Робърт Асприн
Митични представи (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА:

Командната верига е гръбнакът на военната структура и тя трябва стриктно да се спазва.

Ч. КРИСТИАН

Настроението в лагера беше разбираемо празнично. Ако обаче бях хранил някакви надежди да се присъединя към веселбата, те бяха разбити, когато Аахз ме поздрави.

— Насам, момче! — махна ми с ръка. — Имаме малко нещо да планираме!

— Туй му й опаката страна да си генерал, младо — промърмори съчувствено стреландецът. — Не всичко е речи и слава. Отивай. Аз свойто пиене ще си го взема с момчетата.

И той наклони глава към Гюс и Брокхърст, които вече бяха при виното. Тананда ме чакаше заедно с Аахз. Това направи моя избор донейде по-лек.

— Добре, Аякс — усмихнах му се. — Скоро ще ви настигна.

— Поздравления, хубавецо! — намигна ми зеленокосата, щом се присъединих към тях. — От сума ти време не съм наблюдавала толкова изпипана работа.

— Благодаря, Танда — изчервих се аз.

— Виждам, че двамата с Аякс пак си говорите — рече Аахз и ме огледа, повдигнал вежди. — Само по себе си не е лош номер. Как ти се удаде?

— Ние… ъ-ъ-ъ… водихме един дълъг разговор — отвърнах неясно. — Ти май спомена, че сме имали нещо за планиране?

— По-скоро нещо като инструктаж — призна Аахз. — Танда е донесла тук няколко специални ефекта, за които мисля, че трябва да те осведомим.

Напълно бях забравил за нейните покупки, заради които останах сам на Пазара. Сега, след като ме подсетиха за тях, любопитството ми достигна нови висоти.

— Какво си взела? — запитах нетърпеливо.

— Нищо особено зрелищно — сви рамене тя. — Понеже знаех, че участва и Аахз, си направих сметка, че бюджетът ни ще е окастрен, и затова се ограничих с най-необходимото.

— Що просто не му ги покажеш? — изръмжа нашият партньор. — Спести ни просветителските коментари.

Момичето му се изплези, но измъкна от пояса си лека платнена торбичка.

— Първо на първо — започна — помислих, че ще можем да използваме малко светкавичен прах. Винаги впечатлява селяндурите.

— Светкавичен прах — бавно повторих аз.

— Запалваш го — подсказа Аахз, — той изгаря бързо и ти дава облак дим.

— Тук нося цяла дузина пликчета от него — продължи Танда, като ми показа съдържанието на кесията си. — Най-различни цветове и размери.

— Мога ли да изпробвам някое? — запитах. — Никога досега не съм си имал работа с такова чудо.

— Разбира се — усмихна се госпожицата и ми подаде своята кесия. — За теб са — да ги оползотворяваш, както ти е угодно. Спокойно можеш да видиш с какво разполагаш.

Поех торбичката и внимателно избрах едно от малките пликчета в нея.

— Момче, по-добре го хвърли на земята — предупреди ме Аахз. — Някои юнаци ги палят в ръцете си, но за това се иска практика. Ако опиташ да го направиш в момента, сигурно ще загубиш няколко пръста.

Послушно подметнах пликчето на пет-шест крачки от нас. Като го наблюдавах с любопитство, фокусирах бързо припламване на енергия в него.

Избухна ярка светлина, придружена от меко изпукване. Примигнах и се взрях там, където допреди секунда лежеше мострата. Във въздуха висеше скромен облак зелен дим, бавно разсейван от лекия ветрец.

— Няма грешка! — извиках и пак бръкнах в кесията.

— По-кротко — спря ме Аахз. — Не сме се запасили с чак толкова много прах.

— Ох! Вярно — отвърнах, усещайки се малко глуповато. — Какво друго имаш, Танда?

— Ами — кимна тя с усмивка — предполагам, че коронният номер е това.

Докато говореше, като че ли извади нещо иззад гърба си. Казвам „като че ли“, защото не успях да се ориентирам добре. Ако се съди по движенията й, изглежда, държеше някакъв прът, дълъг около три стъпки, само че в ръцете й не се виждаше нищо.

— Какво е туй? — попитах вежливо.

Вместо отговор девойката се ухили и вдигна онова, което бе хванала, пред себе си. Сетне разтвори длани и изчезна във въздуха.

— Хоп-па! — възкликна Аахз. — Плащ-невидимка!

— Не можех да си го позволя — долетя гласът на Тананда някъде отпред. — Наложи ми се да се задоволя с един от тия.

Както излезе, един от тия означаваше лист-невидимка. Представляваше отрязък твърда материя с размери седем на три стъпки. Танда го мъкнеше, намотан на руло, в цилиндрична кутия и изчезването й се дължеше на развиването му в пълната му големина.

Докато тя и Аахз бърбореха възбудено за новата придобивка, имах сгода да задълбоча познанията си в областта на невидимостта.

