и пет и ако няма възражения, съдът ще се оттегли до два следобед.

— Не може ли преди това да приключи поне разпитът на свидетеля? — обади се уморено прокурорът.

Съдията Дилърд погледна младия адвокат.

— Ако съдът няма нищо против, бих желал да задам още един-два въпроса на свидетеля, но преди това искам да поговоря с клиентката си. Съдът може би си спомня, че това дело ми бе възложено служебно и признавам, че…

— Много добре — прекъсна го съдията. — Съдът се оттегля до два следобед. През това време членовете на журито не бива да забравят препоръката му да не обсъждат делото помежду си, да не позволяват на никой да прави това в тяхно присъствие, да ги информира или да изразява мнение, докато делото не им бъде предадено за решаване. Съдът се оттегля.

Двадесетината присъстващи се отправиха бавно навън. Прокурорът събра документите от масата и ги пъхна в куфарчето си. Младият адвокат остана, за да размени няколко думи със своята довереница. След малко при тях дойде шерифът, който щеше да придружи падналата духом млада жена до затвора.

Висока стройна брюнетка с пламтящи очи се приближи и сложи ръка на рамото на адвоката.

— О, Франк — прошепна тя развълнувано, — ти беше чудесен!

Мейсън, който се бе отправил към кабината на съдията и в този момент минаваше покрай двойката, забеляза, че младият му колега се изчерви.

Когато отвори вратата, съдията Дилърд палеше пурата си.

— Здравейте, Мейсън — поздрави го той. — Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Нямате никаква вина, аз подраних. Какъв е този случай?

— Едно от уж лесните дела. Предполагам, че ответницата е виновна, но дявол да го вземе, когато си зад съдийската маса, този вид дела не могат да не те безпокоят.

— Делото е възложено служебно, нали?

— Точно така. Назначих Франк Нийли. Баща му е търговец в нашия град, а самият Франк е добро момче. Познавам го от години, а неговият баща — откакто се помня. Франк е способен млад адвокат, но някои неща, като разпита на свидетел например, се научават само от практиката.

— Имате ли някакви съмнения относно достоверността на показанията на свидетеля?

Съдията замълча, премисляйки отговора си.

— Винаги изпитвам съмнение, когато идентифицирането става набързо. Има нещо дразнещо в покровителственото поведение на свидетеля. Както знаете, служебните защити се възлагат по принцип на млади адвокати, за да се учат. По-възрастните адвокати са много заети и отказват да вземат подобни дела. Това е начинът младите да придобият опит. Нали носите документите по делото Далтън?

Мейсън отвори куфарчето и измъкна купчина документи. Съдията седна до бюрото си, прегледа ги набързо и ги подписа.

— Какво ще кажете да обядваме заедно? — попита Мейсън.

— Съжалявам, но съм зает. Уговорих се, преди да науча, че ще дойдете. Как вървят нещата в големия град?

— Горе-долу.

— Чувам, че продължавате светкавичната си кариера, като в последния момент вадите заека от ръкава си. Как го правите?

— Не зная — усмихна се Мейсън. — Просто бръквам там. И заекът сам скача в ръката ми.

— Адвокатите тук мислят, че винаги имате на разположение по един скрит заек.

— Просто се опитвам да вярвам на клиентите си. Това помага.

Съдията Дилърд погледна часовника си и му протегна ръка.

— Наистина бих желал да съм свободен. Не идвате много често насам.

— Така е — призна Мейсън, — в района гледат да не оставам без работа.

— Следя в пресата вашите дела и признавам, че ми доставят голямо удоволствие.

Мейсън благодари и излезе. Намери младия адвокат да седи в опустялата съдебна зала до масата на защитата, където преглеждаше бележките си. Той вдигна глава, срещна погледа на Мейсън, кимна несигурно и извърна очи встрани, после рязко дръпна стола си назад и пристъпи напред:

— Мистър Мейсън!

Високият адвокат спря.

— Какво има? — запита той.

— Името ми е Нийли. Франк Нийли. Исках просто да ви стисна ръката. Не знаех, че се намирате в залата. Когато съдията съобщи за това, ви познах от снимките във вестниците. Исках да ви кажа, че винаги… Че се възхищавам от вас и много пъти съм си мислел… Е, просто исках да ви поздравя, това е всичко.

— Благодаря. Как се справяте с делото?

— Страхувам се, че не много добре.

— Какво ви създава проблеми?

— И аз бих искал да зная, но не мога да стигна до никъде.

— Може би няма къде да се стига — засмя се Мейсън.

Нийли се поколеба за момент, след това измънка:

— Мистър Мейсън, как разпитвате човек, който е дал положителен отговор при разпознаването, когато чувствате, че той е плод на грешка, или че човекът лъже умишлено?

Мейсън се разсмя:

— Все едно да питаш планинар, как се катери до върха. Най-често започваш изкачването и не спираш, докато не стигнеш догоре. Понякога обаче ти се изпречват скални канари, пропасти и пукнатини и ти ги заобикаляш, за да откриеш най-удобния път. Но какво има? Нима смятате, че свидетелят лъже?

— Мисля, че подсъдимата не е виновна.

— Това чувство е добро — увери го Мейсън.

