Робърт Асприн
Митични представи (4)

ГЛАВА ВТОРА:

Бидейки най-дълготрайни, първите впечатления са изключително важни.

ДЖ. КАРТЪР

Аахз и аз се бяхме сдобили с хана при доста съмнителни обстоятелства. По-точно казано, ние го обявихме за свой законен военен трофей — след като с помощта на още двамина съюзника, които сега не бяха тук, нападнахме Исстван (един вманиачен магьосник) и го прогонихме в някакви далечни измерения заедно с всичките му оцелели съучастници. По-рано ханът е служел за тяхна оперативна база. Днес беше наша, обаче хич не желаех да узнавам от кого и по какъв начин го е получил господинчото Исстван. Въпреки постоянните уверения на ментора живеех в непрекъсната тревога, че мога да се срещна с действителния собственик на сградата.

Е, как да не се сетя за всичко туй, докато изчаквах пред прага неканения посетител? Както вече обясних, Аахз има много остро ухо. Само че когато ми заяви, че чува нещо наблизо, често пъти забравя да спомене, че неговото наблизо току-виж отстои на цяла миля оттук.

Освен това в течение на нашето приятелство бях забелязал, че слухът му е странно непостоянен. Той може от половин километър да долови как се чеше някоя гущероптица, но понякога изглежда неспособен да възприеме и най-учтивите ми молби, независимо колко високо ги изкрещявам насреща му.

Все още нямаше знак от предполагаемия ни гост. Почудих се дали да не се скрия в хана от почти пладнешкото слънце, ала се отказах. Бях подготвил грижливо сцената за пристигането на внезапния посетител и ми бе неприятно да я развалям заради такова дребно нещо като личното си удобство.

Съвсем преднамерено бях приложил магията за преобразяване върху Батъркъп, Глийп и мен. Сега мустакатият Глийп беше досущ като еднорог — промяна, която сякаш ни най-малко не смущаваше Батъркъп. Очевидно вълшебните коне не се отнасят тъй дискриминиращо към приятелите си по игра, както драконите. Постарах се и двамата да изглеждат по-рошави и занемарени, отколкото бяха в действителност. Това бе нужно, за да мога да поддържам образа, който исках да внуша на непознатия със собствения си външен вид.

Още в началото на престоя ни тук с Аахз решихме, че най-добрият способ да се справяме с незваните гости не е да ги заплашваме или да им изкарваме акъла, а да бъдем толкова отблъскващи, че те да се махат по свое желание. С тая цел полека-лека разработих маскировка, предназначена да нашепва на странниците, че не им се ще да бъдат в един и същ хан заедно с мен, независимо колко голям е той или колцина хора има в него. Преобразен по този начин, аз трябваше да приветствам отклонилите се пътешественици като собственик на подслона.

То си беше жив театър, но и творческо удоволствие.

Скромно ще призная, че маскировката ми жънеше потресаващ успех. Фактически точно това бе характерната реакция на множество посетители спрямо нея. Някои се потрисаха и пищяха, други гаче се поболяваха, трети чертаеха разни религиозни символи във въздуха между тях и моя милост. Никой обаче не избираше възможността да остане за нощувка.

Докато експериментирах с различните физически недъзи, Аахз съвсем оправдано изтъкна, че за болшинството хора нито един отделен дефект не е отблъскващ. Всъщност в измерение от рода на Буна повечето люде ги намираха нормални. Така че за да гарантирам желания резултат, възприех куп сакатлъци.

В новото си преображение аз ходех с болезнено накуцване, имах гърбица и деформирана ръка, явно поразена от неизцерима напаст. Доколкото ми бяха останали зъби, те бяха криви и разядени; лявото ми око проявяваше склонност да блуждае независимо от дясното. Носът ми — по-точно цялото лице! — не бе симетричен и като майсторско попадение за моите способности на хамелеон из сплъстената ми коса и оръфаните дрехи пълзяха някакви зловредни на вид насекоми.

Общият ефект беше ужасяващ.

