Милан Асадуров
Няма хък-мък (4) (Първа книга от Истории за Нищото)

2. Ралица

По-точно се разпадна с леко свистене, за да се материализира у дома, откъдето бе тръгнал за срещата. И докато атомите му полека-лека се наместваха, уморени от декламирането на поговорки, Ана-Мария вдигна очи от любимото си четиво „Критика на чистия разум“ и лъчезарно му се усмихна. Винаги го посрещаше така. Хък вечно имаше толкова нещастен вид. Как да не го обича!

— Беше го изчислила до стотинка тоя негодник — подхвърли Хък, докато механично я целуна, защото мислите му все още се лутаха сред колекцията от пеперуди. — Голям зор видях с паролата, но поне успях да разпилея стоката из най-отдалечените краища на света.

Сетне първата и последна голяма любов на Ана-Мария се тръшна на креслото срещу нея и затвори очи. Бялото просторно, полукръгло и почти празно помещение както обикновено бе потънало в сумрак. Холът и зимната градина образуваха идеален кръг с диаметър точно дванайсет метра, разполовен от две стъклени стени. Между тях имаше четириметрова пролука, така че тропическата зеленина непрекъснато напираше с обходна маневра към компютрите. Те, заедно с останалата техника, се бяха сгушили с гръб към светлината на работните маси до стъклените стени — единствената преграда между тях и миниатюрната джунгла. Скромната мебелировка се допълваше само от диван, две меки кресла и масичка, така че северната половина на кръга рязко контрастираше с пустотата и сумрака си на фона на пищната растителност, щедро огрявана от следобедното слънце.

Това беше единственото място на света, в което Хък се чувстваше уютно в последно време. Скарлати още не му излизаше от ума. Макар и гангстер от висок ранг, той все пак беше пионка в голямата игра. Кой бе направил поръчката? Кой бе осъществил доставката? Хък се чувстваше отговорен, защото смяташе, че той е в дъното на цялата бъркотия заради позабравената история със златната чаша.

Всъщност Хък подозираше кой стои зад подставените лица и дърпа конците, но не искаше да повярва. Трябваха му доказателства, но Скарлати толкова се страхуваше от големите играчи, че дори не смееше да мисли за тях. Добре, че имаше Ана-Мария до себе си.

Той за миг отвори очи и видя, че тя си четеше книжката, като деликатно го бе оставила да възвърне душевния си покой. Какво ли щеше да прави без нея? Хък си представи как събира отряд от командоси и се развихря из целия свят. Сигурно щеше да постъпи така, ако преди време съдбата не го бе срещнала с Ана-Мария. И тогава вече кашата щеше да бъде пълна. В миналото не веднъж бе ставало така и после Хък съжаляваше, но умът му идваше все след дъжд качулка.

През последните седем десетилетия Хък опозна и зъбките на тоталитарната държава и толкова му беше втръснало от нея, че политическите му възгледи рязко килнаха надясно. Вече неохотно признаваше на държавата само правото да се грижи за армията, полицията и съдилищата. Е, можеше да помага на инвалидите и сирачетата, но всички останали прерогативи трябваше да й бъдат отнети. Дори болниците, училищата, пътищата и музеите! След събитията в Унгария през 1956 г. Хък се върна да живее в България с напразната надежда, че все някак може да помогне на приятелите си. Болезненият преход на тази малка източноевропейска страна към демокрацията след 1989 г. съвсем го обезсърчи.

Ана-Мария интуитивно усети, че черните мисли на Хък няма да го доведат доникъде и се пресегна за дистанционното управление на видеомагнетофона. Тя спокойно можеше да го включи и мислено, но много държеше на приличието у дома. С тон на изискана дама от благонравно потекло, готова да брани до смърт мира и спокойствието в семейното огнище, тя го уведоми:

— Твоята история има продължение. Искаш ли да го видиш?

— Давай! — безропотно се съгласи Хък.

Той отдавна бе свикнал нещастието никога да не идва само и предварително бе готов да се примири с някоя нова гадост. Първо отзвуча музикалният сигнал, после се чу познат глас и Хък отвори очи.

