Милан Асадуров
Няма хък-мък (13) (Първа книга от Истории за Нищото)

11. Чингис хан

Прибра се бързо у дома, но не завари Ана-Мария във ваната, както обикновено по това време на деня. Коженият стол пред нейния компютър все още съхраняваше влагата от прекрасното й тяло и свидетелстваше, че тя не си е нарушила дневния режим, а само е съкратила стандартната процедура.

На неговия екран културно бе активирано кратко, делово съобщение от електронната поща:

Х.Х.

Тръгвам. Виж файла SAFARI

А.-М.

Докато възприемаше бавно написаното, защото умът му все още бе зает свирепо да спори с баща му, образът на екрана се разпадна и мястото му зае ново съобщение:

НЕГОДНИКО, КАКЪВ БЕШЕ ТОЗИ ФОКУС?!

ВСЕКИ НОРМАЛЕН СИН БИ ГО СПОДЕЛИЛ С БАЩА СИ!!

ВРЪЩАЙ СЕ ВЕДНАГА!!!

Хък машинално чукна само два клавиша, този път на кирилица, защото те активираха вируса, който беше напъхал по мрежата в компютъра на баща си преди седмица:

НЕ

Ще има да взема!

Нека сега си оправя компютъра цял ден.

Някъде в дълбините на сърцето си той все още таеше жалки остатъци от любовта към шантавия си баща. След като навърши осемнайсет години Хък прекара много щастливи мигове със стария Хогбен. Но през последния век баща му го изкарваше от кожата, защото от импулсивните му хрумвания пострадаха милиони хора.

Преди двайсетина години, когато старият Хогбен разбра, че комунистическата идея започва да губи почва под краката си, той спазари евтино душата на Робърт Максуел и дълго се подвизава под неговото име. И въпреки всичките каши, които успя да забърка, сега най-нагло се опитваше да се изкара дисидент. След практическия крах на комунизма обаче нещо в стария Хогбен се пречупи като суха клечка в края на лятото и той главозамайващо бързо взе да се вдетинява. Самоуби непотребното разплуто тяло на Максуел и сега явно си бе прикачил нова самоличност.

Дълбоко в себе си баща му отчаяно се инатеше като опърничаво магаре на мост и отказваше да признае, че бояджийската му издънка — комунизмът — е просто глуха, странична галерия по пътя на човешка цивилизация към вселенския разум. Нещо повече, Хък непрекъснато откриваше, че старият Хогбен продължава да подкокоросва разни групички смахнати терористи тук и там по света. И сега косите на Хък се изправяха при мисълта, че баща му е забъркан в историята с ядрените бойни глави. И въпросът беше дали е само забъркан, или старият Хогбен пак беше в основата на цялата каша? Хък се страхуваше в яда си да не направи някоя глупост. Трябваше да последва Ана-Мария и да се посъветва с нея. Файлът SAFARI беше пълен с убийствено точни и ясни инструкции, които просто нямаше как да не изпълни. Те безпроблемно го отведоха с два самолета през три летища и още толкова гранични пункта до жаркото сърце на Африка, като му оставиха дълги часове за размисъл.

Житието на Хък се равняваше на двайсетина нормални човешки живота и приличаше повече на синкопирана мелодия на Скот Джоплин. Но, откъдето и да погледнеше този своеобразен рагтайм, резултатът беше отчайващ. Той живя усилно, трескаво, като невидял, поне пет пъти по-активно от съвременниците си и, разбира се, направи двеста пъти повече грешки от тях. Хък си помисли, че тази цифра странно съвпада с броя на жените, с които бе поддържал връзки. Дали беше случайно? Глупости! Търсеше под вола теле. Много от тях бе обичал истински, а за някои бе готов да умре и сега…

Ето че пак се изхвърли. За хората тази метафора винаги можеше да стане реалност, но не и за него. Наследили до голяма степен гените на баща си, практически Хък и сестра му Шуин бяха безсмъртни колкото материалната вселена или поне колкото слънцето, което в момента закачливо надничаше от илюминатора на самолета. Баща му държеше в стъкленици точни техни копия и досега се бе налагало два пъти да повтаря с Хък чудото на Исус с възкресението на Лазар. В началото Хък губеше само част от спомените си — онези, за които стария Хогбен нямаше и представа. Но това обикновено само радваше Хък. Той жадуваше да се приспособи към хората, да стане един от тях, но дълги години се чувстваше като бръмбар в мравуняка.

