Милан Асадуров
Няма хък-мък (15) (Първа книга от Истории за Нищото)

13. Фараоните

Слънцето успя да се измъкне от обкръжението на белите пухкави и къдрави облачета и милостиво огря терасата. Беше твърде високо и силите му стигнаха дотам. Зеленината над верандата бе твърде пищна и гъста, за да проникне през нея. Затова пък бризът свободно се разхождаше между плетените столове и маси и безплатно разхлаждаше наемателя в маранята.

Старият Хогбен се бе излегнал доволно в люлеещия се стол и на пръв поглед съсредоточено наблюдаваше слънчевите бликове по гребенчетата на полюшващите се води на Черно море. Но всъщност държеше под око глутницата дръгливи кучета на поляната. От личен опит знаеше, че щом в централната част на някой град започнат да се мотат на тумби безпризорни псета, тази страна е стигнала до дъното. Така изглеждаха на времето римските градове преди да ги завладеят варварите. Когато реши, че помиярите са се усмирили, той запрати нова пилешка кълка. Нещастните животинки мигом се разпиляха като пилци, защото бяха свикнали да ги замерват само с камъни. Хогбен се ухили доволно. Човекът от бившите български специални служби до него обаче бе свикнал с гледката и изобщо не я забелязваше.

— Че какво му беше лошото на комунизма? — риторично промърмори Хогбен и се размърда. — Къде на друго място по света можеш да наемеш десетстайна вила с овошна градина на пъпа на общинската морска градина, само на двайсет метра от морето, за триста долара на… месец! Е, с предплата за две години.

— Сега вече само в Куба и Северна Корея — подхвърли ченгето.

„А моят син си скъса задника да помага на идиотите да разрушат тази благодат!“ — помисли си старият Хогбен.

Той пак взе да се върти и ядосано оправи възглавницата под кръста си. Тия столове само на пръв поглед изглеждаха удобни. Конструкторът им явно не беше чувал за ергономия. Наистина, пълният контрол на държавата върху всичко носеше и някои неудобства, но те бяха за простолюдието. Хогбен си отбеляза наум, че трябва да нареди да сменят този скапан стол. Важното бе, че би Хък на собствената му територия. Тоя глупак не признаваше Нищото и продължаваше да смята България за своя родина. Как можа от собствените му гени да се пръкне такова изродче?! Нищо. Затова пък тъпкано му го върна. Леле, какви пирамиди построи на хиляда и петстотин километра на север от Кайро! Сигурно и Хеопс му завиждаше в гроба.

Поуспокоен от вдъхновяващия спомен, Хогбен отново взе да намества възглавницата под кръста и когато постигна относителен успех, си позволи да се отдаде на полудрямка в милостивите обятия на бриза.

Преди няколко години, докато търсеше оптималното средище, откъдето да се развихри с пълна сила, с помощта на това ченге Хогбен първо пусна в столицата на България далаверата с „австрийските застраховки“. Най-много участници обаче събра във Варна. За да премахне статистическата грешка, той разработи метода на преките продажби, известен още като „директния маркетинг на козметика“. Постепенно веригата му обхвана цялата млада и жадна за новости посткомунистическа страна в преход и скоро вече в добавка към козметиката агентите на Хогбен предлагаха тенджери и тигани. Тогава задейства по пощата от Пловдив класическата „Схема на Понци“. Всъщност това си беше неговата изчистена парична схема, а Понци просто му беше второразреден ученик от началото на века. Отново най-много баламурници се закачиха във Варна. Тука им викаха балъци, което ще рече лапнишарани.

Хогбен се засмя насън, като си спомни с колко труд наби в главата на Скарлати онази парола. Точно такива риби му трябваха. И той сериозно се заинтересува от този град на брега на Черно море.

По-заможните варненци се препитаваха от международния туризъм, плаваха като наемници на чужди кораби или търгуваха на ръба на закона с руснаците и останалите народности от някогашната „Империя на злото“. Първите две дейности бяха сезонни и за местните мащаби формираха значителни камари временно свободни средства. Третото препитание, улеснявано от близкия език на българи и руснаци и общата азбука, постоянно създаваше гигантски излишъци най-вече от далаверите с петрол, цигари и алкохол.

