Милан Асадуров
Няма хък-мък (26) (Първа книга от Истории за Нищото)

24. Жених

Когато след известно време стана ясно, че старият шаман явно се нуждае от дълъг оздравителен сън, Хък и Ана-Мария решиха да се приберат в къщи. На всеки половин час един от тях щеше да прескача до пещерата, за да проверява състоянието на Таоа. Всъщност Хък пое тази задача, защото Ана-Мария както винаги имаше много работа у дома. Тя най-напред светкавично почисти и подреди семейното огнище, като премахна всички следи от срамните запои и ергенския живот на Хък. После се захвана да възстанови работоспособността на компютъра си.

Усмихната като благодетелна майка, тя удовлетвори молбата на Хък да поемат продуцирането на новия филм на Мерил Стрийп и да му осигури известно количество пари в брой. Между прескачанията до пещерата Хък започна да си връща заемите по целия свят. Там, където поради часовата разлика не можеше да стори това лично, Хък пъхаше дебеличките пликове в пощенските кутии или под вратите.

При едно от отбиванията си у дома Ана-Мария му съобщи, че по клетъчния телефон го е търсил Закаев. Беше оставил един номер, ако господин Хогбен се прибере до няколко часа. Хък се зачуди за какво ли му е притрябвал и побърза да се свърже с него. Шефът на чеченската сигурност много се зарадва, че го чува:

— Роди ме, мамо, със късмет, па ме хвърли на смет, обичаше да казва баба ми, господин Хогбен. Знаете ли откога се мъча да ви открия.

— Съжалявам, господин Закаев, но наистина неволно пропуснах да ви оставя адреса си последния път, когато се видяхме.

— Не беше чак толкова трудно да го издиря — прокрадна се непривично закачлива нотка в гласа на шефа на сигурността, — но моите хора все не могат да влязат в контакт с вас. Затова се наложи да открия телефонния ви номер.

— Съжалявам, господин Закаев, но в последно време толкова много неща се струпаха на главата ми, че…

— Разбирам ви. И при мен е така.

За миг и двамата се умълчаха.

— Ще ми кажете ли все пак защо ме издирвате под дърво и камък, господин Закаев?

— Наричайте ме просто Ахмед, приятелю — подаде му ръка Закаев от хиляда и петстотин километра.

— С удоволствие, Ахмед, ако ти ме наричаш Хък.

— Съгласен съм, Хък.

Двамата с лекота преминаха на „ти“ и Ахмед изплака болката си:

— Работата е там, приятелю, че поради започналото спорадично изтегляне на руските бойни части ми се налага все по-често и за дълго да оставам в Грозни. Страхувам се, че нашият общ приятел в планината скучае без мен. Току-що разговарях с него и той ми проглуши ушите с оплакванията си. Дали не можем да направим нещо за него?

Хък се прокле, че както обикновено, драконът пак му беше изхвръкнал от главата, и тутакси го обзе чувството за вина. Той побърза с облекчение да приеме предложението, защото чудесно се вписваше в най-близките му планове. Спешно се нуждаеше от личност, която не може да бъде обвинена, че питае нежни чувства към него.

— Разбира се, Ахмед. Веднага ще се погрижа за протеза. Така нашият сакат приятел ще може да се предвижва свободно макар и с чужда помощ. Можеш ли да останеш там — Хък погледна часовника на компютърния екран и пресметна часовата разлика — да речем до пет часа?

— Едва ли, приятелю. Загубих доста време в приказки с общия ни приятел, но тук имам работа поне още два часа.

— Чудесно. Ще гледам дотогава да се появя — рече Хък замислено и дочу как отсреща Закаев учудено подсвирна. — Ти просто трябва да ми осигуриш свободен достъп до резиденцията си с протезата. Ще гледам да я направя такава, че да не бие много на очи.

— Съгласен съм, Хък. Ще имаш всичко, което поиска, но при едно условие — в безизразния глас на Закаев май се прокрадна топлинка. — Бих искал да мога от време на време да се срещам с нашия общ приятел.

— То се разбира от само себе си, Ахмед. Той те чувства много по-близък от мен. Винаги си добре дошъл у дома. А мисля, че без проблеми ще мога да ви уреждам срещи и навсякъде, където пожелаеш.

— Трябва да призная, приятелю, че свали от врата ми доста голям камък.

— Ще се радвам скоро да се видим, Ахмед.

Хък прекъсна връзката и се замисли: това, последното за камъка, просто метафора ли беше или Закаев бе узнал и полинезийското му име. Неведоми са пътищата на специалните служби, рече си той наум и се захвана с най-неотложната работа.