Много вода изтече докато свикне с факта, че той и сестра му са безсмъртни. Всъщност след самоубийството й, единственото нещо, което го крепеше, освен любовта му към Ана-Мария, бе мисълта, че рано или късно един ден отново ще види сестра си. Съжаляваше само за Фред. Но приятелят му беше в разцвета на силите си и Хък не губеше надежда да придума баща си за още един Исусов подвиг.

През всичките тези тринайсет века Хък най-болезнено преживяваше загубата на любимите и приятелите си. Всички те изживяваха отредения им живот и напускаха този свят, а Хък оставаше. Няколко пъти дори се опита да спи по десет-петнайсет години с надеждата, че може да изтрие мъчителните спомени. Никаква полза нямаше. Щом се събудеше, животът около него си продължаваше и той не ставаше по-малко безсмъртен. Когато в края на краищата се примири, реши, че във Вселената има само две страшни неща: да умреш рано и да живееш вечно. Колкото и парадоксално да изглеждаше на пръв поглед, лекарството за този изначален страх и в двата случая беше едно и също: да живееш интензивно, да се сдобиваш с нови приятели, да обичаш, да се раздаваш, да създаваш.

— Желаете ли чаша „Каберне совиньон“ от Поморийския регион, господине? — вежливо му се усмихна стюардесата.

— Благодаря ви, не пия — излъга я Хък.

От срам се загледа в безоблачните небеса зад илюминатора, но слънцето му се облещи право в очите и той извърна глава. Умната, човече, рече си Хък. Видя ли как Господ те наказа. Предлагат ти „Каберне совиньон“ от Поморийския регион! Та нали в стомаха ти още се кандилка поредната порция от собственото ти производство. Погледни си вътрешностите и престани да пълниш и главата си с наркотични бъркочи. Колкото по-трескаво се раздаваш, толкова повече каши създаваш. Виждаш ли! Дотам си оглупял, та чак взе да редиш глупостите в рими. Я се стегни малко!

И Хък заспа.

Присъни му се отдавна загубен спомен. Чингис хан още не се казваше Чингис и не беше хан. Наричаше се Темучин или Темуджин — според това кой как можеше да си изкълчи езика. Беше на седемнайсет години и се криеше в юртата на Хък, защото преди девет дни с брат си Хасар бяха убили своя полубрат Бектер, роден от втората жена на баща им.

Всъщност историята започна седем години по-рано.

Заради някаква стара обида Есугей-багатур — главата на семейството и на целия род Борджигин, което в превод ще рече „Синеоките“ — бе отровен от татарите по време на пир в степта. По онова време под влияние на китайските хронисти Хък различаваше цели три вида татари — бели, черни и диви. И, естествено, за разлика от европейските историци изобщо не ги бъркаше с монголите, които живееха на границата между черните и дивите татари. Заблудата на европейците идваше оттам, че много скоро им омръзна да ядат бой от азиатските пълчища и тогава всеки, който ги биеше, стана неприятният татарин. Все пак е по-прилично един да те млати, отколкото всеки, който свари.

По същата причина не се разбра точно коя от многото разновидности на татарите отрови бащата на Темучин. Всъщност Есугей-багатур язди още четири дни след пира и умря в собствената си юрта от безобидна инфекция. През XII век обаче имаше само естествени антибиотици и те бяха кът в монголската степ, така че и двете му законни съпруги — заедно и по отделно — не можаха да му помогнат. Пък и обидата си беше обида и по суровите местни обичаи все някак трябваше да бъде отмъстена.

Година след смъртта на Есугей неговите поданици, монголите-тайджиути, проявиха гнусна неблагодарност, която направо граничеше с престъпление. Те не само че разграбиха имуществото на багатура, но и отлъчиха двете вдовици и седемте сирачета от родното им племе. Формалната причина бе, че вдовиците на всичките им вождове (защото по него време те бяха останали съвсем без вождове!) се сдърпаха.

Животът продължи да си тече в естественото русло.

