Милан Асадуров
Няма хък-мък (3) (Първа книга от Истории за Нищото)

1. Стъклената плацента

Откъм обления в слънце залив се зароди вятър. Поривът достигна до каменистия бряг, изкатери на един дъх канарата, пропъди зноя от терасата и сякаш отвя черните мисли на Хък. Времето спря за миг и той нарами кръста си…

Щом попадна в парка, инстинктивно се наведе като ветеран от специалните части. Слава богу, никой не стреляше по него. Просто се беше убол. Тъкмо заради такива досадни дреболии не си падаше много по пътуването извън времето.

Докато вадеше дългия сух трън, забит като назидателен пръст в босата му пета, той машинално установи с периферното си зрение, че бе прозрачен, слънчев, приветлив ден, пропит от благоухания. Лошо поддържаното английско имение пустееше подобно на по-изисканите си събратя. Само обитателката на хралупата във вековния бряст отсреща му се блещеше между клоните. Горката, явно не бе свикнала често да се мяркат голи мъже в нейното владение.

Това беше другото неудобство на предвижването извън времето. Хък така и не можа да накара дрехите си да пътуват с него. Но пък умееше да внушава на разумните същества, че е облечен точно според ума и вкуса им. Колкото по им сечеше пипето от катеричката, толкова по-изискан им се струваше. Надяваше се да не попадне в замъка на някоя празноглава красавица. За тях си оставаше по-гол, отколкото майка го е родила. И на повечето хич не им пукаше.

Хък се измъкна от гъстия шубрак, осеян с трънки и глогинки, пристъпи, все още леко накуцвайки, на алеята и тутакси пред очите му изникна нескопосаното подобие на Тотли Тауърс. Хрумна му, че архитектът трябва да го е реставрирал на пияна глава. Или пък е имал силно развито чувство за хумор? Сметнал е, че безразборната смесица от стилове напълно ще подхожда на новия собственик. Трябва да е прочел в очите му, че според Скарлати английските имения си приличат като зайци. Дори тази долнопробна имитация обаче имаше свой дух и кожата му настръхна от уважение, когато се изтъпани пред нея — все едно, че стоеше пред покойния си приятел Пелъм Гренвил Удхаус.

През деня кучета и снайперисти в имението на Скарлати нямаше, но затова пък наоколо бъкаше от телохранители. Двама от тях дотърчаха леко задъхани, сграбчиха Хък грубо под ръка и го поведоха към парадния вход. Почетният му ескорт взе шумно да обсъжда на италиански как този навлек по бански се е промъкнал зад оградата, без да го засече охранителната система. Пред дверите на замъка бодигардовете го предадоха на друг чифт себеподобни с малко по-тесни вратове. Тази физиологична особеност явно им даваше достъп до кулоарите на резиденцията. Така най-сетне попадна в кабинета, където тържествено го сервираха на Скарлати, удобно разположен в кожено кресло с чаша уиски в ръка.

Хък приветливо му се усмихна, макар че прословутият контрабандист се оказа най-обикновен родоотстъпник. Беше се постарал да заличи всичко сицилианско в себе си. И прическата, и облеклото му недвусмислено показваха, че се мъчи да наподобява собственика на истинския Тотли Тауърс — достолепния сър Уоткин Басет.

— Кой си ти бе? — кресна родоотстъпникът.

Също като имението и неговата „легенда“ беше фалшива. Вместо любимото ситно, злобно, бледолико старче пред Хък войнствено се пъчеше едър, злобен, мургав нехранимайко — все едно, че Силвестър Сталоун се правеше на Джо Пеши или пък Шварценегер се представяше за близнак на Дани де Вито. Контрабандистът подминаваше с лека ръка факта, че само злобата никога не е достатъчна да имитираш някого. При това големите жаби, с които бе осеян ярко виолетовият му халат, не бяха жълти, както изискваше нетрадиционният вкус на бившия мирови съдия сър Уоткин, ами отровно зелени. Заради тях напомпаните мускули на Скарлати изглеждаха досущ като зелените хълмове на Африка. Пфу! Хък презираше липсата на въображение. И постоянно щъкащите очи на негодника бяха в същата жабешка тоналност, но излъчваха студ като фризери. Хък побърза да надникне в ума му и установи, че дъртият мафиот се е сепнал от младостта му и затова се разкрещя.

Домакинът с видимо удоволствие отпи от чашата си, взискателно изгледа Хък от горе до долу като донаборник пред медицинска комисия, претегли го на око и явно не се впечатли от едрото му телосложение, защото махна с ръка на телохранителите да си вървят. Очевидно реши, че купувачите му пробутват някое зелено адвокатче. Щом останаха сами, контрабандистът мигновено го стрелна изпод вежди с поглед, който сигурно използваше да пробива стени, и пусна втори не съвсем Удхауски откос от същия пълнител:

— Кой си ти бе, дявол да те вземе!