Всъщност този разговор удължи само с няколко минути натоварената програма на Хък. Още докато обясняваше на Ана-Мария проблема, тя го разреши в умната си главичка, провери изчисленията си в компютъра, преся подходящите предложения на пазара и откри в Интернет най-доброто портативно автономно захранване за холографни дракони. Произвеждаха го в Хюстън, но сега там бе пет часа сутринта. За секунди Ана-Мария издири адреса и номера на мобифона на шефа на европейското представителство в Лондон и скочи на крака.

Най-напред се отбиха в швейцарските Алпи за кредитните карти. Хък не се почувства уютно в доскорошното тайно убежище на Ана-Мария в Давос. То предизвикваше у него твърде неприятни спомени. Изглежда и тя изпитваше същото, защото някак си мълчаливо се споразумяха да не обелват нито дума. Ана-Мария му връчи няколко златни карти — „Виза“, „Мастъркард“, „Американ Експрес“, а Хък прерови две-три чекмеджета докато намери пари в брой. Раздели ги на око на две неравни купчинки и ги намести в джобовете си. Тихомълком се измъкнаха на терасата. Не намериха сили дори да се насладят на вълшебната планина. Ана-Мария успя само да промълви:

— Аз ще отскоча до сър Арчибалд, а ти иди в Лондон и си свърши работата.

И двамата изчезнаха почти едновременно.

Благодарение на английската експедитивност и златната кредитна карта Хък пристигна пред входа на пещерата, увенчана с леко разкрачената буква „М“, около три и половина следобед по местното време. Доста бе изпреварил графика на Закаев и издутината в джоба му предизвика малка суматоха, защото не го очакваха толкова рано. Но скоро шефът на сигурността се появи лично и пред озадачените погледи на накокошинения персонал го покани в кабинета. Там си стиснаха мълчаливо ръцете и Хък извади по-дебелата пачка от джоба си.

— Обиждаш ме, приятелю! — строго рече Закаев.

— Моля те, не тълкувай този жест като отплата, дето си се грижил за нашия общ приятел, Ахмед. Просто изпитвам непреодолима вътрешна потребност да покажа, че в нашето семейство има и приятели на твоя народ. — Хък постави парите на бюрото. — Приеми ги като мой малък личен дан в борбата на Чечня за независимост. Прекрасно знам, че специалните служби винаги имат нужда от безотчетни пари, пък и сигурно доста си се охарчил, докато ме издирваш.

Закаев отстъпи пред силата на последния довод, мълчаливо прибра пачката в чекмеджето на бюрото си и двамата най-после заеха обичайните си места за представлението. Гостът вежливо кимна, предоставяйки на домакина правото да оповести началото на първо действие.

— Ламя! — високо рече Закаев с изнесения си глас на професионален актьор и за първи път от началото на разговора по строгото му застинало лице му пробяга нещо като усмивка.

Въздухът в кабинета се насити със статично електричество като пред гръмотевична буря. Каменните стени на пещерата се поотдръпнаха, както му е редът. Таванът се понадигна. Чу се обичайният трясък и драконът се материализира в кабинета, като фамозният му задник се тресеше някъде зад скалата. Двете глави на холографното чудовище изиграха стандартното упражнение по синхронно плуване, като се стрелнаха и налапаха до кръста човешките същества. Челюстите глухо щракнаха, драконът преглътна и, вместо да се оближе, нервно изпищя:

— Тоя пък какво търси тука?

— Дошъл е да те вземе — възможно най-внимателно му рече Закаев.

— Каквооо? — възмути се драконът и главите му се разлюляха като полилеи при земетресение.

— По-тихо, Трифоне — обади се Хък, — че току виж са нахълтали юнаците с големите мечове, дето по цял ден безплатно секат главите на разни чудовища.

Драконът пропусна покрай ушите си фамилиарното обръщение и гордо се изпъчи:

— Ще имаш да вземаш! Те никога не влизат тук, ако шефът не ги повика. Пък и друг път ще ми отсекат главите. Има да чааакаш.

— Добре, добре. Шегувам се — успокои го Хък. — Една мома от друга планета се интересува от теб.

— Чуждоземна мома? — смешно се опули холографното чудовище. — Ей, да не ме будалкаш? Знаеш ли, че никога не съм закусвал с извънземни моми.

— Няма майтап — сложи ръка на сърцето си Хък с възможно най-сериозното изражение на лицето, което успя да скалъпи. Едва се сдържаше да не прихне. — Честна дума. Кълна се, приятелю. Тя е съвсем младичка и почти неупотребявана.