— Вие гледате Си Ен Ен. С вас е Ралица Василева. Ето и световните новини от последния час накратко: Нови данни за мистериозно изчезналите ядрени бойни глави в Русия. Медицинските заключения за болестта на руския президент Елцин. Назрява ли нов конфликт в Чечня, този път с намесата на Френска Полинезия? Гладът в Южен Судан. Това са световните новините накратко от последния час. А сега следва пряко включване на нашата кореспондентка от Москва, за да научим подробностите.

Под музикалния съпровод милото личице на Ралица се смали на екрана, като зае лявата му половина и до нея в нов „прозорец“ цъфна зъбатата физиономия на колежката й Ан Макгро. Въпреки шотландската си фамилия тя беше с афроамериканска и филипинска кръв. Хък знаеше, че Ан едва понася Ралица, защото като истинска професионалистка неговата Ралица й дишаше във врата. Затова Хък не харесваше Ан Макгро, нито пък Ан Макгърк от Международния валутен фонд. Той харесваше Ралица и Кристиан Аманпур.

Изобщо Хък харесваше всички от българско и арменско потекло, преуспели в Америка. Те му вдъхваха кураж за съдбата на малките народи със собствено лице, към които той причисляваше още евреите, португалците и датчаните. Само те бяха запазили културната си идентичност в покрайнините на Европа. С техния вроден скептицизъм, с неистовата им борба за оцеляване през вековете в обкръжението на могъщи съседи, с тяхното православие, юдеизъм и някои други странности именно малките народи според него внасяха известен ред в този объркан свят, където от дълго време господстваше западната християнска цивилизация.

Ако Ралица не беше журналистка, отдавна да бяха станали приятели. Големите й дружелюбни, синьозелени и вечно учудени очи просто плачеха за приятелството на Хък, но по обясними причини той избягваше да има вземане-даване с журналисти. Повечето беди в дългото му житие го бяха сполетели, именно когато самонадеяно излизаше от сянката на времето и попадаше в полезрението на обществото.

Ралица: — Ан, тук, в централата на Си Ен Ен, научихме, че имаш нови данни за мистериозно изчезналите ядрени бойни глави в Русия?

Ан: — Да, Рейлитса. (Тя се правеше, че името на Ралица е непроизносимо за истинските американци.) Предположението, което изказах още вчера, че те могат да попаднат в ръцете на мафията, се потвърди от два независими източника. Правителството на САЩ и неговите съюзници винаги са държали Русия да осигури стриктен контрол върху своите ядрени оръжия. Сега се уверяваме, че тези грижи не са били напразни. Ето част от това, което сподели пред мен генералът в оставка Михаил Евдокимов.

Екранът се изпълни от старческа фигура до кръста в пълна парадна униформа, толкова широка, че едва се побираше на екрана. Генералът в оставка бе леко приведен напред под тежестта на многобройните си ордени, медали, значки, почетни грамоти и останалите войнски отличия от детството, та чак до края на славната си кариера в Червената армия. Той едва отваряше уста между асматичните пристъпи и гърленият му глас звучеше като грухтене, но симултантният преводач бълваше по десет думи срещу всяка негова. Хък едновременно четеше по устните на генерала в оставка и слушаше превода:

Генерал Евдокимов (в оригинал): — По мое време значи… такива работи не ставаха… Тогава така да се каже… Съветската армия здраво държеше… юздите на нашите… ядрени коне… Сега значи… армията се е разпасала… Вече никой не се грижи за… конете… Вижте ги само… какви са… хърбави…

Генерал Евдокимов (в превод): — И друг път съм заявявал, че в днешно време контролът на Великите сили върху ядрените бойни глави е занижен. Някои другари, които сега живеят на Запад, са запазили своето влияние в Главното разузнавателно управление на армията. И няма никаква гаранция, че го използват за укрепване на нашата отбрана, на която се крепи световният мир. Имам сведения от високопоставен източник, че резидентът на ГРУ във Великобритания е влязъл във връзка с някои среди в мафията.

Картината се смени точно когато генералът в оставка с мъка произнесе думата „хърбави“. Симултантният преводач или беше много печен, или просто бе магьосник. Навярно режисьорът е избрал този кадър от началото на интервюто, защото спаруженият генерал е изглеждал най-свеж, помисли си Хък, докато двете дами отново се озоваха на екрана. Ана-Мария натисна бутона „пауза“ и се обърна към него:

— Да ти пусна ли още веднъж генерала?