Незримите листове сякаш се правеха от почти същия материал, както плащовете, но понеже ги носеха, а не ги обличаха, не бе нужно те да притежават гъвкавостта и мекотата, необходими за наметалото.

Съответно бяха и значително по-евтини.

Ефектът бе донякъде като от стъкло, през което прозира само в едната посока. Ако се намираше от подходящата страна на листа-невидимка, човек виждаше идеално през него, така че можеше да наблюдава онова или онзи, дето е от другата страна. Оттам обаче не биха могли да го видят.

Тримата все още обсъждахме възможните приложения на новия инструмент, когато Брокхърст се забърза към нас.

— Хей, шефе! — викна той. — Имаме си компания.

— Кой? Къде? — запитах спокойно.

— Долу на ливадата — отвърна импът, като посочи с пръст. — Гремлинът разправя, че там се събирала някаква група.

— Какъв гремлин? — изръмжа Аахз.

— Хайде, Аахз — подкани го Танда и тръгна нататък. — Дай да проверим какво става.

На ливадата наистина имаше една група — все от имперски войници. Озадачаващото в случая бяха техните действия или по-скоро липсата на действия. Те като че просто стояха и очакваха нещо.

— Сър, какво правят тия? — прошепнах аз, докато проучвахме врага, скрити зад първите дървета.

— Стоят и чакат — помогна ми Аахз.

— Това го виждам — рекох. — Но какво чакат?

— Вероятно нас — отсече моят ментор.

— Нас? — удивих се. — Че защо?

— За военен съвет — ухили ми се Аахз. — Момче, я ги погледни по-добре, бе. Не вършат ли същото, което вършехме и ние, когато искахме да разговаряме? Дори са застанали на същото място.

Огледах още веднъж групата в тази светлина. Демонът от Перв беше прав! Противникът ни викаше на военен съвет!

— Мислиш ли, че е редно да отидем там? — запитах нервно.

— Разбира се. Само че не веднага. Нека се поизпотят. Нали помниш как ни накараха да чакаме предишния път?

Мина близо половин час, преди да излезем от края на гората и да тръгнем по ливадата към мястото, където стояха войниците. Бях взел предпазни мерки — за конференцията нагласих люспестия в образа на „съмнителния тип“. От своя страна аз носех пред себе си листа-невидимка, така че (макар и да вървях редом с Аахз) на солдатите им се струваше, че той е сам.

На съответното място имаше повече бойци, отколкото при първия ни контакт с Клод. Дори за нетренираното ми око бе ясно, че сред почетните стражи се мотаят над половин дузина офицери.

— Искате среща? — високомерно попита Аахз, като спря рязко пред групата.

Сред военните се разнесе неясен глъч от кратка консултация. Най-накрая един от тях, очевидно главният, пристъпи напред.

— Искаме да говорим с твоя господар! — отвърна врагът по протокола.

— Точно сега той е малко нещо зает — прозина се моят наставник. — Мога ли аз да ви помогна някак?

Главният леко почервеня.

— Аз съм командирът на този сектор! — лавна. — Желая да се срещна със Скийв, командира на защитата, а не с неговия лакей!

Подхвърлих едно от пакетчетата със светкавичен прах на земята до нозете си.

— Щом настояваш — проръмжа Аахз, — ще го доведа. Само че той няма много да се зарадва.

— Не съм дошъл тук да го правя щастлив — викна парламентьорът. — Хайде, омитай се!

— Няма да има нужда — злобно го изгледа Аахз. — Той е магьосник. Чува и вижда всичко, което чуват и виждат неговите служители. Ей сега ще дойде.

Това бе уговореният знак за мен. Пуснах на земята невидимия лист и в същия миг запалих пликчето с прах.

Резултатът си струваше да се види.

Войниците (с изключение на водача им) отстъпиха няколко крачки назад. За тях изглеждаше, като че ли внезапно съм се появил от въздуха, материализирайки се сред облак червен дим.

За мен ефектът не бе толкова впечатляващ. Когато пакетчето светкавичен прах избухна, ми стана ясно, че наблюдаването на валмо дим от известно разстояние значително се различава от това да стоиш в епицентъра.

Щом алените талази ме обгърнаха, усетих не ликуващ триумф, а по-скоро почти неудържимо желание да кашлям и кихам.

Усилията ми да потисна реакцията си ме накараха да изкривя лице до степен да заприличам не съвсем бегло на Гюс.

— Спокойно, господарю! — възпря ме Аахз.

— Аххх! — изпъшках аз.

— Не позволявай на гнева си да надделее над разума — бързо-бързо продължи моят ментор. — Те не знаят с какви сили си играят.

— Аз… исках да не ме безпокоят — успях да издумам най-подир, тъй като възстанових дишането си заедно с разпръскването на дима.

Водачът на групата бе останал на своето място през цялото време, макар сега да изглеждаше малко по-блед и не тъй уверен в себе си, както когато си имаше работа с Аахз.