— Ха! Не съм ти никакъв приятел и изобщо не вярвам на клетвите на когото и да било от вашето смахнато семейство — поклати синхронно и двете си глави драконът. — И те заклевам, шефе, и ти да не им вярваш — обърна се дясната глава към Закаев, като лявата не губеше от погледа си Хък. И след кратко колебание добави: — Шефе, моля ти се, накарай го да даде някакво по-сериозно доказателство.

Морно отпуснат на стола си, Закаев поклати глава в знак, че не желае да се намесва в спора. Заради неохотното оттегляне на руските бойни части от Чечня той за пръв път от много дни насам можеше да си позволи истинска почивка.

— Ето ти го, Трифончо! — тържествено рече Хогбен и извади от джоба си портативното захранващо устройство. — Виждал ли си такова нещо, а? Чуждоземната мома специално ти го изпраща в знак на безмерна любов и преклонение пред твоето могъщество, което се е разчуло из цялата Вселена.

— Естествено. Славата на Тифон Великолепни е по-голяма дори от Вселената.

Главите на дракона се стрелнаха любопитно надолу, сбутаха си току пред устройството, дясната надделя и успя да си навре носа вътре в него. Реакцията на дракона посмекчи дори строгите черти на Закаев. Актьорът, избутан от живота зад кулисите, следеше с нескрит интерес развитието на събитията на сцената. Когато главите на холографното чудовище се върнаха най-сетне на мястата си под тавана, едната от тях изглеждаше особено доволна.

— Голям дявол си — ухили се драконът, — но не можеш да ме метнеш. Момата си е съвсем нашенска. На табелката пише, че това захранване е произведено в Хюстън.

— То е само за изпът. Тя ти е приготвила и друго, много специално, наистина извънземно захранване, но го пази за личната ви среща — взе да лъже Хък като някой дърт циганин на селско тържище. — Да не искаш да ти изсипе всичките си подаръци в скута, без да знае дали ще благоволиш да я посетиш в нейния дворец.

— Тя има и дворец, а? — доволен се облиза драконът.

— И дворец, и още цяла сюрия чудеса — най-безсрамно продължи да го баламосва Хък. — Ако ще тръгваме, трябва да се приготвиш, Трифоне.

Драконът тъжно погледна към Ахмед Закаев, раздиран между приятелството и перспективата да спечели любовта на богатата и щедра извънземна мома. Досегашният му наставник побърза да го успокои:

— Нали се оплакваше, че не ти правя компания. Сега ще си обкръжен от внимание. Пък и съм уредил с любезната мома да те посещавам при всеки удобен случай.

И двете глави на дракона разцъфнаха в усмивки като майски рози. Дори от радост избълваха по някое и друго валмо холографен пламък. Всичко се уреждаше прекрасно.

— По пътя гледай да не се зазяпваш много — взе да го поучава Хък. — Захранването е с максимален обхват сто метра. Дръж се близо до мен.

— От теб акъл не ща! — тросна се драконът. — Ти си най-прост царски пратеник. Твоята работа е да ме заведеш при чуждоземната принцеса в двореца.

Хък малко се притесняваше, че не може да му даде по-подробни указания. Макар Ахмед да му беше приятел, по навик не искаше да се разголва много пред човек от специалните служби. Беше овладял добре техниката да води партньор при пътуването извън времето и се надяваше, че самото естество на холографния дракон ще го улесни.

— Добре — рече Хък. — Сега ще включа новото захранване, а после ще изключа старото, да видим какво ще стане.

— И много да внимаваш, ей! — изпищя драконът. Той вече целият се тресеше от страх.

Но нищо особено не стана. В мига, когато Хък насочи мисълта си към блокировката и изключи старото захранване в дебрите на пещерата, холографното изображение малко избледня, но портативният енергиен източник тутакси го пое и то дори стана по-сочно и релефно от преди.

— Видя ли! Сега дори си по-хубав — рече Хък на треперещото чудовище.

— Прав е — додаде Закаев. — И на мен ми изглеждаш някак по-едър.

Главите на дракона взеха да се оглеждат взаимно, после една по една прегледаха и цялото туловище. Изглежда останаха доволни, защото се вирнаха до тавана, страшилището изпъчи гърди и изръмжа:

— Чувствам прилив на мъжественост!

— Запази си го за момата, Трифоне! — рече Хък и стана да се сбогува със Закаев.

За първи път в дългата си кариера напускаше кабинет на специалните служби с добро чувство.

Вече на вратата Хък рече:

— Ана-Мария е моята любима!

И драконът с пукот изчезна.

— Съжалявам, но обстоятелствата наложиха да сменя финалната реплика.

Закаев кимна разбиращо. Нямаше нужда да си записва новата парола. Тя лесно се помнеше. Шефът на сигурността изпроводи Хък до входа на пещерата и оттам дори си позволи разточително да му махне с ръка за сбогом.

