Милан Асадуров
Няма хък-мък (23) (Първа книга от Истории за Нищото)

21. Най-слабият мач за сезона

Кабината на асансьора, потънала в непрогледна тъма, беше долу, в дъното на шахтата. Старият Хогбен не очакваше или не приемаше гости. Пакеекее и Хък се сбутаха като слепци в тясното преддверие, докато пипнешком търсеха вратата към бащините му покои.

Хък почувства как го полазват ледени тръпки. Трябва да бяха от студа, въпреки че Пакеекее му даде на заем една бяла тениска с надпис „Чикаго Булс“ и лъскави тъмносини боксьорски гащета с бели кантове — най-хубавите си европейски дрехи в гардероба. Макар и бос, Хък спокойно можеше да мине за Лари Бърд в някой колеж. Та нали повечето хлапета само бяха чували за баскетболната легенда.

Щом очите им взеха да долавят мъждукащото сияние изпод прага, Хък понечи да нахълта, както обикновено, но Таоа го изпревари и вежливо почука. Недоумяващ, Хък се опита да го изгледа с укор за това раболепничене пред баща му, но не можа да зърне дори белите зъби на Пакеекее.

Отвътре се дочу гласът на Освалд:

— Някой чука.

— Нека си чука — промърмори старият Хогбен.

— Да си чука — съгласи се папагалът.

Хък грубо натисна дръжката на вратата, но срещна неочаквана съпротива. Като никога беше заключено?! Двамата можеха да се появят направо в хола, но не знаеха точно къде е старият Хогбен в този миг и дали наоколо не се мотае още някой. Имаше вероятност неволно да попаднат в нечии обятия, а Хък не си падаше много по прегръдките. Особено с баща си! Той се извърна рязко, при което носа му се заби в бузата на Пакеекее, и нервно прошепна:

— Следвай ме.

Прехвърлиха се в спалнята на Хогбен. Тук, слава богу, беше светло, но огромното легло заемаше толкова много място, че по неволя се озоваха върху него. Хък се претъркули, за да стъпи на пода в по-прилична поза, и усети, че премазва нечие тяло под завивката. Той изчака Таоа да го последва. После внимателно се приближи до възглавницата. Върху нея бяха разпилени буйни, гарваново черни коси. Кой знае защо, те му се струваха страшно познати. За миг се поколеба, но като видя, че Пакеекее му пази гърба, Хък отметна леко завивката. Под нея спокойно спеше Нейно Височество, принцеса Айша ибна Абу Насър Ал-муминин. Дори сложното акробатично упражнение, за което тя бе послужила като тепих, не я бе разбудило.

— Това Нуикаумеаматератавахине ли е, Кахануи? — тъжно попита Пакеекее.

— Да, Таоа — тихо отвърна Хък. — Или по-скоро някакво нейно копие.

— Само тики знаят още колко изненади ни е подготвил баща ти? — дълбокомислено рече Пакеекее.

Хък изобщо не си представяше така решителната битка. Баща му се гавреше с тях. Бесен, понечи да се втурне в хола, за да се изправи като мъж лице в лице с него, но Пакеекее го възпря:

— Почакай малко, Кахануи. Първо трябва да разберем какво оставяме зад гърба си. Опитай се да разбудиш Нуикаумеаматератавахине.

Хък си призна, че Таоа има право и разтърси арабската принцеса. Едва след минута, когато спря да я раздрусва от страх да не я нарани, тя даде някакви признаци на живот. Отвори очи, надигна се, седна в леглото и тръсна глава да оправи косите си. После стана и, без да им обърне никакво внимание, взе беззвучно да играе утринната си гимнастика. Погледът й бе лишен от живец, а движенията — бавни и някак унесени. Тя не беше човек, а зомби.

— Само тялото е нейно — замислено рече Пакеекее. — Душата й е при тики.

Зомби-принцесата завърши стандартната серия от упражнения и се отправи към вратата. Двамата приятели безмълвно я последваха. В коридора се наложи да спрат, защото тя влезе в тоалетната. Хък тъкмо се накани да попита Пакеекее какво ще правят сега, като по този начин косвено признаваше водачеството му, когато от хола до тях достигна гръмогласното подканяне на стария Хогбен:

— Няма нужда да стоите в коридора като изпъдени. Можете да влезете!

