Милан Асадуров
Няма хък-мък (16) (Първа книга от Истории за Нищото)

14. Пакеекее

Хребетът в отсрещния край на долината се обля в червено и сякаш избухна в пламъци под лъчите на сутрешното слънце. Светлината набра сили и се промуши през гъстата бамбуковата паяжина. Птичият хор в джунглата на остров Фату Хива достигна кресчендо.

Хък измъкна босите си крака от вира с кристално бистра планинска вода и запристъпва с удоволствие по копринено гладката земя. Излегна се под първия хибискус и се загледа в горичката от другата страна на вира.

Едрите поне колкото топка за ръгби кокосови орехи падаха като зрели круши на неравни интервали. При първия порив на пасата, градушката се превърна в истински кокосопад. Хък се засмя и с пълни гърди вдиша свежия планински въздух. Душата му бе спокойна и блажено отпусната. Чувстваше се някак безгрижен и в пълна хармония с природата. Само да не прихванеше от леността на полинезийците, защото той не бе забравил тегобите си.

Преди да напуснат Африка, двамата с Ана-Мария скриха багажа в една пещера дълбоко в сърцето на Нубийската пустиня. Трябваше да продължат с джипа, защото нямаше как да пътуват извън времето със сондата. Взеха със себе си само скъпоценната проба от семенната течност на лъва и провизии. След двудневен преход се прехвърлиха в Чад. Там с лекота задигнаха един изоставен самолет на Международния червен кръст от бившата френска военно-въздушна база. Екипажът и членовете на хуманитарната мисия очевидно бяха избити по време на последните традиционни междуособици в Чад и после не се бе намерил храбрец, който да прибере машината.

Малко преди да кацнат в Швейцария, Ана-Мария се прехвърли директно от самолета в Сиатъл, за да не вземат да обвинят Хък в контрабанда със застрашени от изчезване тропически бозайници. Без нея той малко нескопосано се приземи на летището в Базел, но веднага щом предаде самолета на собствениците му, се превърна в истински герой. Едва успя да се отърве от поканите за участие в преки телевизионни предавания.

За награда шефовете на Червения кръст заплатиха самолетния му билет до Западното крайбрежие на САЩ. Хък прие жеста с подобаваща благодарност и без никакви угризения, защото във въображаемите си дрехи нямаше и пукната стотинка. Щом скъпоценната семенна течност най-сетне се озова в лабораторията на Сиатълския изследователски център, Ана-Мария бе готова на всичко за него. Всъщност тя се оказа свободна, защото подготовката на експеримента щеше да отнеме поне седмица.

Първо се погрижиха ядрените бойни глави да бъдат преместени на по-сигурни места в околностите на Порт Стенли и Рейкявик. Операцията бе сложна и Хък с основание се притесняваше, че трудно ще остане незабелязана, но все пак трябваше да направи нещо, за да затрудни достъпа на баща си до бойните глави.

После се прехвърлиха на Маркизките острови. Посетиха всичките тринайсет острова от север на юг, като издирваха следи от силози или транспортни средства с подготвяни за изстрелване междуконтинентални ракети.

Нищо не откриха.

Фактът, че на Западния фронт няма нищо ново доста ги смути. Нещо не беше както трябва. Хък не се примири и, щом стигнаха до най-южния и най-красивия остров Фату Хива, той си уреди среща с местния шаман Пакеекее срещу етоутемониеуатевасодисо, което на тукашния диалект означаваше „17,5 франка“ — цената на всяка услуга от край време във Френска Полинезия, неподвластна на инфлацията.

Дядото на Пакеекее, който също се казваше Пакеекее, преди половин век беше протестантски пастор на Фату Хива. Хък беше останал с чудесни спомени от него. На времето ги запозна общият им приятел Тур Хейердал. След едно ненадейно посещение на католическия проповедник, който обърна в своята вяра всички туземци срещу малко ориз и захар, дядото на днешния Пакеекее беше останал без паство и много се зарадва на сродните души. Той не беше много на ясно какво значи православен и щом се увери, че Хък не е католик, го обяви за приятел.