— Не. Ти какво разбра?

— Нищо. Запасният генерал от няколко години се мъчи да напише мемоарите си и е настроен на художествена вълна. Говори се, че и в мемоарите си нищо не казва. Пък и как да каже, като цял живот се е стремял нищо да не казва. Не напразно е оцелял при седем съветски президенти.

Ана-Мария следеше внимателно изражението на Хък. Сърцето й се късаше, като го гледаше колко е угрижен.

— Сталин не беше президент. И останалите чак до Горбачов бяха все първи или генерални секретари. Провери ли в московското бюро на Си Ен Ен какво са съкратили от суровия материал?

— Да. Бая са се потрудили да направят смислен превод. Почти през цялото време говори за някакви коне.

— През Гражданската война в Русия този идиот беше ординарец на Будьони. Какво знаеш за източника му?

— В записа не се споменава нищо, но по телефона генералът е намекнал на Ан Макгро, че го посетил някакъв лорд.

— Достатъчно е изкуфял, за да си въобразява, че и санитарката му е Пепеляшка — рече Хък след кратко замисляне. Поне му се искаше да е така. — На стари години му избиват любовните романи от двайсетте години. Майната му! И на него, и на Будьони. Давай нататък.

След като Хък каза „майната му“, Ана-Мария реши, че няма нужда да пита кой е Будьони. Екранът оживя отново.

Ралица: — Ан, имаш ли да добавиш нещо по-съществено към думите на генерала?

Ан: — Разбира се, Рейлитса. Според мен съществува връзка между здравословното състояние на руския президент Елцин и изчезването на ядрените бойни глави…

Гласът й се загуби. Ана-Мария беше изключила звука, щадейки нервите на Хък.

— Специално проверих. Няма никаква връзка. Мерките за сигурност са се пропукали на много по-ниско равнище — делово рече тя и превъртя записа напред.

Хък си помисли, че в последния въпрос на Ралица май се прокрадна капчица ирония. Нали и тя разбираше руски. Дали беше прочела по устните на генерала за хърбавите коне?

Ралица: — …очакваме да чуем нещо ново за положението в Чечня.

Неизвестна на Хък кореспондентка: — В Грозни усилено се носят слухове за някакво тайнствено послание на губернатора на Френска Полинезия до новия силен човек в Чечня, господин Зелимхан Яндарбиев. Според достоверни източници (на екрана се появи маскираното лице на чеченски боец) в него става дума за ултимативното искане новата власт в Чечня да върне заграбените от Нуку Хива съкровища по време на руската намеса във Великите географски открития през XIX век.

Ралица: — Извинявай, че те прекъсвам Синтия, но трябва да допълня нещо. Макар че отказа да застане пред камерите на Си Ен Ен, губернаторът на Френска Полинезия категорично заяви пред нашия специален пратеник в Таити, че никога не е изпращал каквато и да било дипломатическа нота нито в Чечня, нито в Русия.

Синтия: — Ралица, разбира се, че не се съмнявам в кореспонденцията на уважавания ни колега, но той просто препредава официалната дипломатическа реакция на властите във Френска Полинезия. А аз разполагам с факти и очевидци.

На екрана се появи друго маскирано лице. Хък се взря внимателно в него. Беше женско и всъщност бе забулено по мюсюлманските традиции. Замени го нов кадър, в който доскорошният водач на чеченската съпротива генерал Дудаев пиеше от златна чаша. Записът беше направен с любителска камера и в долния ъгъл отчетливо се виждаха денят и часът, в който са снимали покойния вече генерал — точно една седмица преди да бъде убит. После екранът отново се изпълни от лицето на забулената жена.

Синтия (продължава след драматична пауза): — И очевидците твърдят, че златната чаша, която току-що видяхме в ръцете на генерал Дудаев, доскоро е била част от държавното съкровище на Свободна Чечня. Нещо повече. В научния паспорт на тази историческа ценност, която доблестните воини на генерал Дудаев си възвърнаха след неотдавнашния революционен грабеж в прочутия Елмазен двор в Москва, недвусмислено е записано следното. (Екранът се изпълни от лист със ситни букви на кирилица.) Цитирам: „Ритуална чаша от Нуку Хива, заграбена от руски царски офицер по време на колониалната експанзия на руския царизъм в Тихия океан в началото на XIX век и законно преминала в ръцете на руския пролетариат след Великата октомврийска социалистическа революция.“ Край на цитата.

