Ърл Стенли Гарднър
Червенокосата авантюристка (6)

6

В пет без петнадесет телефонът, чийто номер не беше обявен в указателя, иззвъня. Мейсън кимна на Дела да се обади.

— Здравейте… Момент, Пол! — Тя се обърна към Мейсън: — Пол казва, че един от неговите хора има някаква информация от Корона.

Адвокатът вдигна другата слушалка:

— Здравей, Пол!

— Здрасти, Пери. Един от моите хора е открил гореща следа в Корона. В деня на обира към единадесет и тридесет млада жена с тъмни очила наела стая в мотела срещу кръчмата като се регистрирала под фалшиво име и адрес. Една камериерка разказала, че я е видяла да излиза от бунгалото на Ивлин Бегби. Нямало да й обърне внимание, ако непознатата не изглеждала смутена. Обяснила, че е объркала номерата. Току-що си внасяла багажа.

— По кое време е станало това?

— Горе-долу, когато тази жена наела стаята — в единадесет и половина. Управителката не е много сигурна. Спомня си, че бунгалата били току-що почиствани. Времето за напускане е десет часа. Тогава идвали и камериерките и свършвали работата си за около два часа. Тъй че, когато тази особа се появила в единадесет и половина, управителката трябвало да намери оправено бунгало за нея. Затова запомнила часа.

— Някакво описание на жената?

— Ще стигна и дотам. Висока около метър и седемдесет. С тъмни очила, скъпи дрехи и много скъп автомобил. Управителката не е сигурна за марката на колата. В регистрационната карта е записана като „Кадилак“, но тя е по-склонна да мисли, че е била „Линкълн“. Не е сигурна.

— А регистрационния номер?

— Проверих. Фалшив е.

— Адреса?

— Също.

— Нещо друго от описанието?

— Елегантни дрехи, добре обигран глас и през цялото време не сваляла тъмните си очила. Според управителката била към тридесетгодишна. Спомня си и нещо интересно: непознатата носела обувки от крокодилска кожа. Много скъпи. Имала хубави глезени и затова управителката забелязала обувките. Нали знаеш, че не обичат самотни привлекателни млади момичета да наемат стаи по това време на деня, защото понякога се случва да се забъркат в някоя каша.

— Но все пак управителката й е дала стая, нали?

— Да. Непознатата обяснила, че е шофирала цяла нощ, че отивала в Холивуд и трябвало да поспи два-три часа, но щяла да плати за пълен престой. Искала просто да затвори очи и да се отпусне.

— Колко време е останала?

— Не се знае. Явно към един часа вече е изчезнала.

— Как така?

— В дванадесет и половина една камериерка забелязала, че бунгалото е освободено и ключът е отвън на вратата. Някой се бил къпал, тъй като кърпите били на пода. Леглото не било разхвърляно. Нямало и багаж.

— И тази жена е влизала в бунгалото на Ивлин Бегби?

— Без съмнение. Камериерката я видяла да излиза оттам.

— Пол, тогава бижутата все още не са били откраднати!

— Зная, но мислех, че тези неща може да те заинтересуват.

— Действително. А къде е била Ивлин по това време?

— Очевидно е закусвала. Докато е била там, ставала късно. Обяснила на камериерката, че цял живот се събуждала в тъмни зори и сега искала да опита от свободния живот.

— Пол, вземи снимки на Айрин Кийт. Провери дали камериерката няма да познае в нея мистериозната наемателка. Ако е така, започваме преследването.

— Пери, не забравяй, че непрекъснато е носела тъмни очила.

— Добре де! Поне опитай!

— Съгласен. Докога ще си бъдеш в кантората?

— Преди да изляза, ще оставя координатите си. Всъщност преди това ще се отбия в кантората ти. Продължавай по тази следа.

— Какви са новините? — попита го Дела. Мейсън й предаде информацията от Дрейк.

— Дела, опитай да се свържеш с Ивлин Бегби!

— Лично ли искаш да разговаряш с нея?

— Не. Предай й, че са се появили нови и много интересни подробности, свързани с нейното дело. Предупреди я, че може да я потърси Айрин Кийт, за да й направи примамливо предложение за обезщетение. Кажи й, че колкото и щедро да изглежда то, тя не бива да го приема.

