Робърт Асприн
Митични представи (16)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА:

Търсим неколцина добри мъже.

Б. КАСИДИ

За миг си помислих, че сме застанали лице в лице срещу някой скелет. Сетне се взрях по-внимателно и видях, че всъщност връз костите му има кожа, макар прашнобелезникавият й цвят да я правеше да изглежда действително съвсем мъртва.

Бледността на фигурата се открояваше още по-трупоподобна заради синьо-черната закачулена роба, дето я обгръщаше. Едва след като забелязах набраздената физиономия с къса остра бяла брада, осъзнах, че нашият гост де факто е много стар човек… ама много стар. Изглеждаше толкова слаб, сякаш всеки миг ще рухне, и отчаяно се бе вкопчил в усукана черна тояга, която като че ли бе единственото нещо, държащо го изправен. И все пак очите му бяха ясни; той уверено се усмихваше, докато стоеше и ни оглеждаше.

— Момчета, добре ли ви чух? — запита с пращящ глас посетителят.

— Моля? — намръщи се насреща му Брокхърст.

Древната фигура му се озъби и повиши тон.

— Рекох: „Момчета, добре ли ви чух?“ — лавна. — К’во става, бе? Да не сте глухи?

— М-м-м… извинявай — реагирах набързо аз. — Преди да можем да ти отговорим, трябва да разберем какво мислиш, че сме казали.

Старецът поразсъждава минута, после сведе глава във внезапно кимване. Качулката му се разтвори още малко.

— Знайш, че си прав! — изхихика той. — Бая си умен, млади приятелю.

И започна да се накланя, но се оборави, преди да е паднал.

— Мисля, че те чух да говориш на тоя Пинко, че набирате отряд, за да се изпречите на една армия — обяви дядото, като мушна с палец встрани.

Тук импът изръмжа:

— Името ми е Брокхърст, а не Пинко!

— Спокойно, Братвурст^[1] — кимна старецът. — Няма нужда да ти кипва келът.

— Казах Брокхърст!

— Добре си ни чул — прекъснах ги аз с надеждата, че нашият гост ще се разкара веднага щом любопитството му бъде задоволено.

— Хубаво! — заяви човекът. — Пишете ме и мен! Двамата с Черньо не сме участвали в добра битка от дълго време.

— Колко дълго, ако го броиш във векове? — ехидно подметна Брокхърст.

— Внимавай какво плямпаш, Братвурст! — предупреди го дядото. — Може и да сме стари, но все още бихме могли да те научим туй-онуй как се печелят войни.

— Кой е Черньо? — попитах аз, като отрязах репликата на импа.

В отговор онзи се изправи… е, почти се изправи и потупа тоягата, на която се подпираше.

— Ей това е Черньо! — гордо обяви той. — Най-финият лък, излязъл някога от Стреландия, а тук се включват много прекрасни оръжия.

С изненада осъзнах, че тоягата му всъщност е лък — необтегнат и с навита около него тетива. Не приличаше на никой подобен уред, дето бях виждал. Беше неравен и сякаш на бучки, ала бе полиран до блясък, който сякаш блестеше със собствен живот.

— Чакай малко! — внезапно се заинтересува Брокхърст. — Не каза ли, че идваш от Стреландия?

— Казах — ухили се гостът. — Всички ме Аякс зоват, боят ми е занаят. Още не знам война, която да събори стария Аякс, а пък съм им се нагледал до насита.

— Ъ-ъ-ъ… би ли ни извинил за минута, господине? — любезно се усмихна импът.

— Разбира се, синко. Колкото трябва.

Не успях да проумея внезапната промяна в отношението на Брокхърст, обаче ми се видя доста настойчив, когато ми кимна. Приведох се по-близко към него, та да разбера какво има да ми съобщи.

— Шефе, наеми го! — просъска в ухото ми.

— Ка-ак? — ахнах, не вярвайки, че съм го чул добре.

— Казах ти да го вземеш! — повтори импът. — Аз може и да нямам какво толкоз да ти предложа, но съм готов да ти дам съвет. В тоя момент не се сещам за по-уместна препоръка.

— Ама той е…

— Той е от Стреландия! — прекъсна ме Брокхърст. — Шефе, това измерение е изобретило борбата с лък. Трудно ще откриеш много истински лъконосци, независимо на каква възраст, за да ги ангажираш. Ако действително ти пари война на задника, наеми го. Аякс е способен да наклони везните към нас.