Ралица и Синтия отново бяха заедно в своите „прозорци“ на екрана. Ана-Мария мълчаливо спря записа, като не откъсваше очи от Хък. Върна го малко и отново го пусна на забавен каданс.

Генерал Дудаев пиеше вода от златна чаша.

Нищо особено. Но без никакво съмнение това беше същата оная чаша, от която бе започнала цялата тупурдия. Въпросът беше как е попаднала в ръцете на Дудаев? Нито Хък, нито Ана-Мария знаеха отговора.

— Нямаше смисъл да връщаш записа. Това са старите кадри, дето ги гледахме онзи ден — раздразнено рече Хък. — Не смяташ ли, че документът, който размахва оная дама от студиото, е фалшификат?

Ана-Мария вдигна рамене.

— Естествено. Вижда се и с просто око. Работата е там, че не знам кой й го е пробутал?

— Не можа ли да разбереш? — не се стърпя и несправедливо я упрекна Хък, макар да му беше пределно ясно, че ако тя имаше някакви сериозни подозрения, досега щеше да се похвали.

— Съжалявам. Може би е онзи тип, който след малко ще видиш — сконфузи се Ана-Мария, че не се оказала на нужната висота в очите на любимия.

— Добре. Давай нататък — махна с ръка Хък.

Ана-Мария върна малко записа и го пусна отново. Никак не й харесваше, че Хък е толкова напрегнат. През последните няколко дни той направо се съсипваше.

Синтия: — „…законно преминала в ръцете на руския пролетариат след Великата октомврийска социалистическа революция.“ Край на цитата.

Ралица: — Разбирам, Синтия, но моля те да поясниш каква е връзката на тази чаша със смъртта на генерал Дудаев.

Синтия: — Уверявам те, Ралица, че връзката е много дълбока и непосредствена. Преди всичко съм длъжна да направя едно изключително важно уточнение. (На екрана се появи импровизираното студио в Грозни. Зад някакъв параван се открояваше тъмен силует. Той дяволски напомняше профила на баща му от черно паспарту, който след яростен спор за реализма в изкуството Модиляни изряза с един замах през 1918 година в „Ротондата“.) Абсолютно достоверен източник направи следното заявление специално за Си Ен Ен. Цитирам: „Този така наречен руски царски офицер всъщност е бил чеченски поданик и е заемал отговорната служба на втори заместник-началник на руската колониална експанзия в Тихия океан в периода от 1803 до 1806 година.“ Край на цитата.

— Спри малко — нервно рече Хък. — Дай стоп-кадър на човека зад паравана.

Този път Ана-Мария изостави приличието и с помощта на компютъра проектира десетократно увеличение на кадъра върху бялата полукръгла стена на хола. Хък се загледа като хипнотизиран в силуета. Струваше му се, че гледа до болка познатия портрет, захвърлен преди доста години в килера, и отказваше да повярва. Все пак се насили и попита:

— Той ли е?

Ана-Мария му отговори тихо, като се опитваше да го успокои:

— Съжалявам, Хък, но според компютъра вероятността това да е баща ти е деветдесет и два процента.

В бързината да замаже неловкото положение тя съвсем забрави изисканите обноски и пусна отново записа без помощта на дистанционното управление.

Напрежението си казваше думата.

Синтия: …Край на цитата. Същият достоверен източник сподели с мен, но вече без право да го цитирам, че между убийството или мистериозното изчезване на генерал Дудаев и факта, че златната чаша също потъна вдън земя, има явна връзка. При това тя не е криминална, както някои среди в Русия се опитват да я изкарат, а политическа. И според мен следите определено водят към Френска Полинезия.

Хък слушаше със затворени очи и помръдващите ямички по бузите му подсказваха, че стиска челюстите си с всичка сила. Ана-Мария се изкушаваше да спре записа и да го замъкне в спалнята, но не беше сигурна, че това ще помогне. От няколко дни се любеше с угрижен мъж и това никак не й се нравеше. А само преди седмица Хък беше чудесен любовник.

