Джовани Бокачо
Декамерон (44)

Новела VIII

Джироламо обича Салвестра; по молба на майка си той заминава за Париж, а при завръщането си научава, че Салвестра се е омъжила; тогава той се промъква в дома й и умира до нея; когато го пренасят в църквата, Салвестра пък умира до него.

Щом Емилия завършила своята новела, по нареждане на краля Неифила започнала така:

— Аз мисля, уважаеми дами, че някои люде, макар и да знаят твърде малко, си въобразяват, че знаят много повече от другите, затова се противопоставят не само на хорските съвети, ами и на самата природа на нещата; ала такова самомнение винаги е причинявало безброй беди, от него никой не е видял добро. А тъй като от всички останали природни явления любовта най-вече не понася нито съвети, нито противодействия, защото поради своята природа тя по-скоро е в състояние да угасне от само себе си, отколкото да бъде възпряна от каквото и да е препятствие, сега ми хрумна да ви разкажа какво се случило на една жена, която в желанието си да се покаже по-мъдра, отколкото й приличало и отколкото била всъщност (независимо от това, че работата, с която се заела, за да прояви своя ум, никак не й подхождала), постъпила със сина си така, че вместо да прогони от неговото сърце (както тя искала) любовта, внушена му може би от звездите, взела, че заедно с любовта прогонила от тялото му и неговата душа.

Както разказват старите люде, едно време в нашия град живял виден, пребогат търговец на име Леонардо Сигиери; от жена си той имал син на име Джироламо, който се родил малко преди търговецът да умре. Преди смъртта си обаче Леонардо Сигиери все пак успял да уреди всичко, каквото било необходимо, и майката, заедно с настойниците на детето, ръководела неговите работи от добре по-добре. Малкото момче расло заедно с децата на техните съседи, но от всички деца на тяхната улица то се сближило най-много с едно момиче на неговите години, което било дъщеря на шивач. С течение на времето тая близост се превърнала в толкова пламенна и страстна любов, че на Джироламо му било хубаво единствено когато можел да види девойката; ала и тя обичала момъка не по-малко, отколкото той нея. Майката на Джироламо забелязала тая работа, много му се карала и неведнъж го наказвала; но като видяла, че синът й държи на своето, оплакала се на настойниците и понеже си въобразявала, че голямото богатство на момчето ще й позволи да направи от трънката портокал, рекла им: „Нашето момче още не е навършило и четиринайсет години, а вече се влюби в Салвестра, дъщерята на нашия съсед, шивача; толкова е влюбен, че ако не ги разделим още сега, Джироламо някой ден ще вземе да се ожени за нея, без да каже никому нищо, а това никак не ми е по сърце; ако ли пък тя се омъжи за друг, момчето ще се стопи от мъка; ето защо аз мисля, че за да избегнем тая работа, вие бихте могли да го пратите някъде, ама далеч оттук, уж по търговски работи; престане ли да я вижда, ще престане и да мисли за нея, а по-късно ще можем да го оженим за някое момиче от знатен род.“ Настойниците й отвърнали, че тя има право, и я уверили, че ще направят каквото зависи от тях. Повикали момчето в склада и един от тях почнал да му говори най-дружелюбно: „Сине мой, ти вече порасна, време е сам да свикваш да оправяш своите работи; затова ще ни бъде много приятно, ако поживееш малко в Париж, хем ще видиш как върви търговията на много твои стоки; да не говорим за това, че там ще станеш и по-опитен, и по-образован, ще получиш и по-добро възпитание, отколкото тук; там има какво да видиш и да научиш: нали е пълно с разни синьори, барони и благородници; а като изучиш техните нрави, ще се върнеш пак при нас.“

Момчето го изслушало внимателно и отвърнало накратко, че не иска да отиде в Париж; щом другите можели да живеят във Флоренция, защо и той да не си стои тук. Като чули тоя отговор, почтените хора много му се карали, но не успели да го убедят, и взели, че обадили на майка му. Тя се разгневила страшно много, но не поради нежеланието му да отиде в Париж, а заради неговата любов, наругала го здравата, после почнала да го ласкае с най-нежни думи и да го моли да изпълни желанието на своите настойници; правила — струвала, най-сетне успяла да го склони да отиде и да прекара една година в Париж, но не повече. Речено — сторено.

И така, изгарящият от любов Джироламо заминал за Париж и ха да го върнат днес, ха утре, държали го там цели две години; въпреки това, като се прибрал, той бил по-влюбен и от преди, но за зла участ разбрал, че междувременно Салвестра се била омъжила за някакъв почтен момък, майстор на шатри. Джироламо бил потресен, но нали нищо не можело да се промени, трябвало да се примири със станалото; все пак научил къде отишла да живее Салвестра и (както обикновено правят влюбените младежи) почнал да минава край нейния дом, предполагайки, че тя не го е забравила, както и той нея. Работата обаче стояла по-иначе: тя го помнела толкова, колкото човек може да помни някого, без изобщо да го е виждал, или ако не го била забравила съвсем, показвала точно обратното. Момъкът скоро успял да се убеди, че тя наистина престанала да мисли за него, и бил обзет от голяма мъка, ала все пак правел каквото можел, за да спечели отново любовта й; но тъй като и това (както му се сторило) не помогнало, намислил да поприказва лично с нея, па ако ще това да му струва живота. Разпитал някакъв съсед за разположението на дома, в който живеела, и една вечер, когато тя отишла на гости у съседите заедно с мъжа си, той се промъкнал незабелязано у тях, спотаил се зад проснатите в стаята платнища и ги почакал да се приберат и да си легнат; след като мъжът на Салвестра заспал, Джироламо отишъл към мястото, където видял, че легнала Салвестра, сложил ръка на гърдите й и я запитал шепнешком: „Спиш ли, душо моя?“ Младата жена още не била заспала и понечила да се развика, но момъкът успял да й каже: „Не викай, за бога! Аз съм твоя Джироламо!“ Като чула това, жената казала, треперейки цялата: „За бога, Джироламо, върви си! Отдавна мина времето, когато и двамата бяхме деца и се обичахме; както виждаш, вече съм омъжена и не ми прилича да си имам работа с друг мъж освен с моя. Затова, за бога, върви си! Вярно е, че ако те усети мъжът ми, може нищо лошо да не ти се случи, но ще стане така, че аз никога вече не ще мога да живея с него в мир и покой, а сега той ме обича и двамата си живеем тихо и кротко.“

