Робърт Асприн
Митични представи (19)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА:

Дипломацията е деликатното оръжие на цивилизования войн.

ХУН, А. Т.

Търпеливо чакахме за нашия военен съвет. Ние двамата — Аахз и моя милост.

Срещу цяла армия.

Идеята, разбира се, беше на люспестия. Да беше останало на мен, никога нямаше да се заклещя в такова положение.

Опитвайки се да забравя за тоя злощастен подбор на думи, аз се прокашлях и заговорих с крайчеца на устата си:

— Аахз?

— Да, момче?

— Докога ще стоим тука?

— Докато ни забележат и направят нещо.

— Страхотно. Или ще изгнием на това място, или някой ще ни надупчи със стрели.

Бяхме спрели на двайсетина крачки от един от техните лагери, като между нас и тях не се простираше нищо друго освен ливада. Ясно виждахме трескавата дейност вътре в лагера и теоретически нямаше никакви пречки те да ни видят. Ето защо бяхме застанали точно тук: да привлечем вниманието върху себе си. За беда досега никой не ни беше забелязал.

Бяхме решили, че двамата с Аахз ще бъдем сами при тази първа вилазка^[1], за да скрием истинската мощ на нашата войска. Дойде ми наум, че по тоя начин ние крием и истинската слабост на същата войска, но имах усещането, че ще бъде нетактично да го изтъквам.

Отначало Брокхърст поведе спор, твърдейки, че е по-разумно той да дойде с мен, понеже като имп е натрупал много по-богат опит с пазарлъците, отколкото един демон от Перв. На което Аахз доста натъртено му посочи, че в случая ние не се пазарим за стъклени маниста или пуфкащи възглавнички, а за бой… и че ако импът иска да му докаже, че знае нещо повече за боя…

Няма защо да обяснявам, че при този довод Брокхърст отстъпи. Това беше добре, тъй като ме избави от необходимостта открито да отхвърля предложението му. Имам предвид, че аз може и да не съм най-схватливият ученик, ала все още бистро си спомнях как Аахз се справи с Брокхърст последния път, когато двамата се вчепкаха в пазарлък.

Освен туй, ако тази среща тръгнеше не както трябва, ми се щеше моят ментор да ми е подръка, та да изпита заедно с мен последиците.

Така че си стояхме нахално изложени пред врага — без дори и меч, за да се защитим. Поведението ни бе плод на поредната Аахзова умствена офанзива. Той твърдеше, че бидейки невъоръжени, ние постигаме три неща. Първо, това показвало, че сме дошли да разговаряме, а не да се бием. Второ, демонстрирало нашата вяра в моите магически способности да се опазим. Трето, насърчавало противника да дойде насреща ни също така невъоръжен.

В добавка изтъкна, че Аякс щял да се скрие между дърветата зад нас с опънат лък и заредена стрела и ако работата тръгнела на зле, вероятно щял да ни защити по-добре, отколкото биха могли да го сторят два меча.

Прав беше, разбира се, но това с нищо не успокояваше моите нерви, докато чакахме.

— Горе главата, момче — промълви Аахз. — Имаме си компания.

И наистина един доста плещест индивид бързо прекосяваше с големи крачки ливадата в посока към нас двамата.

— Момче! — внезапно изсъска первектът. — Маскировката ти!

— Какво й има? — прошепнах му.

— Просто я няма! — долетя отговорът.

Пак беше прав! Бях възвърнал внимателно образа му на „съмнителен тип“, но напълно бях забравил да променя собствения си външен вид. Тъй като нашият разнороден екип бе приел водачеството ми в моя обичаен облик, бях пренебрегнал очевидния факт, че бунаците са по-малко впечатляващи от демоните.

— Дали да не го… — започнах аз.

— Прекалено късно! — изръмжа Аахз. — Преструвай се.

Войникът вече бе дошъл почти до нас, във всеки случай достатъчно близо, за да забележа мига, когато изостави отегченото си изражение и пусна една насилена усмивка.

— Съжалявам, приятели — подхвърли той с явно упражнявана властност. — Ще трябва да очистите терена. Скоро ще тръгваме, а вие ни препречвате пътя.

— Извикай дежурния си офицер! — ревна гръмогласно Аахз срещу него.