Пакеекее тръгна напред и Хък се завлачи подире му, обезкуражен от досегашния резултат. Баща му поведе още в самото начало поне с шест на нула. Както вървеше, имаше опасност да ги направи за смях на собствения си терен.

— Я виж, Освалд! Синът ми ти води цветнокожо другарче да си играете! Да беше докарал и цялата джунгла — обърна се той към Хък.

— Ех, джунглата… — с носталгия изпъшка папагалът, докато кимаше като метроном.

С лека като перце походка Пакеекее пресече хола и се настани със свити крака на пода на три метра пред домакина, сякаш му предстоеше най-обикновен съвет на старейшините в родното му село. Стария Хогбен се излежаваше в любимия си люлеещ стол. Хък реши, че ще изглежда доста безпомощен, седнал на пода до приятеля си, затова се приближи и застана прав до него, като с достойнство скръсти ръце на гърдите си.

— Пфу! Ако се обърнеш с главата надолу, ще станете като сиамски близнаци! — изгрухтя Хогбен и се заля в истеричен смях на тъпата си шега.

— Сссъщински близнаци — обърка се Освалд от непознатата дума, та чак гушата му се изду от напрежение.

— Накарай го да млъкне! — студено рече Хък.

Хогбен махна с ръка пред очите на папагала и той заспа по средата на поредното кимане.

— Сега доволен ли си? — подметна баща му.

Хогбен се стараеше изобщо да не поглежда към полинезийския шаман, сякаш искаше да подчертае, че той не съществува за него. Преди Хък да успее да отговори, вратата към коридора се отвори и зомби-принцесата бавно се вмъкна в хола. Тя се насочи като сомнамбул към полутъмния ъгъл с кварцовата лампа, включи я, свали халата си, постели го на пода и се излегна върху него, огрявана от ултравиолетовите лъчи. На тази светлина вече съвсем заприлича на труп, положен на масата за аутопсиране.

— Ти премина всякакви граници и този път няма да ти се размине! — избухна Хък, когато най-сетне обстоятелствата му позволиха.

— Я си мери приказките, когато говориш с баща си, жалък сополанко! — ревна стария Хогбен.

И само миг след този гръмотевичен сблъсък гласът на Таоа прозвуча като чуруликане на пойна птичка:

— Защо не й върнете душата, господин Хогбен?

Пакеекее говореше на колониален френски език с много приятен мелодичен акцент. Очите му бяха широко отворени и благи като на дете, попаднало за първи път в магазин за играчки.

— В леглото тя няма нужда от душа! — отвърна Хогбен, без да го поглежда, но тонът му подсказваше, че е респектиран от сдържаността и душевната сила на Таоа.

Хогбен изглежда бързо определи кой е достойният му противник. Подуши го отдалече старата кримка.

— Толкова ли си закъсал с любовниците, та зомбираш моите, за да ги превръщаш в секс-кукли? — тихо подхвърли Хък, като напразно се мъчеше да бъде в тон с благите думи на приятеля си.

Ехидната му забележка отново разгневи баща му:

— Казах ти да си мериш думите!

— Е, след като си премерихме пишките на една и съща кукла, давай сега да си мерим приказките — вдъхнови се Хък, че успя отново да го извади от равновесие.

— Баща ти е прав, Кахануи — неочаквано дойде ударът откъм Таоа. — Не бива да говориш така на този, който те е дарил с живот.

— Цветнокожият ти приятел изглежда е доста по-умен от теб! — ухили се стария Хогбен и внимателно се вгледа в Пакеекее.

— Ооо, извинявайте! — дочу с в този миг женски глас.