Виновна бе високата смъртност сред търговците от двете страни. Те мряха като мухи и този перманентен процес постоянно се стимулираше от посредниците — руската мафия, украинските бандити, чеченските терористи и българските мутри. Почти всички бяха ветерани от войната в Афганистан или бивши биячи и лакеи на тайните служби. Някои дори имаха олимпийски медали.

Симулацията на Хогбен показа, че тези природни явления формират само осемдесет и два процента от свободните средства. Той винаги залагаше на сигурно и преди година се появи лично в града, за да разбере какъв е източникът на останалите осемнайсет процента. Видя го с очите си при първата разходка. В града имаше строителен бум. С години лишени от правото на частно строителство, хората с лекота предплащаха на зелено бъдещите си еднофамилни жилища и предприемачите събираха купчини пари, които по някакъв начин трябваше да предпазят от галопиращата инфлация.

Да, Варна му предостави най-благоприятната почва за отмъщение. Тук, на собствения му терен, той унизи сина си и го накара да пълзи и да му се моли! Като проклинаше неудобния стол насън и наяве, старият Хогбен се надигна в мислите си и тръгна към окъпания в сянка и прохлада хол. Ченгето припряно го последва както преди година.

Първите му гости бяха като персонажи от „Сатирикон“ на Фелини. Сърбинът с орловия нос и месестите джуки го поздрави бързо, многословно и непонятно, ръкомахайки като вятърна мелница, а дребната куца, кривогледа и попрегърбена българка кимна, при което тялото и зае застрашителен ъгъл, та Хогбен едва не се втурна да я подпре, да не се строполи на пода.

— Добре дошли, дами и господа! — тържествено заяви в съня си той и гордо седна на най-представителното място в центъра на дългата маса. После с величествен жест прикани гостите си да заемат местата срещу него.

Ченгето се запиля някъде. След кратка суматоха, създадена от ощетената от бога българка, която с много труд зае прилична поза, можеха да започнат работа. Хогбен делово зададе ключовия въпрос:

— Е, готови ли сте да вложите по хиляда долара в начинанието срещу сто процента годишна лихва?

Всъщност се престараваше, защото гостите му прекрасно знаеха защо са тук. Дамата се смути от риторичния въпрос и мълниеносно огледа стаята, а джентълменът промърмори нещо, възмутен от витийството му, и заби нос в масата. Хогбен прие жестовете им за утвърдителни и продължи:

— За да ви демонстрирам простата схема, приемете, че четири минути са равни на една година.

Очите на събеседниците му заживяха щастливо в очакване на чудото, докато ченгето цъфна отново и тържествено постави до дясната му ръка стандартен часовник за шахматни бойни действия. Хогбен го включи с рязък и точен удар, погледна строго към достойните представители на двата съседни балкански народа и нареди:

— Парите!

Две хиляди долара чевръсто смениха собствениците си и се озоваха в стройни купчинки пред Хогбен. В това време ченгето въведе четири нови персонажа. Този път бяха доста по-качествени — съперниците на Пол Нюман от „Ужилването“. Освалд надлежно ги бе инструктирал в преддверието и те мълчаливо поставиха своя дан в стройната редица от купчинки по хиляда долара пред Хогбен. После заеха отредените им места на сцената.

Следващите осмина се оказаха от най-елитната порода. Просто бяха родени да партнират на Робърт Де Ниро в „Имало едно време в Америка“. Избраниците на Серджо Леоне също изпълниха ритуала и докато сядаха на местата си, дойде ред на подставените лица да излязат на сцената.

Под зоркия поглед на ченгето шестнадесет бодигарда внесоха своята лепта от парите на Хогбен в нагледния урок и се наредиха прави в шпалир зад гостите.

— И така, дами и господа, наближава времето първите да получат своята лихва.