— Моят какъв? — намръщи се боецът.

— Дежурния, началството за днес, командира — както го наричаш този, дето в момента ръководи вашия отряд — поясни Аахз. — Трябва да има някой, който движи нещата, и ако ти си офицер, аз пък съм Майската кралица.

Независимо дали войникът разбра алюзията на ментора ми (лично аз не я разбрах), все пак схвана основния намек.

— Да, има кой да отговаря — озъби се той и лицето му леко потъмня. — Точно сега обаче командирът е много зает, прекалено зает, за да се шляе наоколо и да приказва с цивилни. Подготвяме се да придвижим войските си, господине, така че си заберете синчето и се разкарайте от пътя. Ако искате да гледате войниците, ще трябва да ни последвате и да ни зяпате, когато отседнем довечера на лагер.

— Ти имаш ли някаква идея с кого разговаряш? — казах аз с изненадващо мек глас.

— Не ме интересува кой е татко ти, синко — сряза ме солдатът. — Ние се опитваме да…

— Името ми не е Синко, а Скийв! — просъсках аз, като се източих колкото можех нагоре. — Дворцов магьосник в кралство Посилтум, заклел се, че ще защищава кралството. Сега те съветвам да извикаш своя офицер… или може би желаеш утре сутринта да се събудиш върху някое листо на лилия?

Войникът неволно отстъпи крачка назад и подозрително ме изгледа.

— Сериозно ли говори? — попита той скептично Аахз.

— Обичаш ли мухи? — усмихна му се моят партньор.

— Искаш да кажеш, че този наистина може…

— Виж к’во — прекъсна го Аахз, — не съм взел да се правя на слуга на момчето заради страхотното му лично излъчване, ако загряваш какво имам предвид.

— Аха… м-м-м… — боецът предпазливо заотстъпва към лагера. — Аз ще… ъ-ъ-ъ… ще доведа моя командир.

— Тука сме — увери го Аахз.

Войникът кимна и се оттегли със скорост, значително по-голяма от тази, с която се беше приближил.

— Дотук добре — отбеляза с усмивка люспестият.

— А кое не му е наред на моето лично излъчване? — безцеремонно попитах аз.

Аахз въздъхна.

— По-късно, момче. Засега се съсредоточи да изглеждаш надменен и величествен, става ли?

Става или не, но нямаше какво толкова друго да се прави, докато чакахме офицерът да се покаже.

Очевидно новината за нашето присъствие се разпространи за рекордно време сред противника, защото дълго преди да видим каквато и да била следа от началство, в края на лагера се събра цяла тълпа войници. Като че ли всички приготовления бяха най-малкото временно отложени, та тия солдати да се строят, проточат шии и ни загледат тъпо.

Усещането, че сме предизвикали такава сензация, бе донейде приятно — докато не забелязах, че преди да се присъединят към тълпата, няколко боеца слагат брони и запасват оръжия.

— Хей, Аахз!

— Да, Скийв?

— Мислех си, че това ще е мирна среща.

— Мирна е — увери ме той.

— Но те се въоръжават! — изтъкнах аз.

— Спокойно, момче — прошепна ми в отговор. — Не забравяй, че Аякс ни прикрива.

Опитах да се концентрирам върху тази мисъл. Сетне видях, че един човек, очевидно офицерът, приближава към нас между двама войници, и се съсредоточих върху мечовете, които всички те носеха.

— Аахз! — просъсках.

— Отпусни се бе, момче — посъветва ме той. — Спомни си за стреландеца Аякс.

Спомних си. Освен това си спомних, че имат огромно чистено превъзходство.

— Доколкото разбирам, вие, господа, сте пратеници от Посилтум? — запита началникът, след като спря отпреде ни.

Аз вдървено кимнах, надявайки се, че отсеченото ми движение ще бъде изтълкувано по-скоро като признак на раздразнение, отколкото на уплаха.

— Чудесно — ухили се самодоволно офицерът. — Тогава в качеството си на първия представител на Империята, който е влязъл в контакт с представители на Посилтум, имам удоволствието официално да обявя война на вашето кралство.

— Как се казваш? — огледа го нехайно Аахз.

— Клод — отвърна онзи. — Защо питаш?