Дела Стрийт кимна и се отправи към офиса.

— Ще поръчам разговора оттам, шефе. Не искам да те безпокоя.

— Свържи се тогава и с Франк Нийли. Предай му, че сме попаднали на гореща следа.

Дела излезе, а Мейсън, присвил очи в размисъл, закрачи из кабинета. Няколко минути по-късно секретарката се върна.

— Шефе, свързах се с Джо Падена. Ивлин не е там!

— Така ли?

— Да. Смяната й била от девет до три. После от осем до един след полунощ. Ясно е какво се е случило. Нали й даде сто долара. Отишла е да си купи дрехи.

— Обяснението е твърде елементарно.

— Ето още информация от Джо Падена. Попитах го дали някой не е търсил Ивлин и няма ли съобщения за нея. Обаждал се някакъв мъж и помолил да й предадат, че СМ желае споразумение.

— СМ ли?

— Да, просто инициалите.

— Стив Мерил! По дяволите, как е разбрал, че се намира там?

— Възможно е тя да го е потърсила отново.

— Не е изключено. А може съобщението за споразумение да е свързано със задържането. Ако успеем да идентифицираме жената, влязла в бунгалото на Ивлин като Айрин Кийт, няма да приема предложение и за двадесета и пет хиляди долара!

— Да оставя ли съобщение за Ивлин?

— Може първо да се обади на СМ.

— Какво да правим тогава?

Мейсън погледна часовника си и реши:

— Дела, вземи моята кола. Иди дотам по прекия път. Щом мис Бегби се появи, предай й моето съобщение. Постарай се да си първа. Обади ми се, след като говориш с нея. Ще се срещнем за обяд в Холивуд или може би си заета?

— Напротив, свободна съм. А и много съм гладна. Тръгвам. Ще ти се обадя вероятно след час.

Тя облече палтото си, нагласи шапката си, отвори външната врата, хвърли му една усмивка и изведнъж се сепна:

— Боже мой! Забравих да се свържа с Нийли. След разговора с Джо Падена…

Мейсън й направи знак да не се връща.

— Гърти ще му се обади. Тръгвай, Дела!

Той постоя, загледан в затварящата се врата. После се върна до бюрото, вдигна телефонната слушалка и каза на Гърти:

— Намери ми Франк Нийли от Ривърсайд. Ще бъда наоколо.

Мейсън обясни на Франк, че поради „евентуални разкрития“ обсъждането на въпроса за обезщетението сега ще бъде крайно неблагоразумно.

— Разбрано — засмя се Нийли. — Оставям всичко във ваши ръце, колега. Няма да отговарям дори и да ме питат колко е часът. Играя на адвокат-сътрудник само от благовъзпитаност.

— Играете, защото ще получите възнаграждение като защитник на Ивлин Бегби.

— Виждате нещата в розово!

— Още е рано да се каже, но май сме попаднали на следа, която ще помогне за справедливото уреждане на въпроса — уклончиво отвърна Мейсън.

— Надявам се, заради нея. Тя има нужда от пари. Но вие изглежда знаете някой неизвестен на мен закон. Проклет да съм, ако се сещам, как ще заведете дело за злонамерено даване под съд, след като, тъжителката е действала по препоръка на общинския прокурор.

— Не са ми известни повече закони, но съм достатъчно дълго в бранша, за да имам право да твърдя, че е задължително да се запознаеш с всички факти, преди да приложиш закона.

— Ще го запомня.

— Този урок се учи дълго време. Пък и го няма в учебниците по право. Ще ви държа в течение!

Мейсън остави телефонната слушалка, облегна се назад и се съсредоточи. След малко запали цигара и дръпна замислено, докато умът му анализираше различните страни на създалата се ситуация.

Гърти почука и влезе.

— Айрин Кийт е в кантората. Иска да ви види. Твърди, че трябвало лично да ви обясни нещо.

— Сама ли е? — запита Мейсън, докато включваше магнетофона.

Гърти кимна.

— Доведи я тогава — той угаси цигарата. — И още нещо…

— Да, мистър Мейсън!

