Джовани Бокачо
Декамерон (107)

Новела V

Мадона Дианора иска от месер Ансалдо през януари да й направи градина, красива също като през май; месер Ансалдо задлъжнява на един некромант и изпълнява искането на дамата; съпругът на мадона Дианора й разрешава да се отдаде на Ансалдо, но последният, като научава за великодушието на нейния съпруг, я освобождава от задължението да изпълни обещанието си, некромантът пък от своя страна опрощава дълга на месер Ансалдо.

Нямало човек от веселата дружина, който да не превъзнесе с хвалебствия месер Джентиле чак до небето; след това кралят наредил на Емилия да продължи и тя, сякаш това и чакала, започнала смело така:

— Нежни дами, никой не би могъл да отрече, че месер Джентиле е постъпил великодушно; но ако някой седне да ни уверява, че е невъзможно да бъде извършено по-добро дело от това, няма да ни е чак толкова трудно да му докажем, че е възможно да се върши още по-голямо добро; именно това искам да ви разкажа с кратката си новела.

Във Фриули — област студена, но осеяна с прекрасни планини, с безброй реки и бистри извори, се намира един град, наречен Удине, където някога живяла красива и благородна дама, на име мадона Дианора, съпруга на някой си Джилберто — много богат, приятен и добродушен човек. Със своите достойнства дамата заслужила горещата любов на един именит и благороден барон, на име месер Ансалдо Граденсе, който имал високо положение и бил прочут навред с умението си във военните работи и със своята любезност. Той обичал най-пламенно мадона Дианора, правел всичко, каквото му било по силите, за да я накара и тя да го залюби, пращал й често послания, но усилията му отивали напразно. Понеже задирянията на рицаря дотегнали на дамата, като се уверила, че макар и да му отказвала всичко, за което я умолявал, той не преставал нито да я обича, нито да я ухажва, за да се отърве от него, тя намислила да му поиска да извърши нещо нечувано и по нейно мнение невъзможно за изпълнение; затова един ден тя казала следното на жената, която често я посещавала от негово име: „Добра жено, много често ти ме уверяваше, че месер Ансалдо ме обича най-много от всичко и от негово име си ми предлагала чудесни подаръци; нека той си ги задържи за себе си, защото няма никога нито да го залюбя, нито пък ще угодя на неговите желания заради тях. Ако бих могла да се уверя, че той наистина ме обича толкова, както ти твърдиш, аз несъмнено ще го залюбя и ще направя каквото желае; готова съм да изпълня желанието му при условие, че той ме увери в любовта си, като изпълни това, което поискам от него.“ Жената запитала: „Мадона, какво искате от него?“ Дамата отвърнала: „Ето какво искам от него: искам през следващия месец януари край нашия град да изникне цяла градина със зелена трева, с цветя и кичести дървета, ама така, сякаш е през май; не стори ли това, да не е посмял повече да праща при мен нито теб, нито когото и да е другиго, защото, ако продължава да ми досажда, ще се оплача на мъжа си и на моите близки, макар че досега нищо не съм им казвала, и ще се постарая да се отърва от него.“

Рицарят изслушал желанието и предложението на своята дама и макар да съзнавал, че тая работа е много трудна и почти невъзможна за изпълнение, и разбрал, че дамата иска от него това не за друго, а за да го лиши от всякаква надежда, все пак решил да опита всичко възможно и разпратил хора по всички краища на света, надявайки се, че ще успее да намери някого, който да му даде съвет и да му помогне, не щеш ли, попаднал на един, който му предложил да извърши таи работа с помощта на некромантията, но при условие, че ще бъде добре възнаграден.

Месер Ансалдо се договорил с некроманта за голяма сума пари и зачакал радостен да дойде определеното време; а когато това време настанало, студът бил страшен и земята скована в сняг и лед, но въпреки това оня мъдър човек през нощта на втори срещу трети януари така употребил цялото си изкуство, че на следващия ден, както твърдели всички, които успели да я видят, се появила най-прелестната градина, виждана някога от човешко око: с трева, с какви ли не дървета, отрупани с плодове от всякакви сортове. Месер Ансалдо също огледал градината и, обзет от безкрайна радост, наредил да наберат от най-хубавите плодове и най-красивите цветя и да ги поднесат тайно на дамата, като заръчал да я поканят да види градината, която тя била пожелала, за да може хем да се убеди колко много той я обича, хем да си спомни за своето скрепено с клетва обещание и след това да се постарае да го изпълни, както прилича на всяка почтена жена.

Дамата, след като видяла плодовете и цветята и чула от мнозина за прекрасната градина, започнала да се разкайва за даденото обещание. Въпреки обзелото я разкаяние, тя все пак пожелала да погледне тия необикновени неща и заедно с много други дами от града отишла да разгледа градината; тя останала удивена и не се поскъпила в похвалите си, но се завърнала у дома си безкрайно опечалена, защото си мислела за онова, към което я задължавала тази градина; мъката й била толкова голяма, че тя не съумяла да я прикрие и понеже била изписана на лицето й, нейният съпруг забелязал това и настоял да узнае причината. Дамата дълго мълчала от срам, но накрая, нямало как, видяла се принудена да му признае всичко, с най-големи подробности.