— Историците обичат подробностите — помръдна рамене Аахз. — Е, добре, Клод, в качеството си на първите представители на Посилтум, които са се срещнали с представител на вашата Империя във военно време, имаме удоволствието да поискаме безусловната ви капитулация.

Това накара офицера да се усмихне.

— Капитулация ли? — изхили се той. — Пред един инвалид и едно дете? Ти комай си луд. Дори да разполагах с властта да направя подобно нещо, не бих го сторил.

— Разбира се — моят наставник поклати глава, сякаш се самоупрекваше. — Трябваше да се сетим. Човек, дето отговаря за продоволствен отряд, не би могъл да има кой знае каква тежест в такава армия, нали?

Бяхме избрали да се срещнем с точно тази група войници, именно защото те бяха интендантски отряд. Туй ще рече, че бяха леко въоръжени, и можехме да се надяваме, че не са елитна бойна формация.

Подмятането на Аахз обаче попадна в целта. Началникът престана да се усмихва и плъзна ръка по ефеса на меча. Усетих се, че пак започвам да мисля за прикритието на Аякс.

— Разполагам с предостатъчно власт, за да се разправя с вас двамата — изсъска онзи.

— Власт може би имаш — прозинах се аз. — Но откровено се съмнявам, че имаш сила да ни се изпречиш.

Както споменах, съвсем не се чувствах толкова уверен, колкото показвах. Почетната стража на офицера бе повторила движенията му, така че в момента и тримата ни противници бяха готови да измъкнат мечовете си.

— Много добре — изръмжа Клод. — Вече сте предупредени. Сега отиваме да потеглим с нашите каруци през това място и ако сте тук, когато дойдем, сами ще си бъдете виновни.

— Прието! — злобно го изгледа Аахз. — Да речем, утре по пладне?

— Утре? — намръщи се имперският войн. — Защо не веднага?

— Хайде, хайде, Клод — сгълча го Аахз. — Говорим за първата фаза на една нова кампания. Сигурно ще ти трябва известно време да планираш тактиката си…

— Тактиката? — повтори като ехо Клод и се умисли.

— … и да предадеш на твоите началници, че повеждаш отварящия гамбит — продължи нехайно менторът ми.

— Хм — измърмори офицерът.

— … и да поискаш подкрепления — допълних аз. — Освен, разбира се, ако желаеш да запазиш цялата слава за себе си.

— Слава?!

Това свърши работа. Клод подскочи при тази дума като девол пред жълтица. Аахз беше прав, когато предположи, че интендантските офицери не виждат често битки.

— Аз… ъ-ъ… не вярвам, че ще потърсим подкрепления — промълви той уклончиво.

— Сигурен ли си? — присмя му се Аахз. — Шансовете са кажи-речи само около сто към едно във ваша полза.

— Но той е магьосник — усмихна се Клод. — Добрият офицер не може да бъде прекалено предпазлив. И все пак ще бъде безсмислено в някоя дребна схватка да се включат твърде много военачалници… ъ-ъ-ъ… искам да кажа войници.

— Ясно, Клод — произнесе Аахз с неохотна възхита. — Виждам, че по отношение на войната твоят ум няма равен на себе си. Независимо дали ще спечелим или ще загубим, с нетърпение очаквам да се срещнем като противници.

— И аз с вас, господине — не по-малко церемониално отвърна интендантът. — В такъв случай, да речем, по пладне?

— Тук ще бъдем — кимна Аахз.

След тези думи Клод се извърна и бързо закрачи към лагера си, а телохранителите му тежко затрополиха край него.

Когато отново влязохме под дърветата, нашите другари ни обсипаха с въпроси.

— Всичко ли е уредено, шефе? — попита Брокхърст.

— Някакви проблеми? — притисна ни Танда.

— Фасулска работа — изфука се Аахз. — Нали, момче?

— Ами — започнах скромно аз — щом ония понечиха да се хванат за мечовете, малко се поразтревожих. Щях направо да се ужася, ако не знаех, че Аякс… ей, къде е Аякс?

— Хей там, в онези храсти — уведоми ме Гюс, като махна с масивния си палец към един зелен гъсталак в края на гората. — Трябваше вече да се е върнал.

Когато го открихме, стреландецът спеше свит на кравай около лъка си. Наложи се да го раздрусаме няколко пъти, за да го събудим.