По-късно старият Пакеекее беше отмъстен. Двама американци с лекота обърнаха всички католици на острова в мормонската вяра. И ето че сега внукът — Негово Преосвещенство Пакеекее Трети — най-после беше успял да възстанови статуквото. Той беше религиозен глава на всички правоверни езичници на Маркизките острови, които се прекланяха пред старите божества тйки. Тъкмо по тази причина последният от фамилията Пакеекее бе най-осведоменият човек във Френска Полинезия.

Хорът в джунглата наоколо внезапно замлъкна. Ана-Мария се връщаше от сутрешния си планински крос.

— Скъпи, не искам да те обидя, но трябва да признаеш, че тук е по-красиво дори от чукарите на Арарат.

Тя се хвърли върху него и го разцелува. Любиха се нежно и спокойно в притихналата джунгла. Само потокът ромолеше, докато се влее в техния вир. После се изкъпаха и тръгнаха за срещата. И двамата много държаха да вървят пеша.

Към обед заобиколиха една канара и излязоха по стръмната пътека от зеления тунел. Инстинктивно затвориха очи, щом след полумрака в джунглата съзряха ослепителния бял пясък и още по-белите, почти като сняг, коралови блокове, пръснати на цял километър по тесния открит бряг. Плетеницата от богато обагрени коралови рифове в крайбрежната плитчина прозираше под напълно прозрачната вода. Перките на акулите се мяркаха чак оттатък рифа. Тук бе царството на морените, дебели и гладки като канализационни тръби, но доста по-хищни от тях.

Над райското заливче се извисяваше вулканичният скат на планината. Една пещера в скалите бе единственото убежище от падащите камъни.

Там ги очакваше Пакеекее.

— Кауха — поздрави го Хък на местното наречие, след като на прибежки се промъкнаха до дупката на шамана.

— Бонжур — отвърна им на чист френски неформалният религиозен глава на Френска Полинезия. После и той продължи на местното наречие: — Радвам се да приветствам приятелите на моя дядо. Моля, заповядайте. Седнете и се разполагайте като у дома си в моята скромна обител.

Пакеекее бе пословично гостоприемен и гостите му се настаниха на пода пред него, защото в пещерата нямаше и най-далечното подобие на мебели. Самият под беше покрит с големи и малки камъни, гладки като яйца, а под тях прозираше бял пясък. Всичко в Пакеекее и около него беше първично и затова безкрайно чисто и просто.

— Скъпа Потовахйне, вие ставате все по-красива и по-красива — продължи с любезностите домакинът, като се усмихна на Ана-Мария.

Той не харесваше името Мария заради католическата конкуренция и избягваше да го употребява. Затова още на първата им среща я бе кръстил на местното наречие „Жената-котка“.

— А пък вие изобщо не остарявате, уважаеми Таµа — най-безсрамно му върна комплимента тя.

Таоа беше официалната титла на шамана Пакеекее и можеше да се преведе като лечител, съдия, магьосник и учител едновременно, какъвто той действително беше. Открай време на Маркизките острови по традиция вождът или губернаторът бяха по съвместителство и лекари. Последният френски губернатор беше единственото изключение и тогава лечителят по призвание Пакеекее пое официално и тази функция на родния си остров.

— Драги Таоа, надявам се, че народът на Полинезия все така добрува, както при последното ни посещение — добави по-сдържано своя дан към любезностите Хък.

— Не се оплакваме, Кахануи. Не се оплакваме. Французите все още правят ядрените си опити далеч оттук. А нашите хора внимателно следят равнището на радиацията във въздуха, водите и почвата. И, слава на тики, естественият радиационен фон не се е променил от Хирошима насам.

Кахануи пък беше местното прозвище на Хък и той много се гордееше с него, защото в превод означаваше „Голям камък, под който се крие голяма риба“.

— Таоа, изпаднали сме в затруднение и имаме нужда от твоята помощ — поде отдалеч Хък, защото му се виждаше глупаво да пита направо шамана за ядрените бойни глави.