— Казвам се Хък Хогбен, но всъщност това не е вярно — рече Хък, като инстинктивно сключи ръце пред гениталиите си като футболист от „стената“ при изпълнение на наказателен удар. Натрапчивото чувство, че в очите на Скарлати е твърде небрежно облечен, му подсказваше колко чини тоя тип. Такива можеха да бъдат опасни. А единственото оръжие, с което Хък в момента разполагаше, бе възможността донякъде да контролира ума му. Бедничкият арсенал беше третото неудобство да пътуваш гол извън времето.

— Това не е вярно… сър! — строго уточни Скарлати.

Хък тъкмо реши, че за ужас на именития му съименник, композитора, създал ария ди капо, тоя тип просто си крещи по рождение, и ето че негодникът, натъртвайки на „сър“, изостави хамалския език и взе да се придържа към благородническата си маскировка. Навярно си въобразяваше, че тя повече подхожда на мебелировката, сред която се открояваше най-вече огромната му колекция от пеперуди. Остъклените табла заемаха всички стени в кабинета и нежните следи от пърхащи крилца, които острият поглед на Хък мигновено откри, ясно подсказваха, че притежателят на впечатляващата сбирка е забождал с топлийки експонатите, докато още са живи. Трябваше да внимава Скарлати да не го прибави към колекцията си от екологични папийонки.

— По-точно, не е съвсем вярно, сър! — бодро рапортува Хък. — Защото съм се раждал два пъти. Първия път, шест хиляди и шестстотин години след Потопа, това знамение остана почти незабелязано. То бе резултат от несподеленото извънбрачно увлечение на баща ми към Океана и тогава бях по-популярен с електронния си адрес: [email protected].

— Аха, значи това сте вие — машинално промърмори Скарлати вече с благия глас на Хък, но очите-фризери продължаваха да шарят на четири. Хък му внуши тези думи и представата, че той е легитимният купувач на ядрените бойни глави, които се продаваха с посредничеството на Скарлати. Ала професионалната деформация на контрабандиста на оръжие да не вярва на никого бе толкова силна, че едно просто внушение май нямаше да свърши работа.

След продължително колебание последва нов откос пак от родния сицилиански арсенал на Скарлати:

— И каква друга лъжа ще ми сервираш, господинчо, преди да те изхвърля собственоръчно?

Фамилиарното обръщение подразни Хък, но макар че наглият тип беше съвсем в категорията му, та дори и с цели десетина килограма по-лек, трябваше да задържи топката.

— Работата е там, сър, че когато баща ми отишъл на онова поклонение по повод поредната кръгла годишнина от Потопа, ме загубил на връх Арарат. Не му се сърдя, защото знам какво настава по време на такива чествания. Моят приятел Йордан Радичков го нарича суматоха, а Люси Станев — тютюмаха… Не ги познавате ли? Добре де, ако можехте да видите тогава какво беше в Ню Йорк по време на по-скромната 200-годишнина на американската революция…

И Хък му пробута направо в мозъка първата поговорка от шейсет и шеста страница на „Народни умотворения“:

Не гледай като теле в железница бе…

— !? — сключените катранено черни вежди на Скарлати, които рязко контрастираха на фона на посребрените му слепоочия, бавно, но настойчиво поеха под съвсем остър ъгъл към небесата.

— Не ви интересуват никакви революция ли? Моля да ме извините, сър! Макар да съм малко изненадан — рече Хък, като продължи да изтезава мозъка му с мъдрости.

Вятър те вее на бял кон…

— !!?

Чавка ти е изпила ума…

— !!!?

Я, бягай да пасеш…

— !!!!?

Хък реши да понамали темпото. С тая скорост, с която шеташе из главата му, най-много да му изхвръкнат очите, а той беше дошъл да сключи сделка. Добра сделка и за двете страни. Ама че странен тип беше тоя Скарлати! Маскировката по Удхаус никак не му подхождаше. Сигурно я беше получил наготово, но Хък не можеше да открие в главата му от кого, защото някои дялове от оскъдната му мозъчна дейност бяха здраво блокирани от инстинкта за самосъхранение.

