Милан Асадуров
Няма хък-мък (22) (Първа книга от Истории за Нищото)

20. Тики

За да открие най-преуспяващия продавач в световната компютърна мрежа, Хък пропиля почти цял ден. Ако не беше толкова припрян, сигурно щеше да се справи и за по-кратко време. Но обикновено Ана-Мария вършеше тази черна работа в къщи.

Компанията с малко странното име „Прозрение“ бе регистрирана в Женева и ползваше услугите на дузина банки по целия свят. След като проведе точно толкова телефонни разговора, Хък установи, че никой не беше виждал клиента си в очите. В днешния побъркан свят всички делови взаимоотношения се обслужваха от компютрите.

Един от чиновниците все пак си спомни, че е обслужвал анонимната дама по видеотелефона, и описа очите на Мишел Пфайфър, усмивката на Мерил Стрийп и чертите на Шер. Хък прокле техническия напредък и се замисли какво да прави по-нататък. Това, че никой не познаваше лично най-големият търговец в Интернет всъщност беше и хубаво, и лошо. Хубавото бе, че тази потайност и описанието напълно подхождаха на Ана-Мария. Просто нямаше начин да не е тя. Лошото бе, че в издирването й Хък се върна там, откъдето бе тръгнал.

Бавно навлизаше във форма, защото пропиля още няколко часа, докато се сети за Пакеекее. Мили боже, помисли си Хък, та нали старият шаман бе създателят на модерното изкуство! Ана-Мария сигурно не се бе стърпяла и често го посещаваше. Хък се материализира в далечния край на плажа, за да не плаши стареца. Без да се замисля за последствията, той се шмугна под пороя от падащи камъни и хукна към пещерата по ослепително белия пясък.

Още от входа задъхано поздрави Пакеекее с „Каоха“ по местния обичай и тутакси продължи в скоропоговорка:

— Таоа, да си виждал тия дни Ана-Мария?

— Какво се е случило, приятелю — разтревожи се Пакеекее. — Нима моята Потовахине е пострадала?

Хък се свлече на каменния под и прегърна коленете си.

— Не, Таоа. Предполагам… надявам се, че е жива и здрава. Тя е толкова силна… — и духовно, и физически, — че никой не може да й навреди. Моля те, кажи ми кога я видя за последен път?

Той гледаше стария шаман плахо, като кученце, което не знае дали господарят му ще го погали бащински по главата или ще го срита. От една страна, се страхуваше от отговора, а от друга — се сети за дузината необичайни въпросите и смътни подозрения около Пакеекее, които бяха възникнали в главата му след последната им среща.

— Ами трябва да има десетина дни, откакто не съм я виждал, Кахануи — бавно отвърна Таоа, като повдигна вежди, сякаш се чудеше кога бе минало времето.

За него то май нямаше значение.

— Таоа, моля те, припомни си! — настоя Хък. — Ана-Мария мяркала ли се е тия дни на острова? Нали си спомняш кога бяхме заедно при теб за последен път да търсим силозите за изстрелване на междуконтинентални ракети? Идвала ли е след това?

— Разбира се, Кахануи. Още на другия ден тя се върна и не ме остави на мира, докато не я научих как се отглеждат вълшебните цветя — текнаха най-сетне спомените на загадъчно усмихнатият Пакеекее. — Пребродихме целия остров на длъж и шир. Беше много приятно да се разхождам с моята Потовахине сред паството си — гордо извиси ръст той. — Дори й показах изоставеното селище на човекоядците. Нали го знаеш? Онова в дъното на долината. А няколко от най-заслужилите ми питомци й изнесоха специално представление. Не онова, за туристите! Демонстрираха й истинския жертвен ритуал, неподправен с модерни глупости. Само дето печеното месо не беше човешко, а свинско — в гласа му сякаш се мярна някакво съжаление, но Хък го отмина. Той попиваше с кожата си благодатните сведения. — Да знаеш, моята Потовахине много се интересува от полинезийските легенди, митове и обичаи. Най-вече проявява любопитство как е протекъл сблъсъкът на културите при най-ранните посещения на белите хора по нашите острови.