— Чух, че бродите из островите и търсите нещо, Кахануи. Уверявам ви, че няма да го намерите.

Хък се смути. Обиколката и претърсването на Маркизките острови им отне само три дни. Как за това кратко време Пакеекее беше успял да научи? Все пак местните телекомуникации се сториха на Хък в доста зачатъчен вид. Той се престраши да кара право куме в очи:

— Да, Таоа. Работата е свързана със златната чаша.

— С оная измислица на Си Ен Ен? — шаманът доста театрално повдигна вежди.

Този път Хък се заоглежда подозрително. Ана-Мария обаче се засмя и му подхвърли:

— В селото има телевизор и кметът всеки ден разказва на Таоа новините.

Хък си помисли, че тя изглежда се бе срещала с Пакеекее, без той да знае. Виж я ти нея, но сега не му беше времето за семейни разправии.

— Защо мислиш, че е измислица, Таоа?

— Ами, защото в нашите предания историята е съвсем друга — взе да му обяснява Пакеекее като на малко дете. — Тази чаша изобщо не е арабска, а е част от съкровището на инките. Когато руските кораби спрели край Нуку Хива преди два века, златната чаша отдавна била открадната. Отмъкнали я още испанците на Менданя в 1595 г. по вашето летоброене. Това, което руснаците са видели, било дървена имитация, обагрена със златен пигмент от морски раковини.

Хък не посмя да му каже, че дрънка врели-некипели, защото той лично е държал тази чаша в ръцете си. Тук имаше нещо друго. И Хък започваше да се досеща.

— Ами тогава Си Ен Ен… — смотолеви той.

— Това си беше чиста измислица. Журналистката повтаряше като папагал разказа на някой си лорд Холбрук, който се представил за брат на ония посредник от войната в Босна. Но американците нали не разбират нищо от благороднически титли, изобщо не се усъмнили, че не може да има двама души на този свят, носещи едновременно титлата лорд Холбрук.

Хък понечи ехидно да попита, дали шаманът е научил и това от кмета на селото, но бързо прехапа устни. Нямаше никакъв смисъл да се нахвърля върху стареца. По-важното беше, че след неговото твърдение всичко си дойде на мястото. Пръстът на баща му се виждаше и с просто око от километри. По-късно щеше да постави въпроса за достоверността на източника. Сега Хък трябваше да измъкне колкото се може повече информация от Пакеекее.

— А как стои въпросът с враждата и отмъщението, Таоа?

— Първо, тази битка изобщо не е била за откраднатата чаша — авторитетно рече шаманът, сякаш се позоваваше на Британската енциклопедия, — а нашите хора и руснаците се сбили заради местните жени. Макар никоя от тях да не е била толкова красива като тебе, Потовахине — любезно добави той и леко се поклони на Ана-Мария, която с голям интерес следеше неочаквания развой на събитията. — А и онзи прословут поет от Чечня изобщо не е бил толкова велик, колкото се опитват да го изкарат сега. След като руснаците били победени и принудени безславно да напуснат острова, всички местни хора единодушно провъзгласили за единствен и истински победител в състезанието Тераи — братът на вожда. Така че враждата отдавна е забравена и за никакво отмъщение не може да се говори. Виждам, че май и вие сте се хванали на въдицата на Си Ен Ен?

Хък се умисли.

— Не, Таоа. Не сме се хванали. Но нещо не се връзва…

— Чакай малко, Хък — прекъсна го Ана-Мария озадачена. — Моля те, Таоа, обясни ни защо тогава твоите хора искат да закупят ядрени бойни глави?

— Кой ви каза, че искат? Изобщо не искат. Натиска ги същият онзи самозван лорд Холбрук, като ги плаши, че чеченците вече имат ядрено оръжие, насочено към нашите острови.

— Сигурен ли си, Таоа?