За да му даде време да се съвземе, той продължи усърдно да разкрасява автобиографията си:

— Та моят проблем, сър, беше, че баща ми ме държеше в една стъкленица сред тоалетните си принадлежности. Според него това си беше много достойно място за един ембрион. Ама прадядото на Арам, предтечата на арменците, по погрешка отмъкна несесера му. Помисли човекът, че взема назаем гребен. Обаче при първия опит да си вчеше патриаршеското достойнство, той установи, че четката за зъби на баща ми не е с подходяща конструкция и като почтен гражданин след кратко двоумение я предаде в музея на Ной на връх Арарат. Моята стъклена обител, слава богу, не бе удостоена с такава чест. За щастие тя попадна в неговата кутия за семейни бижута. И така, сър, промоцията ми се позабави с хиляда петстотин и осемдесет години…

Не ти увира главата, а…

— Кога ще си затвориш най-после голямата арменска уста бе!? — ревна Скарлати и Хък млъкна.

Настана благодатна, неловка тишина. Всъщност неловка само за Хък, защото фалшивият бивш мирови съдия и настоящ контрабандист видимо се чувстваше съвсем уютно. Той просто злорадо се наслаждаваше на възникналата ситуация. Май вече подозираше, че хлапакът насреща му не знае паролата?

Хък бе открил в птичия мозък на негодника, че паролата е от едно старо издание на „Народни умотворения“. Ама, докато го зяпаше с презрение и си отпийваше от кехлибарената течност в чашата, Скарлати, който уж не беше белгиец, си мислеше само как развращава малки момиченца и Хък не можеше да се докопа до нея.

Чий ли още по-перверзен ум беше измислил тази парола? Главата с поговорките на тема „Глупост-безумие-простотия“ беше пред очите му. На шейсет и шеста страница обаче имаше петнайсет народни мъдрости и той ги подкара по ред, но засега безрезултатно. Проклинайки наум извратеното подсъзнание на Скарлати, Хък реши да печели време, докато все още може да удържа негодника мирен със силата на внушението.

— Та след повече от петнадесет века, сър, а ако трябва да бъда точен — в 679 година след Христа, ембрионът в стъкленицата или, с една дума, аз бях пренесен по време на поредното преселение на арменците на Балканския полуостров заедно с цялата кутия за семейни бижута и номиналната ми майка случайно ме глътна. Така се родих повторно и, надявам се, завинаги. Колкото и да звучи нескромно, сър, този път знамението, декорирано с цезарово сечение, не остана незабелязано. Напротив — с гръм и трясък заедно с мен се роди цяла държава. Трябва да призная, че тя не е фигурирала винаги и на всяка карта. Така че, ако не сте я чували, не се притеснявайте.

— Аха, „Кинтекс“ — в сладострастен унес промърмори негодникът и дори се облиза.

— Позволете ми да ви поздравя за географската ви осведоменост, сър — искрено възкликна Хък и тутакси се възползва от доброто разположение на духа му, породено от сладкия спомен за неговите български колеги — доскоро официални държавни контрабандисти:

Мислиш като кон на празна ясла…

Изглежда беше отслабил силата на внушението, защото следващият картечен откос на Скарлати го прикова към стената:

— Я си дръж езика зад зъбите и кажи паролата!

За миг Хък се поблазни да изпълни първата заповед, но фелдфебелският вид на бившия мирови съдия сър Уоткин Басет Фалшиви го вразуми. Той тутакси му внуши представата за балата пари, които го очакваха, и Скарлати се успокои.

— Тя, работата, е малко объркана, сър. Съдбата не беше много благосклонна към моя, така да се каже, непорочен приносител. Пастрокът на втората ми майка, който ми се пада нещо като доведен дядо — също като вход 2-А в жилищен блок с един вход…

Хлопа ти дъската…

Нищо. Само веждите му си играеха своята игра.

— …та пастрокът значи обяви последния притежател на стъкленицата, нещастния потомствен златар Магърдич, за мой баща, какъвто той в известна степен си беше, тъй като оплоди мама Ахинора, подарявайки й стъкленицата за Великден…

Фелдфебел, фелдфебел, ама челюстта му провисна, сякаш старият мръсник попадна на свръхспециална порнокасета.

— …Е, тя не знаеше, че е Великден, защото още не беше християнка, но набеденият ми баща си беше православен, понеже арменците приеха християнството доста по-рано от българите — още в III век. Магърдич наистина беше потомствен златар, но нали знаете, потомството се изражда, сър. Та татко Магърдич си мислеше, че подарява фалшива перла, а пък мама Ахинора я глътна като рядък ориенталски деликатес…

Седиш, седиш, па речеш на магарето „чуш!“…

Трябваше да побърза, защото челюстта му взе да се връща на мястото си. Скарлати възприемаше внушенията бавно. Мозъкът му не беше свикнал да работи толкова интензивно на отвлечени теми и се нуждаеше по-често от кратки почивки, за да се съвземе.

