Джовани Бокачо
Декамерон (97)

Новела VI

Двама младежи останат да пренощуват в една странноприемница; единият отива да легне с дъщерята на стопанина, чиято жена пък ляга по погрешка при другия; младежът, дето е спал с дъщерята, ляга при нейния баща и мислейки, че е легнал до другаря си, му разказва какво е станало; двамата се спречкват, но жената на стопанина съобразява бързо как да постъпи, ляга при дъщеря си и с няколко умни приказки оправя работата.

И този път, както и в предишните случаи, Каландрино отново разсмял дружината; а когато дамите, след като разсъждавали около неговите премеждия, млъкнали, кралицата заповядала на Панфило Той да продължи. Панфило започнал така:

— Достолепни дами, името на любимата на Каландрино, Николоза, ме накара да се досетя какво се случило с една друга Николоза; много ми се ще да ви го разкажа, защото от тази новела вие ще видите как съобразителността на една добра жена предотвратила голям скандал.

Не много отдавна в долината на Муньоне живял един човек, който хранел и поял пътниците срещу заплащане; въпреки че бил беден и къщичката му била малка, понякога давал и подслон на нуждаещите се — разбира се, не на всички, а само на познати. Той имал за съпруга доста хубава жена, която му била родила две деца: една дъщеря, прелестна красавица, станала вече на около петнайсет-шестнайсет години, още неомъжена, и момче, ненавършило и година, което майката кърмела сама. На младата девойка бил хвърлил око един красив и приятен младеж от благороден произход, наш съгражданин; той се отбивал често из оня край и се влюбил най-пламенно в девойката; тя пък се гордеела много с любовта на този младеж, отнасяла се най-любезно с него и се стараела да го задържи при себе си, докато се влюбила и тя; понеже и двамата изпитвали едно и също желание, любовта им много пъти можела да се увенчае с наслада, но Пинучо — така се казвал младежът — не желаел да опозори нито девойката, нито себе си.

Ала страстта им се разпалвала от ден на ден и най-сетне Пинучо решил да обладае девойката, пък да става каквото ще; поради това той седнал да размишлява какъв повод да измисли, за да пренощува при баща й; Пинучо бил уверен, че ако стане така, ще може лесно да я обладае, при това без никой да ги усети, защото познавал добре вътрешното разположение на къщата, където живеела девойката; щом измислил, начаса пристъпил към действие. Късно вечерта той и един негов другар на име Адриано, който знаел за любовта му, наели два коня, натоварили на тях по един куфар, натъпкан по всяка вероятност със слама, излезли от Флоренция и като направили една обиколка, през нощта пристигнали в долината на Муньоне; щом стигнали там, те обърнали конете така, та хората да си помислят, че двамата идват откъм Романя; после се приближили до къщата и почнали да чукат на вратата; стопанинът, който познавал много добре и двамата, веднага им отворил. Пинучо му рекъл: „Виж какво, ще трябва да ни подслониш при себе си тая нощ; надявахме се да пристигнем навреме във Флоренция, но не си разчетохме правилно времето и както виждаш, идваме много късно.“ Стопанинът му отвърнал: „Пинучо, ти знаеш много добре, че съм беден човек и не мога да давам подслон на люде като вас, но понеже е много късно и няма как да отидете другаде, ще ви подслоня на драго сърце, както мога.“ Двамата младежи скочили на земята, влезли в странноприемницата, погрижили се първо за конете си, а след това, тъй като носели със себе си храна, седнали да вечерят заедно със стопанина.

Стопанинът имал всичко на всичко една стаичка, където бил поставил три легла; нямало много свободно място, тъй като двете легла били поставени покрай едната стена, а третото легло било опряно до насрещната стена и наоколо било толкова тясно, че човек едва можел да мине. Стопанинът наредил да приготвят за гостите му най-хубавото от тия три легла и ги настанил да спят; въпреки че никак не им се спяло, двамата се престорили на заспали; тогава, като почакал да мине малко време, стопанинът казал на дъщеря си да легне в едното легло, а той и жена му се свили на другото, и жена му придърпала до леглото люлката, където спяло малкото дете. Пинучо видял добре всичко и по едно време, когато предположил, че всички са заспали, станал, приближил се на пръсти до постелята, където се намирали любимата му девойка, излегнал се до нея, и тя го приела радостно, въпреки че доста се страхувала; той останал при нея и двамата си доставили насладата, която тъй много желаели.

Докато Пинучо лежал с девойката, котката бутнала нещо, стопанката чула шума и се събудила; тя се уплашила да не би шумът да е причинен от нещо друго, станала в тъмното, така както била съблечена, и тръгнала натам, откъдето долетял шумът. В същото време Адриано, който не бил чул нищо, станал да отиде по нужда; като излизал да свърши тия работа, та се блъснал в люлката, която стопанката била поставила до леглото си, и за да може да мине, вдигнал люлката и я преместил до своето легло; щом свършил онова, заради което се наложило да стане, се прибрал и си легнал, без да се грижи за люлката. След като се полутала и разбрала, че е паднало друго нещо, а не онова, което тя си помислила, стопанката не пожелала да запали светилника, за да види какво точно се е случило, скарала се на котката, върнала се в стаичката и тръгнала пипнешком право към кревата, където спял мъжът й. И понеже не могла да напипа люлката, рекла си: „Ах, горката аз! Какво само щях да направя за малко! Ей богу, щях да попадна право в леглото на моите гости!“ Сетне пристъпила по-нататък, напипала люлката, вмъкнала се в постелята, дето била до люлката, и легнала до Адриано, предполагайки, че е легнала до мъжа си. Адриано, който още не бил заспал, усетил какво е станало, посрещнал я добре и любезно и без да продума думица, опънал платната за най-голямо удоволствие на стопанката.