— Ако след няколко минути се появи един непознат на име Мървин Олдридж и заяви, че има среща с Айрин Кийт, просто му кажи, че имам съвещание и съм наредил да не ме безпокоят. Същото важи и за всеки друг. Ще разговарям с личност, чиято съвест вероятно я кара да изпитва угризения. Този път искам да съм напълно сигурен, че няма да бъда прекъснат от някой, който вместо съвест, има мазол. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Да — Гърти се усмихна и се отправи към вратата.

Спокойната деловитост, с която Айрин Кийт прекрачи прага, свидетелстваше за добре обмислен план за атака.

— Здравейте, мистър Мейсън — протегна му ръка, тя. — Ужасно съжалявам за случилото се.

Той повдигна вежди.

— Заради Мърв! Мървин Олдридж!

Какво толкова е станало?

— Ами поведението му, навикът му да разглежда нещата схоластично и абстрактно. Той изцеди всичко човешко от ситуацията и започна да я разглежда като отвлечена икономика.

— Седнете!

— Мистър Мейсън, искам да направя нещо за това момиче!

— Мисля — той премести поглед към обувките й от крокодилска кожа, — че е по-добре да ми разрешите да разговарям с адвоката ви.

Тя седна, кръстоса крак върху крак и се усмихна.

— Защо? Страхувате ли се от мен, мистър Мейсън?

— Не, но положението е малко по-объркано, отколкото си го представях в началото… Струва ми се, че е наложително да имате адвокат.

— Не съм на същото мнение. Чудесно се оправям и сама с личните си дела. Ще се обърна към адвокат, само ако се забъркам в някоя каша.

— Вече сте се забъркала. Длъжен съм да ви кажа, мис Кийт, че от последния ни разговор насам открих някои неща. Те дават основание на Ивлин Бегби да заведе дело за клевета, предумишлено даване под съд, неправомерно задържане и лишаване от свобода.

— Боже мой! Звучи много заплашително.

— Точно това целях.

— И срещу кого ще бъде заведено делото, мистър Мейсън?

— Нали вие подписахте иска?

— Щом искате да сме точни — усмихна се тя, — подписах оплакването по съвета на общинския прокурор. Всъщност, той приготви оплакването и ми го поднесе да го подпиша.

Мейсън кимна.

— Това не изключва ли напълно въпросът за предумисъл?

— Изглежда имате много добра представа за закона, свързан с преследването за предумишлено задържане?

— О, познавам закона!

— Наистина ли?

— Да! Посъветвах се с адвоката си по този въпрос.

— Разбирам. — гласът му прозвуча сухо.

— Не мисля. Ангажирала съм адвокат, който да ми разяснява закона. Колкото до това, какво трябва да предприема, уверена съм, че моята професионална оценка е много по-добра от оценката на адвоката ми.

— Парите, разбира се, не са всичко.

— Но дават дяволски добри възможности.

— Финансовият успех зависи от страшно много неща. Може да си инициативен, да притежаваш верен усет и различни умения и все пак да се провалиш, когато са замесени пари. Късметът и смелостта играят голяма роля във финансовия успех.

— Напълно вярно, мистър Мейсън. Радвам се да го чуя от вас. Аз съм по-предприемчива, притежавам по-верен усет и повече умения от моя адвокат. По-смела съм и досега късметът не ми е изневерявал.

И тъй, срещнахте се с адвоката си и го разпитахте за закона?

— Ами, да!

— И той ви даде необходимия съвет?

— Да.

— Какво ви каза?

— Съвсем точно ли искате да знаете? — засмя се тя.

— Ако желаете да ми кажете.

— Посъветва ме да пратя по дяволите както вас, така и вашата клиентка!

— И тогава решихте да дойдете тук?

— Да!

— Защо?

— За да постигнем някакво споразумение.

— Ще бъде по-трудно, отколкото си мислите!

— Глупости, мистър Мейсън. Ще дам хиляда долара на момичето. Те ще компенсират всичките му неприятности. Така и моята съвест ще се чувства по-добре, а и вие ще получите хонорара си. Ето чека. Написала съм го на ваше име, в качеството ви на адвокат на Ивлин Бегби. На гърба му съм добавила, следната забележка: при приемане осребряване или джиросване на чека вие като адвокат на мис Бегби гарантирате, че към мен никога няма да бъдат отправени претенции за неправомерно задържане, клевета, злонамерено даване под съд или каквото и да било друго, произхождащо от събития, свързани със загубата на бижута в Ривърсайд.