— В края на краищата, сър, вторият ми баща официално беше набеден за такъв пред цялото племе. Той не успя да разсее недоразумението с непорочното зачатие и в яда си реши да ползва исконното си право да ми даде име. Така станах Хампарцум Магърдич Хампарцумян. Сам разбирате, сър — прекрасно отмъщение, защото никой на триста мили наоколо (с изключение на арменците, говорещи западното наречие) не можеше да го произнесе отведнъж. Наистина след години шантавото ми име щеше да бъде напълно достатъчно тутакси да ме назначат в Българската национална телевизия, защото там като видят такова име, направо, с извинение, се посират и, хоп, веднага те вземат на работа. Нали се сещате: Хачо Бояджиев, Радинела Бусерска, Трендафилка Немска… Ама кой ти мислеше в ония времена за телевизия.

Три пъти рязах, пак късо излиза…

Челюстта на Скарлати с трясък се върна на мястото си, но сега пък щъкащите му очи изхвръкнаха от изумление. Хък откри, че той се страхуваше. Не от него, а от доставчика. Още от времето на НКВД и КГБ Скарлати имаше алергия към славянските имена. А за него всяко име, завършващо на „ов“ или „ски“ беше славянско. Наложи се пак да му тикне под носа камарата от долари.

— Затруднението естествено се отнасяше и за истинския ми баща, сър, който ме откри и припозна, когато навърших осемнайсет години. И езикът на татко Хогбен се върза на фльонга, щом се опита да произнесе цялото ми име. Странна работа, като имате предвид, че той е Нулевата Сефира, известна още като Прототип на Света-прототип или предтеча на Отрицателното битие, от което произлизат всички неща…

Челюстта на негодника пак провисна до пъпа с такава сила, че Хък се уплаши да не се откачи и намали силата на внушението. Все пак броенето на толкова много пари на фона на Кабалата си беше вълнуващо събитие и Скарлати като нищо можеше да получи инфаркт.

Проблемът бе, че всяка мисъл и представа за доставчика бе заключена в главата на Скарлати с девет катинара. Страхът от мистериозния притежател на ядрените бойни глави явно го парализираше. А без достатъчно натиск Хък едва ли щеше да се добере до него.

— Знам, че е трудно за възприемане, сър. От години го обяснявам на великите хора, но досега само Парацелз и Айнщайн го разбраха. Просто трябва да запомните, че татко е еманация на Нищото, дало живот на материалната вселена, а на вещите познавачи на Кабала се налага да преглътнат, че Хогбен е преди техния Айн, най-външния и първичен воал на Отрицателното битие. Видяхте ли колко е просто! Това не ти е Хампарцум Магърдич Хампарцумян! Та татко Хогбен на бърза ръка ме прекръсти на Хък, защото по това време се правеше на натурализиран американец и не признаваше имена с повече от една сричка. Така станах Хък Хогбен.

Разбираш колкото магаре от кладенчова вода…

— Ще ти дам аз едно магаре! — избухна грозноватата грамада, привършила с броенето на парите.

Бързо смяташе негодникът му с негодник. Хък се подвоуми дали на Скарлати взе да му омръзва да му бърникат в главата или уговорената сума вече му се струваше малка. Все пак доста изтрая. С тая забавена реакция как ли беше станал контрабандист на оръжие. Навярно бе получил бизнеса в наследство.

Скарлати се размърда в креслото и остави чашата на пода.

— Или казвай паролата, или…

Като следеше внимателно ръцете му, Хък усили леко натиска, поемайки пресметнат риск:

— Позволете да ви прекъсна, сър. Моето родословие изглежда ви е пообъркало, ама нали знаете, че всяка крушка си има опашка. — Божичко, в бързината му пробута поговорка от друга глава! — Родословното ми дърво по начало си е по-заплетено от Дървото на Живота, пък и аз обикновено съм пиян и допълнително му преплитам клоните…

Изглежда от натиска на Хък маскировката на Скарлати пак сработи, защото постоянно играещите му очи се оживиха и той заприлича на любезен домакин, който е получил на тепсия повод да се почерпи въпреки забраната на лекарите.

— …Ама да не си помислите, че съм някакъв битов алкохолик, само защото съм израснал в Източна Европа. Моето е генетично пиянство. Като странично следствие от произхода ми покрай храносмилателните сокове стомахът ми произвежда и „Каберне совиньон“ с деклариран географски район. Не се шегувам, сър. Вземал съм проби с най-различни стомашни сонди и съм ги давал за изследване — истинско „Каберне совиньон“ от Поморийския регион на брега на Черно море, при това пробите ми са по-чисти даже от фабричните.