— Абсолютно! Разговарях лично с директора на Отвъдморския емисионен институт в Париж, който, ако се наложи, ще напечата парите. Но, слава на тики, такава нужда няма да има.

— Ясно — рече Хък, макар че всъщност доста неща не му бяха ясни.

Как така шаманът бе разговарял лично с Дювал? Дювал ли бе идвал тук или Пакеекее беше ходил в Париж? Кога бяха успели да беседват? И най-вече откъде Таоа знаеше за машинациите на самозвания лорд Холбрук? Тук имаше нещо гнило! Шаманът беше добър човек и явно бе на тяхна страна, но като ветеран от най-различни специални подразделения през вековете Хък обичаше да познава и зъбките на съратниците си, за да знае доколко може да разчита на тях в сложната бойна обстановка.

Пакеекее изглежда реши, че няма да има повече въпроси от страна на гостите му, защото се надигна и тържествено рече:

— А сега, приятели мои, искам да видите какъв подарък съм приготвил за моята Потовахине.

Той се оттегли в дъното на пещерата и се върна с някакво подобие на саксия. Цветето наистина беше необичайно красиво дори за огромното разнообразие в джунглата и Хък долови някакъв особен аромат, но на него в момента изобщо не му беше до никакви цветя. Сладката рижа муцунка на Ана-Мария обаче пламна от гордост.

Пакеекее церемониално поднесе на лъвицата цветето да го помирише. Тя затвори очи, вдиша дивното ухание и изпадна в странна летаргия. Отпусна се блажено и се унесе. Хък я гледа около минута, замислен за своите проблеми, и изведнъж се сепна. Понечи да я разтърси, но Пакеекее го спря:

— Няма и нищо, приятелю. Ей сега ще се върне в действителността.

И наистина след малко Ана-Мария се размърда и отвори очи:

— Хък, дори не можеш да си представиш какво преживях! Току-що прочетох „Мадам Бовари“ в оригинал. Не! По-скоро участвах в нещо като филм по „Мадам Бовари“, но не беше някаква си там холивудска адаптация в стил „Доктор Живаго“. Всичко беше съвсем истинско и го преживях лично. Точно по Флобер. Защото аз бях главната героиня. Разбираш ли? — Тя цялата се тресеше от вълнение. — Таоа, ти си вълшебник, ти си магьосник, ти просто правиш чудеса.

— Да — скромно рече Пакеекее.

Хък ги зяпаше и нищо не разбираше. По едно време традиционното му черногледство надделя.

— Това наркотик ли е, Таоа? — попита той и лицето на Ана-Мария мигом помръкна.

— Таоа? — почти проплака тя.

— Не, Кахануи! Не е наркотик, а осмото изкуство. Скъпа Потовахине — тържествено се обърна той към лъвицата, — ти напълно заслужено бе удостоена от тики с честта първа да държиш в ръцете си модерното изкуство на XXI-я век.

Ана-Мария чак замига от гордост и възхищение:

— Как го правиш, Таоа? Моля те, разкажи ми!

Хък не издържа и излезе да се разхожда на плажа.

Осмото изкуство! Нека Ана-Мария се забавлява с нейните глупости. Той имаше къде-къде по сериозни проблеми. Що за странна птица беше този шаман? От години Хък интуитивно го приемаше като истински и безкористен приятел, пред когото винаги може да изплаче болката си, а се оказа, че изобщо не го е познавал. Чудна работа, помисли си той. Дали пък наистина не беше магьосник? Глупости… И това ново изкуство?… Все пак трябваше да бъде благодарен, че Пакеекее изглежда можеше да контролира решенията на властите за ядрените бойни глави. Един товар бе паднал от гърба му, но другият му висеше като воденичен камък. Баща му пак мътеше водата около него този път под маската на лорд Холбрук. Защо му се струваше, че този Холбрук е американец?! А лордът посредник не се ли казваше Оуен? Хък беше толкова объркан, че дори не обръщаше внимание на страховито сипещите се от планината скални отломъци.

За кой ли път той се закле, че сега вече на стария Хогбен няма да му се размине.