Шест години изгнаниците клети се скитаха гладни и безпризорни в пустошта между отколешните летни и зимни пасища и напук на всякаква логика оцеляха. Слънцето всеки ден монотонно изгряваше и залязваше, вятърът ту свистеше, вдигайки облаци от прах, ту гальовно шепнеше; понякога дори валеше дъжд, но оскъдните природни дадености на „неожънатото море“, както Омир навремето обичаше да нарича степта, нито на косъм не се променяха. Жените по цял ден събираха корени, а момчетата зорко бдяха над оскъдното имущество и се редуваха да ловуват. Единствените им приятели бяха собствените им сенки, а единственото богатство — конските опашки.

Така по естествен път се стигна до братоубийството.

Жертвата Бектер не бе първородният син и въпреки това израсна като злобно и гадно хлапе. Най-силен от шестимата братя, той постоянно издевателстваше над връстниците си Темучин и Хасар. Отмъкваше им ту уловената риба, ту простреляната птица, което при това полугладно съществуване определено си беше сериозна криминална проява. Но не за това го убиха, а защото беше предател. Бектер постоянно донасяше на гузните тайджиути къде се намира низвергнатото семейство на покойния Есугей-багатур — потенциално гнездо на новия монголски предводител.

По него време Хък живуркаше край бащиното огнище, което се местеше непрекъснато като катун според прищевките на старият Хогбен. Баща му все още не беше се развихрил съзнателно с бояджилъка и се бъркаше в световната история само като запален любител — поради вроденото си интригантство и манията за величие. Старияг Хогбен живо се бе заинтересувал от неочаквания възход на монголите и татарите на фона на останалите племена в Азия от чисто спортен интерес. Ако подозираше, че не само тая напаст божия е повлияна от засега инцидентното проявление на бояджийските му страсти, той щеше да се пукне от гордост. Така в ония години под името Сорган-Шира от племето сулдус стария Хогбен незаконно съжителстваше с една тайджиутка, а Хък по неволя правеше компания на цялата им сюрия деца.

Девет дни след убийството Темучин броди из гъстите гори в монголските планини (кой знае защо племето остави на мира брат му и гонеше само него), но върхарите бяха още по-диви от степта и тук съвсем нямаше нищо за ядене. Накрая, прималял от глад, ще не ще, той се принуди да слезе в долината на река Онон и съгледвачите на тайджиутите тутакси го плениха. В ония години временно изпълняващ длъжността вожд бе старият приятел на баща му Таргутай-Кирилтух — добродушен, отзивчив и безволев човек, който обичаше Темучин и веднъж вече му беше спасявал живота.

Направи го пак.

Като се възползва от властта си, Таргутай-Кирилтух извади от нафталина един отдавна неприлаган закон на племето, който му даваше право да замени смъртната присъда с принудителна диета. Така с връзки Темучин бе окован и стана „официален пленник на тайджиутите“. Той беше длъжен постоянно да носи дървените пранги на шията си, като му се забраняваше да спи повече от една нощ в една и съща юрта. Клетото хлапе трябваше да скита от врата на врата или по-скоро от чергило на чергило и да се моли някой да го нахрани и да утоли жаждата му, защото прангите му пречеха да прави това без чужда помощ.

Щом го видя за пръв път по време на кратката съдебна процедура, Хък реши, че Темучин е омагьосан европейски принц. Бъдещият Чингис хан беше висок, рус и със сини очи. Толкова висок, толкова рус и толкова синеок, че можеше спокойно да стане баща на мечтаното дете на Шарън Стоун. Защото името на неговия род — Синеоките — съвсем не беше хипербола. Всички от техния род, а и от още няколко монголски рода бяха високи, руси и синеоки, и отгоре на всичко — християни-несторианци.

Тайджиутите наивно сметнаха, че попаднало в плен, момчето ще загуби самообладание и съответно — всякаква надежда за спасение. На шестнайсетия ден от първия летен месец, когато настъпи пълнолуние, те спретнаха поредния празник и, както му е редът, порядъчно се напиха с ферментирало кобилешко мляко. Когато най-сетне си легнаха, Темучин ловко се извъртя, халоса с прангите на шията слаботелесния си пазач по главата, и хукна да бяга към единственото скривалище наоколо — гората край брега на Онон.