На простата ти глава едно око стига…

Нищо. Даже не мигна. Скарлати се бе изпружил като гипсиран и нямаше да издържи дълго така. Хък за миг си помисли да се откаже и да офейка, но като си представи последствията продължи почти в скоропоговорка, молейки се сърцето му да издържи:

— Като малък си имах проблеми с това каберне, сър, но вече свикнах. На времето открих, че в продължение на три дни около всяко пълнолуние секрецията от декларирания географски район секва, и тогава мога да ям риба-перка и да пия любимо си бяло вино „Траминер от Хан Крум“.

С луд шега не бива…

Хък си прехапа езика. Негодникът беше изключил съзнанието си и ловко измъкна изпод халата грамаден, лъскав револвер с изящни сребърни инкрустации. Той го зяпаше с умиление, сякаш не държеше в ръцете си добре поддържан „Колт“, ами Мишел Пфайфър. Хък се вторачи като хипнотизиран в револвера и косите му се изправиха от ужас…

Не бе никакъв „Колт“, ами знаменитото малко оръдие „Кастъм Сталкер 555“, калибър 50 Екшън Експрес, зареден с 12,7-милиметрови куршуми, които спокойно можеха да отворят в тялото му дупки като прозорците на Бъкингамския дворец.

— Не казвайте на татко Хогбен, сър, — запротестира Хък, шмугна се покрай него и се зарея из салона като подплашено врабче. — Трябва да призная, че доста време се опитвах да накарам стомахът ми да престане с това „Каберне совиньон“ и да мине на „Траминер от Хан Крум“, но всеки път текваше някакво отвратително розе, което само французин може да хареса, та вече съм се отказал.

Дървен философ…

Ако Хък оставяше следи по пода, те щяха да приличат на онези игрословици, дето трябва да повдигнете вестника хоризонтално на нивото на очите се, за да прочетете скритите думи в плетениците. Скарлати механично се озърташе и не смогваше да го следи с поглед, камо ли да насочи малкия си топ.

— Добре, че секрецията на каберне е някъде около чашка на час, иначе досега да съм се побъркал, сър. Само веднъж оплесках нещо в експеримента и вместо розе потече инсулин. Всеки път, когато закъсам за пари, се ядосвам, че не мога да повторя опита. Нали би било сладка работа, сър. Нещо като данък общ доход за диабетици.

Лапни муха…

Хък успя все пак за миг да отвлече вниманието му от револвера. Изглежда с част от съзнанието си негодникът вече се виждаше като главен бирник на новия данък. Трябваха му още няколко секунди. В главата „Глупост-безумие-простотия“ беше останала само една поговорка.

— Та какво ви разправях, сър? А, да! Щях да ви рисувам родословното си дърво. Всъщност, както му е редът в днешно време, то не е дърво, а трислоен шперплат.

Хък взе да ръкомаха като побъркан.

— И сега, като го нарисувах, хич не ми изглежда толкова заплетено.

Въздухът в гостната се сгъсти и помътня като бала памук, сред която заблестяха три сребристи нишки:

Баба Неизвестна — Дядо Нищото

Мама Океан — Татко Хогбен

Мама-приносител Ахинора — Татко-набеден Магърдич

После те плавно се преплетоха и преляха в една, но по-дебела и искряща сребриста лента:

ЛАПНИШАРАН

— Завиждам ти на хладнокръвието, момче! — възкликна дъртият негодник.

Получил най-накрая тъпата си парола, той блажено се отпусна в креслото. Мозъкът му заработи. Представата за балата пари се стовари с цялата си сила. Лицето му светна. Катранено черните вежди заеха обичайния си остър ъгъл. Очите игриво зашариха между слепоочията и носа. Челюстта се върна на титулярното си място. И, най-важното!, малкото оръдие изчезна под ярко виолетовия халат с досадно зелените жаби също така бързо, както се появи. После Скарлати лукаво подхвърли на новия си партньор:

— Знаеше ли, че е зареден със сребърни куршуми?

— И те не ме ловят, сър! — излъга Хък, като намери сили да се ухили през зъби. — Май че е време вече да се захващаме за работа. Крайният получател на едната пратка ще чака в Рейкявик, а на другата — в Порт Стенли. Паролата… — Хък за миг се подвоуми да я промени, но бързо се отказа — …остава същата. Парите ще се забавят един-два дни, защото пристигат с контейнеровоза „София“ във Феликстоу.

Дъртият негодник се надигна и тръгна към масата да си запише указанията. В същия миг Хък изчезна.