Нейните думи жегнали момъка, той отново й припомнил миналото и своята любов, която ни времето, ни разстоянието не успели да заличат, молил я, обещавал й какво ли не, но нищо не постигнал. Тогава решил, че няма защо повече да живее, само я помолил като награда за неговата любов да му позволи да легне до нея, за да се посгрее, понеже, докато я чакал, бил целият измръзнал; обещал й, че нищо няма да й говори, няма и да се докосва до нея и щом се постопли, ще си отиде. Селвестра се съжалила над него и отвърнала, че при това положение е съгласна. И така, момъкът се излегнал до нея, без да я докосва, замислил се за голямата любов, що изпитвал към нея, за нейната сегашна жестокост и за пропадналите си надежди и решил да умре: стиснал зъби, престанал да диша, свил ръце в юмруци и умрял, както лежал край нея.

След известно време младата жена, която се чудела на неговата сдържаност и заедно с това се бояла да не би мъжът й случайно да се събуди, се обърнала към момъка с думите: „Джироламо, защо не си отиваш?“ И понеже не получила отговор, рекла си, че може да е заспал; протегнала ръка, за да го събуди, но щом се допряла до него, усетила, че е студен като лед; Салвестра се смаяла, побутнала го по-силно, ала той продължавал да лежи неподвижно; едва тогава тя разбрала, че е умрял; това я потресло и тя дълго стояла, без да знае какво да прави. Накрая решила да поиска съвет от мъжа си, като му разкаже за станалото със заобикалки; събудила го и му разправила за сполетялата я беда, като представила нещата така, че уж това се случило на друга жена, а после го запитала как би постъпил, ако същото се случи и на нея. Той отвърнал, че в такъв случай най-добре щяло да бъде да пренесат мъртвеца до дома му, без да вдигат шум, и да го оставят там, а на жената да не правят нищо, тъй като според него тя не била виновна. Тогава Салвестра казала: „Значи, и ние трябва да постъпим по същия начин.“ После му хванала ръката и го накарала да се докосне до умрелия момък; съпругът й се смутил много, запалил един светилник, не казал ни дума, облякъл мъртвеца в собствените му дрехи, вдигнал трупа на рамото си и подпомогнат от своята увереност, че жена му е невинна, понесъл тялото на Джироламо и го оставил пред вратата на неговия дом.

На разсъмване забелязали тялото на момъка, вдигнала се голяма олелия, най-много викала майка му, а лекарите огледали трупа от всички страни, за да видят дали няма някакви рани или следи от удари, но нищо не открили и заключили единогласно, че Джироламо се е поминал от мъка, както всъщност и било. После пренесли тялото в църквата, където отишли и майката, и множество роднини и съседки; жените седнали да се вайкат и да го оплакват според нашия обичай.

И докато там го оплаквали горчиво, почтеният човек, в чийто дом починал Джироламо, казал на Салвестра: „Забради се с нещо и прескочи до църквата, дето са пренесли момъка, позавърти се около жените и гледай да разбереш какво приказват, дали не говорят нещо против нас; аз ще отида пък при мъжете.“ Изпълнена със закъсняла жалост, младата жена се съгласила, тъй като желаела да види, макар и мъртъв, оногова, когото не понечила да дари поне с една целувка, докато бил жив, и тръгнала нататък.

Чудно нещо са силите на любовта, колко е трудно да ги разбере човек! Сърцето, което не се трогнало от благополучието на Джироламо, трепнало при сполетялата го зла орис, а тя раздухала старата жар, превръщайки я в такава страшна мъка, че щом Салвестра зърнала лицето на покойника, така както била забрадена, се втурнала, разбутала жените и спряла едва когато дошла до трупа; надала писък до бога, хвърлила се връз мъртвия момък, но не успяла да го ороси със своите сълзи, защото горестта, която отнела неговия живот, сторила същото и с нея. Жените почнали да я утешават, увещавали я да стане и понеже тя не мърдала, рекли да я повдигнат, но разбрали, че се е вдървила; когато най-сетне успели да я вдигнат, веднага познали, че това е Салвестра и че е мъртва. Тогава всички жени, намиращи се в църквата, били обзети от още по-голяма жалост и заплакали още по-силно. Когато вестта за станалото се понесла и сред стоящите пред църквата мъже и стигнала до ушите на нейния мъж, който бил там, той дълго ридал, без някой да успее да го утеши; а след това разказал на околните какво се случило през нощта с момъка и с жена му; всички разбрали от ясно по-ясно причината за смъртта на Джироламо и на Салвастра и това ги опечалило още повече. Вдигнали тялото на младата жена, облекли я както правят с покойниците, положили я редом с момъка, а после погребали и двамата в един гроб; така смъртта свързала навеки тия двама души, които любовта не успяла да съедини приживе.