Хък се тръшна като умрял на пода. Разпери ръце и крака като в оная знаменита рисунка на Леонардо и въздъхна тежко. За първи път от две седмици насам всички фибри на тялото му се отпуснаха в неописуемо блаженство и той почувства как милостивите заоблени камъни и белият пясък под него жадно попиват натрупаната безмерна мъка и огорчение. Майката-природата, тази най-голяма кофа за боклук, великодушно прие отрицателната му енергия. Духът му се възраждаше за нов живот. Ана-Мария беше жива и здрава и не бе напуснала Земята! Той беше голям глупак. Цели две седмици му трябваха, докато се досети да я потърси при Пакеекее.

— Добре ли си, Кахануи? — старецът се бе приближил и го гледаше с любопитство.

— Добре съм, Таоа. Много съм добре даже! Ти ми действаш като балсам на душата.

— Нали за това са таоа на този свят, Кахануи — пак се усмихна Пакеекее.

Хък се надигна и седна. Имаше нещо в тази тайнствена усмивка на шамана. След като го изгледа продължително, сякаш искаше да го хипнотизира, Хък внимателно го попита:

— Таоа, говорихте ли си с Ана-Мария за нещо друго, освен за вълшебните цветя и полинезийските легенди?

Пакеекее изобщо не обърна внимание на втренчения му поглед:

— Да, Кахануи. Тя ме помоли да следя внимателно онази измислена разправия между Чечня и Френска Полинезия и да помагам на нашите хора да не се поддават на подстрекателства. Предупреди ме, че има един долен човек, който е забъркал тази каша, и той е способен да стори още много и големи злини.

— Нямах предвид това, Таоа — каза Хък и, като се съсредоточи, понечи да надникне в ума му, но срещна неочаквано силна, макар и добронамерена съпротива.

Чак му се зави свят от отпора на Пакеекее. Старият шаман се бе изправил като стена пред него. И тази стена благо му се усмихваше.

— Кахануи, знам, че можеш да четеш мислите ми, затова те умолявам да не надзърташ в тях. Ще те заболи. Вярвай ми. Много ще те заболи.

— Извинявай, Таоа. Съжалявам. Никога вече няма да го правя — сконфузи се Хък. — Мразя да надниквам в главите на приятелите си, но понякога наистина се налага.

— Просто попитай, Кахануи. Готов съм да ти отговоря.

Очите на Пакеекее излъчваха благост и търпение, сякаш разговаряше с най-малкия послушник от островитянското си паство.

— Още веднъж извинявай, Таоа. Ти си добър човек, а аз исках да постъпя долно с теб.

— Забрави Кахануи — махна с ръка Пакеекее. — Разбирам какво става в душата ти. Та нали за това са приятелите — да прощават.

— Моля те, Таоа, кажи ми простичко, както ти умееш, какво се е случило, та Ана-Мария ме напусна?

Старият шаман се замисли за миг, сякаш подбираше думите си и накрая рече:

— Обидили сте я, Кахануи. Ти и баща ти жестоко сте я обидили.

Хък трепна:

— Нищо лошо не съм й направил, Таоа. Честна дума. Сърце не ми дава да й сторя нещо лошо. Та аз я обичам. Обичам я повече от всичко на света. А баща ми…

Пакеекее приседна до него и тихо рече:

— Съжалявам, Кахануи, но тя смята, че си я излъгал. Скрил си от нея нещо за вашето неродено дете. Беше ужасно разочарована от теб. Много я болеше. Уверявам те. Аз разбирам женската душа и мога да виждам болката.