Макар че Хогбен говореше тихо, всички прекрасно го чуваха. В тишината, която се възцари след появата на подставените лица, можеше да се долови и сърцебиенето на мравка. В следващия миг часовникът звънна.

— Както прекрасно виждате със собствените си очи, аз съм състояние да платя обещаната тлъста надбавка върху парите ви, дами и господа.

Хогбен обгърна с жест трийсетте хиляди долара на масата и побутна две хиляди от тях малко пред останалите по посока на любимците на Фелини. Усмихнат, той обходи със стъклен поглед мълчаливите си събеседници. Някои му кимнаха като добри ученици. Часовникът пак звънна. Хогбен повтори жеста си с две ръце, като този път други четири хиляди долара щръкнаха пред събратята си. Сега кимащите отличници станаха повече. Когато нови осем хиляди долара след поредния звън послушно последваха съдбата на първите, тишината стана гъста и лепкава като петмез.

След миг Хогбен я взриви:

— Нали разбирате какво ще стане само след минута, дами и господа! — патетично зададе той фаталния въпрос. Всички бъдещи фараони закимаха вкупом с изключение на дамата в средата. Тя просто се страхуваше, че ако засвидетелства разбирането си, може да се търкулне под масата. — Аз ще стана неплатежноспособен. И защо? — направи той драматична пауза. — Ами защото секна притокът на свежи пари.

В този миг ченгето спусна щорите към верандата и в хола страховито притъмня. Никой не помръдна. Само дето тишината отново се сгъсти като пресовани стърготини.

— Надявам се, че обичате да гледате научнопопулярни филми, дами и господа? — весело възкликна Хогбен, за да разреди малко напрежението. Време беше за най-съществената част от урока по история на Древния Египет. — Лично аз съм луд по киното, макар и от друг тип, защото филмът, който сега ще ви покажа, е строго научен.

Блестящото му творение за потенциалните възможности на финансовите пирамиди в черноморския град, градено цели три години и базирано главно на математиката, статистиката, народопсихологията и досиетата на ченгето до него, текна върху бялата стена на хола пред захласнатите очи на сбирщината от филмови персонажи. Те бяха избрани! Те се виждаха богати! Те бяха щастливи!

Дванайсетминутната демонстрация на концентрирана хитрост и дяволска изобретателност премина и за тях като съновидение. После с помощта на ченгето щорите освободиха слънцето от плен и напрежението сред божествено озарените спадна по естествен път. Прототипите на Серджо Леоне едва се сдържаха да не хукнат през глава. Съперниците на Пол Нюман нервно се въртяха на столовете си. Дори дамата в центъра се раздвижи и залитна, но бодигардът сръчно я подпря и запази достойнството й.

— Помнете, дами и господа! — реши триумфално да повтори най-същественото от нагледния урок Хогбен. — Деветдесет на сто от всяко нещо на този свят е пълна глупост. Някои приписват тази мъдрост на Тиодор Стърджън, което е поредната тъпотия, защото аз му я набих в главата. Но както и да е. Значи във вашия град има триста и шейсет хиляди средностатистически балъци. Моите изследвания обаче показват, че в разрез с нормалните квоти почти сто и двадесет хиляди от тях имат свободни пари. Много свободни пари, дами и господа. Пари, които могат да станат ваши. Важното е точно да уцелите момента, в който трябва да изчезнете. А този момент е няколко мига преди да секне притокът на свежи постъпления. Не залагайте на сънародниците си от страната. Първо, там вече имате конкуренция, макар и в друг бранш и, второ, потенциалът на варненските балъци е многократно по-висок от средния за страната. Моля, вижте отново графиката.

Хогбен посочи поизбледнелия от дµсега със слънчевата светлина стоп-кадър на стената. В хола отново можеше да се чуе и муха да бръмне. Всички очи бяха вперени в скъпоценната информация, която получаваха за някакви си хиляда долара на човек. Мозъците на почти всички щракаха като калкулатори. Най-умните вече подозираха, че тук има и още нещо, но то не ги засягаше. Нека големите баровци си играят своите игри, важното бе, че ще има бая калорични трохи и за тях.