Дори Аахз призна, че обликът ми го тормози, а това, имайки предвид с какви неща се бе сблъсквал при пътуванията си из разните там измерения, криеше действително голяма похвала…

Изведнъж моите мисли бяха прекъснати от появяването на нашия посетител. Изпънат като глътнал бастун, той бе яхнал странично огромна нелетяща ездитна птица. Не носеше никакви видими оръжия, нито пък униформа, ала стойката му издаваше войника у него далеч по-красноречиво от който и да било параден мундир. Очите му бяха нащрек и непрекъснато се стрелкаха подозрително, докато водеше своята твар към хана с бавни, сдържани стъпки. Много учудващо, но взорът му мина на няколко пъти през мен, без да отбележи моето присъствие. Може би не схващаше, че съм жив. Това не ми се понрави. Мъжът напомняше повече ловец, отколкото обикновен пътешественик. Както и да е, той бе тук и аз трябваше да се оправям с положението. Влязох в ролята си на хотелиер:

— Благородният гу’син ша иска ли стая?

Веднага след въпроса тръгнах към него с нормалната си поклащаща се походка. За в случай че изтънчеността на моята маскировка му убегнеше, пуснах доста слюнка да се процеди от ъгъла на устата ми и да се плъзне невъзпрепятствана надолу към брадичката. Минута-две акълът на госта бе зает с укротяването на ездитното му животно. Може и да не беше способна да хвърчи, но птицата се опитваше да се вдигне във въздуха.

Очевидно метаморфозата ми бе засегнала някаква първична струнка в нейния ум — струнка, датираща отпреди нелетящите й прародители.

Изчаках, наклонил любопитно глава, докато човекът се бореше да усмири пернатата твар, която явно не я свърташе на едно място. Най-подир непознатият насочи вниманието си към мен. Сетне мигом отвърна поглед и съсредоточено зазяпа небето.

— Дошъл съм да търся онзи, който е известен като Скийв магьосника — рече ми той.

Сега беше мой ред да подскоча. Доколкото бях информиран, никой освен Аахз и чирака му не знаеше кой съм, какво представлявам, а още по-малко къде се намирам.

— О, това съм аз! — блъвнах, като съвсем се забравих и използвах истинския си глас.

Ездачът обърна към мене ужасени очи, заставяйки ме да си припомня как точно изглеждам.

— Туй ми й господарят! — поправих се набързо. — Стой тука… ша го доведа.

Завъртях се на пети и чевръсто хлътнах в хана. Вътре ме чакаше Аахз.

— Какво има? — подхвърли.

— Той е… иска да говори със Скийв… тоест… разбираш ли? — запънах се нервно аз.

— Е, и? — натърти демонът. — Тогава що щеш тук? Излез навън и поприказвай с човека.

— В тоя вид?

Аахз опули жълтите си зъркели към тавана, силно ядосан.

— На кой му пука как изглеждаш? — лавна. — Хайде, момче. Този гостенин е напълно непознат!

— На мен! — заявих аз, като се изпъчих горделиво. — Той питаше за Скийв магьосника и си помислих…

— Той какво? — прекъсна ме люспестият.

— Попита за Скийв магьосника — повторих, докато скришом изучавах очакващата отвън фигура.

Ездитната птица клъвна нещо в праха.

— Струва ми се, че е войник — допълних.

— Струва ми се изплашен — сопна се Аахз. — Следващия път може би ще трябва да си малко по-пестелив с маскировката.

— Мислиш ли, че е ло-ло-ловец на демони? — заекнах, без да умувам много.

Вместо да отговори на въпроса ми, моят наставник рязко се извърна от прозореца.

— Щом иска магьосник, ще му дадем такъв — промърмори. — Бързо, чирако, шляпни върху мене образа на Гаркин.

Както отбелязах по-рано, майстор Гаркин беше първият ми инструктор по магия. Той бе една от любимите ни и най-често използвани маскировки — внушителна фигура с прошарена брада. Можех да я направя дори и насън.

— Достатъчно добре, момче — примлясна Аахз, оглеждайки със задоволство резултатите от моята работа. — Сега ме следвай плътно и остави старшият да говори.

— Ама в тоя ли вид? — възкликнах.

— Отпусни се бе, човек — успокои ме той. — За този диалог на високо равнище аз съм ти. Разбра ли?

Демонът вече бе тръгнал към вратата, без да изчака отговор, като по такъв начин не ми предложи никаква друга възможност, освен да го последвам.

— Кой иска аудиенция с великия Скийв? — изрева Аахз с резониращ бас.

Мъжът върху птицата ми хвърли още един неспокоен поглед, сетне застина в официална поза.