Когато Джилберто узнал какво е станало, отначало страшно се разгневил, но после, като взел под внимание чистите подбуди на жена си и поразмислил, сподавил гнева си и рекъл: „Дианора, на никоя умна и честна жена не прилича да изслушва подобни послания, нито да сключва каквито и да било споразумения с когото и да е и при каквито и да било условия, когато става дума за нейното целомъдрие. Думите, проникващи до сърцето през ушите, стигат до него с много по-голяма сила, отколкото може би предполагаме, и за влюбените всяко нещо става възможно. Поради това ти си постъпила много лошо, като първом си изслушала посланията, а сетне си почнала да поставяш и условия; но понеже познавам чистотата на твоята душа, за да те освободя от бремето на поетото от теб обещание, аз ще ти позволя това, което навярно никой друг не би позволил; да постъпя така, ме кара и страхът от некроманта, защото, ако измамиш месер Ансалдо, той би могъл да го накара да ни стори нещо лошо. Затова аз желая ти да отидеш при месер Ансалдо и ако можеш да измислиш нещо, гледай да направиш така, че да бъдеш освободена от твоето обещание, като запазиш честта си; ако не успееш, тогава отдай му се телом, но не и духом.“

Докато слушала мъжа си, дамата плачела и викала, че не желае от него такова снизхождение. И въпреки че тя за нищо на света не искала да се съгласи, Джилберто настоял жена му да постъпи именно така; затова, на следния ден призори, без да се облича кой знае колко разкошно, тя се отправила към дома на месер Ансалдо, предшествувана от двамина слуги и последвана от една прислужница. Щом научил, че любимата му дама е дошла при него, месер Ансалдо много се учудил, станал, наредил да повикат некроманта и му казал: „Искам ти сам да се увериш какво съкровище спечелих благодарение на твоето изкуство.“

Месер Ансалдо излязъл да посрещне дамата и без да се поддава на непристойни желания, я поздравил най-почтително, а след като влезли в една прекрасна стая, където бил запален голям огън, той я поканил да седне и я запитал: „Мадона, ако продължителната любов, която изпитвам към вас, заслужава някаква награда, то аз ви моля, да не се посвените да ми обясните истинската причина, дето ви е накарала да дойдете при мен в тоя час, придружена от тези люде.“ Дамата, която била потънала в срам, отвърнала едва ли не със сълзи на очи: „Месер, да дойда тук, не ме подтикна нито любовта — каквато не изпитвам към вас, — нито честното ми слово, а заповедта на моя съпруг; имайки предвид повече усилията, положени от вас по причина на безпътната ви страст, отколкото своята и моята чест, той ме накара да дойда при вас; по негова заповед този път аз съм готова да изпълня всичко, каквото вие пожелаете.“ Ако отначало месер Ансалдо бил наистина изумен, сега, като чул дамата да казва тия слова, се изумил още повече, трогнал се от великодушието на Джилберто, любовната му страст се превърнала в състрадание и той възкликнал: „Мадона, щом е така, както твърдите, значи, че сам Господ Бог ме възпира да накърня честта на човека, изпитал състрадание към моята любов; затова останете тук колкото пожелаете, все едно, че сте моя сестра; ако пък искате да се върнете, свободна сте да го сторите, но при едно условие: да благодарите на мъжа си за неговото великодушие така, както вие прецените, че ще бъде най-добре, и отсега нататък можете да разчитате на мен като на ваш брат и слуга.“

Дамата се зарадвала безкрайно на тия слова и отвърнала: „Тъй като познавам вашите нрави, нищо не би могло да ме накара да повярвам, че моето идване при вас би могло да има последствия, различни от тия, каквито виждаме сега, за което ще ви бъда вечно задължена.“ После се сбогувала с месер Ансалдо, който я изпратил най-почтително, върнала се при Джилберто и му разказала всичко, каквото се случило; това пък свързало Джилберто с месер Ансалдо в най-тясна и вярна дружба.

Некромантът, на когото месер Ансалдо се канел да даде обещаната награда, като видял великодушието, което Джилберто проявил към Ансалдо, и великодушието, с което последният се отнесъл към дамата, казал: „Нека сам Господ Бог да не допусне аз, след като бях свидетел на великодушието, проявено от Джилберто към неговата собствена чест, а от вас — към вашата любов, да не проявя същото великодушие, що се отнася до моето възнаграждение; и понеже знам, че то ще ви свърши работа, желая да си остане ваше.“ Рицарят се засрамил и се опитал да го накара да вземе цялото възнаграждение или поне част от него, но усилията му били напразни; на третия ден некромантът прибрал своята градина и пожелал да си тръгне; месер Ансалдо го изпратил по живо по здраво и като угасил в сърцето си любовните желания към дамата, започнал да изпитва към нея само най-искрена привързаност.

Какво ще кажем за това, любезни дами? Нима ще предпочетем полумъртвата дама или почти охладнялата вследствие напразните надежди любов пред великодушието на месер Ансалдо, който хем продължавал да обича много по-пламенно от преди, хранейки все по-големи надежди, хем имал в ръцете си плячката, към която се стремял толкова време? Струва ми се, че не ще бъде разумно да твърдим, че онова великодушие би могло да се сравнява с това.