Хък се замисли. Ето какво искаше да му каже мъдрият Уил с онова зърно за посев в пиянската му преживелица. Но тук нещо не се връзваше. На Хък, както обикновено, взе да му се привижда хищната ръка на стария Хогбен. Всички опити да се свърже с него чрез електронната поща през тази седмица удариха на камък. Сигурно още не можеше да се оправи с вируса, а Хък не беше събрал сили да се срещне лично с него. Каква ли каша беше забъркал пак баща му?!

Старият Хогбен беше абсолютно завършен егоист. Той просто беше съвършената еманация на себелюбието. Въпреки прословутата му богоподобна природа, в която Хък понякога основателно се съмняваше, баща му напълно беше лишен от истински емоции. Той не изпитваше радост, страх, щастие. Беше подвластен само на гнева. Нямаше приятели, а само временни партньори в безкрайните си игрички. Беше като желязно човече, като робот, на който са ампутирали първия закон. В състояние бе да прегази всеки и всичко в името на глупавото си честолюбие. Единственото, което имаше значение за него, беше собственото му удоволствие. Но понеже бе лишен от чувства, за да изпита изобщо нещо, удоволствието трябваше да бъде бясно, жестоко, убийствено. Стария Хогбен не се закачаше, а осакатяваше, не любеше, а изнасилваше, не раняваше, а убиваше.

Хък скочи на крака като ужилен. Изведнъж изпита неописуем ужас, като си представи Ана-Мария в лапите на бялата маймуна.

— Чакай малко, Кахануи. Искаш да хукнеш при баща си, нали? Недей да вършиш глупости — побърза да го спре Пакеекее. — Нещата са по-объркани отколкото си мислиш.

— В какъв смисъл, Таоа? — нервно го запита Хък, пристъпвайки от крак на крак.

Пакеекее бавно се надигна и сложи ръка на рамото му. Хък си даде сметка, че Таоа за първи път го докосваше. Полинезийските шамани постъпваха така, само когато някое човешко същество изпитваше страшна мъка или беше в голяма опасност.

— Баща ти здравата е сгазил лука пред Потовахине и сега е гузен — рече Таоа. — А той мрази да е гузен и ще се опита да ти отмъсти. Няма да можеш да се справиш сам с него.

— Но, Таоа. Ти не познаваш баща ми. Той е способен на… — Хък се запъна и махна с ръка.

Не посмя да разкаже на този свят човек за нравите на бялата маймуна, но от няколко минути перверзните й деяния толкова образно се въртяха в главата му, че този път наистина щеше да убие баща си. Само да знаеше как?!

— Ти много се горещиш, Кахануи. Достатъчно съм чувал за стария Хогбен, за да съм на ясно, че към него трябва да се подхожда с хладни ръце и бистър ум — отново му дойде на помощ верният приятел Пакеекее. — Само така можеш да го поставиш на мястото му. Затова ще ти помогна.

— Но така ще загубим много време, Таоа! — възкликна Хък и тутакси се сети какво трябва да направи. — Добре. Съгласен съм с теб, Таоа, но бързо трябва да те науча да се предвижваш извън времето.

Пакеекее се засмя:

— Едва ли ще успееш да ме накараш да се движа по-бързо, отколкото и сам мога, Кахануи!

Хък започна да съжалява, че се е съгласил да приеме помощта му. С какво ли можеше да му помогне старецът?

— Таоа, става дума за нещо друго… — опита се да каже той и млъкна слисан.

Пакеекее изчезна от дъното на пещерата и в следващия миг се появи на входа.

— Така добре ли е? За това ли ставаше дума?

Широкото лице на полинезиеца грейна в усмивка, която щедро разкриваше здравите му, бели като перли, зъби, недокосвали индустриална захар и консерванти. Хък не вярваше на очите си.

— Таоа, твоята Потовахине ли те научи? — взе да гадае той, объркан.

— Не, аз винаги съм можел, Кахануи. Наистина бях загубил умението си, докато се опитвах да вникна във вашите религии, но щом се върнах към тики и способностите ми се възвърнаха.