Ралица: Синтия, местните дипломатически източници потвърждават или отричат да са получавали послание от губернатора на Френска Полинезия?

Синтия: Всичките ми опити да получа официален отговор останаха „без коментар“. Но представител на отговорно министерство, близък до средите около шефа на сигурността в Чечня Ахмед Закаев, неофициално заяви, без право да го цитирам, че категорично отрича да е получавана дипломатическа нота от която и да било отвъдморска територия на Франция. Повтарям. Това не беше цитат. Според мен липсата на официално заявление се дължи на факта, че продължава усиленото разследване на загадъчната смърт и още по-мистериозното погребение на генерал Дудаев. Едно е сигурно обаче. Все още няма достоверна хипотеза за това как загина или къде изчезна генерал Дудаев и кой всъщност беше погребан в запечатания ковчег. Засега това беше всичко специално за Си Ен Ен от Грозни. С вас беше Синтия Макалистър.

Звукът изчезна. Ана-Мария деликатно го бе изключила, за да даде възможност на Хък да осмисли новата информация. В това време тя с интерес следеше репортажа за глада в Южен Судан. Хък отвори очи и видя, че беше анонс на утрешната специална емисия. Редакторите в централата на Си Ен Ен в Атланта още нямаха материал от традиционното за това време на годината събитие и бяха пуснали стар репортаж за бедстващите номади в Нубийската пустиня със съответния надпис „Архивни кадри“. Именно пустинята задържаше като магнит интереса на Ана-Мария.

Погледът на Хък се вторачи в една точка, докато умът му анализираше видяното и чутото по Си Ен Ен. Както можеше и да се очаква, старият Хогбен отново се бе появил на сцената, но въпросът беше доколко е замесен.

Когато накрая мина и любимата на Ана-Мария рубрика по Си Ен Ен „Картини и звуци“ — този път от Ерусалим — той се обърна към нея:

— Ти какво смяташ, че става?

— Положението не е чак толкова напечено, колкото изглежда на пръв поглед — тутакси му отговори прекалено бодро Ана-Мария, сякаш искаше да заличи лошото впечатление от откритието, че баща му е забъркан в цялата дандания. — Според мен опасенията ти са напразни или най-малкото преувеличени. Компютърът и аз смятаме, че няма никакви сериозни признаци скоро да избухне ядрена война между Чечня и Френска Полинезия. Вероятността все още е под пет процента.

Самото споменаване на думата „война“ накара Хък да трепне. Ако баща му стоеше в дъното на цялата работа тия пет процента значеха много.

— Какви са ти основанията? — насили се да попита той.

Тя беше имала достатъчно време за сериозен анализ и сега му докладваше резултатите кратко и ясно като истински началник на генерален щаб:

— Осланям се най-вече на изявлението на приближения на Закаев. Пък и самият Закаев ми изглежда разумен човек. Новият временен шеф Яндарбиев се вслушва в думите му, защото по неволя се озова между две силни фигури — Масхадов и Басаев — и трябва да се облегне на някого.

— Как ще обясниш тогава, че някой е направил заявки на мафията за ядрени бойни глави и, ако не се бях намесил на време, те щяха да отидат в нечии ръце?

Хък мразеше евфемизмите, но суеверно отбягваше да произнесе името на баща си от страх да не предизвиква съдбата.

— Струва ми се, че има и друг, засега неясен фактор — смело реши да излъже Ана-Мария. Нали все пак компютърът отчете цели пет процента несигурност. — Нямаме абсолютно достоверни доказателства, че зад всичко това се крие баща ти. Ясно е, че има посредници, които ръчкат огъня и същевременно пускат мъгла на журналистите. Но не се безпокой, скъпи. Скоро ще ги измъкнем на светло. Не могат да се крият вечно. Засега обаче смятам, че няма непосредствена опасност.

Хък затвори очи и прокле наум цялата каша. Беше му писнало от нея и най-вече от глупостите на стария Хогбен. Ана-Мария пак се зачете в „Критика на чистия разум“. За известно време зловредният мирис на война се разсея и семейното огнище стана някак по-уютно.

Поне за случайните посетители.