— Който пропусне този миг и се полакоми, рано или късно ще попадне зад решетките. И тук статистиката е безмилостна. Теоретично тази съдба би трябвало да споходи деветдесет процента от вас. Обаче аз искрено се надявам, че вие не сте средностатистически умни бизнесмени. Конкуренцията помежду ви ще наложи да разнообразите формите на работа. А, пак повтарям, не забравяйте, че ще играете на разработен терен…

Хогбен направи многозначителна пауза. Той се опиваше от величието на мига и вече виждаше изкривената от ярост физиономия на сина си.

Тишината стана абсолютна.

Оставаше да им втълпи в главите само някои нюанси.

— Вече ви конкурират хора с много по-светло и достойно минало от вас. Те отдавна създадоха частни банки с взет уж на заем държавен капитал. Защото само глупак би върнал в днешно време заем на ваша държавна банка. Същото прави и правителството ви, което пък взема пари от международните кредитори. Правителствата падат, но народът остава, гласи една древна мъдрост. А от историята е известно, че българският народ е жилав и трудно ще изчезне. Тъй че все ще остане някой да плаща дълговете. И така, докато времената са смутни, всеки ще си играе своята игра. Но същината си остава една и съща. Важното е кой от коя страна на барикадата стои, дами и господа. Дотук има ли някакви въпроси?

— А можем ли да влагаме собствени средства? — попита отрицателният персонаж от „Ужилването“.

Хогбен се обърна към бодигарда зад него:

— Изхвърли го.

Процедурата трая точно пет секунди.

Сега вече тишината можеше да се реже с нож и да се маже като краве масло.

— Радвам се, дами и господа — продължи Хогбен, — че почти не съм се излъгал във вас. С удоволствие приемам, че тези пари пред мен са вашето вложение в първата инвестиционна компания от този род, която предлагам да наречем Еднолично акционерно дружество „Хампарцумян — Ломбардни Спестявания“ или накратко „Халос“ ЕАД. Много по-благозвучно е, нали? Искрено се надявам, че вашите пари няма да отидат на халос — разсмя се той на тъпия си каламбур и дори ченгето криво се усмихна.

Всички разбраха, че наближава кулминацията.

— Всъщност с един и същ акт ние ще създадем и ще закрием въпросното акционерно дружество — продължи Хогбен, — защото всеки всъщност получи онова, за което беше вложил парите си. Някой да има нещо против?

Напрежението достигна своя връх и най-младият бодигард бръкна под сакото си. Хогбен си отбеляза наум да го уволни. Никой не си и помисли да има нещо против. Вече бившите акционери прекрасно познаваха правилата в бизнеса. Хогбен продължи монолога си, обзет от непреодолимо желание колкото се може повече да удължи сладкия миг на своя триумф:

— Това е, дами и господа. Трябва да сте щастливи, че направихте най-доброто капиталовложение в живота си. Свободни сте да си тръгнете оттук и да създадете своите инвестиционни компании.

Никой все още не смееше да се надигне, а мнозина жадно попиваха мъдростите, които Хогбен щедро сипеше на главите им, макар че финалът на пиесата видимо започна да се разводнява.

— И още нещо трябва непременно да запомните. Внимавайте с арменците и особено с полуарменците. Те са много във вашия град и за жалост не са от най-лековерните. За всеки излъган арменец ще ви връщам — Хогбен направи щедър жест с ръка — по една десета от стойността на невалидните ви акции до изчерпване на лимита. Дано някой от вас да успее да спечели поне сто долара. Все пак съм чувал, че в България има един арменец-миньор — рече той накрая и отново глупаво се изхили.

И най-големият триумф рано или късно свършва.

Хогбен махна с ръка като вещ диригент и бодигардовете тутакси отстъпиха крачка назад.

Свенливо, един по един, членовете на дяволската дузина се измъкнаха, за да завъртят колелото докрай…

Старият Хогбен се събуди. Чувстваше се като император Василий Българоубиец след решителната битка при Беласица. Той беше избол очите на много повече от петнайсетте хиляди воини на Самуил.