— Извинявай, Таоа, ама да не ме будалкаш нещо? Някой друг полинезиец може ли да прави това?

— Да. Всички таоа от край време владеят изкуството да се надбягват с вятъра.

Хък още не можеше да дойде на себе си.

— И откъде според тебе е дошла тази способност?

— От тики. — Пакеекее искрено се радваше на изумената физиономия на Хък. — Ти дори не подозираш, но тики също произхождат от Нищото като теб, баща ти и вашия Господ, Кахануи. Те са братя. Нищо, че вие сте провъзгласили вашия Господ за единствен тики.

— Чакай малко, Таоа. Ти за твоите езически божества ли говориш или за някои други тики?

— Можеш да ги наричаш както си искаш, Кахануи, но това не променя нещата. Тики са си тики.

— И кои са тики? — настоя за по-ясен отговор Хък.

— Тики са народът на Нищото. Тики са създателите на материалния свят. Тики направляват съдбините на хората чрез своите Таоа.

Обикновено Хък беше свикнал той да мъти главите на хората и сега започна да разбира какво изпитват ония нещастници от другата страна на барикадата. Пакеекее гордо го попита:

— Кой мислиш ни е довел на тези острови? А кой преди това отведе нашите прадеди в земите, които вие наричате Южна Америка. Ти не му вярвай толкова много на твоя приятел Тури, дето преди години живееше в тази пещера. Той е добър човек и по своему е съвестен учен, но макар да кръсти сала си „Кон Тики“, Хейердал отказва да проумее някои истини. А истината е, че много таоа извършиха тези подвизи с помощта на тики. Това е.

Силуетът на Пакеекее се мержелееше пред очите на Хък като някакъв исполин на входа на пещерата. Дали контражурното осветление засилваше ефекта, или Таоа някак си се бе извисил, докато гордо произнасяше своята реч?

В душата на Хък плахо избуя надежда, че с помощта на шамана може и да се справи със стария Хогбен.

— Таоа, моля те да дойдеш с мен. Налага се спешно да посетим баща ми — изплю най-сетне Хък камъчето, което Таоа нежно му тикаше в устата от сума време.

— Води ме, Кахануи — простичко рече Пакеекее, като пак сложи ръка на рамото му, но този път го стисна с неподозирана сила, сякаш се боеше Хък да не вземе тутакси да хукне през глава. — Аз ще те следвам. Отдавна искам да срещна с твоя баща. Но първо трябва да те науча да пренасяш със себе си малки неодушевени неща. Не бива да ходим при баща ти с празни ръце. Пък и е крайно време да престанеш да се разхождаш гол по света — засмя се шаманът. — Дори и полинезийците покриват срамотиите си.

Хък го гледаше глупаво. Той вече на нищо не вярваше или по-скоро усети, че се изпълва с някаква огромна, непозната вяра.

Урокът им отне няколко часа.

Хък не се представи като много схватлив ученик и според отколешната полинезийска традиция Таоа го скъса от подигравки. Най-смешно му се струваше, че Хък не може да пренесе цял ананас дори на пет метра. След всеки „скок“ Хък здраво стискаше в ръка само снопчето с листа. По едно време ананасът се появи, но в толкова гротесков вид, че приличаше на череп, наяден от човекоядци. Таоа се превиваше от смях.

Постепенно Хък възстанови кондицията си, настроението му се оправи и той взе да се хили заедно с приятеля си. Колкото повече ананасът заприличваше на себе си, толкова по-горд ставаше Хък. Започна дори да сменя плодовете, защото между злощастните опити и злъчните подмятания на Таоа си похапваше от тях.

Хък се усети, че всъщност Таоа ловко го подлагаше на страхотна терапия. Старият хитрец му разкриваше умението си на час по лъжичка, за да имат повод да се кикотят като хлапета, надничащи през ключалката на женска баня. Така всеки от тях набираше душевна сила и самочувствие. Та нали щяха да се нуждаят много от тях в предстоящата битка.