Робърт Асприн
Митични представи (13)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА:

Добре е да забравим старите познати…

ГРАФ МОНТЕ КРИСТО

Направо подрипнах!

Може би е редно да поясня. Когато казвам „подрипнах“, имам предвид, че действително го сторих. Преди повече от година Аахз ме бе научил да летя, което всъщност си е контролирано реене, предизвикано от обратима левитация.

Каквото и да беше, но го извърших. Вдигнах се десет стъпки право нагоре във въздуха и си останах там. Не знаех какво се е промъкнало зад гърба ми, нито желаех да узная. Исках помощ! Исках ментора Аахз!

Мощно поех дъх, за да изразя това свое намерение.

— Май си доста скоклив, а, хубавецо?

Въпросът проникна отвъд паниката ми.

Като сподавих вика си, преди да е прозвучал наистина, погледнах надолу към моя нападател. Отвисоко бях подложен на гледката на едно страхотно личице със златисто-маслинен тен, подчертан от бадемовидни котешки очи, което бе рамкирано от великолепна копа светлозелена коса. Виждаше се и една разкошна щедра пролука.

— Я, Танда! — изгуках от удоволствие, после с мъка отместих взор върху лицето й.

— Имаш ли нещо против да слезеш? — подвикна тя. — Аз не мога да се кача.

Помислих си дали да не пикирам драматично към Тананда^[1], но се отказах. Все още не съм чак толкоз силен в летенето, пък и ефектът щеше съвсем да се загуби, ако се блъснех в нея.

Така че се задоволих да се спусна кротко на земята на няколко крачки от девойката.

— Леле, Танда, аз… глак!

Последната дума се изтръгна от гърдите ми, когато тя ме награби в прегръдка, дето може да ти строши кокалите.

— Бож-кее, колко е приятно да те срещна пак, хубавецо — промълви щастлива. — Как изкара?

— Бях добре — отбелязах, като набързо се откачих. — Какво правиш тук?

Предишния път, когато я видях, красавицата беше част от злощастна групичка, която двамата с Аахз натирихме в неизвестни измерения. От цялата тайфа Тананда бе единственият член, за когото наистина съжалявах, че заминава.

— Теб чаках, глупчо — подразни ме тя и плъзна нежно ръка около талията ми. — Къде е господин Аахз?

— Той е… — понечих да посоча върха на хълма, ала ми текна нещо. — Слушай… отде знаеш, че демонът е с мен?

— О-о! Я не ставай ревнив — смъмри ме момичето, разтърсвайки ме игриво. — За туй не се иска много акъл. Дори Аахз не би те оставил да се изправиш сам срещу тази армия.

— Но ти откъде…

— Глийп!

Звярът бе проумял, че плячката му вече не се крие зад храста. В резултат от това сега напираше с все сила на края на въжето, та да стигне до нас. Дървото, към което бе привързан, се люшкаше заплашително, а листата му сякаш кипяха.

— Хо, Глийп! — очарова се от откритието си девойката. — Как си, аверче?

Дървото се приведе до нови низини, тъй като моят дракон се разтрепери от ликуване, че е бил разпознат. Аз самият също бях малко разтреперан — чисто и просто Танда имаше такъв ефект върху мъжкия пол.

Без да мисли за собствената си безопасност, госпожицата скокна напред и коленичи пред змея, за да издърпа мустаците му и да задраска нежно по носа му.

На Глийп това му хареса. И на мен ми се понрави. Танда носеше къса зелена туника, която обгръщаше щедрите й заоблености и откриваше краката й направо шикозно. Нещо повече: когато клекна така, крайчецът на плата се привдигна, докато…

— Какво му става на тоя дракон? — избумтя Аахз, изскачайки с трясък от храста зад нас.

Този път не подрипнах… много.

— Ей, учителю — започнах. — Дойде…

Нямаше защо да си давам труд да обяснявам. Тананда се разгъна с плавно движение и с един скок прелетя покрай моя милост.

— Аахз! — възкликна тя и се хвърли в ръцете му. Веднъж и менторът ми да бъде сварен толкоз неподготвен, колкото бях аз. За миг бъркотията от крайници се заколеба на ръба на падането, па сетне се сгромоляса.

Двамата се приземиха с такъв грохот, че наоколо чак прокънтя. Люспестият беше отдолу и затова пое по-голямата част от удара.