— Идвам като пратеник на Негово най-благородно величество Родрик Пети, крал на Посилтум, който…

— Я, къде е пък туй чудо? — прекъсна го Аахз.

— Извинете? — примига нашият гост.

— Посилтум — викна колегата ми. — Къде се намира?

— А-а-а! — рече пратеникът, внезапно проумял. — Това е кралството право на изток оттук… На отвъдния бряг на Кехлибарената река… Няма как да не го уцелите.

— Хубаво — кимна Аахз. — Давай нататък.

Онзи си пое дълбоко дъх, поколеба се и сбърчи вежди. Изглежда, че нишката на мисълта му се беше скъсала.

— Крал на Посилтум — подсказах му аз.

— О, да. Благодаря — посланикът пусна бърза усмивчица, придружена от още по-бърз поглед, и продължи: — Негово величество изпраща своите уважения и поздравления на господина, известен като Скийв магьосника…

Тук поспря и очаквателно изви врат към Аахз. Бе възнаграден с едно учтиво кимване. Удовлетворен, мъжът подзе отново:

— Нашият владетел приканва Скийв да дойде в двора на Посилтум, за да може да прецени дали е подходящ за поста дворцов магьосник.

— Не се чувствам достатъчно квалифициран да отсъждам дали някой монарх подхожда за дворцов магьосник, или не — скромно отвърна Аахз, като внимателно наблюдаваше госта. — Не му ли стига просто да е крал?

— А, не! — спешно се поправи пратеникът. — Всъщност кралят ни желае да прецени вашата пригодност.

— О-о-о! — демонът се престори, че току-що е проумял какво се иска от него. — Това е съвършено различна работа. Добре, добре. Покана от… кого беше?

— Родрик Пети — обяви онзи върху птицата, високомерно вирнал глава.

— Ясно — измърка Аахз и широко се ухили. — Никога не съм отказвал пети!

Настъпи изкуствена пауза.

Мъжът примигна, намръщи се, а сетне въпросително ме погледна. Свих рамене, защото и аз самият не схванах шегата.

— Можеш да кажеш на Негово величество — продължи моят наставник, без да забележи двойното ни объркване, — че съм щастлив да приема милостивата му покана. Ще пристигна в двора му колкото по-рано ми е удобно.

Посланикът се нацупи.

— Струва ми се, че благородният Родрик желае вашето незабавно присъствие — подчерта той с мрачен тон.

— Е, разбира се — парира спокойно Аахз. — Ама че съм глупав. Ако се възползваш от нашето гостоприемство тази нощ, аз и моят асистент тук ще имаме изключителното удоволствие да те придружим сутринта.

Усещам, когато ми подават реплика. Пуснах една лига и оголих зъби към пратеника. Той ми отвърна с ужасѐн поглед.

— Всъщност — припряно изрече — аз наистина трябва да тръгвам. Ще предам на Негово величество, че вие скоро ще дойдете.

— Сигурен ли си, че нямаш мерак да останеш? — попита с надежда Аахз, скрит под маската на Гаркин.

— Определено! — човекът едва не изкрещя своя отговор, докато извръщаше птицата си настрани от нас.

— Хм, добре — заключи Аахз. — Може би ще успеем да те настигнем някъде по пътя.

— В подобен случай, господа, ще искам да ми дадете аванс… тоест ще направя всичко възможно, за да обявя вашето пристигане.

Вдигнах ръка да му махна за сбогуване, но той вече се движеше в бърз ход и подтикваше ездитната си твар към още по-голяма скорост, като напълно ме игнорира.

— Отлично! — възкликна демонът, потривайки алчно длани. — Дворцов магьосник! Каква блага работа! А денят започна тъй отвратително…

— Ако мога да те прекъсна — прекъснах го, без да се церемоня, — в твоя план има един дребен пропуск.

— М-м-м? Какъв?

— Аз не ща да бъда дворцов…

Както обикновено, моят протест изобщо не намали ентусиазма му. Зачервените му очи се облещиха.

— Момче, ти дори чирак на вълшебници не искаше да ставаш — грубо ми напомни той. — Сърцето те теглеше да бъдеш крадец. Ех, ето ти сега добър компромис. Като дворцов маг ще заемаш цивилна служба… а пък цивилните служители са крадци от далеч по-голям мащаб, отколкото някога си и мечтал, че е възможно.