Щом се свести, пазачът вдигна племето по тревога и неизтрезнелите тайджиути два часа напразно претърсваха района, като с мъка се стремяха да пазят равновесие. Накрая преброиха конете и като видяха, че бройката излиза, отидоха да си доспят с презумпцията, че човек, окован в пранги, не може да отиде далеч пеша. Нали и утре слънцето щеше да огрее степта!

За разлика от тях Хък лесно откри Темучин. По местния обичай той даде кръвна клетва, че няма да го предаде, и го отведе в тяхната юрта. Останалата част от семейството, необременена от чувството за дълг към племето, бе бойкотирала преследването и спеше като заклана след празника.

Темучин изобщо не беше лековерен. Той съвсем реално прецени, че няма друг изход, и трябва да се довери на новия си или по-точно на първия си приятел в живота след собствената си сянка. Хък бързо му свали прангите и ги изгори, докато Тимучин лакомо се хранеше. После му измайстори скривалище под огромната камара от кожи в бащината каруца.

Три адски горещи летни дни и три дяволски задушни нощи изкара Темучин там, докато изтрезнелите тайджиути претърсваха първо околността, а после и лагера. Накрая стигнаха и до тяхната каруца. Най-усърдният преследвач взе да прехвърля кожите една по една, но Хък му се присмя:

— А бе ти луд ли си? В тая жега кой може да издържи под такъв товар от кожи?!

Този довод се стори убедителен на всички и нехайните преследвачи ги оставиха на мира. Без това монголите още не бяха свикнали да докарват каквато и да било работа до края. Повечето вече си бяха казали: „Майната му на Темучин! Да върви където ще.“ И още същата вечер Темучин пое по пътя към славата. Само мъж, който може да издържи цели три дни и нощи през лятото в степта под двуметрова камара от скъпи кожи, бе достоен да стане Чингис хан.

Четирийсет и седем години Хък го следва рамо до рамо, като шест пъти сменя самоличността си, но винаги оставаше верен на Темучин. Накрая единият от приятелите се прости с живота, а другият се умори от дългата езда през половината свят и се оттегли от сцената за цели петнайсет години. Проспа ги в Тибет при тогавашния Далай-лама.

Хък се събуди.

Самолетът се снижаваше да кацне и той бе плувнал в пот. Или причината бе в изплувалия спомен за жестоките, но славни времена? Всички спомени, загубени след двете му смърти, рано или късно се връщаха просто ей така, без видима причина. И повечето от тях Хък направо мразеше, защото дистанцията на времето разголваше глупостта му.

Най-големите проблеми на този свят му създаваше смяната на поколенията. Той трудно се приспособяваше. Тъкмо свикнеше с някое поколение, влюбеше се за пореден път, сдобиеше се с нови приятели и се оказваше, че то е остаряло. Вече е минало в историята и новото поколение напира със своите представи за живота, със своите стремления и своите вкусове. Докато той все още се прехласваше по Дейв Брубек, те вече харесваха Чик Кърия. Така Хък цял живот изоставаше с едно поколение и си оставаше традиционалист, по-консервативен дори от англичаните. Спомените му го дърпаха назад. Постоянно му пречеха да се приспособи към живота. Но имаше и изключения, които го караха да се чувства по-мъдър. Преживелиците с Чингис хан, му бяха много скъпи, защото Хък остана единственият на този свят, който знаеше цялата истина за него. Дори приятелят му Лев Гумильов не му вярваше напълно и приемаше безрезервно само част от нея.

Чингис хан незаслужено остана в историята като злодея, пролял най-много човешка кръв след Мао, Сталин и Хитлер. В класацията на „Гинес“ той се нареждаше някъде между чумата от XIV век и грипната епидемия от 1918 година! Ставаше дума за европейската историческа наука, разбира се, която в днешно време непрекъснато пробутват за световна истина от последна инстанция. А действителността беше съвсем друга дори само в сравнение с европейските съвременници на Тимучин — рицарите, олицетворяващи открай време благородството.

Когато лошият Чингис хан завладееше някой град, той вземаше полагащия му се данък и си тръгваше, като оставяше населението на мира — също както правят данъчните власти днес във всяка цивилизована държава. А когато добрият крал Ричард Лъвското сърце превзе палестинския град Акра, той награби, каквото можа, и взе две хиляди заложници, а после заповяда да ги убият.