— Знам, че нямам право да ангажирам времето ви и… Аз… Но, мистър Мейсън, чувствам се толкова безполезен и безпомощен, чудя се какво да предприема.

— За какво става дума? — попита Мейсън.

— Това момиче, Ивлин Бегби, е келнерка, тръгнала да търси работа в Лос Анжелос. Шофирала стар модел автомобил, който се повредил. Трябвало да се смени някаква част и тъй като колата била развалина, наложило се да изпратят частта от едно гробище за коли в Лос Анжелос. Ивлин чакала да й я донесат в един мотел в Корона. Айрин Кийт, богатото момиче с откраднатите бижута, трябвало да бъде шаферка на една сватба в Лас Вегас. Цялата компания имала среща в бара в Корона и възнамерявала оттам да тръгне за сватбената церемония. Вероятно сте прочели за това. Младоженка щяла да бъде актрисата Хелън Чейни. Айрин Кийт имала няколко куфара с много бижута в тях. Една част били сватбени подаръци, други — нейни собствени, а трети принадлежали на Хелън. Двете пътували заедно. Паркирали колата и отишли в бара да чакат останалите. Когато излезли оттам, Айрин Кийт забелязала, че капакът на багажника е открехнат. Тя, прегледала куфарите. Бижутата на стойност около четиридесет хиляди долара били изчезнали. Уведомили полицията. Оттам решили, че някой от мотела може да е забелязал колата и да е провел малко проучване. Тогава онзи мъж, Хари Боулс, чул по радиото за кражбата. Явил се в полицията и описал жената. Направили проверка и открили моята доверителка Ивлин Бегби, която била отседнала в мотела. Тя отговаряла напълно на описанието, дадено от Боулс. Арестували я, претърсили куфара й и намерили част от бижутата.

— Част от бижутата ли? — прекъсна го рязко Мейсън.

— Диамантена гривна — кимна Нийли.

— Къде са останалите?

— Допускат, че ги е скрила.

— Защо ще крие част от тях, а не всичко?

— Не са предложили никаква хипотеза по този въпрос. Оставили са ме аз да търся обяснението.

— Възможно ли е гривната да не е от откраднатите бижута?

— Не.

— Изглежда доста обезкуражаващо, а?

— Наистина, но тя… Мистър Мейсън, просто не вярвам, че е виновна.

— Защо?

— Не зная. Вероятно шесто чувство.

— Ще разберете, че това чувство често пъти е основателно — кимна Мейсън.

— Толкова ми се иска да спечеля това дело.

— Напълно разбираемо е.

— Тя няма пари и ме назначиха за служебен защитник. Естествено, това е един най-обикновен, банален случай за съда. Там смятат, че един млад адвокат трябва да придобие опит и се грижат да му бъдат възлагани достатъчно подобни дела, които са безплатни. Работих много упорито. По цели нощи конспектирах законите. Мисля, че и насън да ме бутнат, ще отговоря вярно. Подготвил съм и пледоария за журито, но имам чувството, че няма да свърши работа. Струва ми се, че те вече са решили.

— Кога? — попита Мейсън.

— Веднага след като Хари Боулс зае свидетелското място и разпозна обвиняемата. Почувствах, как всичко се промени.

— Довереницата ви има ли съдебно досие?

— Явно не.

— Вижте какво, Нийли, тук съм, за да подпиша няколко документа. Хайде да обядваме заедно и да обсъдим всичко.

— Аз… С удоволствие, мистър Мейсън, но… За съжаление… Вече имам уговорка за обяд. Всъщност, почакайте, ще я отложа.

— Да не би да е с младата дама, която ви чакаше в съдебната зала?

Нийли се изчерви и кимна.

— Доведете и нея.

— Удобно ли е, мистър Мейсън? Тя ще бъде страшно поласкана. Надявам се един хубав ден, когато вече ще съм се стабилизирал като адвокат, тя да стане мисис Нийли. Мисля, че бих могъл да направя това, ако успея да пробия. Баща ми има някои приятели, пък и живеем тук от години.

— Тогава всичко е наред. Ще я вземем с нас, но няма да обсъждаме казуса, докато обядваме.

Лицето на Нийли се издължи.

— Мислех… Исках…

— Това ще бъде вашият случай — поклати глава Мейсън и се усмихна. — Ако достигнете върха, триумфът ще бъде ваш. Ще обядваме и после ще й кажете, че трябва да се върнете тук преди един и половина. Така ще имаме на разположение половин час, който ще оползотворим в правната библиотека. Аз ще си представя, че вие сте Боулс на свидетелското място и ще ви разпитам. Може би така ще стигнем до някаква идея.

Нийли потърси думи на благодарност, но успя само да разтърси ръката на Мейсън. Сетне каза:

— Оказвате ми неоценима помощ. Мисля, че познавам законите. През цялото си следване съм имал добри бележки, но когато човек влезе в съдебната зала и се изправи срещу свидетел, който се хили нахално и не отстъпва ни на йота от показанията си, е, това е като сън, в който се биеш или плуваш със сетни сили, но мускулите ти сякаш са от памук.

— Зная как се чувствате. Следобед ще изпробваме няколко тактики.