— Май си си все така импулсивен? — похотливо му се ухили младата дама.

— Ууф… ъх… ох… — отвърна изискано Аахз.

Зачервена, Тананда се претъркули пак на крака и се зае да оправя туничката си.

— Ако не друго, поне не се налага да те питам, дали се радваш да ме видиш — отбеляза тя.

— Танда! — изпъшка най-подир демонът.

Тук красавицата просия:

— Ти си спомни?

— Тя ни е чакала — додадох оживено аз.

Аахз свъси вежди.

— Точно така. Канцлерът Гримбъл каза, че ти си ни натопила на тази служба.

Изведнъж ни похлупи плътна тишина. Тананда примигна.

— Мога да ви обясня — заяви с оправдателен тон.

— Направо не бих могъл да чакам — подпя в унисон с нея Аахз.

— И аз самият съм малко любопитен — добавих от своя страна, като се прокашлях многозначително.

— Ъ-ъ-ъ… момчета, това може да ни отнеме известно време — рече тя замислено. — Имате ли нещо за пиене?

Определено този бе най-разумният зададен досега въпрос. Отворихме виното и за секунда се разположихме в тесен кръг, заети с потушаване на жаждата. За негодувание на демона настоях да седнем достатъчно наблизо, така че Глийп да не се чувства изоставен. Това, разбира се, означаваше, че неговият твърде „ароматичен“ дъх ще придаде неповторим вкус на нашата беседа, ала (както им изтъкнах) нямаше друг начин да го накараме да мълчи, докато ние говорим.

— Какво стана, след като заминахте? — подтикнах я аз. — Къде са Исстван, Брокхърст и Хигинс? Какви приключения връхлетяха Куигли? Изобщо успяхте ли да съживите Фръмпъл, или той все още е статуя?

— По-късно, момче — вметна Аахз. — Всичко според реда си. Ти се канеше да обясниш за Джей Ар Гримбъл.

— Гримбъл — намръщи се в отговор девойката. — Забелязвал ли си някога, че колкото по-извратен е един човек, толкоз по̀ му се ще да те обсеби? Той е главната причина да не ви изчакам в Посилтум.

— От началото — инструктира я моят партньор.

Танда присви устни в размисъл.

— Добре де, от началото. Ами-и… забърсах го в някакъв бекярски бар… оказа се женен, но това го научих по-подире. Тъкмо…

— Какво е бекярски бар? — прекъснах я аз.

— Трай, момче — озъби ми се Аахз, а жълтите му очи се облещиха.

— Е, не беше истински бекярски бар — поправи се дамата. — Беше по-скоро кръчма. Трябваше да се досетя, че е семеен. Искам да кажа, че никой толкова млад не е толкова плешив, освен ако си няма жена у дома.

— Прескочи философския момент — изпъшка люспестият. — Просто ни разправи историята, м-м?

Тананда повдигна вежда към него.

— Хей, первект^[2] — обвини го тя, — като те знам каква си Мара Подробната, щом дойде до разказване на истории, ми се чини, че… колчем се наложи ти да слушаш някого, вечно проявяваш нетърпение.

— Струва ми се, че е права — отбелязах.

— Баста! — изрева Аахз. — Историята!

— Ами сред нещата, които Гримбъл подхвърли, докато се стараеше да ми направи впечатление, бе, че се опитвал да намери дворцов магьосник. Каза, че бил убедил краля да назначи някой, обаче не можел да открие ни един и в най-скоро време щял да се озове в идиотско положение.

— И когато той спомена за идиоти — вметнах аз, — ти естествено си помислила за нас.

— Хайде сега, недей така — сгълча ме Танда. — Помислих, че е сполучлив начин да помогна на двама приятели. Бях наясно, че вие гниете в ония гори тилилейски… пък и всеки знае каква блага работа е това да си дворцов магьосник.

— Момче, к’во ти разправях, бе? — гласеше коментарът на демона.

— Сигурно говорим за различни служби — сопнах се аз.

— По-кротко — прекъсна ни момичето, като положи нежната си длан върху ръката ми. — Когато им дадох вашите имена, не бях чувала нищичко за наближаващата армия. Честна дума!