Когато лошият Чингис хан видеше някоя хубавица, той най-учтиво и коленопреклонно й предлагаше да се любят. А когато добрият крал Хайнрих VI влезе в Палермо, кралицата-регент Сибила бе откарана в Елзас и хвърлена в тъмница заедно с трите й дъщери. Вместо да се радва на красотата й, Хайнрих VI се забавляваше, като избождаше очите, набучваше на кол, бесеше, изгаряше на клади и заравяше живи нейните поданици, а детето-крал бе ослепено, скопено и умря от раните си в подземията на собствения си замък.

Когато лошият Чингис хан срещнеше някоя особено хубава принцеса, той я вземаше за жена дори и без зестра. А когато добрият крал Филип Август се сгоди за датската принцеса Ингеборг и тя пристигна в Париж, той прибра зестрата и я прогони, защото „изведнъж изпитал непреодолимо отвращение към нея“.

Хък прекрасно знаеше, че добрите и лошите не винаги са онези, които ни показват в американските филми. Затова, докато се оглеждаше от стълбата на самолета, каза „Майната им на историците!“ и тръгна пеша към сградата на летището в покрайнините на Хартум.

Жегата отвън съвсем го довърши. Забеляза, че акациевите горички, които си спомняше от последното си отбиване насам преди стотина години, са изчезнали. Сахара безмилостно пъплеше на юг. Той се намъкна с всичките куфари в тоалетната, изми се криво ляво и се преоблече.

През следващата седмица нямаше вътрешни полети до Атбара заради някакъв мюсюлмански празник. Хък заподозря, че истинската причина е в липсата на пътници. Макар да беше единственият чужденец, слязъл от самолета, граничните формалности, свалянето на багажа, митническата проверка и пазарлъкът за покупката на джипа отнеха цели два часа.

На летището имаше само един джип. С него водеха самолетите, но Хък плащаше в брой и главния диспечер собственоръчно откърти табелката „Следвай ме“. С кредитната карта или българския си паспорт Хък цял месец нямаше да мръдне от аерогарата в Хартум.

Сега му предстоеше да измине около деветстотин километра на север през полупустинния район на Сахел. Щеше да следва извечния път на керваните, който постоянно се усукваше като змия около железопътната линия Хартум — Атбара — Уади Халфа, докато навлезе в същинската Нубийска пустиня. Първата му цел беше Петата гара.

Джипът приятно го изненада, като запали от първия път. Беше военно изпълнение — остатък от някакви помощи. Хък огледа още веднъж багажа. Сега най-важни бяха двата тъмнозелени куфара със специалната продукция на Изследователския център в Сиатъл. Хвърли поглед и на неприкосновения запас от бензин и вода. Трябваше да му стигне при всички случаи по дългия път. Като се увери за сетен път, че всичко е на мястото си, Хък цитира по стар навик Гагарин: „Поехали!“ и, подсвирквайки си бодро „Петата симфония“ на Бетовен, пое по славния път на своя приятел Махди.

Преди повече от сто години гениалният албански авантюрист Мехмед Али откъсна Египет от Османската империя. Тогава той допадна като съсед на Хък и неговия приятел Махди. Истинското име на дълбоко уважавания религиозен водач на суданските араби бе Мохамед Ахмед, но привържениците му виждаха в него новия дългоочакван Месия на Аллаха и затова го наричаха Махди. Когато в 1874 г. обаче приемникът на Мехмед Али — Исмаил Паша — завладя Судан, Махди с право се вбеси. Хък положи много усилия да убеди приятеля си, че истинският враг на неговия народ са англичаните. Накрая Махди склони да насочи чистокръвните си арабски коне в правилната посока, защото другарството им се основаваше на общата ненавист към всички околни империи — британската, австро-унгарската, руската, османската. Заедно с хилядите си привърженици Хък и Махди, изминаха същия този път от Хартум до Уади Халфа, само че от север на юг, за да освободят Судан. Те разбиха английския експедиционен корпус на генерал Гордън и живяха свободни цели три години.

По това време за Африка това си беше рекорд.