— Щом е толкова добър — прошепнах в отговор, — можем ли да си го позволим?

— Една жълтица ще бъде таман — усмихна се зъбато дядото, като прибави и своята глава към нашата конференция. — Приемам вашето предложение.

— Отлично! — просия Брокхърст.

— Я почакай малко — изпищях отчаян. — Аз имам партньор, който…

Аякс протегна ръка с възпиращ жест.

— Знам, знам — въздъхна той. — Чух те, когато обясняваше на този Братвурст.

— Наричам се Брокхърст — изръмжа импът, но го стори с усмивка.

— Ако твоят партньор не успее да намери помощ, значи сме наети! — разсмя се старецът, тръскайки качулката си. — Туй е донякъде странничко, ама и времената са странни.

— Спокойно можеш да го кажеш още веднъж — измърморих аз.

Започнах да си мисля, че в разговора ми с розоволикия Брокхърст съм използвал прекалено висок тон. Ех, случва се.

— Трябва да знаеш обаче едно нещо, младежо — промълви поверително Аякс. — Преследват ме.

— Така ли? Кой?

— Право да ти кажа, не съм наясно. Все още не съм разбрал. Ей онзи синия малечко в ъгъла зад мен.

Извих врат, за да погледна към посочения ъгъл. Беше празен.

— Какъв малечко?

Дядото обърна глава със скорост, която противоречеше на крехкия му външен вид.

— Майната му! — изруга той. — Пак успя. Казвам ти, младежо, че точно затуй не мога да проумея: какво цели?

— М-м… естествено, Аякс — рекох с успокояващ глас. — Следващия път ще го спипаш.

Страхотно. Имп, лишен от магическите си възможности, а сега пък и стар стреландец, на който му се привиждат странни работи.

Мислите ми бяха прекъснати от нежно потупване по рамото. Извърнах се и открих, че гаргойлът се е надвесил над мене.

— Поръчката ви е готова, господине — обяви той през вечната си усмивка.

— Поръчката ми? Моята поръчка?

— Да, ако бъдете добър да минете оттук.

— Навярно има някаква грешка — започнах, — аз не съм…

Чудовището вече си бе тръгнало и трополеше обратно към своя тезгях. Помислих си дали да не взема да го пренебрегна. После си спомних какви са му размерите и физиономията и реших, че трябва да оправя това недоразумение колкото е възможно по-учтиво.

— Извинете ме — кимнах на моите подопечни. — Ще се върна веднага.

— Не се тревожи за нас, шефе — махна с ръка Брокхърст.

Неговата реплика не ме успокои много. Съумях да се добера до тезгяха, без да блъсна меча си в нищо и в никого — постижение, което повдигна духа ми за първи път тоя следобед. Напомпан от успеха си, приближих до гаргойла.

— Аз… ъ-ъ-ъ… не си спомням да съм поръчвал каквото и да било — заявих вежливо.

— Изобщо не те упреквам — изръмжа чудовището през усмивката си. — Да пукна, ако знам някой или нещо да може да яде тази помия, дето я сервират тук.

— Но…

— Това беше само за да те измъкна настрани от ония двамата — вдигна рамене гаргойлът. — Виждаш ли, аз съм стеснителен.

— От какво се стесняваш?

— Да те помоля за работа, разбира се!

Реших, че в бъдеще определено ще трябва да говоря по-тихо. Поверителният ми диалог с Брокхърст, изглежда, бе привлякъл вниманието на половината Пазар.

— Гледай сега… м-м-м…

— Гюс! — подсказа каменната грамада.

— А-а, ами да, Гюс, всъщност аз не наемам…

— Знам. Наема твоят партньор — прекъсна ме той. — Само че ти си тук, пък него го няма, така че реших ние да си проведем деловия разговор с теб, преди още да е попълнен списъкът на втория отбор.

— О-о! — проточих, тъй като не ми идеше наум какво друго да кажа.

— Струва ми се — продължи гаргойлът, — че ние можем много да ти помогнем. Ти си бунак, нали?

Постарах се да отвърна сдържано:

— Аз съм от Буна.

— Добре де, ако не ме лъже паметта, оръжията в това измерение не са особено напреднали в технологично отношение.

— Имаме арбалети и катапулти — информирах го с половин уста. — Или поне противникът разполага с такива.

— Точно същото казвам и аз — съгласи се Гюс. — Примитивно. Всичко, което е нужно, за да спреш тая войска, е въздушна поддръжка плюс малко огнева мощ. Ние можем да ти ги доставим, пък и ще работим евтино — двамата за една жълтица. Как ти звучи?