Хък нехайно прекоси поляната с дивите ягоди, присви се артистично и се мушна в походната тоалетна. Но вместо да започне да се облекчава, рече: „Ламя!“ и драконът тутакси се появи. По точно до рамото на Хък цъфна само едната му глава. За повече нямаше място.

— Пфу, че е тясно тука. И как мирише само. Га че някой е срал в борова гора!

— Що за брадварски език имаш, Трифоне! Как ще те представя на принцесата с туй твойто горско възпитание? Това е ягодов дезодорант за кенеф, глупако. И, ако продължаваш да ме ядосваш, ще те курдисам така, че да станеш вегетарианец!

— Само да си посмял! — изсъска възмутен драконът, докато самотната глава се мъчеше да се завре между краката на Хък. — Я чакай малко. Виж моля ти се какво има под ръба на клекалото. Някакъв сигнал като бормашина ми човърка мозъка сякаш съм на зъболекар.

— Че ти имаш ли мозък? — нехайно рече Хък, но все пак гнусливо бръкна и наистина напипа нещо.

За огромна радост на чудовището и за свое изумление той извади миниатюрен предавател с голям обхват за насочване на ракети „Стингър“.

— Виж ти, виж ти… — промърмори Хък, докато се бършеше с носната си кърпа, и, разбира се, тутакси му се привидя дългата хищна ръка на баща му. — Откъде ти сече толкова пипето бе?

— Изключи го, че ми писнаха ушите от него! — изръмжа драконът, като нервно въртеше глава.

— Правилно. Това не е играчка за малки, невъзпитани дракончета.

Хък го изключи и, замислен, го пъхна в джоба си. После добави малко нервно:

— Време е да тръгваме, Трифоне. Дръж се за мен.

— Престани да ме изкарваш малоумен — озъби му се драконът. — И аз гледам телевизия. Как мислиш, че съм се образовал?! Всичко, което излъчват спътниците, ми е в главите — и холографното чудовище демонстративно почука с лапи по кратуните си.

Двамата изчезнаха едновременно.

Хък се материализира в хола и се заоглежда като луд. От дракона нямаше и помен. Само Ана-Мария му се усмихваше от дивана с „Критика на чистия разум“ в ръка. Внезапно се чу пукот и чудовището най-сетне се появи с цялото си великолепие, като се тюхкаше:

— Ей, много бързаш на завоите!

Холът бе значително по-голям от кабинета на Закаев и тук то можеше да разгърне дори величествения си задник. Само люспестата му опашка се загуби в джунглата на зимната градина. Едната глава се стрелна към Хък и го погълна до кръста, но с другата ставаше нещо странно. Тя се устреми към Ана-Мария, но сякаш се препъна в носа й и замръзна току пред него. Сетне се отметна до тавана и пак връхлетя, но този път се спря на цяла педя от лицето на Ана-Мария. Огромните, дълбоки като езера, зелени очи на лъвицата сякаш хипнотизираха дракона и между двамата се пораждаха някакви по-особени отношения на електронно равнище.

— Докога ще стоиш така разкрачен или по-точно разглавен бе, Трифоне? — подметна Хък. — Не ти ли се струва, че дамата може да сметне позата ти за доста неприлична? От сто километра личи, че си расъл в гората, мама му стара! Така е, като гледаш сателитните порноканали!

Ана-Мария укори с поглед Хък, дето си позволява да попържа в дома им, а драконът обидено се отдръпна и главите му увиснаха от тавана като декоративен свещник. Едната смутено промълви, без да откъсва очи от лъвицата:

— Все си мислех, че ме будалкаш, ама тази мома наистина е извънземна. — А другата плахо добави: — И, ако искаш да знаеш, аз изобщо не гледам порнофилмите, а всички програми сами се пъхат в главите ми.

— Скъпа, позволи ми да ти представя моя приятел Трифон, създаден и зарязан от мене преди двеста години. За съжаление той не само не говори с гласа на Шон Конъри, но се налага да му простиш и лошото възпитание, защото е израснал в пущинака и през живота си не е виждал книга. Всичките му знания са почерпени от електронните медии. Имаш удоволствието да съзерцаваш един съвършено изпортен продукт на радиото и телевизията.

— Хък, време е да видиш как е Таоа — сърдечно се усмихна Ана-Мария. — Аз ще се оправя с него.

— Да не си посмял да ме оставяш насаме с нея, мръсен Франкенщайн! — изпищя драконът.

Но Ана-Мария впери очи в холографното чудовище и главите му замръзнаха. Само туловището му леко се тресеше от напиращия ужас, че ще трябва да се усамоти с чуждоземната мома.

Хък се махна.