В това време Пинучо се побоял да не би да заспи, както лежи с девойката, и след като получил от нея насладата, която търсел, станал с намерението да се прибере в постелята си; но като напипал люлката, помислил, че край нея трябва да е леглото на стопанина, затова продължил по-нататък и легнал тъкмо там, където спял стопанинът, който за нещастие на Пинучо се събудил. Понеже предполагал, че се намира до Адриано, Пинучо прошепнал: „Знаеш ли, че досега не съм срещал по-сладка жена от Николоза! Кълна ти се, че никога мъж не е изпитвал по-голяма наслада от тая, дето изпитах аз с нея; уверявам те, че за времето, през което не бях на това легло, съм опъвал платната цели шест пъти, че и повече.“ А стопанинът, като чул тия приказки, които никак не му харесали, си рекъл: „Какво прави тоя в леглото ми?“ После, под влияние повече на гнева, отколкото на благоразумието, казал: „Пинучо, ти си постъпил много подло и аз не мога да разбера, защо си го сторил. Но заклевам ти се в Името Божие, че скъпо ще ми платиш за тая работа!“

Пинучо, нали бил млад и не особено разумен, като усетил, че е сбъркал, не се заел да поправи грешката си доколкото може, ами му се сопнал: „С какво ще ми заплатиш? Какво толкова можеш да ми направиш?“ А жената на стопанина, предполагайки, че лежи с мъжа си, казала на Адриано: „Виж ти! Нашите гости май нещо се карат!“ Адриано се засмял и отвърнал: „Остави ги, Бог да ги убие! Снощи трябва да са препили, та затова се карат.“ Жената, която отначало помислила, че тия ругатни идват от мъжа й, познала гласа на Адриано и тозчас разбрала къде и с кого лежи; но нали била съобразителна жена, станала, без да продума, вдигнала люлката с детето и въпреки че в стаичката било тъмно като в рог, преместила наслуки люлката до леглото на дъщеря си и легнала до нея; после се престорила, че се събужда от виковете на мъжа си и го запитала защо се кара с Пинучо. Мъжът й отвърнал: „Нима не го чу, като разправяше какво е направил тая нощ с Николоза?“ Жена му отвърнала: „Той лъже, защото не е спал с Николоза, Как ще спи с нея, като аз легнах на това място, защото при теб дълго време не можах да мигна? А ти, глупако, си седнал да му вярваш на приказките. Вие толкова пиете вечер, че после сънувате какви ли не работи, дори ставате и бродите насам-натам, без да се усетите, и си въобразявате, че вършите бог знае какви неща! Жалко, поне да можехте главите си да строшите, ама на! Я ми кажи, какво търси при тебе Пинучо? Защо не е в леглото си?“ Щом разбрал колко умно стопанката се стреми да прикрие и своя позор, и позора на дъщеря си, Адриано се обадил: „А бе, Пинучо, колко пъти съм ти казвал да не бродиш нагоре-надолу; нали имаш лошия навик да ставаш насън и каквото си сънувал да го разправяш така, като че ли е истина. Ще си изпатиш ти някой ден от тая работа! Ела насам, Бог да те убие!“

Като чул какво говорели и жена му, и Адриано, стопанинът започнал да се убеждава, че Пинучо наистина сънува; затова го сграбчил за раменете, почнал да го тръска и да му вика: „Хей, Пинучо! Събуди се най-после и се прибери в леглото си!“ Като се досетил каква е работата, Пинучо започнал да бълнувал и какви ли по други работи и да се преструва, че все още сънува, а стопанинът си умирал от смях Най-сетне, понеже оня продължавал да го тръска, Пинучо се престорил, че се събужда, викнал Адриано и запитал: „Какво, съмна ли се вече, та ме будиш?“ — „Хайде, ела тук!“ — отвърнал Адриано. Пинучо се понадигнал и продължавайки да се преструва на сънен, станал от леглото на стопанина и се върнал при Адриано.

А когато съмнало и всички станали, стопанинът започнал да се смее и да му се подиграва заради неговите сънища. Продължавайки да се шегуват, двамата младежи оседлали конете си, натоварили и куфарите, пийнали със стопанина, метнали се на седлата и тръгнали към Флоренция, като останали доволни не само от това, дето се случило, ами и от начина, по който приключила цялата работа. А Пинучо измислил друго и продължил да се среща с Николоза, която не преставала да уверява майка си, че Пинучо наистина е сънувал, че е бил с нея. Поради това стопанката, която не била забравила прегръдките на Адриано, се убедила, че единствена тя е бодърствувала оная нощ.