Всички обърнаха глави към ъгъла с кварцовата лампа, но останаха излъгани. Там се бе оформила причудлива пирамида, достойна за първомайски празник на Червения площад или поне за световното първенство по акробатика. Ана-Мария се бе материализирала право върху лежащата на изкуствен припек дама и сега неловко бързаше да се отмести, защото само лесбийски нюанси липсваха в тази семейна драма. Естествено, зомби-принцесата изобщо не й обръщаше никакво внимание. Тя дори не изохка под тежестта й.

Спотаена в джунглата над каменния сипей, лъвицата близо два часа следи как Хък и Пакеекее дружески се забавляваха на острова, като гадният предател демонстрираше невъобразимата си тъпотия да усвои пренасянето на дребни предмети. Раздвоена между емоциите и разума и бояща се от ново разочарование, Ана-Мария дълго се колеба дали да ги последва и затова беше закъсняла за първото действие. Сега бързаше да се настани в партера, като безмълвно зае позата на каменните лъвове, дето ги поставят по перилата на някои по-представителни мостове.

Пръв се окопити домакинът. Той тържествено огледа дневната със студените си немигащи очи и важно рече:

— Е, сега менажерията е пълна и можем да започваме. Какво ще пиете господин…

— Пакеекее — подсказа му Таоа.

— Благодаря ви, уважаеми. Аз се казвам Хогбен, но предполагам, че това ви е добре известно — царствено уточни домакинът. — И така, предлагам да оставим младите сами да се оправят. Какво ще пиете, господин Пакеекее?

— Позволете ми аз да обслужа гостите ви, уважаеми господин Хогбен — рече Таоа, като се надигна. — Така да се каже, тази дейност по-подхожда на цвета на кожата ми — благо допълни той.

Хък зяпаше като треснат с мокър парцал как гордият магьосник внезапно се превърна в раболепен прислужник и бързо се устреми към кухнята. Вече изгуби сметката на точките, с които баща му водеше в резултата.

Засрамен от мекушавата им игра, която фатално ги тласкаше към най-слабия мач за сезона, Хък наведе глава и пред очите му цъфна надписът „Чикаго Булс“. Той реши, че като не може да спаси достойнството на Пакеекее, трябва да защити поне честта на шампионската си фланелка. Хък гордо изправи глава и пред очите му се изтъпани вкаменената лъвица. Не можеше да я познае. Това не беше неговата Ана-Мария, а някакво опитомено домашно животно.

— Какво си й сторил? — изсъска той с всичката възможна злоба, която успя да изгребе от изтерзаната си душа.

Баща му хвърли бегъл, невиждащ поглед на статуята, която зорко пазеше несъществуващия мост, и презрително вдигна рамене:

— Нищо. Предложих й рая на тепсия, но тя отказа.

— А беше ли си навлякъл рунтавата бяла козина, когато зорлем я тласкаше по пътя към твоя рай? — гласът на Хък подскочи с цяла октава и почти премина във фалцет.

— Не ставай вулгарен! — рече под носа си стария Хогбен и мигом повиши глас. — Я се погледни! Нали аз не коментирам тъпата ти фланелка и още по-отвратителните ти гащета, нещастнико! Ако искаш да знаеш, това тука не ти е тенис-корт, а бащиният ти дом. Щом толкова искаш да спортуваш, залата за фитнес е ей там, по коридора, след спалнята — посочи му той вратата.

Хогбен сякаш направи някоя от глупавите си магии, защото в същия миг тя се отвори. Първо се появи сервитьорска количка, отрупана с високи чаши за коктейли, а после и самият Пакеекее с гадна чупка в кръста. Той можеше да сложи в джоба си и най-добрият английски прислужник, да не говорим за барманите в Монте Карло и Лас Вегас. Резените лимон, нарязаните на кубчета тропически плодове, разноцветните топчета лед, сламките, чадърчетата и, разбира се, прясната смес от кехлибарени алкохолни течности — всичко беше налице. Пакеекее се бе справил толкова блестящо със задачата да ги обслужи пълноценно, че Хък се засрами заради приятеля си.