— Доколкото схващам — засмя се Мейсън, — адвокатът ви е помогнал да напишете забележката.

— Разбира се.

— И въпреки това предпочитате да водите преговорите сама?

Тя кимна.

— Мисля, че трябваше да дадете възможност на адвоката си лично да ме прати по дяволите.

— Какво има, мистър Мейсън? Няма ли да приемете тези хиляда долара?

— Не!

Тя го изгледа с добре изиграно учудване:

— Всемогъщи Боже! Мистър Мейсън, та аз поднасям на вашата клиентка хиляда долара на сребърен поднос!

— Не виждам подноса!

— Изразих се образно.

— И аз.

Погледът й срещна неговия.

— Блъфирате ли, или имате скрит коз?

— Имам скрит коз, мис.

— От името на вашата клиентка ли отхвърляте чека. Не приемате споразумението без дори да се консултирате с нея?

— Ще й предам предложението ви и ще я посъветвам да го отхвърли.

— Мога ли да попитам защо?

— Къде бяхте в деня на обира, да речем, в единадесет сутринта?

— Двете с Хелън Чейни се разкрасявахме в козметичния салон. Можете да проверите по телефона, ако желаете. После обядвахме и… Но вие се интересувахте от сутринта.

— Да.

— Това е отговорът. Трябваше ли да се разтревожа, или да опитам да го избегна?

— Не беше наложително. Просто събирам сведения.

— И ги получихте. Приемате ли обезщетението.

— Вероятно не. Ще трябва…

— Почакайте — прекъсна го тя. — Няма да позволя да ми играете тези номера. Давам ви срок пет часа да го приемете или отхвърлите. Ако не ми телефонирате до десет и половина, че сте съгласен, ще се разпоредя и банката ще прекрати изплащането на чека. Телефонният ми номер в Хълвърстед е 6–3701.

На бюрото иззвъня телефонът с необявения номер. Знаеха го само Дела и Пол Дрейк и Мейсън винаги му даваше предимство, независимо с какво е ангажиран в момента.

— Извинете ме — рече той и вдигна слушалката. — Здравейте.

От другия край се чу гласът на Дела:

— Здравей, шефе! Можеш ли да говориш?

— Не.

— Има някой в кантората, тъй ли?

— Да.

— Някой, свързан с делото Ивлин Бегби?

— Да!

— Шефе, намирам се в „Краункрест“. Ивлин се върна от пазар. Току-що влезе. Имах възможност да разменя само няколко думи с нея, но разбрах, че оставеното съобщение е наистина от Стив Мерил. След като напуснала кантората, тя взела няколко стари филмови списания, открила още снимки и се убедила, че Стив Мерил е Стонтън Вестър Гладън, който отмъкнал парите й. Позвънила му. Не бил вкъщи, но жената, която отговорила, се съгласила да му предаде съобщение. Ивлин оставила името и адреса си и поръчала на жената да помоли мистър Мерил да предаде на мистър Гладън да й се обади най-късно до пет часа днес.

— Само това ли?

— Да. Но то свършило работа. Мерил се обадил и оставил съобщение за Ивлин, че е готов да преговаря.

— Прибирай се и ще обсъдим нещата по-подробно!

— Веднага ли да се върна?

— Да.

— Да кажа ли на мис Бегби да не предприема нищо, преди да се консултира с теб?

— Да! Абсолютно нищо!

Мейсън затвори телефона и изчака Айрин Кийт да каже нещо. Тя се изправи рязко и му протегна ръка:

— Все пак мисля, че блъфирате. Много ми харесахте днес следобед. Сега вече не съм толкова сигурна.

— Това е един от недостатъците да водиш преговори сам. Ако бяхте позволила на адвоката си да се свърже с мен, щяхме да запазим приятните си впечатления един от друг.

Айрин Кийт отвори вратата, обърна се и го изгледа през рамо, сетне закачливо му изпрати въздушна целувка.

— Лека нощ, адвокате! — рече подигравателно тя.

— Лека нощ!

Вратата се затвори бавно, заглушавайки потракването на токчетата й — тя бързаше по коридора.