— Ние… ъ-ъ-ъ… се извиняваме, загдето те обезпокоихме — започна колебливо той. — Но възникнаха някои въпроси, които изискват незабавното ти внимание… и по-специално войната, в която в момента сме въвлечени.

Огледах го прецизно. Сякаш бе скроен по-другояче от Клод.

— Опасявам се, че имаш предимство пред мен, господине — казах му уклончиво. — Ти комай ме познаваш, обаче аз не си спомням да сме се виждали по-рано.

— Досега не сме — навъсено отвърна водачът. — Бъди сигурен, че ако се бяхме срещали, един от нас вече нямаше да бъде тук. Познавам те от онова, дето се говори за теб, и особено от положените ти напоследък усилия да устоиш на напредъка на нашата войска. Що се отнася до мен, аз съм Антонио, командир на дясното крило в левия фланг на имперската армия. Това са моите офицери.

И с небрежен жест махна към бойците зад гърба си. Те реагираха, като се изпъчиха още повече и арогантно вирнаха брадички напред.

Поздравих ги с леко кимване.

— Къде е Клод? — попитах нехайно. — Останал съм с впечатлението, че той беше офицер от същия този сектор.

— Прав си — засмя се насила Антонио. — Беше. В момента е отстранен, докато бъде даден на военен съд, както си му е редът… за некомпетентност!

— За некомпетентност? — повторих като ехо аз. — Хайде сега, господине, не си ли малко рязък? Макар може би Клод лекичко и да е надценил способностите си, не бих казал, че е некомпетентен. Нека уточня, че в края на краищата той си имаше работа със свръхестествени сили, ако ти е ясно за какво става дума.

Докато говорех, драматично разшавах пръсти към Аахз и премахнах маскировката му.

Ченетата на придружаващите офицери увиснаха, което провали ефекта от арогантната им щръкналост. После первектът им се ухили до ушите и те затвориха в унисон уста, за да преглътнат с мъка.

Антонио не се впечатли.

— Да, да — оживено подзе той, като махна с ръка, все едно че гонеше досадна муха. — Получихме доклади, множество доклади за твоята връзка с демоните. Некомпетентността на Клод се състои в катастрофалното подценяване на силите, които са му се противопоставили. Бъди сигурен, че аз няма да бъда обвинен в същата грешка.

— Не разчитай на това, Тони — злобно се обади Аахз. — Ние, демоните, можем да бъдем доста хитри.

Офицерът не му обърна внимание.

— Както и да е, не сме тук, за да си разменяме празни любезности — рече той, като се втренчи остро в мен. — Смятам, че имаме да водим спор относно правото за минаване през това конкретно парче земя.

— Спорим относно вашето право да преминете през кралство Посилтум — поправих го аз.

— Да, да — прозина се Антонио. — Разбира се, ако вие искате да ни попречите да завоюваме Посилтум, за вас най-добре ще е да ни спрете в тази точка.

— Горе-долу и ние така преценихме — съгласи се Аахз.

— Не ми се ще да наблягам много на фактите, господине — усмихнах се, — но ми се струва, че ние и наистина ви спряхме.

— Временно — също се усмихна офицерът. — Аз лично очаквам положението скоро да се промени… да речем, няколко часа след разсъмване? Утре?

— Тук ще бъдем — избуча Аахз.

— Само за момент — прекъснах ги. — Антонио, ти ми се виждаш честен човек. Би ли пожелал да направим нашата кратка среща утре мъничко по-интересна? Да кажем, с едно малко странично обзалагане?

— Какво например? — намръщи се офицерът.

— Ако загубиш утре — внимателно наченах аз, — ще признаеш ли, че поражението на Клод няма нищо общо с някаква некомпетентност, и ще свалиш ли обвиненията срещу него?

Антонио поразсъждава за миг, сетне кимна.

— Става. При други обстоятелства щях да се опасявам каква ще бъде реакцията на моите началници, но аз съм уверен в своята победа. Има неща, срещу които дори един демон не може да устои.

— И какви са те? — провлачи въпроса си Аахз.

— Ще видиш — подсмихна се военачалникът. — Твърде скоро.

С тези думи той се обърна кръгом и закрачи назад, а неговите офицери се помъкнаха подире му.

— Какво мислиш, Аахз?

— Какво мисля ли? — начумери се моят ментор. — Мисля, че взе да ставаш много мекушав, момче. Първо Брокхърст, сега Клод. Да не би тая дивотия „бъди милостив към враговете си“ да е взела да те кефи?

— Имах предвид за утре — бързо поясних аз.

— Не знам, момче — призна Аахз. — Звучеше ми прекалено уверено, за да съм спокоен. Бих искал да зная к’во е онова нещо в ръкава му, за което се предполага, че може да спре дори демони.

— Е — въздъхнах, — навярно утре ще разберем.