Сега вече бях сигурен, че съм неглижирал пазарната цена на жълтиците. И все пак подобна цена беше изкушаваща.

— Не знам, Гюс — рекох уклончиво. — Смята се, че Аякс е твърде добър стрелец…

— Стреландци! — изсумтя гаргойлът. — Аз ти говоря за истинска огнева мощ. От този вид, дето може да ти осигури моят партньор.

— А кой е твоят партньор? Да не би случайно да е нисичък и син?

— Тц — Гюс посочи далечния ъгъл. — Това е гремлинът. Той пристигна заедно с дядото.

— Гремлин ли? — попитах аз и проследих накъде сочеше пръстът му.

И наистина на стол в ъгъла балансираше дребно, прилично на елф създание. Върху нежното му синьо лице играеха пакостливи очички, той ми кимна в мълчалив поздрав. Рефлекторно се усмихнах и му кимнах в отговор. Явно дължах едно извинение на стария Аякс.

— Мислех си, че гремлините не съществуват — подхвърлих небрежно към Гюс.

— Много народ смята така. Обаче сам виждаш, че действително ги има.

Не бях сигурен. За тази частица от секундата, когато отклоних поглед от странното същество, за да отвърна на гаргойла, то бе изчезнало безследно. Идеше ми да взема да се озъртам за него, ала Гюс пак се разприказва:

— Само минутка и ще те представя на моя партньор. Той е тук някъде…

И както говореше, статуята започна да бърника по тялото си, да се пипа под мишниците и да наднича в бръчките по кожата си.

Наблюдавах сцената с любопитство, докато вниманието ми не бе приковано от един малък гущер, който изпълзя от гънките на крилете на гаргойла и сега ме гледаше втренчено от дясното рамо на Гюс. Беше едва три пръста дълъг, но излъчваше яркооранжево сияние. По хълбоците на животното пълзяха сякаш по своя воля петнисти червени мотиви. Цялостното впечатление бе за нещо поразително красиво.

— Това твоят гущер ли е? — запитах.

— Ето го! — изграчи триумфално Гюс, после сграбчи влечугото от рамото си и го улови грижовно в шепи. — Запознай се с Бърфърт, партньора, за когото ти разправях.

— Здравей, Бърфърт — усмихнах се аз и протегнах ръка да го погаля.

Гаргойлът реагира трескаво, като рязко дръпна гущера да не го допра.

— Ей, внимавай! Това е добър начин да останеш без някой пръст.

— Не съм искал да го нараня — обясних.

— Не, той бездруго щеше да нарани теб, човече! — възрази Гюс. — Бърфърт е саламандър, ходеща запалителна бомба. Движим се заедно, понеже аз съм един от малцината, дето няма да изгорят като шушка, щом го докоснат.

Изведнъж проумях всичко.

— Аха — примигах. — Значи когато рече „огнева мощ“…

— Имах предвид огнева мощ — довърши гаргойлът компетентно. — Гущерът ги прочиства на земята, а аз ги работя от въздуха. Е, какво ще кажеш? Спогодихме ли се?

— Ами ще трябва… ъ-ъ-ъ… да поговоря със своя партньор.

— Чудесно — просия Гюс. — Ще започна да си опаковам багажа.

И се скри, преди да успея да го спра.

Отпуснах се като дроб върху тезгяха, обзет от пламенното желание Аахз да се върне час по-скоро. Сякаш в отговор на копнежа ми менторът се втурна през вратата, следван по петите от Танда.

Моят поздрав заседна в гърлото, когато видях колко е начумерен. Явно не беше в добро настроение.

— Мисля, че ти казах да чакаш отвън — изрева той насреща ми.

— По-кротко, Аахз — захвана се да го увещава девойката. — Рекох си, че ще му е по-удобно да поседи в гостилницата. Освен това няма причини да се разстройваш. Ние сме тук и той е тук. Нищо лошо не е станало.

— Не си ли се пазарил с разни деволи? — в гласа му трептеше подозрение.

— Дори не съм и разговарял — запротестирах аз.

— Хубаво — сопна ми се той, леко умилостивен. — Все още има някаква надежда за теб, момче.

— Казах ти, че Скийв би могъл да не се забърква в нови каши — усмихна се тържествуващо Танда. — Нали така, хубавецо?

Колкото и да се стараех, все не можех да се насиля да й отвърна.