Гневът ми се стопи при нейното докосване. В този миг можеше да ми каже, че е продала собствената ми глава за украса в средата на тавана, и щях да й простя.

— В такъв… — наченах аз, ала Танда упорито продължи, което по моему беше чудесно.

— Още щом открих каква е истината, си рекох, че съм ви вкарала в беля — произнесе тя с блага искреност. — Както ви обясних, щях да изчакам в Посилтум, обаче се боях да не би с вашите преобразявания и маскировки да ме познаете, преди да съм ви забелязала. Ако ме бяхте приветствали по тоя начин, дето съм свикнала да очаквам от вас, можеше наистина да объркаме конците. Гримбъл е един ревнив будала и стига да си е внушил, че с него сме нещо повече от бегли познати, би могъл да оттегли подкрепата си, която в нормално състояние вероятно би дал.

— Твърде важно — изръмжа Аахз. — Пет жълтици.

— Толкова много? — Танда изглеждаше действително изненадана. — И коя ръка му строши?

— Сър Аахз винаги сключва възможно най-добрата за нас сделка — гордо изтъкнах аз. — Или поне в парично отношение.

— Хубаво де — заключи красавицата, — барем няма да ви подкопая военните фондове. Щом открих в каква каша съм ви забъркала, реших, че тая ще я свърша безплатно. Доколкото сама ви вкарах в нея, най-малкото, което мога да сторя, е да ви измъкна.

— Това е страхотно! — възкликнах.

— Има си хас да не е! — съгласи се первектът.

Нещо в неговия тон ме подразни.

— Исках да кажа, че тя ни е помогнала — изръмжах насреща му. — Не че го е направила без пари.

— И аз точно това си мислех, чирако — начумери се в ответ Аахз. — Но за разлика от някои хора знам какво говоря!

— Момчета, момчета — забърбори госпожицата, докато ни разбутваше настрани един от друг. — Всички сме в същата лодка, не помните ли?

— Глийп! — рече драконът и приседна до Танда.

Както обясних веднъж, дъхът на Глийп е достатъчно мощен, за да пресече всеки разговор, така че минаха няколко минути, преди наоколо да се прочисти до степен да сме в състояние да продължим.

— Преди да бъдем тъй сурово прекъснати — успя да си поеме най-накрая въздух Тананда, — ти, Аахз, май започна да казваш нещо. Имаш ли план?

— Сега вече имам — усмихна се демонът и я погъделичка под брадичката. — И можеш да ми повярваш, че без теб играта щеше да загрубее.

Тук се вмъкна някаква тревожна нотка. Основното призвание на младата ни спътница или поне единственото, което би могло да се спомене в прилична компания, бе убийца.

— Стига, Аахз — сгълчах го. — Танда е добра, но не толкова, че да се справи с цяла армия.

— По-разумно е да не се басираш за това, хубавецо — коригира ме тя и ми намигна.

Изчервих се, обаче не се отметнах от доводите си.

— Продължавам да твърдя, че работата е прекалено голяма за сам човек… ако е там въпросът, за трима души — настоях аз.

— Прав си, момко — кимна важно люспестият ментор.

— Ние всъщност не можем… какво рече, Аахз?

— Казах, че имаш право — повтори той.

— И аз така си помислих — удивих се. — Просто исках да го чуя още веднъж.

— Щеше да го чуваш по-често, ако по-често беше прав.

Танда побърза да ни прекъсне:

— Стига, первекте. Какъв е планът?

— Както се изрази момчето — високомерно продължи Аахз, — ние се нуждаем от допълнителна помощ. Трябва ни собствена армия.

— Но, колега — напомних му аз, — генерал Злабрадва подчерта…

— Кой е рекъл нещо за Хю Злабрадва? — отвърна невинно демонът. — От нас не се ли очаква да спечелим тази война с магия? Е, чудесно. Щом Танда е в нашия отбор, значи имаме на своя страна още някое и друго умение в добавка. Сещаш ли се?

Ами да. Сетих се как Аахз обяви, че не се тревожи, загдето красавицата заминава с Исстван, тъй като (ако нещата загрубеят!) тя може да пътува между измеренията и сама. Пред очите ми взе да се разсъмва.

— Искаш да кажеш…

— Точно така, момче — усмихна се моят наставник. — Връщаме се на Дева. Ще си наберем една собствена агресорска армийка!