Идеалът за прислужник, естествено, най-напред се запъти към дамите и след кратко колебание постави чашите на пода край носовете им. Екзотичните украшения на човешкия род изобщо не го удостоиха с внимание. После Пакеекее сервилно обслужи стария Хогбен и сина му. Накрая огледа дневната и явно остана доволен, защото най-сетне посегна за своята чаша, вдигна я до равнището на очите си, одобри цвета на напитката и рече:

— Наздраве, дами и господа! Надявам се питието да ви хареса.

Хък някак по инерция отпи от чашата си, като пренебрегна сламката. От два дни не бе слагал капка в устата. Течността докосна като божествен полъх всяка клетка от небцето му и предизвика луд възторг у тях. Той преглътна обидата и си помисли, че после трябва да поиска рецептата на това чудо от Таоа. В това време баща му усърдно душеше като помияр в чашата и около нея. Надничаше отгоре, взираше се с немигащите си очи през изпотеното стъкло и дори посмя да си пъхне скъпоценния нос вътре. Най-сетне с каменно лице, сякаш очакваше всеки миг да бъде отровен, едва-едва си сръбна от сламката. Постепенно лицето му се отпусна и грейна блажено:

— Ммм, превъзходно, господин Пакеекее. Вие надминахте дори Освалд в най-добрите му години. Нали ще ми оставите рецептата?

Хък се намръщи на сходната семейна реакция. Само от страна на високомерните дами нямаше ни вопъл, ни стон. Те не бяха докоснали чашите си, увлечени в своето вдъхновено вцепенение. Но като чу името си, Освалд се ококори и „метрономът“ пак зацъка, сякаш му бяха сменили батериите. Хогбен махна небрежно с ръка и папагалът пак задряма.

— Разбира се, господин Хогбен — дипломатично му отвърна Таоа. — Вече съм я записал на една салфетка и я закачих с тиксо на вратата на хладилника.

Старият Хогбен бе толкова приятно изненадан, та чак леко му се поклони в знак на благодарност:

— Радвам се, че имах възможност да се запозная с вас, господин Пакеекее. Надявам се, че ще продължавате да оказвате благотворно влияние върху неблагодарния ми опърничав син. За съжаление, той от години не е общувал с подходящи приятели.

Хък май никога не беше виждал баща си толкова да се олива. Пакеекее обаче надмина и най-лошите му очаквания. В отговор на бащиното му благоволение той се поклони дълбоко като някой мазен японец и още докато беше неприлично наведен, занарежда като осъден на смърт, който моли да му изпълнят последното желание:

— Уважаеми господин Хогбен, ако не ви затруднявам много, бихте ли приели, по изключение, една, така да се каже, външна поръчка — вече поизправен, довърши засуканата си мисъл Пакеекее и посочи зомби-принцесата под кварцовата лампа.

Хък затвори очи. Не знаеше къде да се дене от срам. Дори каменната статуя на лъвицата нервно се размърда.

— С удоволствие, господин Пакеекее — великодушно рече палачът с чашата в ръка. — Тайната на това божествено питие напълно компенсира малкото усилие, което така мило ме умолявате да сторя. Надявам се, че носите подходящ материал.

Пред изумения поглед на Хък изменникът Таоа, който явно се беше подготвил, извади от джоба си някакво шишенце, пристъпи към стария Хогбен и мълчаливо му го подаде. Резултатът се оформяше като най-катастрофалния в цялата история на „Чикаго Булс“.

Старият Хогбен хвърли едно око на шишенцето, разклати го леко, кимна и делово рече:

— Наминете утре в пет часа следобед да си получите куклата, драги. Тъкмо ще пием по един чай. — После не се стърпя и се изфука. — Може би забелязахте в кухнята, че разполагам с ограничено количество „Ооlong Leaf Bud“ само за специални случаи. Мисля, че утре двамата с вас ще имаме добър повод да празнуваме, господин Пакеекее.

— Благодаря ви, господин Хогбен — рече със сълзи на очи старият шаман и пак му се поклони до земята. — Мисля, че е време да си ходим.

Хогбен го хвана под ръка и двамата старци бавно се отправиха към портите на този куклен дом в недрата на земята. Ана-Мария първа се отърси от вцепенението и изчезна. Хък тутакси я последва.